Ивайло Божинов

 

Не чуваш ли, скъпа, как вият чакалите рижи
там горе на Остра могила във тъмнозеления мрак,
не виждаш ли, скъпа, как мъжкият женската ближе,
щастливи във своя до смърт моногамен и самодостатъчен брак…
Спи долу селцето и светят най-горе звездите,
и ронят се старите фрески на Млечния път,
където се молят безмълвно невидимо кротко светците
за този красив кръговрат на живот и на смърт.
Но ти спиш и сънуваш Ловеца във черната дреха
как крачи с години и иде от синята степ,
и насън се усмихваш във някаква странна жестока утеха,
че първо той мен ще застреля, – да може да бъде със теб…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.