Христиан Вачков – Salvator Mundi Artis (Въведение)

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

През изминалите по-малко от две десетилетия на ХХI в. в сферата на визуалното изкуство са провъзгласени не един и два „исторически момента“, които поставят основите на бъдещето на пазара и на самото изкуство. И ако през ХХ в. тези „исторически моменти“ обикновено са белязани от възникването на нов стил или течение и с експлозивната енергия, съпътстваща масовата екзалтация по всеки нов предефиниращ естетиката „-изъм“, то ХХI в. дава заявки за настъпването на разтърсващи промени в друга сфера на културното производство – дистрибуцията на произведенията.

Такъв „исторически момент“, белязан с подобаващата медийна истерия, се случва на 16.11.2017 г., когато картина на художник, мъртъв от повече от 450 години, е продадена за повече от 450 млн. долара. На тази дата произведение на визуално изкуство се превръща в най-скъпия предмет, продаван някога на търг – надминавайки стойността на яхти, имения, скъпоценни камъни и всички други човешки съкровища, за които можем да се сетим. Картината е описана от служители на аукциона, извършил продажбата – Christie’s – „като свещения Граал на бизнеса ни… нещо с привлекателна мощ на блокбъстър, сходно с откритието на нова планета и по-ценно от нефтохимичен завод“[1]. Картината е дело на „най-важния художник“ и изобразява „най-иконичната фигура в света“[2]. Произведението е Salvator Mundi – изобразен е Спасителят на Света, а авторът – вероятно – e Леонардо да Винчи.

Модерната история на „Изгубения Леонардо“ започва през 1958 г., когато картината е продадена на търг от големия конкурент на Christie’s – Sotheby’s – за 45 паунда, само за да се изгуби отново от поглед за почти пет десетилетия. През 2005 г. „Спасителят на Света“ се озовава в САЩ, където явно не само хората, но и картините отиват, за да започнат нов живот. Там творбата – все така „много повредена и с пластове нова боя, (е придобита) от консорциум американски търговци на изкуство, които плащат за нея по-малко от $ 10 000“[3]. Само за две години в Новия Свят тя попада в ръцете на реставратора Дайан Дуеър, която заявява, че става дума за оригинално произведение на Леонардо Да Винчи. В рамките на още две години картината минава през ръцете на най-титулувани експерти, куратори и реставратори, за да бъде окачествена с частичен консенсус като оригинал. През 2013 г. въпреки продължаващите контрааргументи от страна на скептично настроени експерти, че произведението е по-скоро дело на ученик на Леонардо или групов продукт на ателието на художника, картината е успешно препродадена и напуска Щатите, за да отиде при новия си собственик в Русия – срещу 127,5 млн. долара.

Всеки от тези етапи е описан подробно от служителите на Christie’s в един цялостен наратив, в който драматичното, свещеното и свръхспециализираното се свързват сякаш органически с масовото, медийното и консуматорското. В реториката около представянето на произведението свещено и профанно се преплитат, за да аргументират цената както с „мистерията“ и „аурата“ на произведението, така и със способността на дигитализираното ѝ изображение да „стане вайръл“ в интернет[4]. Изглежда сякаш от Christie’s без особени усилия разрешават проблема, който Валтер Бенямин прави централен за изследователите на влиянието на новите технологии върху изкуството[5] – този за опозицията между „аурата“ – автентичната връзка на оригиналното произведение с автора му, и нейното „вайръл“ възпроизводимо копие, което може да бъде технически репродуцирано ad infintium и да „зарази“ целия свят.

Автентичността и уникалността, неповторимата връзка между материалното изображение и Леонардо да Винчи несъмнено са базисната съставка на аурата на Sаlvator Mundi и гарантирането на тази връзка от реномираните експерти е първият етап от работата на Christie’s. След подсигуряването на тази ауратична връзка маркетинг експертите започват да надграждат върху това conditio sine qua non, като прибавят все нови и нови ауратични връзки. Така освен че е нарисувана от гениален творец, творбата бива маркетирана и като бивше притежание на „трима британски крале“, които – вероятно – са я притежавали през вековете[6]. В съпътстващо кампанията видео (или по-скоро трейлър) към царствените гаранти са приложени и съвременните попкултурни звезди, сред които Пати Смит и Леонардо ди Каприо, които наблюдават в захлас и със сълзи на очи картината, свидетелстващи недвусмислено, че аурата е там – че Спасителят „отвръща на погледа“, както и трябва да се очаква от едно автентично и неповторимо произведение според Бенямин[7].

Умелият подбор на наблюдателите, интимното ауратично преживяване прави и директна алюзия с високобюджетна филмова премиера, която е съвсем съзнателно търсена от авторите на кампанията, които поддържат PR напрежението с подобни на следното изявления:

Вълнуващ колкото всеки трилър бестселър, откритият Salvator Mundi, една от по-малко от 20-те оцелели картини на Леонардо, приета сякаш от ръката на самия творец, предизвика световна медийна сензация. В следващия епизод ще видим шедьовъра, изложен на търг в Christie’s в Ню Йорк[8].

Отзвукът след „последния епизод“ е еднозначен – кампанията на Christie’s е шедьовър, или както казва Алан Хобарт, директор на галерия „Пимс“, Лондон: „Това е бъдещето. Това беше брилянтна маркетингова кампания“[9]. Кампанията наистина е толкова успешна, че дори съмненията около предполагаемата автентичност на творбата само допълнително подхранват „мистерията“ около „най-голямото откритие в света на изкуството на XXI в.“[10]. Противниците на представения от Christie’s наратив подмятат злостни нападки като тази, отправена от топ критика на списание „Ню Йорк“ Джери Солц:

Защо картина на Леонардо се продава на търг за следвоенно и съвременно изкуство? Защото 90% от нея са направени през последните петдесет години[11].

Както виждаме от резултата на търга, тези коментари не могат да опетнят доминиращата вече представа за „Изгубения Да Винчи“. Помитащата сила на маркетинговата кампания безпроблемно асимилира и други неауратични аспекти на творбата, свързани с нейната материалност:

Въпреки че състоянието на картината е под въпрос и коментарите, че е „твърде почистена“ и че дървеният панел е изгнил и прояден от червеи, в съвременния пазар състоянието не е толкова важно, колкото беше в миналото – сега акцентът е поставен върху имиджа и големите „бранд“ артисти[12].

Christie’s излизат победител в сблъсъка на „за“ и „против“ наративите и като такива отнасят лъвския пай, придружаващ виртуозното представяне на картината. В случая на италианския художник проблемът с представянето е очевиден – и преди 50 години, и сега художникът не може да представи лично картината като свое произведение и като част от „своя бранд“ и така да гарантира наличието на нейната скъпоструваща аура. Затова и за публиката ще остане част от мистерията: дали Да Винчи би се съгласил „може би неговият“ „Спасител на Света“ да бъде изложен на търг за „Следвоенно и съвременно изкуство“ и да бъде окачествен като „Много светско изображение на Христос. Няма кръст, няма ореол и също така има нещо много сексуално неопределено във вида му, лек аспект на джендър флуидност, което прави творбата да изглежда доста адекватна на цайтгайста“[13].

Ефектът от търга на Christies’s е поредната „сензация“ и „исторически момент“, в който представянето на произведението протича съвсем гладко и естествено без намесата на самия художник, чието име същевременно остава единственият легитимиращ фактор за цената на произведението. Нещо повече – евентуалното появяване на призрака на Леонардо само би компрометирало сериозно някои най-знаменитите имена в изкуството и можем да сме сигурни, че те биха направили всичко възможно да попречат на всякакви спиритични опити за неговото завръщане. Какво общо има това обаче с живите, дишащи и способни да представят както творбите си, така и самите себе си колеги на Леонардо? Това, че твърде често техният контрол върху презентирането на работата и „бранда“ им не е много по-голям от този на Леонардо.

[1] Saltz, Jerry. Christie’s Is Selling This Painting for $100 Million. They Say It’s by Leonardo. I Have Doubts. Big Doubts. – In: Vulture [online]. 14.11.2017. [прегледан 23.03.2019]. https://www.vulture.com/2017/11/christiessaysthispaintingisbyleonardoidoubtit.html

[2] Henderson, Barney, George, Fuller. Leonardo Da Vinci Painting Sells for World Record $450 Million despite Lingering Doubts over Its Authenticity. – In: The Telegraph [online]. 16.11.2017. [прегледан 23.03.2019]. https://www.telegraph.co.uk/news/2017/11/16/leonardodavincissalvatormundisells-450-million-342-million

[3] Пак там.

[4] Пак там.

[5] Бенямин, Валтер. Озарения. София: Критика и хуманизъм, 2000.

[6] Christie’s. Salvator Mundi – The rediscovery of a masterpiece: Chronology, conservation, and authentication. – In: Christies.com [online]. 03.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.christies.com/features/Salvator-Mundi-timeline-8644-3.aspx

[7] Бенямин, Валтер. Озарения. София: Критика и хуманизъм, 2000.

[8] Christie’s. Salvator Mundi – The rediscovery of a masterpiece…

[9] Hobart, Alan. – In: Henderson, Barney, George Fuller. Leonardo Da Vinci Painting Sells for World Record $450 Million despite Lingering Doubts over Its Authenticity. – In: The Telegraph [online]. 16.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.telegraph.co.uk/news/2017/11/16/leonardo-da-vincis-salvator-mundi-sells-450-million-342-million

[10] Ellis-Petersen, Hannah, Mark Brown. How Salvator Mundi Became the Most Expensive Painting Ever Sold at Auction. – In: The Guardian [online] 2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.theguardian.com/artanddesign/2017/nov/16/salvatormundileonardodavincimostexpensivepaintingeversoldauction

[11] Saltz, Jerry. Christie’s Is Selling This Painting for $100 Million. They Say It’s by Leonardo. I Have Doubts. Big Doubts. – In: Vulture [online]. 14.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.vulture.com/2017/11/christies-says-this-painting-is-by-leonardo-i-doubt-it.html

[12] Ellis-Petersen, Hannah, Mark Brown. How Salvator Mundi Became the Most Expensive Painting Ever Sold at Auction. – In: The Guardian [online] 16.11.2017. [прегледан 23.03.2019] https://www.theguardian.com/artanddesign/2017/nov/16/salvatormundileonardodavincimostexpensivepaintingeversoldauction

[13] Думи на Филип Моулд, цитирани в горепосочената статия в The Guardian.

 

Христиан Вачков е доктор по културология с професионален опит като анализатор и маркетолог. Изследователските му интереси са в сферата на социологията на изкуството, историята и теорията на изкуството, онлайн социалните мрежи и дигиталните комуникации. С любезното съгласие на автора публикуваме откъс от Salvator Mundi Artis, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2019, с. 11-16.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Валентина Димитрова – Никога не ставай зар в игра

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи – детайл, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Необратимо

Животът плетеш
с игли и кълбо прежда

Ред на лице
другият – наопаки

Държиш го в ръце
а той като висяща стълба
расте все по-надолу

 

Непорочно

Огледалото не помни
вчерашното ми лице
но днес то
пак е там

Като всеки ден
ще му се представя
ще се оставя да ме ухажва
накрая ще се любим сластно

И след като се разделим
то пак ще бъде
непорочно огледало

 

Несценично

Утре ще е нов ден
ще имам време
да измия прозорците
чиниите в мивката
ще простра чаршафите
ще излъскам пода
ще разходя по новому
някоя от старите си рокли
ще запея стара песен
в нови тоналности

Усмихвам се
завесата пада –
оголен прозорец
вместо аплодисменти

 

Непринадлежност

Живеем в свят
където камъните
не принадлежат на планината

Хвърляме ги хаотично
те падат в чужди води
и изчезват под повърхността
примамени от мистичността
към дъното

 

Несъвършена

Един предмет
от стаята ѝ я подразни

Махна го,
а после друг
и него махна
докато остана
в празно помещение

И започна да рисува
с голи пръсти
най-доброто си подобие
върху своя стар портрет

 

Неутрална

Дали розата е бяла
жълта
розова
червена
на свобода или в саксия
разцъфтяла или пъпка

Тя остава безразлична
към убодените пръсти

 

Ненадеждно

Никога не ставай
зар в игра

Хвърлят те
ти падаш
даваш номер
някой мести ход

Докато излезе
победителят в игра
която няма
да спечелиш

 

Незапитано

Може ли
слънцето
да залезе сутринта

От вулкан
да протече вода

Слънчев лъч
да пресече нощта

Питаше се майката
докато детето плачеше
без да пита
може ли

 

Некоагулиращо

Рана с перо
кърви по-силно
от тази с нож
но не убива
затова ще потопя
перото си в кръвта
и докато пиша
ще гледам от отвъдното
как никой не умира

 

Нескончаемо

Не помня сънят
в който се родих

но помня онзи
в който умрях

Сега чакам този
в който ще се преродя
за да забравя

 

Небезотговорно

На едно колело
кои са двата края

Докато мислиш
ще го подкарам
по тротоара

Ще се слея
с потока от хора
ще премина
по пешеходната пътека

И когато съм
от другата страна
ще си отговориш
ако не се обърна

 

Нескептично

Дори бялата роза
отдавна да е увехнала
бодлите жадни чакат

Вярват
в славея е скрита
жива кръв

 

Нецензурни немеждуметия

Буквите са
като леките жени
сношават се лесно
помежду си
а после също лесно
се разделят
за да се гушнат пак
но с други

Формират думи
съблазнителни
с които те подканват
да проникнеш в тях

В стиховете
се проституират
продават настроение
лъжлива връзка
понякога с тъга
понякога със смях

А между тежките им думи
в които се нанизват
си почиват в кратки
междуредни паузи
за да продължат
те теб да обладават
докато не те превърнат
в тяхна сянка
а ти тях – в твои музи

 

Немилост към ада

Благодаря ти за виното
макар да е вкиснало

за хляба
макар и мухлясал

за крилата
макар и от слама

за ключът
макар и ръждясал
отключи вратата
където отдавна забравен поет
беше написал

ЕЛА В МОЯ АД
БЪДИ МИЛОСТИВА
КЪМ РАЯ

 

Небезутешно

Ще погреба
скръбта си с думи

ще я полея
и ще чакам да поникне
да разцъфне и повехне

И когато няма и спомен от нея
ще съм си простила

 

Нещастието

Разхождат се някъде там
нашите щастия

Хващат се за ръце
прегръщат се
понякога дори се любят

А нещастието
скимтящо от удоволствие
облизва гледката

И като всяко куче пазач
ревниво ръмжи
готово да ни ухапе
само и само
да не стигнат до нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Гергана Христова – Казваха – луда била

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

***

Не съм писател,
ни поет,
и нека в епикризата ми пише,
една побъркана по красотата,

една безумно влюбена в душата,
и във всичко със душа.
Една умираща от самота,
когато няма…душа за своята душа.

И нека на кръста ми надгробен пише,
„Останки почиват тук,
един труп, на безумна жена,
цял живот търсила красота!“

Не косете тревата,
тя и е сянка,
насадете цветя,
онези от нейната стая.

Не говорете гръмки слова,
за разкази и стихове,
тя само думи плете,
и рисува картини.

Диагноза – луда жена,
такива рядко се раждат,
още по-рядко остават,
верни на лудостта.

 

***

Ручей съм, бистър и звънък,
студена вода, изворна,
блясък по мене оставя изгрева,
и дълбаем пътеки.

Ливада съм, лятна,
жетварки ми пеят,
и по обед жарко слънце напича,
жълт кантарион и метличина.

Гора съм, тиха и сенчеста, дъбова,
славей гнезди в короните,
и по заник лъчите играят,
по тревите и корените.

Нощ съм, Луна пълна,
сови пищят в дъбравите,
сенки на самодиви в ливадите…
Тихо дълбае ручеят, бръчки в скалите.

 

***

Обич за обич давам,
по – малко не признавам.
Обич такава, до лудост,
до старост, до смърт.

Обич дето дарява крила и живот.

Не днес да съм твоя най – мила,
с клетви в нощта,
а сутринта живи и здрави…
ще се видим все някога.

Не е обич това.

Да трепери душата,
сърцето да пее,
очите само мене да виждат,
и когато най съм ти лоша.

Да ме обичаш „отвътре“

Обич за обич такава давам,
сърцето ми не прощава,
по – малко, ако получава,
за обич не го признава.

Обич такава, до лудост…, до смърт.

 

***

Спрях да се боря с музите,
дадох им свобода,
нека пеят по листите
за своите си неща.

Ще им сипя мастило,
перо ще им дам,
в нощите, тихите,
с тях ще се създам.

Ще поплачем, ще се посмеем,
даже ще потанцуваме…
Душа са ми, ще полудуваме.
На сутринта, уморени ще заспят.

Спрях да се боря с музите,
сключихме договор –
нощем с тях ще пируваме,
през деня ще кротуваме.

 

***

В градината разхождаше се дама,
казваха – луда била.
Береше глухарчета – даваше им имена.
Не приличаше на луда.

Говореше с калинките,
плачеше с дъжда,
танцуваше със слънчеви лъчи,
крещеше с гръмотевици.

Влюбена била е някога,
по коридорите говореха,
но останала сама,
полудяла от тогава.

Заживяла с идеята,
че намира се в гора,
и че самодива е,
чакаща си любовта.

От години беше в лудницата,
никой не дойде.
Дни след погребението,
до кръста листче побеля –

„Той не дойде,
защото преди теб си отиде“
Подпис – жена му…
И едно глухарче само…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Венцислав Арнаудов – Рибите

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

на терасата седнал до баба си
ходилата му стегнати върху мозайката
бедрата му стискат буркана със рибите
пръстите мокри закриват отвора
да не стане водата малко
да не стане безсилието повече
разказва й нещо и пита я
а думите в скута й падат
не чака ни звук нито отговор
някак знае че някак ще чуе
когато гласът й прелее в небето
когато накваси земята
докато с рибите говори

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – Събери крилата

Атанас Тотляков, Произведение „С“ (интенция към пособие за измерване)
литография , 70/100 см

 

 

Кибер
(Или стихът на прага на „Черните дупки“)

Разбийте римите на милион парчета,
на атоми, на неутрони!
Със лазер нарежете стиховете,
в които редовете са
с пагони.
На думите езика изтръгнете
със клещи!
Или го заковете със пирони!
Светът е пренаситен от поети.

Поезията е в агония!

Махнете й колосаните дрехи,
изгладения ръб на панталона.
Спи скуката по столовете меки
под ромона от рими
във салона.

Речта е мисъл, изтървана в битието.
Тя полета не може да догони
на електрона,
обикалящ край полето
на Нищото
във Черните балони.
Не стига прага им.
Нататъка не вижда –
зад границите на стопената материя.
Където времето
не ще да се придвижва.
Пространството е истинска мистерия.
Вселената там себе си изяжда.
Планета ту се ражда, ту умира.
Божественият разум с люта жажда
на Айнщайн
грешките намира.

А в малкият отрязък
от безкрая,
ограничен от три хилядолетия
поетите
със римите си ваят
изпълнени с безсмъртие сонети.
Модерни ли са или не?
Не зная.
Но с лекота
прескачат вековете.
Отлагат на планетата ни края
със силата на своите куплети.

 

Мъртвило

За този край до днес
съм нямала очи.
След всеки километър –
буца в гърлото присяда.

Проверка вятърът направи призори.
Във две редици къщите строи.
Заблъска портите,
прескочи през стобора.
Във всяка втора –
не намери хора!

Само земята със оголени гърди
примамва овдовелите дувари.
Обърнато с хастара си нагоре,
виновно миналото
в селото мълчи.
Дори тояжки не остави за опора.
Със щедрост йезуитска ги дари –
с местата празни
в пейките на двора.
С писмата от децата
недошли.
Със залез,
полумъртъв от умора.

Преди да пламнат сухите треви,
последният свещта да загаси…

Стихотворението е публикувано за първи път ……

 

Събери крилата

Тя е кучка. И е ангел шестокрил!
Кръв в дробовете.
И песен на сирена.
Тя е сгърчена на пода неизмит.
И е мълния на бляскавата сцена.

Още с раждането
в кошница те слага –
пуска те по жълтите води…
Срутва те с небесната си слава.
Мъчи те през земните ти дни.
Ти си мишката
във ноктите й остри.
„Буболечката“ на нейната стена.
И да молиш Бога, и да постиш –
влачи те във своята река.

Ах, съдбата ли е?
„Майната й!“ – казваш.
Бос в жаравата й
можеш да вървиш.
Себе си и нея да наказваш.
Като мавър – да я удушиш.
Не тя тебе –
ти ще я въртиш
върху шиш –
пречупена, без воля.
Изневерите й няма да простиш.
Във зандан безок
ще я затвориш.
С нож корема на небето ще разпориш,
ще разплачеш милион звезди.
Нека, вместо нея отговорят:
Най-накрая –
кой ще победи?

Спри! Човече, събери крилата!
Мами те съдбата,
докато си жив.
Крез е казал: „Само след смъртта си,
ще познаеш, бил ли си щастлив!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мария П. Георгиева – Докато той свие една цигара

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Списъци за пазаруване

12.05.
Бяла захар
Кафява захар
Силно кафе за двама

28.09.
Бяла захар
Кафе каквото и да е

26.12.

 

Вече е затворено.
Сърцето.
С един прескок отиде у дома.
Прехвърли дъх над лаещите псета.
Неутолено втурна се в смъртта.

Май 2019

 

Ловец

Толкова пъти се преодоляваш,
надскачаш,
срещу себе си
за чужди вървиш.

Че си си станал препятствие,
кога решаваш!?
Как си внушаваш
че е лошо да си Ти!?

Такъв си, за какъвто се представяш.
За какъвто те мислят – такъв!
Жестоко се превъзпитаваш –
Аз-ът от Същност се превръща в стръв.

Денем ти си ловец на одобрение.
Нощем своята жертва.

19.07.2017 г.
Пловдив

 

Любовна ситуация

Докато той свие една цигара,
тя сви един кок.
Остана ѝ една цигара време,
за да се гримира.
Помнеше, че той пуши бързо,
затова дръпна ловко две черни линии
и с възхитително самообладание
посегна към червилото.
Отвън потегли кола.

Нетфен, 03.06.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Попова – Обичам ги тези минали следи

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Извън времето

“И недейте се съобразява с този век,
но преобразувайте се чрез обновяването на ума”
Римляни 12:2

Животът отмерва часовете
За които греха се фотографира
И часовникът не спира
И не спира.
Животът отмерва минутите
За които истината се проявява
И секундите за които доверието
До дъното на низостта се стопява.
Ще изневерявам с безвремието
Всяка нощ, докато времето
Неотдалечи се от мен
И не поиска ми развод.

 

1001

Хиляда и едно желания,
Хиляда и един цвята,
Хиляда и една мелодии,
Хиляда и една души
Висока на хълма в полунощ.

Хиляда и един гряха,
Хиляда и един спомена,
Хиляда и един изстрела,
Хиляда и един мъртъвци
Ниско в пръстта на сутринта.

И аз от пръст създадена съм
И там ще и отида
Може би сред красива лунна нощ,
Когато звездите ще ме приветстват,
И зората дано да не тъжи за мене.

 

Без годините
Виждам мъгла,
Млечнобяла мъгла,
Между години две,
Които до болка слети са
Единствено в море
От следи.
Едните вече са минали,
А другите са бъдещи,
Като последните завличат първите
Нанякъде и ги давят,
А аз искам да е обратното.

Обичам ги тези минали следи
И за да е обратното,
И за да останат живи
Аз трябва да Те вдишвам
Винаги, когато се унасям
Във водовъртежа на годините.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Здравка Шейретова – Кучета в Рая

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Сириус

Понякога и Луната вие,
по време на своето окръгляне,
когато от Слънцето се отдалечава.
Но изгреят ли кучетата на Орион
с най-ярката си звезда,
тя отново намира себе си.

 

***

Изрязвам болката,
за да я пришия
и към друга дреха,
съблечена или
забравена на пътя
на скъсаните думи,
които вчера хвърлих.
Залепнали са вече по асфалта.
И само зимата
със побледнялото си слънце
ще може да ги заскрежи,
за да потекат отново
стопени
и оловно-сини
под лятното небе на твоите очи.
Смалена –
отново ще пришивам болката.
Но този път към свойта плът.

 

Очите на вярата

изглеждат
точно като онова момиче,
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня.
Но хората вече нямат очи за виждане,
в тях живее самодоволството.
И ръце нямат за ръкостискане,
заети да разопаковат измамното си щастие.
И крака нямат, с които по Пътя да вървят,
обувките на безразличието са тежки.
И те не намират пътя към онова момиче,
което вече има само една ръка
протегната за милостиня,
защото в другата държи сърцето си.
И много иска на нас да го дари.

 

Все още мъжки нрави

Когато Господ е направил
от кал
първо Мъжа,
а после Жената
то е защото все още не е имало
кучета в Рая –
гладни и чакащи
да оглозгат реброто.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Финеганю завинаги

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Защо е трябвало да си измисляте този objet a, както наивно питали Лакан.
На едно друго питане възможно ли е световно първенство по футбол в България, един известен българин отговаря така – шансът е нула до процент никакъв.
Защо тази перверзна извивка, патологичен тик, вкаран в езика, излишна катахреза, вместо нормален отговор?
Тук не се касае за истина или смисъл, а за извличане на принадено наслаждение от ресурсите на езика.
Фактически сме тероризирани от нищото на един несъизмерим surplus.
Наясно сме, че при режима на Живков това нямаше да е правилното говорене.
В универсализирането на такива патологични тикове във всеобща перверзия се състои и цялата история на капитализма.
В капитализма нищо не е ненормално, освен самият капитал(изъм).
Перверзията циркулира около отвора на една пустота заради изблиците на наслаждение, които изригват оттам.
Жаргонът е циничната гледна точка, от която е възможна съпротива срещу желанието на Другия.
Или когато стане въпрос за соросоиди – прякорът е изкопал отвор за източване на наслаждение на homo sucker.
Означаващото е пропаднало в означаваното, което е само друго раз-означаващо – такава е съдбата на бинарните означаващи, едното не може без другото, харчат се заедно в капитализирано еквивоки.
Ако от едната страна изниква смисъл, от другата субектът изчезва.
Само принаденото наслаждение важи.
Съдбата на солидните някога букви е същата, ние не знаем какво е материя, но като буква m в уравнението на Айнщайн буквата си работи без смисъл.
На какъвто и носител да са пренесени, буквите отиват в кофите за боклук, те бележат, за да бъдат изличени, и в автоматизма на повторението се завръщат рециклирани.
Буквите са боклукчийски кофи, letter liter. Оттам и споровете какво да остане в учебниците по литература.
Каквото и да остане, това е вяла процесия на евнуси, носещи върху таблички срязаните си пениси. Демонстрация как наслаждението се наслаждава на липсата на наслаждение.
В контраст с недвижими имоти, ние сме мобилизирани буквени движимости (и гените са от букви), чието друго име е фланьори. Нима някой не се е запитвал како търси тук сред тези хора, в този град…
Няма причина нещо по-скоро да съществува, отколкото да не съществува, и името на липсвашата причина е контингентното.
И затова има толкова масивна омраза към същностно биващото, което е с екзистенция на неекзистенция, тоест по необходимост случайно, абсолютно случайно като докосване от перо на птица – съжалявам, но това е пример за тиха поезия като форма на тиха подлост.
Няма птици, няма пера, само птиците на Хичкок, възнесени означаващи от гнездата на буквите, безсъдържателни азбуки, каквито са фотоните, долитащи от отдавна мъртви звезди, все още видими в азбуката на небосвода, отдавна без да са там с екзистенция на неекзистенция, заскобено нищо, каквото сме ние самите.
Ние сме боклукчиви движимости, маркирани от кофите за боклук, и не заемаме място, защото само местата заемат места, абсолютно индиферентни към помествания боклук.
Имагинерен слугинаж спрямо трансфера на (не)съществуващото, и в циркулиране по мрачните сключени писти нашите несъзнавани прототипи сякаш искат да ни внушат друго, невъзпроизводими погледи и гласове, но ние сме холограми на дезертиращите звезди в des-aster.
Аз съдържам елементите, които не мога да задържа в елемента на чудовищната си случайност.
Всички апокалипсиси, свързвани с история или естествени произшествия, всичкият звън на тръби и на символи на гняв, всички световни пожарища и нови пародии са само coup de theatre и притчи; те просто са оркестрален аранжимент на един реален апокалипсис: Апокалипсисът на човека (Якоб Таубес).
Интимен екстериор или екстимен интериор – какво значение има, след като катастрофата винаги вече се е състояла в сърцето на вселената и в моето сърце.
Божественото означаващо е белоснежен кондом за изолация от наслаждението на блудния Вавилон, в стерилно производство на Другото наслаждение, изстъплението на Духа, трилистната детелина бог-син-дух в религиозното sinthome на църквата, и скакалците в Библията на мета-когнитивен дисонанс (защо толкова много скакалци), фалшив къс Реално, скакауец, както казват в Перник на бинарното означаващо.
Апокалипсис-откровение, но всъщност операция по разбулване на фалоса като привилегировано означаващо – пристигането на небесния цар.
Избрани сме да изберем фалоса за привилегировано означаващо само с цената на изключването на друга възможност – наслаждението отвъд фалоса.
Защо е трябвало да си измисляте този objet a, защо толкова много библейски скакалци?
Защо толкова расови означаващи изпълзяват от себичния четирибуквен ген, за да маскират психическата структура на невротика-абандоник?
Имагинерен слугинаж в трансфера с (не)съществуващото Нещо майка България, отечество, татковина, в контратрансфер с познавача на всички европейски фамилии Рембо.
Можем ли да си представим един евродепутат, сдвоен с фланьорите Бодлер или Рембо – само каква гадост, боклук, булшит.
Бинарните означаващи в атракцията на чистото расово означаващо – възможно ли е сепарирането от тях, сепарирана Антигона, жива загробена, чистата дева на Другото наслаждение на некомпрометираното желание, чист бял прах, staff, антигона на загубения агон, наркоманката в белоснежен воал на влечението към смъртта, несепарираните идиоти на Европа с дефектни кондоми – нацията умира, нацията изчезва, кой ще плюска щкембе-чорба и ще пие ракия, расовия копирайт, божието клеймо, унарна черта, онто-типография, скакауец.
Всъщност става въпрос за формулата на фантазия ($ <> a).
Трябва да се сепарираш от играчката-плачка, от скакалците, изпълзяващи от кофите литературен боклук, от ламелата-панта-плацента-смъртна маска в аванс.
Заедно с Рембо ние сме сезонни работници в ада, където влеченията никога не губят своите ключове, играчка-плачка, objet a, табличката с неусмъртим пенис, ламелата на либидиналния пъп.
Литератори обтуратори пертурбатори перформатори с какво са по-различни от Ганю с мускалите розово масло, с това концентрирано течно наслаждение за продан?
Ганю без мускали щеше ли да е национален герой? Преработено етерично масло съешено със смъдежа на расовите му топки в потурите – Ганю е понесъл към Европа денатурираното си либидо под формата на възвишен обект.
Защо наистина е трябвало да си измисляте този object a?
Това е все едно да питаш Ганю защо ръга люти чушки в европейската супа на Иречек.
Това нещо в повече на желанието и фантазията изисква денатуриран гастрономически вкус.
Денатурализираната уста, сграбчена от означаващото (или от гласа като неговата другост) – името за това детериториализиране е фройдисткото влечение. Яденето няма да е същото, след като устата вече е детериториализирана – тя е сграбчена от влечението и кръжи около нов обект. Докато говоренето е вторична териториализация, която никога не е напълно успешна, защото не съумява да закопчее елемента на гласа в това, което се казва.
Съответно и в храната има нещо, което се изплъзва на яденето, нещо като кост в хранопровода. Смисълът на този прочут лаканиански пример е следният: тъй като след детериториализирането на устата и храната няма никога да е същата, естествена, а скрепена с objet a, този обект няма как да бъде погълнат и винаги ще засяда в гърлото на означаващото (когато обяснява това Младен Долар си служи повече с термини на Дельоз).
Ганю ще сумти задавен от удоволствие с опарено гърло и хранопровод, а едно още по-задълбочено наслаждение ще пробягва като ток в бинарните му топки.
И днес когато расовите мъже говорят, неспособни да се вместят в расовите си изявления (веднъж по телевизията видях двама бивши доносници на ДС как спорят кой има по-здрави топки), аз чувам сумтенето и покашлянето на Ганю в реабилитацията му post mortem.
Някога писах за Финеганю и сега ще трябва да се поправя, защото той се появява в съня ми и казва: Ти знаеш, не аз го убих, а самото му име на lucky man, уби го контингентната среща с Реалното на заблуден куршум.
Уби го расовото означаващо, за което тук се надяват, че им носи достъп до истинско битие, но това означаващо е самото падение-Fall в дупката на означаваното. Истината е, че този (не)достъп е възможен само чрез сембланси и прекосяване на фантазии, съешени с фантазмен обект, фалшив къс Реално, но все пак откъм страната на Реалното, контингентен, непредвидим.
Предвидимото и необходимото е откъм страната на скопеното означаващо, с което робите окованици на дискурси спекулират и днес.
Тези, които доиха топките на Ганю заради ялово расово наслаждение, и дашното тяло на демокрацията, доячи на банки, криптовалута и хакерски данни, рейдъри на фирми и чужд бизнес, бинарни доячи на етнически малцинства, лизачи и блюдолизци, дискурсивни лекета, литератори кофпомпи на себично наслаждение, което се преструват че изливат в общ резервоар – кой е достоен да разгърне objet a и да снеме печатите му …
Шансът е нула до процент никакъв.
Въвеждането на objet a като недетерминирана причина фактически ни спасява от външен гарант (Бог) и ни доставя новата перверзна свобода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Малко късмет за по-късно

Дарина Пеева & Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Стоях в задната част на трамвая, опрял чело в прозореца и гледах как двата метални лъча на линиите се отдалечават по дългата улица между жилищните блокове отстрани – и стават по-тесни. Почти се сливаха в далечината. Изгубвах ги от поглед заради някоя пресичаща кола или човешка фигура и търпеливо чаках отново да се появят. Откривах ги с премрежени очи и отново се съсредоточавах върху двата сребърни лъча. Отдавна стоях така. Изпитвах удоволствие от състоянието си. През цялото време бях като в полусън. Тогава някой ме потупа по рамото, каза “билетчето, моля”, и развали магията.
– Айде, продължавай! – изръмжах, без да се обръщам. – Ако сега започваш проверката, няма да съм първият. Свършваш ли, преди мене си приключил. Проверил си един по-малко.
– Казах, дай си билета.
И отново ме потупа по рамото. Чак тогава се обърнах.
– Я, Мето Бойчев! Не ме ли помниш?
– Билета казах!
– Ама ние с тебе имаме мач. Колко са тези, на които са им вдигали ръката срещу Мето Бойчев. Не се прави, че не ме познаваш.
– Много хора ме познават. И аз познавам много. Това не означава, че нямам право да проверя дали имаш билет.
Никак не беше се променил. Най-много да е “качил” пет-шест килограма, не повече. При неговия ръст беше почти нищо. Нито корем се виждаше, нито бузи. Готов беше веднага да излезе на ринга.
– Няма срамна работа – казах, което ми се стори тъпо и доста фалшиво, и веднага добавих: – Истината е, че никога не съм очаквал шампион от твоя калибър да проверява билетите.
– Ти имаш ли билет, или ще те глобявам?
– Въобще няма да ме проверяваш. Защото аз съм Денчо Асанов и съм те побеждавал. Колкото и да се преструваш, че не ме помниш.
– Беше на юношите.
– Какво на юношите?
– Загубата.
– Победата си е победа бе Мето. Защо не признаваш? Нали тогава и двамата бяхме на една възраст.
– При юношите не се брои – изрече той и с една ръка си свали от ревера контрольорската значка. – После, при мъжете, не помниш ли, че те размазах? Четири нокдауна ти направих.
– Ти какво предлагаш, за загубата ли да се сещам по-често, или за победата? Аз, да знаеш, се сещам повече за победата.
– Всъщност с твоите трийсетина мача в юношите и десетина в мъжете може да се каже, че не си играл истински бокс.
– Мето, как не те е срам да говориш такива работи?
Дори не ме погледна. Обърна ми гръб и се приготви да слиза на „Халите“. Можех да остана там, откъдето само преди няколко минути наблюдавах как сребърните релси светят, огрени от слънцето, отдалечават се и се събират в далечината. Щях да се опитам отново да изпадна в предишното състояние. Не го направих. Слязох и тръгнах след него, защото той, въпреки уважението ми – голям шампион е, вярно, с медали от Световно и Европейско – нямаше право да отписва моята победа. И да ми пробутва, че на седемнайсет години не сме били същите. Същите си бяхме. Само че той още не беше голям боксьор, а и аз не бях това, което станах по-късно.
Очаквах на спирката да продължим разговора, но той само попита:
– Ще почерпиш ли?
– Щях да почерпя. Ама нямам с какво.
– Нямаш пари за глоба, нямаш и за черпене.
– Знаеш ли откога живеем с десетина лева на ден? И аз, и жената, и трите чавета. Изкарвам ги на “Илиянци”. Пренос-превоз.
– Всички мангали сте такива.
– За другите не отговарям. Ама аз не съм директор. Никога не съм бил. У нас, нали знаеш, само тия, дето се водят директори на нещо си, и началничестват, живеят нормално.
Влязохме в Халите, прекосихме ги на дължина и седнахме в кафенето с кръглия бар. Едва тогава се поуспокоих.
– Аз ще почерпя – успокои ме допълнително той и направи знак на сервитьорката. – Две кафета.
– Благодарско, шампионе.
– Все такива като тебе, изпаднали, са бившите ми противници.
– Некои от тия в чужбина може да са се издигнали.
– Не ме интересува.
– Твоя работа.
– Но да знаеш, че загубите в юношите не ги броя. И тебе не те броя.
Още преди да му отговоря, две шарени каки седнаха на свободните столове и попитаха:
– Искате ли секс?
– Сега веднага не съм сигурен – отвърнах бързо. – Ама след малко може и да поискаме.
– Срещу двайсет лева – каза по-високата.
И извади цигара от табакерата си.
– Искате да кажете, срещу пари – възкликнах и го посочих. – С него говорете. Мето отговаря за парите.
– Изчезвайте!
– Я по-внимателно! Какво толкова се периш?
– Изчезвайте, казах!
Двете се изправиха почти едновременно. Изпратих ги с поглед, ама дълго, дори прекалено дълго, докато вече нямаше смисъл да гледам след тях, защото никакви не се виждаха. Отпих от кафето и търпеливо започнах да му обяснявам защо няма значение на каква възраст си се качвал на ринга. Тогава играх на стадион “Раковски” срещу едно момче – Киро Веждата му викаха. Не знам дали го помниш. Най-вероятно не. Ама беше много як. Рамената му кръгли като гюлета, и бицепсите му като гюлета. И се вълнувах, буквално бях откачил от вълнение, не само заради мускулите му, а и защото всичко поначало ми беше като в мъгла. Не спах последните две нощи.
Е, може да съм дремвал за малко, ама през по-голямата част от времето изиграх мислено поне десетина мача. В някои си представях как побеждавам, в други ме правеха на бербат. Качвах се за втори или трети път на ринга. На кантара си стиснахме ръцете и ми се стори, че положението е дори още по-зле. Не ми се вярваше, че с този приятел сме в една и съща категория. Вярно, бях малко по-висок, ама мускулите му изглеждаха двойни. Като напомпани. Въпреки това започнах да се настройвам за мача. Хич не мислех да му отстъпвам, каквото и да ми изглеждаше първоначалното съотношение на силите. Бях решил да го бия с много движение и дълги прави. В действителност през целия първи рунд стоях на едно място, главата ми кънтеше от силни тупаници и само чаках кога ще удари гонгът.
През следващия се опитах да направя нещо смислено. Реагирах с крачки встрани на правите му удара. Подложих ръкавица на ляво кроше. Но беше грешка. Киро Веждата буквално се хвана за мене със следващия удар. И не ме оставяше от близко разстояние. Успявах да блокирам някои от ударите, но и доста получавах. През цялото време отстъпвах и скоро се озовах в ъгъла. Там получих тежки крошета и ъперкъти. Успях да се измъкна с ескиваж, но само за кратко, колкото да си поема два-три пъти въздух, и той отново ме приклещи във въжетата. Продължих да подлагам рамене и лакти, правех отклони, но не на място. Буквално беше ме насмел.
В почивката се опитах да разбера какво ми говори треньорът. Всичко беше от ясно по-ясно. Не успях да изпълня нито собствените планове, нито неговите указания.
– Ще продължиш ли, момче? – попита ме реферът, преди да стигна центъра на ринга. – Помисли добре.
– Ще играя.
– Сигурен ли си?
– Напълно – отвърнах и дори се опитах да си извадя гумата от устата, за да говоря по-ясно, ама не успях. Не е лесно като си с ръкавици на ръцете. Но повторих: – Ще се бия, господин шефе. Пардон, рефере.
Нямам сили дори да се откажа, помислих си. И не направих опит за следваща крачка. Коленете не ме държаха. Само застанах стабилно на цели стъпала, прибрах ръцете към главата и стиснах зъби. Не знам откъде събрах сили за десния прав още след командата “бокс”. Промуших му го отстрани, над рамото, и малко отгоре надолу. Знаеш го този удар, няма да ти го описвам повече. Не само го спрях, буквално го завъртях наобратно. Видях го в профил, почти затворил очи, после и тила му се мерна, остриган до кожа, с три продълговати вдлъбнатини в основата. Киро Веждата се задържа прав за част от секундата, и се строполи с разперени настрани ръце.
Мето гледаше настрани и вероятно се ядосваше, че от голям шампион е станал контрольор в градския транспорт.
– Не знам дали ми вярваш, ама точно така стана.
– Стига с твоите глупости – обади се той.
– Не са глупости.
– Абе какво ми ги разправяш, като че ли си играл финал на световно първенство.
– То е едно и също, Мето. И на световното, и на градското все хора играят. Душите им са едни и същи значи.
– Никакви души не ме интересуват. И ти не ме интересуваш.
– Чакай, чакай, сега идва важното. Не е за изпускане.
И продължих да разказвам как влязох – ама после, след боя значи – в съблекалнята. Дори не помнех как съм се изкачил по стълбите. Говорил ли съм с някого или просто съм тръгнал нагоре. Не бях сигурен къде точно се съблякох преди мача. Носех със себе си сака с дрехите, по едно време го прехвърлих на рамото, но не си спомнях кой ми го даде. Мускулите на краката ми бяха се схванали, прасците ми бяха като каменни буци и едва пристъпвах. Освен това главата ме цепеше, и не смеех дори да я докосна. А много исках да проверя всичко ли ми е на място. Имаше огледало на стената и отидох да се видя на какво приличам. Носът ми беше двоен, охлузен и червен, едното око – полузатворено и подуто.
Но нали ми вдигнаха ръката. Никога преди не съм вярвал, че съм способен, когато нямам сили и съвсем съм сдал багажа, да спечеля. Как мислиш, на колко години бях тогава? Знам, не те интересува. Ама ще ти кажа, на петнайсет. А се чувствах като на сто и петнайсет. Древен и праисторически. Защото научих нещо, което другите хора, колкото и дълго да живеят, може никога да не научат. Знаят, че така се случва. Има нещо подобно в живота. Ама, на ринга, като мене да го разберат, им е невъзможно. Не са играли бокс. Само ако си играл знаеш как за няколко минути остаряваш, направо едва се влачиш, тялото ти тежи, пълно е с олово, после само за секунди ставаш от млад по-млад, разцъфтяваш, олекваш, и дори се понасяш към небето.
Последното го разбрах най-добре в банята. Съблякох се надве-натри, дърпам и хвърлям, дърпам и хвърлям, накрая целият екип остана в краката ми. Като да бях си свалил старата кожа, така се чувствах. И тръгнах към душовете. Почти нищо не видях в първия момент. Парата като гъста мъгла. Или от боя и от умората всичко пред очите ми още се размазваше. Постепенно положението ми се изясни. Банята беше пълна, ако щеш вярвай, с голи момичета. Като измислени, принцеси някакви, феи. Не съобразих веднага какви са. А и нямаше нужда. Но сигурно са волейболистките от съседната зала. Явно сбърках съблекалнята. Гледах и не откъсвах поглед от тях. Господи, мислех си, защо не ме пожали. И да ми оставиш малко късмет за по-късно. Първо ми вдигнаха ръката, когато вече бях готов да легна и да умра, а сега и тези момичета. Плуваха в бялата пара, подвикваха ми, смееха се и ме пръскаха с шепи гореща вода.
– Какво стана после?
– Това беше. Господ ми показа колко хубав може да е животът, дори когато малко преди това ти се е струвало, че почти свършва.
– Абсолютни тъпотии.
– Не са бе, Мето.
Тогава той стана и се отдалечи. Стоях с наведена глава и мислех. Или не, просто не вдигнах веднага глава. Дори затворих очи. Така понякога, признавам, всичко ми се струваше по-реално. После напразно се опитвах да го открия сред множеството наоколо. Накрая забелязах, че не си е докоснал кафето. Преместих чашката към далечния край на масата. Погледах я известно време и също тръгнах. В напълно противоположна посока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X