Каролина Алмишева – Песен празна тихо

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Еросът на невъзможното, 2011

 

Погубена

Струйка дим вие тяло
нагнетява пролетния полъх
отмива аромата на нощта
има мелодия в сънната отмала
във цигарата след най-сладката смърт
смирение в парализата
на фини крайници и мисли
по средата на нощта
паметта ми е безкрайно малка
побира твоето присъствие и липса
почувствах се намерена
ще се губя в теб до сетния си дъх

 

Навън е пастелно синьо
и аз отново издухвам прахта
от минали скърби.
Очи притворени,
страните ми горят,
докато страстно
прегръщам болката.
Искреността е сияйна,
езикът ми твърде груб.
Танцувам, танцувам,
танцувай с мен
под блясъка на бутафорни звезди
в забравен увеселителен парк.
Изпъни шия и надай
най-абсурдния си вик,
от който смях ще закънти
в главите ни.
После ще се скрия
в хралупата на мъртво дърво
и ще чакам тихо.
Вечността е шепота на пиано.

 

Песен празна тихо
гъгне в бара
кехлибарено потънал
в полумрак мокри палта
синкав дим от цигари светулки
мудно споделени горести
на бармана с чевръстата усмивка
навлажнени очи от дима ли
лицата тук не знаят печал
Досада апатия може би
увиснали усти
отпуснати клепачи
жълти пръсти безчувствени
но не и
вина от чашата на дните
умопомрачение в скута на нощта
мъка – метална люлка стенеща в дъжда
съжаление за времето
в разплетени прегръдки
огледалата по стените
само те познават
сенките на тези липси

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Дрямка

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Мразя заминаванията
Всички тези непрекъснати пътувания
Цялото ми същество се бунтува
Дори и мисълта, колко е хубаво
Да пристигаш някъде
Не може да ме смири
Не може да ме накара да ги приема
Но нали за да пристигнеш
Първо трябва да си заминал
Карма …
Всяко заминаване
Е моят урок по смирение

 

Не искам да се намирам в теб.
В сърцето ти, в очите ти…
Или в който и да е друг.
Така ще се изгубя.
Искам да се намирам,
единствено в себе си.
За да знам къде съм, коя съм.
С годините, все повече
искам да знам, коя съм.
И много егоистично,
да живея за себе си.
И да ме има.

 

Дарба
Благословена –
Способността ни
Да забравяме всичко

 

Рестарт

Карам по крайморската
Блъскам вятъра
А той ме кара да попивам
Сладката бърканица
От миризмите на сушата
С аромат на море
А сезонът, дори още не е започнал
Почти няма хора… разкошно
Това е моят сезон
Наслаждавам се на свободата му
На морето… то някак успява
Да надвика всички шумове
Доминира… успокоява
Натискам педалите
Мога да се отпусна за малко
Да спра да се притеснявам за всичко
Да се наслаждавам на себе си
Усещам как тялото ми, ме слуша
Колелото ми, ме слуша
Срастнала съм се с него
С морето и хладният вятър…
В якето е топло
Щастливо срастване
Имам чувството, че вечно ще е така
Но знам, това е илюзия

 

Дрямка

Спи под слънцето
Огнен котарак
Мечтание за лято

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Илеана Стоянова – Най-най

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

най-лошото е в болница
най-гадното е в гроб
най-тъжното е в запустяла къща
най-страшното – във земетръс
най-глупавото е на сватба
най-краткото – в любов

най-нежното е в бебето
най-сладкото е в новото
най-мъдрото е в простото
най-твърдото – в духа

най-бързото е времето
най-бавното е старостта

най-топлото е слънцето
най-хладното пък мисълта
най-чистото – снега

най-единичното е Бог
най-многоликото – човек.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Is Зографски – Влез

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Зима през пролетта

Приятелството, казват е
като радост и тъга,
като сърце и душа.

Като сълзи и усмивка,
скрита в тях,
като свещен граал,
изгубен в две тела.

Казват, ама слушайте сега,
Приятелството е като
зима през пролетта,
толкова забранено,
толкова желано,
че се случва
дори когато не го желаете.

 

Влез

Адът, казват,
е тука на земята.

А живота,
като да преминеш
през деветте му кръга.

Едни се борят и вървят,
други дърпат братята си вън.

Има и такива,
дето никога не влизат,
на прага все стоят,
и остават с разказите на ония,
върнали се от деветият кръг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Някои е изречение без думи

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Други вярват на политици.
Единствените курви, които не обичам.
Лакоми усмивки изгризаха екрана.
Покривката на масата е стар плакат със скъсана глава.
Бюлетината до мен си поръчва номер от менюто.
Вечеряхме стар цигарен дим с десерт от грозен пъзел.
Буковски се влюби в мен и ми счупи носа.
Беше по потник и жълти слипове.
Летях на стоп до Вегас, без да знам, че ще се гръмне Томпсън.
На сутринта намерих употребяван заглушител за съвест.
И аз ли трябва да се самоубия?
Псалтирът на полезните идиоти: „този път ще е различно.”
Бай Генко, твоите картини красят портативните кенефи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ivied – За какво си мисля ли

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

обърнах лицето си
във всички посоки
под крилата на чайките
вълни и никакви крясъци
тихо идеологиите спяха
в тази нощ
на следзимни звезди
до изгрева
има още време
пак да се огледаш

 

посегнах към житото
на капките
в играта на дъгата
небе
да положа на тъмно
в нощта на земята
поникна
кристал на неземното
в малък образ без думи
не те надминавам създание
съзнание на преданието

 

за какво си мисля ли
за ? въпросителната
извита черта
с точка за край
и дали точката е само една
и сама
в пустинята на извитото
въображение

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Здравка Шейретова – Дъждовни строфи

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Когато излизах от метрото
се чудих
колко ли силно вали
гадаех по цветните чадъри
от които се отцеждаха капки
но се сетих за твоите очи
миг преди раздялата


****

Когато слушам дъжда
не чувам само неговата музика
чувам и как тревата расте
а понякога виждам
и окъпаното слънце
върху нея

 

****

Когато се прибираш
с обувки по които лепне кал
аз се усмихвам
ти носиш и пролетен дъжд

 

***

Всяка сутрин пътувам с толкова много хора
все по-малко усмихнати
все повече угрижени
влизат и излизат през вратите на метрото
като роботи, които не
не предвещават изненади
като счупени кукли
които дори за ремонт не мечтаят
без лица
само фигури
които се поклащат в такт с влакчето
така е под земята
и в работен ден.
след края на седмицата
фигурите оживяват
и се превръщат в
в цвят и в желание

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Живка Балтаджиева – Свобода

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Уханна и горчива като мащерка,

тече на лятото прозрачната река.
И билки, и целувки, и момичета
разменят свойте имена.
На миди и на рачета в черупките,
заключени, отплуват имената.
Горите ги изпращат с ветрове
и бързи птици галят ги с крилете си.

И билки, и целувки, и момичета
празнуват свойта свобода

уханна и горчива като мащерка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Емили Дикинсън – Надеждата е нещо със пера

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Раждането на Мони, 200х300 см

 

Надеждата – пернато нещо
Реди в душата
мелодия без думи
без да спре

Така, че в бурята се чува
И колко по-голяма буря
Гласът и сгряващ
Може да запре

Чувах я в скована в лед земя
В най-чуждото море
В най-дълбока нищета
Не поиска и троха за себе си от мен

 

Превод от английски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Елица Кръстева – Да спася ли Адам?

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Аз не бих го спасила! А пък зная че мога-
имам щипка от прилеп и един врящ казан,
всъщност женска магия в измислен образ…,
но си искам небето от този Адам.

И затова ще отида на някое високо,
и ще викна, понеже
трудно чуват мъжете:
„Дай ми слънце и облак! Просто дай ми живота!
Пълнолуние страшно или сянка на цвете.

И смеха ми върни си ми! Развържи ме от тебе!
Отпусни ми сърцето! Аз не мога сама.
Връщай моя въздух! Той не ти е потребен.
Или просто
върни ми дъха.“

И ще сляза накрая, защото ме чака
на огнището хляба и на прага ведрото.
Ще мърморя наум и ще трясна вратата:
„Дай ми всичко, а аз
ще ти върна реброто…“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X