Златомир Златанов – Финеганю завинаги

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Защо е трябвало да си измисляте този objet a, както наивно питали Лакан.
На едно друго питане възможно ли е световно първенство по футбол в България, един известен българин отговаря така – шансът е нула до процент никакъв.
Защо тази перверзна извивка, патологичен тик, вкаран в езика, излишна катахреза, вместо нормален отговор?
Тук не се касае за истина или смисъл, а за извличане на принадено наслаждение от ресурсите на езика.
Фактически сме тероризирани от нищото на един несъизмерим surplus.
Наясно сме, че при режима на Живков това нямаше да е правилното говорене.
В универсализирането на такива патологични тикове във всеобща перверзия се състои и цялата история на капитализма.
В капитализма нищо не е ненормално, освен самият капитал(изъм).
Перверзията циркулира около отвора на една пустота заради изблиците на наслаждение, които изригват оттам.
Жаргонът е циничната гледна точка, от която е възможна съпротива срещу желанието на Другия.
Или когато стане въпрос за соросоиди – прякорът е изкопал отвор за източване на наслаждение на homo sucker.
Означаващото е пропаднало в означаваното, което е само друго раз-означаващо – такава е съдбата на бинарните означаващи, едното не може без другото, харчат се заедно в капитализирано еквивоки.
Ако от едната страна изниква смисъл, от другата субектът изчезва.
Само принаденото наслаждение важи.
Съдбата на солидните някога букви е същата, ние не знаем какво е материя, но като буква m в уравнението на Айнщайн буквата си работи без смисъл.
На какъвто и носител да са пренесени, буквите отиват в кофите за боклук, те бележат, за да бъдат изличени, и в автоматизма на повторението се завръщат рециклирани.
Буквите са боклукчийски кофи, letter liter. Оттам и споровете какво да остане в учебниците по литература.
Каквото и да остане, това е вяла процесия на евнуси, носещи върху таблички срязаните си пениси. Демонстрация как наслаждението се наслаждава на липсата на наслаждение.
В контраст с недвижими имоти, ние сме мобилизирани буквени движимости (и гените са от букви), чието друго име е фланьори. Нима някой не се е запитвал како търси тук сред тези хора, в този град…
Няма причина нещо по-скоро да съществува, отколкото да не съществува, и името на липсвашата причина е контингентното.
И затова има толкова масивна омраза към същностно биващото, което е с екзистенция на неекзистенция, тоест по необходимост случайно, абсолютно случайно като докосване от перо на птица – съжалявам, но това е пример за тиха поезия като форма на тиха подлост.
Няма птици, няма пера, само птиците на Хичкок, възнесени означаващи от гнездата на буквите, безсъдържателни азбуки, каквито са фотоните, долитащи от отдавна мъртви звезди, все още видими в азбуката на небосвода, отдавна без да са там с екзистенция на неекзистенция, заскобено нищо, каквото сме ние самите.
Ние сме боклукчиви движимости, маркирани от кофите за боклук, и не заемаме място, защото само местата заемат места, абсолютно индиферентни към помествания боклук.
Имагинерен слугинаж спрямо трансфера на (не)съществуващото, и в циркулиране по мрачните сключени писти нашите несъзнавани прототипи сякаш искат да ни внушат друго, невъзпроизводими погледи и гласове, но ние сме холограми на дезертиращите звезди в des-aster.
Аз съдържам елементите, които не мога да задържа в елемента на чудовищната си случайност.
Всички апокалипсиси, свързвани с история или естествени произшествия, всичкият звън на тръби и на символи на гняв, всички световни пожарища и нови пародии са само coup de theatre и притчи; те просто са оркестрален аранжимент на един реален апокалипсис: Апокалипсисът на човека (Якоб Таубес).
Интимен екстериор или екстимен интериор – какво значение има, след като катастрофата винаги вече се е състояла в сърцето на вселената и в моето сърце.
Божественото означаващо е белоснежен кондом за изолация от наслаждението на блудния Вавилон, в стерилно производство на Другото наслаждение, изстъплението на Духа, трилистната детелина бог-син-дух в религиозното sinthome на църквата, и скакалците в Библията на мета-когнитивен дисонанс (защо толкова много скакалци), фалшив къс Реално, скакауец, както казват в Перник на бинарното означаващо.
Апокалипсис-откровение, но всъщност операция по разбулване на фалоса като привилегировано означаващо – пристигането на небесния цар.
Избрани сме да изберем фалоса за привилегировано означаващо само с цената на изключването на друга възможност – наслаждението отвъд фалоса.
Защо е трябвало да си измисляте този objet a, защо толкова много библейски скакалци?
Защо толкова расови означаващи изпълзяват от себичния четирибуквен ген, за да маскират психическата структура на невротика-абандоник?
Имагинерен слугинаж в трансфера с (не)съществуващото Нещо майка България, отечество, татковина, в контратрансфер с познавача на всички европейски фамилии Рембо.
Можем ли да си представим един евродепутат, сдвоен с фланьорите Бодлер или Рембо – само каква гадост, боклук, булшит.
Бинарните означаващи в атракцията на чистото расово означаващо – възможно ли е сепарирането от тях, сепарирана Антигона, жива загробена, чистата дева на Другото наслаждение на некомпрометираното желание, чист бял прах, staff, антигона на загубения агон, наркоманката в белоснежен воал на влечението към смъртта, несепарираните идиоти на Европа с дефектни кондоми – нацията умира, нацията изчезва, кой ще плюска щкембе-чорба и ще пие ракия, расовия копирайт, божието клеймо, унарна черта, онто-типография, скакауец.
Всъщност става въпрос за формулата на фантазия ($ <> a).
Трябва да се сепарираш от играчката-плачка, от скакалците, изпълзяващи от кофите литературен боклук, от ламелата-панта-плацента-смъртна маска в аванс.
Заедно с Рембо ние сме сезонни работници в ада, където влеченията никога не губят своите ключове, играчка-плачка, objet a, табличката с неусмъртим пенис, ламелата на либидиналния пъп.
Литератори обтуратори пертурбатори перформатори с какво са по-различни от Ганю с мускалите розово масло, с това концентрирано течно наслаждение за продан?
Ганю без мускали щеше ли да е национален герой? Преработено етерично масло съешено със смъдежа на расовите му топки в потурите – Ганю е понесъл към Европа денатурираното си либидо под формата на възвишен обект.
Защо наистина е трябвало да си измисляте този object a?
Това е все едно да питаш Ганю защо ръга люти чушки в европейската супа на Иречек.
Това нещо в повече на желанието и фантазията изисква денатуриран гастрономически вкус.
Денатурализираната уста, сграбчена от означаващото (или от гласа като неговата другост) – името за това детериториализиране е фройдисткото влечение. Яденето няма да е същото, след като устата вече е детериториализирана – тя е сграбчена от влечението и кръжи около нов обект. Докато говоренето е вторична териториализация, която никога не е напълно успешна, защото не съумява да закопчее елемента на гласа в това, което се казва.
Съответно и в храната има нещо, което се изплъзва на яденето, нещо като кост в хранопровода. Смисълът на този прочут лаканиански пример е следният: тъй като след детериториализирането на устата и храната няма никога да е същата, естествена, а скрепена с objet a, този обект няма как да бъде погълнат и винаги ще засяда в гърлото на означаващото (когато обяснява това Младен Долар си служи повече с термини на Дельоз).
Ганю ще сумти задавен от удоволствие с опарено гърло и хранопровод, а едно още по-задълбочено наслаждение ще пробягва като ток в бинарните му топки.
И днес когато расовите мъже говорят, неспособни да се вместят в расовите си изявления (веднъж по телевизията видях двама бивши доносници на ДС как спорят кой има по-здрави топки), аз чувам сумтенето и покашлянето на Ганю в реабилитацията му post mortem.
Някога писах за Финеганю и сега ще трябва да се поправя, защото той се появява в съня ми и казва: Ти знаеш, не аз го убих, а самото му име на lucky man, уби го контингентната среща с Реалното на заблуден куршум.
Уби го расовото означаващо, за което тук се надяват, че им носи достъп до истинско битие, но това означаващо е самото падение-Fall в дупката на означаваното. Истината е, че този (не)достъп е възможен само чрез сембланси и прекосяване на фантазии, съешени с фантазмен обект, фалшив къс Реално, но все пак откъм страната на Реалното, контингентен, непредвидим.
Предвидимото и необходимото е откъм страната на скопеното означаващо, с което робите окованици на дискурси спекулират и днес.
Тези, които доиха топките на Ганю заради ялово расово наслаждение, и дашното тяло на демокрацията, доячи на банки, криптовалута и хакерски данни, рейдъри на фирми и чужд бизнес, бинарни доячи на етнически малцинства, лизачи и блюдолизци, дискурсивни лекета, литератори кофпомпи на себично наслаждение, което се преструват че изливат в общ резервоар – кой е достоен да разгърне objet a и да снеме печатите му …
Шансът е нула до процент никакъв.
Въвеждането на objet a като недетерминирана причина фактически ни спасява от външен гарант (Бог) и ни доставя новата перверзна свобода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Малко късмет за по-късно

by New Social PoetryNo Comments

Дарина Пеева & Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Стоях в задната част на трамвая, опрял чело в прозореца и гледах как двата метални лъча на линиите се отдалечават по дългата улица между жилищните блокове отстрани – и стават по-тесни. Почти се сливаха в далечината. Изгубвах ги от поглед заради някоя пресичаща кола или човешка фигура и търпеливо чаках отново да се появят. Откривах ги с премрежени очи и отново се съсредоточавах върху двата сребърни лъча. Отдавна стоях така. Изпитвах удоволствие от състоянието си. През цялото време бях като в полусън. Тогава някой ме потупа по рамото, каза “билетчето, моля”, и развали магията.
– Айде, продължавай! – изръмжах, без да се обръщам. – Ако сега започваш проверката, няма да съм първият. Свършваш ли, преди мене си приключил. Проверил си един по-малко.
– Казах, дай си билета.
И отново ме потупа по рамото. Чак тогава се обърнах.
– Я, Мето Бойчев! Не ме ли помниш?
– Билета казах!
– Ама ние с тебе имаме мач. Колко са тези, на които са им вдигали ръката срещу Мето Бойчев. Не се прави, че не ме познаваш.
– Много хора ме познават. И аз познавам много. Това не означава, че нямам право да проверя дали имаш билет.
Никак не беше се променил. Най-много да е “качил” пет-шест килограма, не повече. При неговия ръст беше почти нищо. Нито корем се виждаше, нито бузи. Готов беше веднага да излезе на ринга.
– Няма срамна работа – казах, което ми се стори тъпо и доста фалшиво, и веднага добавих: – Истината е, че никога не съм очаквал шампион от твоя калибър да проверява билетите.
– Ти имаш ли билет, или ще те глобявам?
– Въобще няма да ме проверяваш. Защото аз съм Денчо Асанов и съм те побеждавал. Колкото и да се преструваш, че не ме помниш.
– Беше на юношите.
– Какво на юношите?
– Загубата.
– Победата си е победа бе Мето. Защо не признаваш? Нали тогава и двамата бяхме на една възраст.
– При юношите не се брои – изрече той и с една ръка си свали от ревера контрольорската значка. – После, при мъжете, не помниш ли, че те размазах? Четири нокдауна ти направих.
– Ти какво предлагаш, за загубата ли да се сещам по-често, или за победата? Аз, да знаеш, се сещам повече за победата.
– Всъщност с твоите трийсетина мача в юношите и десетина в мъжете може да се каже, че не си играл истински бокс.
– Мето, как не те е срам да говориш такива работи?
Дори не ме погледна. Обърна ми гръб и се приготви да слиза на „Халите“. Можех да остана там, откъдето само преди няколко минути наблюдавах как сребърните релси светят, огрени от слънцето, отдалечават се и се събират в далечината. Щях да се опитам отново да изпадна в предишното състояние. Не го направих. Слязох и тръгнах след него, защото той, въпреки уважението ми – голям шампион е, вярно, с медали от Световно и Европейско – нямаше право да отписва моята победа. И да ми пробутва, че на седемнайсет години не сме били същите. Същите си бяхме. Само че той още не беше голям боксьор, а и аз не бях това, което станах по-късно.
Очаквах на спирката да продължим разговора, но той само попита:
– Ще почерпиш ли?
– Щях да почерпя. Ама нямам с какво.
– Нямаш пари за глоба, нямаш и за черпене.
– Знаеш ли откога живеем с десетина лева на ден? И аз, и жената, и трите чавета. Изкарвам ги на “Илиянци”. Пренос-превоз.
– Всички мангали сте такива.
– За другите не отговарям. Ама аз не съм директор. Никога не съм бил. У нас, нали знаеш, само тия, дето се водят директори на нещо си, и началничестват, живеят нормално.
Влязохме в Халите, прекосихме ги на дължина и седнахме в кафенето с кръглия бар. Едва тогава се поуспокоих.
– Аз ще почерпя – успокои ме допълнително той и направи знак на сервитьорката. – Две кафета.
– Благодарско, шампионе.
– Все такива като тебе, изпаднали, са бившите ми противници.
– Некои от тия в чужбина може да са се издигнали.
– Не ме интересува.
– Твоя работа.
– Но да знаеш, че загубите в юношите не ги броя. И тебе не те броя.
Още преди да му отговоря, две шарени каки седнаха на свободните столове и попитаха:
– Искате ли секс?
– Сега веднага не съм сигурен – отвърнах бързо. – Ама след малко може и да поискаме.
– Срещу двайсет лева – каза по-високата.
И извади цигара от табакерата си.
– Искате да кажете, срещу пари – възкликнах и го посочих. – С него говорете. Мето отговаря за парите.
– Изчезвайте!
– Я по-внимателно! Какво толкова се периш?
– Изчезвайте, казах!
Двете се изправиха почти едновременно. Изпратих ги с поглед, ама дълго, дори прекалено дълго, докато вече нямаше смисъл да гледам след тях, защото никакви не се виждаха. Отпих от кафето и търпеливо започнах да му обяснявам защо няма значение на каква възраст си се качвал на ринга. Тогава играх на стадион “Раковски” срещу едно момче – Киро Веждата му викаха. Не знам дали го помниш. Най-вероятно не. Ама беше много як. Рамената му кръгли като гюлета, и бицепсите му като гюлета. И се вълнувах, буквално бях откачил от вълнение, не само заради мускулите му, а и защото всичко поначало ми беше като в мъгла. Не спах последните две нощи.
Е, може да съм дремвал за малко, ама през по-голямата част от времето изиграх мислено поне десетина мача. В някои си представях как побеждавам, в други ме правеха на бербат. Качвах се за втори или трети път на ринга. На кантара си стиснахме ръцете и ми се стори, че положението е дори още по-зле. Не ми се вярваше, че с този приятел сме в една и съща категория. Вярно, бях малко по-висок, ама мускулите му изглеждаха двойни. Като напомпани. Въпреки това започнах да се настройвам за мача. Хич не мислех да му отстъпвам, каквото и да ми изглеждаше първоначалното съотношение на силите. Бях решил да го бия с много движение и дълги прави. В действителност през целия първи рунд стоях на едно място, главата ми кънтеше от силни тупаници и само чаках кога ще удари гонгът.
През следващия се опитах да направя нещо смислено. Реагирах с крачки встрани на правите му удара. Подложих ръкавица на ляво кроше. Но беше грешка. Киро Веждата буквално се хвана за мене със следващия удар. И не ме оставяше от близко разстояние. Успявах да блокирам някои от ударите, но и доста получавах. През цялото време отстъпвах и скоро се озовах в ъгъла. Там получих тежки крошета и ъперкъти. Успях да се измъкна с ескиваж, но само за кратко, колкото да си поема два-три пъти въздух, и той отново ме приклещи във въжетата. Продължих да подлагам рамене и лакти, правех отклони, но не на място. Буквално беше ме насмел.
В почивката се опитах да разбера какво ми говори треньорът. Всичко беше от ясно по-ясно. Не успях да изпълня нито собствените планове, нито неговите указания.
– Ще продължиш ли, момче? – попита ме реферът, преди да стигна центъра на ринга. – Помисли добре.
– Ще играя.
– Сигурен ли си?
– Напълно – отвърнах и дори се опитах да си извадя гумата от устата, за да говоря по-ясно, ама не успях. Не е лесно като си с ръкавици на ръцете. Но повторих: – Ще се бия, господин шефе. Пардон, рефере.
Нямам сили дори да се откажа, помислих си. И не направих опит за следваща крачка. Коленете не ме държаха. Само застанах стабилно на цели стъпала, прибрах ръцете към главата и стиснах зъби. Не знам откъде събрах сили за десния прав още след командата “бокс”. Промуших му го отстрани, над рамото, и малко отгоре надолу. Знаеш го този удар, няма да ти го описвам повече. Не само го спрях, буквално го завъртях наобратно. Видях го в профил, почти затворил очи, после и тила му се мерна, остриган до кожа, с три продълговати вдлъбнатини в основата. Киро Веждата се задържа прав за част от секундата, и се строполи с разперени настрани ръце.
Мето гледаше настрани и вероятно се ядосваше, че от голям шампион е станал контрольор в градския транспорт.
– Не знам дали ми вярваш, ама точно така стана.
– Стига с твоите глупости – обади се той.
– Не са глупости.
– Абе какво ми ги разправяш, като че ли си играл финал на световно първенство.
– То е едно и също, Мето. И на световното, и на градското все хора играят. Душите им са едни и същи значи.
– Никакви души не ме интересуват. И ти не ме интересуваш.
– Чакай, чакай, сега идва важното. Не е за изпускане.
И продължих да разказвам как влязох – ама после, след боя значи – в съблекалнята. Дори не помнех как съм се изкачил по стълбите. Говорил ли съм с някого или просто съм тръгнал нагоре. Не бях сигурен къде точно се съблякох преди мача. Носех със себе си сака с дрехите, по едно време го прехвърлих на рамото, но не си спомнях кой ми го даде. Мускулите на краката ми бяха се схванали, прасците ми бяха като каменни буци и едва пристъпвах. Освен това главата ме цепеше, и не смеех дори да я докосна. А много исках да проверя всичко ли ми е на място. Имаше огледало на стената и отидох да се видя на какво приличам. Носът ми беше двоен, охлузен и червен, едното око – полузатворено и подуто.
Но нали ми вдигнаха ръката. Никога преди не съм вярвал, че съм способен, когато нямам сили и съвсем съм сдал багажа, да спечеля. Как мислиш, на колко години бях тогава? Знам, не те интересува. Ама ще ти кажа, на петнайсет. А се чувствах като на сто и петнайсет. Древен и праисторически. Защото научих нещо, което другите хора, колкото и дълго да живеят, може никога да не научат. Знаят, че така се случва. Има нещо подобно в живота. Ама, на ринга, като мене да го разберат, им е невъзможно. Не са играли бокс. Само ако си играл знаеш как за няколко минути остаряваш, направо едва се влачиш, тялото ти тежи, пълно е с олово, после само за секунди ставаш от млад по-млад, разцъфтяваш, олекваш, и дори се понасяш към небето.
Последното го разбрах най-добре в банята. Съблякох се надве-натри, дърпам и хвърлям, дърпам и хвърлям, накрая целият екип остана в краката ми. Като да бях си свалил старата кожа, така се чувствах. И тръгнах към душовете. Почти нищо не видях в първия момент. Парата като гъста мъгла. Или от боя и от умората всичко пред очите ми още се размазваше. Постепенно положението ми се изясни. Банята беше пълна, ако щеш вярвай, с голи момичета. Като измислени, принцеси някакви, феи. Не съобразих веднага какви са. А и нямаше нужда. Но сигурно са волейболистките от съседната зала. Явно сбърках съблекалнята. Гледах и не откъсвах поглед от тях. Господи, мислех си, защо не ме пожали. И да ми оставиш малко късмет за по-късно. Първо ми вдигнаха ръката, когато вече бях готов да легна и да умра, а сега и тези момичета. Плуваха в бялата пара, подвикваха ми, смееха се и ме пръскаха с шепи гореща вода.
– Какво стана после?
– Това беше. Господ ми показа колко хубав може да е животът, дори когато малко преди това ти се е струвало, че почти свършва.
– Абсолютни тъпотии.
– Не са бе, Мето.
Тогава той стана и се отдалечи. Стоях с наведена глава и мислех. Или не, просто не вдигнах веднага глава. Дори затворих очи. Така понякога, признавам, всичко ми се струваше по-реално. После напразно се опитвах да го открия сред множеството наоколо. Накрая забелязах, че не си е докоснал кафето. Преместих чашката към далечния край на масата. Погледах я известно време и също тръгнах. В напълно противоположна посока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Страх и красота

by New Social PoetryNo Comments

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

1.
Слънчева река
в косите на вятъра
рой светулки

2.
Лятна омара
песен на чучулига
сънувам лято

3.
Клошари в парка
гълъбово гукане
хранят душите си

4.
Бисерни капки
капчуците припяват
танцува дъждът

5.
Грее ябълката
змия между клоните
къде е Ева

6.
Очи на дете
сакурата разцъфтя
на белия лист

7.
Пламъче на свещ
прошепната молитва
стъпала към Бог

8.
Черешата спи
под небе от славеи
косът се бави

9.
Охлювче гали
шията на нарциса
почакай време

10.
Сребърна люлка
люлее тарантула
страх и красота

11.
Две капки роса
в пазвите на розата
очите на Буда

12.
Есенни мъгли
в сребърна паяжина
оковани души

13.
Огнен кленов лист
стъпките на есента
бягат към зимата

14.

Кървава луна
по смълчаната земя
пълзят бедите

15.

Ефирна луна
златна монета звъни
в люлякова нощ

16.
Плаче гората
ухание на здравец
в пазвите брадва

17.
Паяжината
дантелената дреха
на самотника

18.

Острата човка
на нечовешка болка
кълве бъдното

19.
Друм към небето
танцуват боси нозе
пее душата

20.
Върху мъх и клек
се любят диви коне
светло красиво

21.
Синьо и чисто
свети окото на Бог
спи езерото

22.

Боса по роса
в косите пее слънце
танцувам със Бог

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Лудите са древногръцки поети

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Рисувам с ориз
Върху пясъка
Първите капки миришат на прах
Дъждът отмива некролозите
Мъртвите лежат
На тротоара

 

В старата италианска вила
Майка дойде
Излязох в езерото до стената
– Да ти помогна
Беше малка и черна
– Излизам да купя кърпа за глава
– Ще посрещам всеки дошъл
Докато се върнеш

 

Лудите са древногръцки поети
Секира и счупено стъкло
За този
Който разби вратата
На 50 годишното момиче

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Луиз Глюк – Конят

by New Social Poetry2 Comments

Атанас Тотляков, Пластелин, 70/100 см., дигитален печат, 2019

 

 

Щастие

Мъж и жена лежат върху бяло легло.
Утро е. Мисля,
че скоро ще се събудят.
Върху нощното шкафче стои ваза
с лилии; в гърлата им
плува слънчева светлина.
Виждам го как се обръща към нея
сякаш за да изговори името ѝ
но шепнешком, дълбоко в устата ѝ –
Върху перваза на прозореца
пропява птица,
веднъж,
после пак.
И тогава тя трепва; тялото ѝ
се изпълва с дъха му.

Отварям очи; гледаш ме.
Почти над стаята,
слънцето се плъзга.

Погледни лицето си, казваш,
държейки своето близо до мен,
за да го превърнеш в огледало.
Колко си спокойна. И огненото колело
преминава нежно над нас.

 

Епиталамий

Имало е и други. Техните тела
са били подготовката.
Поне аз го виждам така.

Като облак от викове.
Толкова много болка в света –
безформената печал на тялото, чийто език
е гладът –

И в коридора, розите в кутии:
те означават само хаос. После започва
ужасната благотворителност на брака,
мъж и жена

изкачват зеления хълм в златна светлина
докато вече няма хълм,
само равнинно поле спряно от слънцето.

Ето ръката ми, каза той.
Но това е много отдавна.
Ето ръката ми, която няма никога да те нарани.

 

Ранен спомен

Преди много години, бях наранена. Живеех
за да отмъстя
на баща си, не
за това което беше той –
за това което бях аз: от самото начало,
в детството, аз смятах
че болката означава
че не съм обичана.
Означавала е че съм обичала.

 

Конят

Какво ти дава конят
което аз не мога да ти дам?

Наблюдавам те когато си сам.
Когато яздиш сред полята зад мандрата
с ръце заровени в тъмната грива на кобилата.

Тогава разбирам какво се крие зад мълчанието ти:
презрение, омраза към мен, към брака. Но все пак
обичаш да те докосвам; викаш
както викат младоженките, но когато те погледна
виждам, че в тялото ти няма деца.
Какво има в него тогава?

Мисля, че нищо. Само забързаност
да умреш преди мен.

В съня си те видях как яздиш коня
сред сухите поля и после
слизаш: двамата се разхождахте
в тъмното, нямахте сенки.
Но аз ги почувствах да идват към мен
защото през нощта те обикалят навсякъде,
господари са на самите себе си.

Погледни ме. Мислиш ли, че не разбирам?
Какво друго е животното
освен изход от този живот?

Превод от английски Людмила Калоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Людмил Димитров – На село

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Пластелин, 70/100 см., дигитален печат, 2019

 

 

Ерген (Любовта)

Любовта
не ти е потен пехливанин
да го сбориш на мегдана
и да му стъпиш на шията

Шапка невидимка е любовта
тука има тука нема е
А фани я ако можеш

Любовта
не ти е верно дворно куче
да го вържеш с верига
да ти пази спокойствието

Горско пиле е любовта
пее пее па млъкне
Та ти пръсне душицата

Любовта
не ти е пълна тенджера
да си напълниш корема
и да му легнеш на сянка

Захарен памук е любовта
лапнеш нещо глътнеш нищо
И все гладен ходиш

Любовта
не ти е бистра водица
да си умиеш краката
в неделя пред черква

Тъмно вино е любовта
още не си го опитал
А все едно си пиян

Любовта
не ти е бакалски тефтерин
да си пишеш и дращиш
вересията

Бела книга е любовта
по нея с бели букви пише

И нищо не се чете

 

Коминочистач

С черна обувка джвакам
под черна шапка се усмихвам

Всеки как ме види
тича да го оцапам
За късмет ли, за що ли
само той си знае

По покривите седя
и гледам един самолет
да пълзи горе сам
като сребърна буба

Гледам го, гледам го
и ми стане тъжно
та слеза долу
да се развея

С черен панталон се вея
под черна блуза туптя

Всеки как ме види
тича да ме пипне
За късмет ли, за лек ли
само той си знае

Пипайте ме, но полечка
да се не изсипя
някому в ръката

черна изгорела клечка

 

Лудият

Намажете ушите си с мед и масло
Да видите какви неща ще чуете

Ще чуете свинята като славея да пее
Магарето като лъв да реве
Гъската като мома да шъпне
И други хубави неща ще чуете
Само няма да са верни
Натрошете в очите си цветни стъкла
Да видите какви неща ще видите

Ще видите попа на бедните баница да носи
Бирника с топката да рита
Кмета да ви премита двора

Всичко това ще видите

Само няма да е верно

Сложете под езика си сребърна пара
Да видите какви неща ще кажете

Ще кажете на някой че хубаво стъпва
На друг че красиво седи
На трети че го обичате
Чудни приказки ще кажете
Само няма да са верни

Такива слепи и глухи
си лежите по диваните
Телевизора, ковьорчето…
Всичко ви е много хубаво
Само не е верно

Само не е верно

 

Любовница

Косата ми ти е постеля
мислите чуждо възглаве

Смееш ли да си легнеш
или ще ми ходиш из стаята
като рошав сомамбул

Ръката ми ти е чашата
устата черното вино

Наздраве ли ще вдигаме
или ще се разлеем по пода
като за бог да прости

И без ръце ще събираме
Стъкленото на чашата
Дървеното на главата
А на сърцето – пепелта

 

Магаре

Само да се напъна
ще изнеса цялото небе
горе на баира
барабар с опулените звездички
да го фърля в морето

Дето ме налагате с пръчка по задника
реша ли да поспра на моста

Само да ревна с глас
ще фръкне на попа килимявката
Та и цялата църква
със смотаните светии
ще издухам от селото ви

Дето ме хулите и пъдите
когато си почеша гърба в стобора

Само да се засиля
такова чифте ще прасна
в мутрата на слънцето
че ще се разсипе по земята
да ви изгори хамбарите

Дето ме горите с желязо по хълбока
все едно иначе не ме познавате

Само да река
така ще си развъртя опашката
че стадо вълчи облаци ще събера
да ви издавят в дъждове
като слепи мишки

Дето сте ме вързали цял ден на слънцето
без една шапка на главата

Търпеливо тегля
теглото си Господине
че и част от вашето тегля
само не ме предизвиквайте
глупави хора

 

Мартеница

С шепи взимам от боичките
от червената и бялата

да нарисувам пътя ти за утре
и за вдруги ден
и завинаги

По пътя, по който ще минеш
багря дървета и камъни
нищо сиво да не остане
нищо да не те натъжи

Само до бузите ти не стигам
нито до раменете,
нито до косата

Нищо де…
Нека те да ме стигнат някъде
по белия и червения път

 

Плашило

Нека децата напълнят сърцето ми
с шепи царевично зърно
Да се нароят шарени песни
весела перушина да фърчи

Нека бабите изсипят в главата ми
крина цветни бръмбари
Да бръмне кухата кратуна
да светнат празните очи

Нека жените тикнат в ръцете ми
запалени омайни треви
от най-лютата порода
Чеснов гердан да ми окичат

Нека мъжете подковат краката ми
с газени кутии и разни други железа
Като ходя нощем по калдъръма
стъпката ми да е гръм

И ха да видим тогаз
дали ще остане в село

тежка болест ли било
зла чума ли било
или черна севда

 

Поет

Откога те търся
мое нещо хубаво
Вдън земята ли потъна
Или кокошките те изкълваха
като разпилян овес

Търсих те в дебелите си книги
Гледах и на празното небе
Даже и мазето цялото прерових
Никъде следа от тебе няма
Хей къде си
мое нещо хубаво
Магарето ли те опаса
Или децата те ритнаха
на небето като топка

Уморих се с ръцете си
като мелница да махам
По хорските дворове да те гоня
и уличните кучета да разпитвам
Покажи се
мое нещо хубаво

В шепата ми само
червена шипка се усмихва

От джоба здравеца
глава зелена клати
А на челото
вечно тъмен облак

 

Пътник

Вятърът ми роши косата
влиза ми под дрехата
С вчерашна шумка ме замеря

Спирам да ме отмине
но и той спира

Бягам да му избягам
но и той бяга

Ама че вятър…
Шапката ми падна

Пътят ми раздърпва дрехата
хапе ми цървула
С хитра дупка ме препъва

Свърна да го оставя
но и той свърне

Губя се да го загубя
той все отпреде ми

Ама че път…
За цял живот

 

Тиква

Гледаш ме бате
мериш ме
чак челото ти се сбръчка
И какво сега…
Ще ме купуваш ли?

Аз от кубето на черквата
пò съм златна
от тиквата на царя
пò лъщя

Нема да имаш бате толкова пари
И да ги спечелиш нема

Гледаш ме бате
гладиш ме
чак мустака ти
се навлажни

Иска ли ти се бате
да ме изядеш…

Аз от първа мома
пò съм сладка
от греховете ти
пò тежа

Ще взема да ти
приседна на гърлото
На сърцето
ще ти дотежа

Ами я си фани опинците
и върви се ожени
да има с кого
да ме поделиш

Нареди ги
край трапезата
до бело момиче
рошав момчурляк

Излез с булката
пред портата
Па снеми си също
и капата

И тогава сама
ще се търкулна
все нагоре
нагоре по баира
чак до бедната ти къщица

Да ти бъда слънце
за цял живот

 

Учител

Оранжев ми е гардероба
с отворени крила ме среща

Мята ми веселите дрехи
червената риза и синия каскет
На каскета жълто копче мига
на ризата чернички

Пъстра ми е много дрехата
а душата ми е тъжна

Синя ми е масата
с чиния ябълки червени се усмихва

До нея на жълтия стол
детски книжки си лежат
И китара на него се подпира
звънко ми намига с дупката

Шарена ми е много стаята
а душата ми е тъжна

По стените рисунки кацнали
детски песнички ми пеят

Човечета по дъгата тичат
слон ще става балерина
Човеченцата тънко пискат
слона дебело тръби

Много весело ми пеят
а душата ми е тъжна

Зелен ми е килима
майска ливада е

На него забравени цъфтят
цветни ластичета и моливчета
Разни шарени хартийки
и други детски нещица

От единия ъгъл момченце гука
от другия момиченце

Много, много ми е весела стаята
А душата ми е тъжна

 

Черна севда

Ти сложѝ камък на устата ми
че рошави думи от нея надничат
Ако ги пусна да хвръкнат на свобода
ще ти се завие свят като на панаир

Ти сложѝ камък на сърцето ми
че като лудо шиле се е разскачало
Да не рипне с рогата в краката ти
пътя шарен завинаги да оплете

Ти сложѝ камък на челото ми
да не остава само в тъмното

Да има барем с кого да си говори

Когато си отидеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Слизане

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

Пукнатини

Ръка – не, пръсти – докосват гладкост.
Мраморна. И човешка – от човек е.
Открита неочаквано. Или поднесена от друг.
Плъзгат се по съвършенство.

Ненаситни са да разберат – истинско ли е?
Докосна ли го след минута.
Ако е покрито с дреха – същата ли е?
Спра ли да го гледам с очи.

Думите, с които ще го кажа – вечни ли са?
Или ще остане само чувство.
Опит на върха. Докосване.
Ще му се усмихвам. И унесен ще го гледам.

Всяко махване с крила, ако ги има –
ме отдалечават. От Създателя.
И от самия мене. От несигурността,
с която докосвам гладкостта. И твърдината.

Нежното им съвършенство. А накрая
ще попитам: от върха на пръстите ли думите
са излетели. Или от кривите пукнатини.
Щом мраморът отдавна е напукан.

 

Игра

Облаците бавно слизат
към маслиновата гора.
Всеки сам и кръгъл,
носят се, не се докосват.

Първият плавно заседна
сред дървесните корони.
И за кратко се престори
на неподвижно дърво.

 

Движение

Небето примирява крайностите,
разпростряло се с въздишка
между два далечни хоризонта
и дървета от маслинова гора.
Оставя ги стърчащи да се гледат,
как пристъпват и докосват рамена,
събрани от движението на слънцето.
И как изчезват без предупреждение.
Недочакали раздялата със сенките,
осъществили се в усещане
за преминаване от светло в тъмно,
от близко – към наистина далечно.
От желание да виждат и да научават
повече за тази слязла привечер,
дорисувала дървесните корони,
отдавна притаени в тъмнината.
Постепенно се превръщат в дъно,
в поглед и напрегнато очакване.
И накъде ще продължи нощта,
ако не е ясно – идва или отминава.

 

Нагоре

Стоплена от слънцето, тишината
бавно се издига в късния следобед.
Сред високите дървета. От мушица
позлатена. От мушици позлатена.

 

Островите

Островите – чувал съм
за тях, разказвали са ми.
Очаквам скоро да се появят,
да изплуват на повърхността,
оттласнали се от дъно,
или от неясни дълбини.

За друго не помислям,
като гледам течащата
от часове зад кърмата вода.
Колкото и упорито да се взирам,
наоколо не виждам повече
от синьото небе и от морето.

Остава ми умората
от продължилото очакване –
ако наистина ги има,
най-интересен е мигът на появяване.
И после съжалението, че лесно
съм пропуснал откога
търпеливо съпровождат кораба
от двете му страни.

Обещават ми с присъствието си,
че има къде да сляза,
даже да се подслоня,
ако морето повече не ме желае.
И както са се появили –
даже постепенно свиквам с тях –
се разтварят в синята мъгла
и потъват в далечината.

Скоро хоризонтът
окончателно ги изличава.
Остава чувството, че по-нататък
отново ще изплуват –
появяването им се бави
и никога не е напълно.
Веднъж изчезнали, до края
не прекаляват с реалността.

 

Слизане

Прекосявах древен стадион,
сред потрепваща от векове мараня.
И усещах, че някога наоколо
било е пълно с хора.

Толкова реални, колкото реална
беше моята фигура тогава.
Или щях да го усетя.
Но не спрях навреме.

Например по средата,
в неочакваното чувство.
Тогава бързах към смокиня
с надвиснали към стръмнината клони.
И после слизах към морето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Капрова – Когато вятърът умря и ме остави

by New Social PoetryNo Comments

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Есен

Играеше си с есенно листо.
Забравила за скапаните делници
За осемте живота пропилени
И на половин деветия.
Въртеше се в тангото на тромпетите.
Не се интересуваше от изгрева.
По залеза не се прехласваше.
Не искаше любов от никого.
Не виеше от липсата на щастие.
Играеше си с есенно листо.
И кучета я лаеха. И хората.
А тя размахваше оранжева история.
И беше понеделник като никога.
И вятърът въздъхна с възмущение.
А пък на нея не й пукаше-
Тя беше котка в настроение.

 

Орисница

Протяга се времето в късния залез
и бърка с ръце във очите ми.
Морето на отлив, главата ми празна,
но всичките бебета са орисани.
Ще чакам да мръкне и паля метлата
и връщам се в близкото минало.
При черната котка и пепел в косата.
И някакво евтино пиене.
Ще съмне. Ще мръкне. И пак ще я чакам
да се отбие и мойта орисница.
Децата пораснаха. Аз се облякох.
А любовта ми съвсем се разплиска.

 

Ангел-Хранител

Ти ли?
Ти ли ме остави
някъде по средата
между „Няма какво да направя“
и „Давай сама нататък?
Ти ли?
Ти ли ме будиш още
с твоите нелепи сънища?
Сам си ги сънувай!
Аз нямам нищо общо.
Ти ли?
Ти ли, гадино проклета,
Тропаш по покрива нощем?
Ще ти изтръгна крилете
и ще се върнеш плешив при Господ!

 

Върна ли се?

Заспала съм.
Не съм те чула
кога се върна в сляпата ми къща.
Когато вятърът умря и ме остави
затрупана във пепел от огнището?
Когато приливът се върна и тогава
гларусите плуваха по гръб към нищото?
Или когато виеха в нощта чакалите,
А нямаше луна да ги оплаче?
Или пък слънцето когато не изгря?
Забрави ме на прага да го чакам.
Заспала съм.
Не съм усетила.
Сега да ти направя ли кафе?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Шамил Кобалт Болокудо – Олд-скуул идилия

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Предложение за мануален знак, 120/240 см.,
дигитален печат, винил

 

 

Нека с кирката изчопля и подпиша
и превържа
твоя знак на кръв и глад.

Нека никога не спомня и препиша
и цитирам тротоара, улицата в този град.

 

Свидетел съм на беззъбите. Има ги.
Те са мои братя… и сестри.

 

Стихотворение посветено на Прометей и което е по-кратко
от заглавието му

Вече
свети
огън
в мрака.
Всеки
някъде
окова
го чака.

 

Палестинско 1

Хей момче дали разбираш
блъскайки с приклада по жената,
че твоята майка не би похвалила,
кръвта останала върху стената!

 

Остър вой
Дълбае в мен
Думичката “Botev”

 

Олд-скуул идилия

Богат съм със свойта мистрия
Когато тухлите в редове шия
Сребърни капки на чело
Познава ме целото село
Ах мои ситни главици!
Надявам се да сте сити…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Карл Шльогел – „Храм на модерността” – крематориумът

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Всяко общество, всяко време развива свой собствен начин на общуване със смъртта. То сякаш обгражда с ограда екзистенциалния опит, като развива форми, ритуали, жестове за набавяне на способност за справяне с неизбежното. Историята на култовете на мъртвите показва, че цялата история на човечеството е изпълнена с търсене на тълкувания, смислопораждания, ритуали, целящи справянето с раздялата и умирането. Съветска Русия не прави изключение в това отношение. Тук обаче се проявяват черти на един често оспорван, но въпреки това явен континуитет, една еволюция на формите, която кара лесно да се забрави, че в началото е стоял един разрив с нечувана жестокост. Този разрив се проявява в изграждането на първия Държавен московски крематориум през 1927 г., в навечерието на 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Всичко изглежда на пръв поглед като екзотичен ексцес, но истината е, че образцово представя търсенето на ново отношение на едно общество към смъртта.

 

Кремирането и новото време

Освещаването на Московския крематориум е описано от старателен наблюдател. Първата пробна кремация се състои на 11 януари 1927 г., когато се кремира тялото на починал работник от Митишчинската помпена станция, Ф. К. Соловьов, едва 53-годишен. Процесът трае час и половина и се документира на филмова лента. Официалното откриване на крематориума се състои през октомври 1927-а – навреме за 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Крематориумът бива построен на територията на Московския донски манастир и по-точно в преустроения храм на преподобния Серафим Саровски и Анна Кашинска, осветен по инициатива на цар Николай ІІ през 1903 г. След революцията Донският манастир бива национализиран и преустроен в музей на атеизма и старчески дом. Храмът е преустроен в рамките на архитектурен конкурс, в който взима участие и легендарният Константин Мелников[1], въз основа на плановете на конструктивисткия архитект Дмитри Осипов и следвайки най-новите постижения в областта на крематориумната технология. Планът на храма бива като цяло запазен, но на централно място – на мястото на купола и камбанарията – бива издигната една квадратна конструкция, напомняща на небостъргач. Тази конструкция се вписвала отлично в обкръжението на Донския манастир, доколкото там се намирала издигнатата в началото на 20-те години радиопредавателна кула на Радиото на Коминтерна, дело на Владимир Шухов[2] – смело, ненадминато и до днес техническо постижение. За всичко било помислено: една година тестова експлоатация, само най-модерна техника – пещите били закупени в Германия, от фирмата „Топф”, която по-късно ще предостави своето ноухау за масово изгаряне на трупове и на концентрационния лагер Аушвиц.

За украсяването на помещенията, предвидени за траурните церемонии, се набавя орган „Зауер”, взет от лютеранския храм „Св. Михаил”, който предстояло да бъде съборен през 1928 г. Конструктивисткият строеж на Осипов внася, извън всяко съмнение, една напълно нова нотка в манастирския ландшафт, белязан от църковния живот и гробището. Но нищо не е толкова показателно, колкото съобщението на Д. Малори, излязло под заглавието „Огнено погребение” – Огненные похороны – в списанието „Огоньок” на 11 декември 1927 г. Пред входа на крематориума се разтоварва катафалка, теглена от коне. Две бабички обсъждат новата институция, цинковата кутия с метална табелка, на която са изписани името, датата и поредния номер, в нея ти предават кило и половина пепел и остатъци от кости. Бабичките се питат дали е вярно, че тялото на кремираните се изправяло в огъня, дали кремацията в крайна сметка е в съгласие с Библията – попът потвърждава, защото пепелта ставала отново на пепел – било то в огъня, или в земята. Пристига делегация от 300 работници, оказващи последна почит на мъртвия си другар, произнасят се речи, има музика, близките се сбогуват с покойника, лежащ в отворен ковчег. Репортерът е запленен от прецизността на процедурата: кратко иззвъняване, ковчегът хлътва надолу, само двама души от най-близките роднини имат право на достъп до „работното помещение”, където се осъществява процесът на изгаряне. Всичко е хигиенично и чисто. Има изолатори за починали от туберкулоза или антракс, малко помещение за съдебна патоанатомия, помещение за кремация, гроб на релси. Венците се свалят от ковчега и се връщат на роднините. Огнеустойчиво номерче се поставя върху ковчега, за да се избегнат обърквания. Ковчегът се спуска долу и е обхванат от пламъците. Зад камениновите плочки температурата е от 850 до 1100 градуса. Тялото изгаря бавно, черепът се пръска, обременените с медикаменти тела горят по-продължително, кремацията на мъжете продължава по-дълго от тази на жените. Техници регулират огъня, осигуряването на достъп на въздух се грижи за оптимални условия на изгарянето. Ниша за урната струва 50 рубли, урнопогребението в гробището е безплатно. Кремирането на възрастен струва 20 рубли, на дете – 10. Крематориумът има дневен капацитет за изгарянето на 20 трупа, понякога функционира до 10 през нощта. На горния етаж на сградата става сбогуването с мъртвия – със сентенции от Рабиндранат Тагор, поетът от страната на кремациите, който и в Съветския съюз има статута на нещо като мъдрец. Репортерът на „Огоньок”:

„Огън, който превръща всичко в пепел! За теб е издигнат този храм на модерността, това е огненото гробище, крематориумът.

Крематориум – това е огненият пробив в китайската стена на неведението на народа и суеверието, с което поповете от всички вероизповедания са играли игрите си.

Крематориум – това е краят на светите мощи и другите чудеса.

Кремация – това е хигиена и опростяване на погребението, това е освобождаване на земята от мъртвите за живите.

Напускаме това огнено гробище. Мощно и леко се издига радиопредавателната кула…

Строят се предприятия и фабрики. Мощно диша страната под бялата снежна покривка.

Минават трамваи. Гидове развеждат посетителите в музея на Донския манастир. Вият сирените на фабриките…

Да се живее, да се живее с цялата душа.

И когато умрем, нека ни докарат в крематориума, за да се излива навсякъде живот, трептящ от радост и младежка свежест, вместо овоняващи земята гробища!”

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] Константин Степанович Мелников (1890-1974) – руски и съветски архитект, един от лидерите на авангарда в съветската архитектура в периода 1923-1933 г. (б. пр.).

[2] Шуховска кула – уникална хиперболична стоманена конструкция, построена през 1920-1922 г., образец на архитектурата на съветския конструктивизъм,  паметник на културата (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X