Явор Цанев – Стихотворения

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

На стаята стените стенат.
Само, леглото се прегръща.
Коминът без душа стърчи.
Домът превръща се във къща.

Чаршафите са просто плат.
Махалото е гилотина.
Безмълвен, прашен циферблат.
И урна – празната камина.

Ако летиш – лети високо!
Ще има кой по теб да стреля,
защото ненаситно е окото
на завистта в бодливата постеля.

 

Ако летиш – лети високо!
Над тебе слънце само да остане.
Дори когато напече жестоко
и заболят предишните ти рани.

Ако летиш – лети високо!
Крила ще срещнеш, станали на прах,
но те са горе именно защото
летят високо. Другото е страх.

 

Старецът
на площада
рони трохи.

Времето
без пощада
над него бди.

Гълъби
праща му –
да ги изкълват.

До троха
свършва
по залез денят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Людмил Димитров – В процеса на писане това беше една своеобразна лупа, през която поглеждах различни проблеми. Разговор с Людмил Димитров

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Интервю с Людмил Димитров, лауреат на конкурса  „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“

 

Какво Ви провокира да пишете стихове? Какъв е процесът на писане на поезия?

 Възхищавах се на българските поети, които изучавахме в училище като деца. Вапцаров, Ботев, Смирненски, често научавах техни произведения наизуст, но най-вече ме впечатли поемата „Септември“ на Гео Милев.  И до днес за мен това е произведението образец и връх на поетическия стремеж.

Тези автори събудиха в мен интерес и любов към поезията, по-късно в по-горни класове мои любимци станаха Жак Превер, Джани Родари, Боб Дилън, Валери Петров, Иван Давидков, а още малко по-късно бях силно увлечен от сюрреализма.

С приятели правехме следния експеримент. Събирахме се в някоя стая и хвърляхме във въздуха сноп бели листа. После всеки докопваше някой лист, пишеше някаква фраза и отново го хвърляше във въздуха. И така докато запълним всички листа с текст.

Писането при мен има епизодичен характер. Може с месеци да не се появи желание за писане. А после с дни наред да мисля само за това по цял ден и „да дъвча“ молива.

Не помня какво точно ме е провокирало да напиша първото си стихотворение, може би бунтарските настроения на младостта и любовта.

Стихотворението „Любовта“, победител в конкурса „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“, е част от поетичния цикъл „На село“. Какво е селото за Вас и как се създава един цикъл от стихотворения? Използвате архаични, диалектни езикови форми – търсени ли са или сами се наместват в поезията?

Аз съм градско дете и никога не бях ходил на село до 19-годишна възраст. Тогава за първи път отидох с приятели на море в едно северно село, Камен бряг. За мен това беше нов и изключително пъстър свят, към който започнах да се връщам периодично всяка година през лятото.

Цикълът „На село“ е написан с всички реални събития, фантазии и асоциации, които ми е донесло пребиваването в това село, с ятата патки по улицата, магарета, коне, плашила в градините… В процеса на писане това беше една своеобразна лупа, през която поглеждах различни проблеми в собствения си живот и в живота на хората около мен, които ме вълнуваха. Оттам идват и архаичните и диалектни форми, това е като кино, като актьорска работа, влизане в образ. Тези стихове са писани преди време, но за мен това не е затворена
страница. Оставил съм вратата отворена, за да добавям нови.

 

Въпросите зададе Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – Ненаписано писмо

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Мили тате,

още не умея да пиша, но ти изпращам моето ненаписано писмо със сърцето си, а ти ще го прочетеш с душата си. Знам, че се тревожиш за нас и искаш да знаеш как сме, затова ще ти пиша с мислите си. Съдбата ни раздели с теб, а ние стигнахме до тук.

Както беше поръчал, преди да те отведат войниците на Ислямска държава, мама се обади на чичо Али. Даде му много пари, а той ни качи в един камион, който превозваше живи агнета. Беше мръсно и миришеше много, но знаехме, че ако мълчим и не мърдаме, ще можем да преминем Турция без да ни върнат обратно. Толкова много исках да избягам от разрушените сгради и мръсните улици, от падащите бомби и прелитащите куршуми, от крясъците на войниците и плача на жените. Обещах на мама, че ако трябва ще мълча през цялото време на пътуването. Така и направих. Представях си, че съм дете, което не може да говори, като Ахмед от съседната улица. Ако исках да кажа нещо на мама й показвах с ръце и очи без да издавам звук. Лежахме свити сред агнетата и се топлехме в телата им. Бяхме се слели с животните и те ни приемаха като едни от тях, не се страхуваха от нас. Два пъти ни спираха за проверка и отваряха вратите, но ние си стояхме тихо най-отзад, а добичетата сякаш разбираха и ни криеха, бутайки се пред нас. Чувахме псувните на граничарите, че много мирише. Не искаха да влизат сред животните да проверяват и бързо отпращаха камиона. Не знам колко дни сме пътували, защото беше тъмно през цялото време, но беше дълго. Мама внимаваше да не заспи, а мен ме караше да спя, за да имам сили за после. Заспивах и сънувах сълзите в очите ти, а когато се събуждах си обещавах, че заради теб ще продължим напред и ще живеем. Най-накрая стигнахме. Шофьорът отвори вратите и каза, че ние сме до тук. Мама го молеше и увещаваше да не ни оставя, молеше го да ни натовари заедно с агнетата на кораб за Европа, те се бяха превърнали в нашето семейство. Страхувах се да се разделя с тях и плачех без звук, но той беше не преклонен. Твърдеше, че животните са за кланица в Турция, а той се връщал обратно в Сирия. Така ли беше, не знам. Остави ни на пристанището в един турски град и каза, че ако имаме пари ще можем да се качим на лодка за Италия. Пристанището беше огромно, тъмно и страшно. След малкото и безопасно пространство в камиона тук се чувствах като загубена. По кея обикаляха и други кюрди. Мама разговаря с един от тях. За да ни осигури места в лодка до Европа, трябваше да платим с всичките пари, които ни бяха останали. Очите му гледаха нетърпеливо ръцете на мама и когато забеляза златото, поиска и него. Тя бързо го скри и започна да се пазари, сякаш е на чаршията. Нали си я знаеш. Винаго ще купи най-доброто за най-ниска цена. Обеща да му го даде, когато сме на лодката. Той отстъпи. Поръча да чакаме без да привличаме внимание и бързо се отдалечи. Аз все така мълчах. Понякога си мислех, че може би наистина съм онемяла, но това не ме плашеше, така щеше да е по-добре. Свихме се зад един разтоварен контейнер и не смеехме да мръднем. Минутите вървяха бавно. Все още имахме храна и вода. Хапвахме по малко и отпивахме само по глътка от водата, за да ни стигнат до края на пътуването, което не знаехме кога ще свърши. Вече се страхувах, че мъжът ни е забравил, когато от тъмното се появи непознат турчин. Подкани ни бързо да вървим след него. Промъквахме се между огромните метални контейнери и внимавахме да не го изпуснем от поглед, а той вървеше бързо и не се обръщаше назад. Отведе ни до кея, където във водата чакаше една не голяма лодка. Бяха се събрали много хора, които също искаха да отпътуват. Бутаха се, караха се кой да се качи и кой да остане да чака следваща. Мама даде златото и явно останаха доволни, защото ни качиха първи. Седнахме в единия край и зачакахме да се напълни лодката. Стисках ръката на мама много силно, толкова се страхувах да не я изпусна. Каналджията, който управляваше лодката предупреждаваше, че няма място за всички и могат да се качат само двадесет човека, но оня другият отгоре беше взел пари за тридесет, така че трябваше да се вместим всички. Някои псуваха, че това не е лодка, а спукано корито и ще потънем, но никой не слизаше, всеки пазеше мястото си. Тъкмо още един човек щеше да скочи в лодката, когато лодкаря запали мотора и се отдалечи от кея. Не след дълго потънахме в мрака на нощта. Край нас имаше само вода, много вода, която сякаш се сливаше с тъмното и мрачно небе. Двама мъже се караха през цялото време, не разбрах за какво. Сбиха се. Лодката се люлееше и всеки момент щеше да се обърне, когато единият избута другия във водата. Не спряхме да го вземаме. Той викаше след нас за помощ… дълго време чувахме виковете му… но ние продължихме напред… какво стана с него не зная… Това беше последното, което помня от пътуването с лодката. Мама казва, че съм се разболяла, загубила съм съзнание, а тя се е молила на небесата и на теб да ни помогнете, за да стигнем до бреговете на Италия преди да умра. Знам, че ти си ми помогнал, защото сега съм жива и щастлива.

Вече месец сме в Швеция. Добри хора ни настаниха в дом за емигранти, така ни наричат. Обещаха да намерят работа за мама, а мен да ме запишат в училище. Казват, че е трябвало да започна да уча още преди две години, но мама им обясни, че бомбите в Сирия са разрушили училището и децата не са имали къде да учат. Тук в общежитието стаите са малки, но топли и чисти. Леглата са големи и удобни, възглавницата ми е пухкава и мека. Имам нови рокли и съм като истинска принцеса, каквато ти искаше да бъда. Понякога е непознато тихо. Не се чуват гърмежи на автомати и писъци на жени. Все още вечер се събуждам от страх, че всеки момент ще падне бомба и ще разруши къщата ни, но после виждам, че всичко е наред и заспивам отново.

Днес вали дъжд. Стоя до прозореца и се взирам в красивите дъждовни капки. Небето сякаш плаче. Водните перли се спускат от небето, удрят се в стъклото и тъжно и бавно се стичат надолу. Там сред тях са и твоите сълзи. Помня ги. Ти се обръщаше, за да ни видиш за последен път, а сълзите ти се стичаха по лицето и сякаш измиваха тъгата от сърцето ти. Моля те, не плачи тате. Ние сме добре. Аз ти изпращам най-голямата целувка, а с нея и моята усмивка. Усмихни се и ти, а аз ще ти напиша отново писма.

Твоя Фришта

Заб.: Фришта – женско кюрдско име в превод – Ангел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Обетът

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Всеки път ми ставаше смешно, като видя откачената бабка, която размахва ръце и се вживява в ролята на регулировчик. Не можех да не се усмихна. Не се при­сми­вах, но сутрин пътят ми винаги минаваше оттам, а тя стърчеше по средата на кръстовището, нахлузила светлоотразителна жилетка върху дрипите си и махаше настойчиво и съсредоточено, сякаш наистина някой би се съобразил с нея. Може би сте я виждали – дребна, но енергична, вечно мърмореща си нещо и въртяща се сред потока от автомобили.

Понякога отнасяше някоя псувня от изнервените шофьори, но като цяло никой не ѝ пречеше да си ръкомаха. От време на време изчезваше за няколко дни, после пак се появяваше. Предполагам, че я прибираха, но тъй като не правеше нещо престъпно и изглежда бе от „тихите луди“, след това я пускаха. Тогава отново я виждах всеки ден да „насочва“ автомобилите на същото кръстовище, съсредоточена и смешна едновременно.

Тази сутрин пътувах с друг бус на фирмата, възрастния шофьор познавах бегло, бяхме на „здравей-здрасти“, но ми се струваше приятен човек. Докато се промъквахме през трафика към склада, откъдето трябваше да заредим стока, бъбрехме за дребни ежедневни неща, свързани с работата.

Когато стигнахме до кръстовището с бабката, ми стана много смешно, защото тя бе предизвикала задръстване. Изправена пред един огромен камион, махаше на дви­жещите се в другата посока да преминават. Онзи от камиона надуваше клаксона, но тя не му обръщаше внимание и препречквайки платното с дребното си тяло, упорито даваше път на останалите. После изведнъж се дръпна и съвсем прецизно направи стойка на регули­ровчик, давайки предимство на изнервения тираджия. Той я пустоса с жест, огромният камион изрева и отмина.

Сценката беше наистина комична, не се сдържах и прихнах. Възрастният шофьор ме погледна, също се усмихна, но едва-едва и малко накриво. Почувствах се длъжен да изкоментирам:

– Тая, хахавата, всяка сутрин ме развеселява…

Нищо не ми отговори, премина съвсем до нея, докато тя махаше и правеше знак с ръка на другите коли да ни пропуснат. Дрехите ѝ стърчаха раздърпани изпод сигналната жилетка. Чак когато отминахме и продължихме след кръстовището, заговори:

– Сигурно не знаеш историята на тази жена…

Погледнах го. Беше съвсем сериозен.

– На това кръстовище преди години убиха дъщеря ѝ… – продължаваше да гледа напред, а гласът му бе съвсем равен – някакъв хлапак без книжка изгубил контрол над колата на баща си и направо я помлял…

– Не знаех… – отроних, изведнъж се почувствах глупаво.

Той кимна, сякаш разбираше какво ми е, но без да ме щади, продължи:

– Хлапакът се отърва с условна, баща му беше голяма клечка и нали се сещаш… играли са връзки и пачки.

– Наистина не знаех – смотолевих пак, нямаше какво друго да кажа и затова попитах: – Може би си я познавал?

– Не, не я познавам, четох във вестниците, гледах по новините, то беше отдавна… писаха, писаха, говориха… но накрая оня се отърва, а женицата остана почернена.

– Скапана работа. – Сутрин бях обикновено весел, но след това, което чух, настроението ми се беше развалило.

– Още по-скапана стана – потвърди той и аз се извърнах да го погледна. Какво още по-скапано може да бъде? Жената явно е превъртяла от мъка и безпомощност.

Заобиколихме една дупка в асфалта, друснахме се в друга и той продължи да разказва:

– Две години по-късно нейният син блъсна колоездач на същото кръстовище.

Не можах да реагирам на думите му. Гласът му бе съвсем спокоен, сякаш е разказвал това много пъти. Въздухът в кабината на буса натежа. Толкова пъти бях виждал тази луда възрастна жена с електриковозелената предпазна жилетка, толкова пъти гледката бе предизвиквала усмивки.

– Велосипедистът беше три дни в кома, после не се събуди. Спореше се кой на кого е отнел предимство и кой е виновен. Синът ѝ обаче не се измъкна като другото хлапе – тикнаха го в затвора, после там нещо стана и го погребаха година по-късно.

Докато стигнем до склада, не говорихме повече. Мислех за това какво може да означава за един човек едно най-обикновено кръстовище, място, откъдето преминаваш всеки ден. Натоварихме стоката и на връщане, като наближихме мястото и мярнах отново сигналната жилетка, промърморих:

– Това всичкото не го е понесла, откачила е и сега смята, че помага да не се случва повече… – казах го по-скоро на себе си, но шофьорът ми хвърли бърз поглед и отвърна рязко на думите ми:

– Не е смахната, дала е обет, че няма да позволи това да се повтаря, не и на това място, не и докато е жива.

Не посмях да отвърна.

По такъв начин го каза.

Натъртено.

Нетърпящо възражение, а в същия момент, сякаш да покаже, че и той би застанал там, ако му се случи същото.

 

Оттогава, като минавам през кръстовището, въобще не ми е весело, камо ли пък – смешно. Понякога дори ми идва да сляза и да се развикам на шофьорите, които я псуват. Но те няма откъде да знаят за нейния обет и за причината да ръкомаха по цял ден, в студ и пек, на това лобно място. Самият аз едва днес, съвсем случайно, разбрах още една подробност.

Колоездачът, убит от сина ѝ, бил бащата на шофьора, който ми разказа това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

„Какво изпитват тези жени, които по цял ден режат главите на бройлерите“. Разговор с Явор Цанев

by New Social PoetryNo Comments

Явор Цанев

 

 

ЯВОР ЦАНЕВ е роден през 1971 г. в Русе. Учи в Библиотекарския институт и във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и работи на различни длъжности в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. От 2012 г. издава списанието за фантастика, хорър и крими „Дракус“. Собственик е на издателство „Гаяна“ и автор на няколко сборника с разкази и стихосбирки. Носител на национални награди за проза. Някои от тях са: Специалната награда на името на Агоп Мелконян 2013 за разказа „Селцето“; Национална награда „Светлоструй“ 2014 за сборника „Вино за мъртвите“; Две първи места на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ 2017 за разказа „Понтонът“ –награда на журито и награда на публиката; Двукратен победител в конкурсите за фантастичен разказ на Клуб по фантастика „Аркадий и Борис Стругацки“; Лауреат на конкурса „Нова социална проза“ 2019 с разказа „Пилците“. Номинация за литературна награда „Елиас Канети“ 2015 г. за сборника „Вино за мъртвите“. Номиниран е през 2017 година за „Гранд-майстор на фантастиката“, „Най-добър популяризатор на фантастика“ и „Най-добър писател“ – за наградата „Еврокон“ на европейския конвент на фантастиката в Дортмунд, Германия. През 2019 година е отличен с Награда „Константин Константинов“ за романа „Злостории“.

 

Разговор на Христина Василева с Явор Цанев

 

Х.В. Явор, вие станахте лауреат на конкурса “Нова социална проза” 2019 с разказа “Пилците”. Този разказ направи силно впечатление на журито и на читателите ни. Ще споделите ли повече за написването му? Встрани от любопитството към кухнята на създаването, по-скоро впечатляващи са детайлите около технологиите в месопреработващия цех, които предавате с натуралистична точност. Преживяхте ли го, представихте ли си го, или нещо друго?

Я.Ц. Когато видях обявата за конкурса си помислих кой ли разказ би бил подходящ за него и се радвам, че отличихте моя. Разказът „Пилците“ трябваше да бъде публикуван в „Гранта България“, но изглежда списанието спря да излиза, защото броят така и не се появи. Затова пък намери първите си читатели при вас, за което ви благодаря. Написах го преди няколко години, но впечатленията от птицекланицата са доста по-далечни – посетих такава като ученик и описаните процеси са съвсем реални. Още тогава си зададох въпроса какво изпитват тези жени, които по цял ден режат главите на бройлерите, и дали това не ги променя по някакъв начин.

Х.В. Вие пишете и поезия и проза. Доколко заплетена е срещата с двулика муза? Има ли противоборство, както при музите на Овидий – Елегията и Трагедията? Има ли надмощие на една от тях?

Я.Ц. В хубавата проза често има малко или повече скрита поезия, в хубавата поезия понякога се промъква проза и това ми се струва съвсем естествено, защото основен градивен материал и на двете са думите, а звуците в тях носят своя мелодия, дори когато искаме да предадем само директно послание. В този смисъл те са някак обречени да се преплитат и надмощието на едната или другата вероятно е по-скоро предпочитание или нагласа на автора.

Х.В. Разказът като плетка ли се реди или прескача отнякъде? Кои са учителите ви?

Я.Ц. Според мен разказът трябва да има добро и „хващащо“ начало, за да грабне вниманието на читателя, след това да е с подходящата за историята дължина и ритъм, за да го задържи, а в края да се опита да остави спомен или белег, за да бъде запомнен. Хубавият разказ има способността да се връща в съзнанието на читателите, което означава, че е останал някъде там. А най-добрите ви карат да ги препрочитате от време на време. Всеки впечатляващ текст може да бъде учител, ако се опитате да откриете и анализирате как и с какво точно ви е повлиял, а след това използвате похватите, когато това е подходящо, във ваша творба.

Х.В. Кое е неизбежното в поезията? Когато пишете, усещали ли сте да бъдете arrobado y elevado (грабнат и издигнат) като Свети Йоан Кръстни, когато бил вглъбен в размишление и молитва?

Я.Ц. Самата поезия е неизбежна. А по втората част от въпроса – предполагам, че всеки пишещ е усещал понякога размиването на световете, докато призовава образи от невидимия в реалния и ги „проявява“ на белия лист.

Х.В. Вашето списание „Дракус“, разкажете ни повече за него. Защо? Кога? Как? Съмишленици? Бъдещи планове?

Я.Ц. Списание „Дракус“ е ориентирано към българските автори, които създават фантастични, фентъзи, хорър и криминални разкази. Екипът е от двама души – това сме аз и редакторката Кети Илиева. Издаваме го от 2012 година, като до миналата излизаха по четири броя годишно. От тази година списанието излиза два пъти, но обемът му е увеличен и така всъщност читателите получават повече страници, а ние можем да включваме и по-дълги текстове. Смятам, че за този тип литература е необходимо да има поне едно периодично книжно издание в страната и че „Дракус“ изпълнява задачата си, като среща авторите както с читателите, така и с другите пишещи в тези направления. Създадохме и „Колекция Дракус“ – поредица, вдъхновена от култовата библиотека „Галактика“, която включва само български автори. Към момента тя наброява 26 заглавия, а ние работим по следващите две. Другата ни интересна поредица са сборниците от тематичните конкурси „Вдъхновени от…“, в които предизвикваме авторите да напишат разкази, вдъхновени от световни имена в литературата като Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Едгар Алън По, Х.Ф. Лъвкрафт. Този месец предстои да излезе сборникът от последния ни конкурс „Докоснат от Шекли“.

Х.В. Вярвате ли в преобразяващата способност на словото?

Я.Ц. Доколкото всичко, което се случва наоколо, ни променя, не виждам как това, което се случва вътре в нас, може да не ни промени. А словото определено има способността да прониква дълбоко, ако му позволим.

Х.В. Съвет към младите автори?

Я.Ц. Не знам дали младите автори имат нужда от съвети, индивидуалността е едно от най-хубавите неща в изкуството. Нека им пожелая да се развиват, но и да останат творчески млади, защото да си млад означава, че имаш потенциал.

Х.В. Бъдещи планове?

Я.Ц. Да събера разкази, подобни на „Пилците“, и да ги издам най-после, че все отлагам за следващата година.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Уберто Стабиле – Улиците на Меделин

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Ползата от съмнението

Не знам дали поезията е длъжна да търси истината или красотата
дори не вярвам, че поезията има някакъв дълг
и не вярвам, че истината може да се окаже нещо хубаво
дори това също е истина.
Не съм наясно колко мъртъвци се побират
в една магистралка
в един литър бензин
в шлифовано стъкло
в новините
не знам колко гроба без име се побират в пустинята
но май са повече отколкото кръстовете по улиците на Хуарес.
Не мога да намеря красотата в думите
нито да открия вярата в молитвите
заради това все още се чудя
колко мъртъвци се побират в една молитва
в едно знаме
в обръщение към нацията
в забравата.

 

Улиците на Меделин

Катеря се нагоре, още малко ми остава
по един почти вертикален склон
където мъглата ни завива и усещам
ламаринени и кирпичени ласки
кучешкия дъх под дъжда
тишината на майките зад вратите
музиката на арепата в Осми квартал
Катеря се сред жени които натоварват
мечти в петнайсет литрови кофи
с които мият или готвят на слаб огън
надежди царевица и маниока
простират дрехите без да загубят живота си
и с деликатно безразличие гримират страха
под изкуството на ноктите.
Катеря се по улиците 93 и 94
преминавам невидими граници
аз съм изгубеният куршум който търси
невинни момчета в квартала
хип-хоп светулки безмълвни графити
добри и мимолетни актьори в една война без щаб
където в домовете нямат писменост но винаги римуват
Аз се катеря, за да разбера
дали има болка по кожата
дали твоите целувки са за сбогом
за да изброя крачките
за да забравя, че никога няма да забравя.

Там където Меделин свършва започва небето
таксито напредва по един сложен рай
огнени пресичащи ями и отсъствие
градът, който слага червило на устните си с кръв
огледало от девици и оръжия
предпоследно сбогом
и аз те обичам

Катерих се да разбера това стихотворение
но ти вече си беше тръгнала
това е мястото, което изграждаме
когато ни липсва любовта
това го разбрах на слизане
там, където Меделин свършва започва небето
и аз те обичам.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Рихман – Да излезеш от магистралата

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Детски спомен

Като малък запалвах огън
за да изгарям живи земни червеи.
Тогава летувах в долината Ечо.

Жестокостта на тези,
които измъчваха жаби, ме отвращаваше,
веднъж дори стигнахме до бой.

Земни червеи: розова
до беззащитност плът, универсални пръстени
от нямо страдание.

Гърчеха се като човешки същества.

 

Друг възможен ритъм

Един добър стих
не насища глада.

Един добър стих
не съгражда градина.

Един добър стих
не събаря тирана.

Един стих,
в най-добрия случай, успява
да ти прекъсне дишането
(до смърт не води почти никога)

И ритъмът му ти намеква за друг възможен ритъм
за кръвта ти и за планетите.

 

Да излезеш от магистралата
днес изглежда невъзможно

обаче само трябва
едно леко странично изместване

там, на няколко метра
светът започва

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – От саркофага да се дръпнеш трябва сам

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Оригиналът

Оригиналът –
просто бъдещо клише,
което всички удивено гледат.

 

Погребението на идола

Най-трудно се погребва собствен идол.
От саркофага да се дръпнеш трябва сам.
Когато мине цялата процесия
и гробницата почнат да зазиждат,
ти имаш шанс да се освободиш,
но знай:
най-трудно се погребва собствен идол –
от саркофага да се дръпнеш трябва сам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Кафене в периферен софийски квартал

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Нищо 7

Сиво-черно-синьото
премина
Клошарката
отмина
Мръсна черна раница
зави
Нямах време да я видя
Нямах време да я разбера
Нямах време да престана да ме няма
Жена на граданицата на
смъртта
Очакване за нищо
Далечно чужда
По дрехите й мога да я сбъркам
те са чужди
Преминава
Разрушена катедрала

24 октомври

 

Две дами на обедно кафе и аз минаваща през парка

49, а може би 60
Годините остават само белези от слуз на охлюв
Бавноскоростни пътеки, на забрава
Две жени, допиват обедното си кафе
Минавам, преминавам и остава само звуков спомен
,,Помня едната и другата ти спалня, но
на балкона ти не съм била….“
Скъпарското кафе разрежда
всички опити да си припомнят истинските думи,
без значение дали им вярват.
Две жени
Не знаят, че са мъртви в своите мечти
да са
доволни,
придобили,
уредили
живота си добре
Устата им
повтаря
и
повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря
повтарящи се дизахаридни единици
О, те кафето си, без захар пият !
Естетиката на забравата на смисълът – основната им тема,
за която разговарят.

9 август, 2019

 

Градско напрегнато хайку

градско цвете на забравата
остава
геометрия на паметта

–

метално сиво
око на дракон
забравен щит в града

–

повторение и сивота
камък
цвете на забрава

–

орнаментална тишина
извивка
метала се разяжда бързо

 

Кафене в периферен софийски квартал

Следобед, в уличното кафене
срещу несанирания панелен блок
Времето е спряло.

Улицата е по-спокойна от сърцето на
госпожа в далечна възраст
пуши и пие водка с лед.

Черно куче до черни гуми-колело
на дете, пред кафенето,
а другите говорят, без пауза-причина.

Майката държи умен телефон,
удобно и всички съзерцават кавгата в
квартал в Латинска Америка

Кучето се премести и мястото се зае от
червена кола с излизащ мъж
с множество евтини ланци.

Червено колело срещу червена кола
Улицата е граница на възможностите,
а госпожата привърши и втората си чаша.

25 септември 2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Из „Преводи с биография“ (1-7)

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

първи превод от първата препоръчана за четене и дарена книга:

Саболч Варади
Едно непознато

Едно непознато момиче, съвсем младо,
застана за миг при леглото ми,
къде изчезна? И как е влязло в жилището?

Един мъж бе тук. Нищо не ми направи, но
трябва да го потърсим. Не, не,
не съм сънувала. Още не си е тръгнал.

Виждаш ли кутията отгоре на гардероба?
Катерици ли скачат в нея?
Махни, моля, махни оттам кутията.

Виж, по стената, виж, подобни насекоми
досега не съм виждала. Направи нещо.
Пъплят си и си пъплят.

Търся, хващам, убивам, момиче, мъж,
катерица, насекомо, може да спиш, спи,
няма ги, няма ги вече. Скъпа мамо.

Из De mennyire, Magvető, 2019

 

Ищван Кемен: Новата прахосмукачка

От два дена стои и лежи, едновременно, знаеш,
както прахосмукачките, на пода в кухнята,
разопакована от кутията,
сглобена, изправна, но още
неупотребявана, като подрастващ.

Появява се куче, спира при нея, гледа я.
Въздъхва. Капе му козината. Появява се и човек,
гледа ги. Въздъхва. Съжалява ги. Слага си кафе,
разсипва от утайката по пода, но не я смита.
Отива в стаята, следван от кучето.

От два дена стои и лежи на пода в кухнята
търпеливо: малка поклонническа църквица,
жертвено животно, чакащо да мине под ножа,
празен Агнец Божи, новата прахосмукачка, на едно кафе
преди първото почистване.

Бяхме в антрето, за нещо говорехме, вече не помня какво, МА хвана прахобърсалката в цветовете на дъгата, протегна да избърше разни паяжини и нишки прах, не ги достигаше, взех я от ръцете ѝ, понадигнах се на пръсти, тя и бедната чистеща апартамента била нисичка, да, да, казах, и продължихме нещото да говорим, докато позабърсвах пухчетата, нишките, паяжинките по горните ъгълчета.

 

Дьорд Петри: Добрите романи
на Ализ Мошони

Добрите романи се сбъдват
безпогрешно, като съдбата.
Копнея по жълти романи,
където има късмет и има прошка,
и логичните последици
не се случват.

Разказвам на МА как питат Едина Сворен в интервюто в ЕШ (вече съм видял авторката на интервюто Ники Секереш да го рекламира във фейсбук), за хепиенда, и как ЕС говори, че е сравнявала преживяванията си при четене с тези на другите и установила, че те помнят края, което пък мен ме учудва, края е важен, когато не е край, казвам, когато е начала към хиляди други светове и истории, когато е вход към океаните, тя се сеща за единственото стихотворение на Дьорд Петри, посветено ѝ, за добрите романи, как му е разказвала, че чете като дете, с пълно вживяване в историята и иска всичко да свърши добре, но много добре знае, добрите романи свършват зле, завършват трагично, нещата не се оправят, има смърт повтаря (разказвал съм ѝ преди това как след четенето на актьорите срещу поетите съм прочел отново стихотворението за смъртта на едно врабче, защото артиста дори не си е бил научил текста, камо ли да го е разбрал, да е чул ритъма му, да не направил валидна интерпретация, та след четенето съм се видял с едни приятели и майката ме е помолила да кажа на осемгодишната им дъщеря, че това съм си го измислил, и аз съм се колебал, и съм питал тя вярва ли в дядо Мраз, в баба Мразка се е провикнала една от поетесите, накрая все пак – като са си тръгвали, съм се провикнал, че всичко е измислено, потвърдил съм измислеността на смъртта, много неубедителен беше, каза една друга поетеса. Да, смъртта е част от живота, съгласили сме се, разказва как децата имат интензивни периоди на интерес към смъртта, 3-4 годишни, после пак, как веднъж пътували за-не-знам-си къде 1300 километра без спиране, и как като внучката ѝ (или правнучката?) се събудила на новото място, видяла я надвесена над нея и ѝ казала: стара си бабо, ще умреш. Как наскоро правнука ѝ намерил синигер, болен, прибрали го, нахранили го, на другия ден умрял, погребали го. Да, работата по траура, вметвам, толкова липсваща и като дума в българския и разказвам етимологията на унгарската дума munka).

 

Дежьо Тандори: Всичко как се разшири

Всичко как се разшири, откакто
се отмествам от вглеждането.
То не закрива вече с образите си
онова, чието име дори не зная,
в което само по гръб мога да падна.
Пропадам през съзнанието си.
Постоянно следвам.

Бях облякъл червената тениска, не става, каза Ленке, нещо по-неутрално и си облечи някакво сако, че много ще контрастират и окосмените ръце. Миша се втурна след Ленке с радостен лай. С очила или без, попитах. Както искаш. Както е по-добре. Без. Излязохме на стълбището на улица Пала [Шисти, Шифер], в горната част, грееше слънце, завързахме Миша на сянка за перилата, потях се в сивото сако, гледах сериозно, не се усмихвах, вече знам това не върви. Ленке снимаше. Сядах, врътвах глава насам-натам, опирах ръка, търсех уж естествената поза, гледах в обектива, някога така застивах като гол модел в Художествената академия, дай крака по-наляво, ръката вдигни, главата надолу (ама много отговаряте, каза един от професорите, ще станете знаменит модел). По едно време заразтривах глава, поемайки в шепи лицето си, разтърсвах я. Поглеждах в обектива. По едно време каза: тази е почти спонтанна. Мина младеж по къси спортни панталони, спортен, с девойка, реши да погали Миша, Миша го олая, той стреснат се дръпна, приседнах до Миша, вперихме поглед в обектива. После снимахме и в градината, накрая в стаята, където спях. После показвах снимките на МА, тази не е зле, ма какъв паметник, а, ето тук революционера, дето ще взриви света, крои заговори и съзаклятия. Много е добра. Ленке. Светлината, игрите на светлените, ето тук си в ореол от светлина. В Приказки за магазинчета, една е за нея, каза, помниш ли я, не я помнех, но я погледнах и набързо преведох:

Магазинчето на обления в светлини фотограф

Обленият в светлини фотограф спи по цял ден, магазинчето му е затворено. През нощта става, отворя вратата, мац!, мац!, айде, време е за фотография. Намъкват се кекавите, скитащи котки, промушват се през комина, настаняват удобно и чакат Обления в светлини Фотограф да ги фотографира. Тук те не се бият, не се дращят, не се хапят, дори не извиват глас, седят си спокойно да им дойде редът, докато Обленият в светлини Фотограф не ги погледне, мац, мац, щраква с пръсти, всичко се облива в светлина, и фотографията е готова. Няма си Обленият в светлини Фотограф фотоапарат, не му е и нужна никаква машинария, той така си фотографира, мац, мац, и хоп ето ти прекрасните снимки, светят мустаците на котките, светят кожусите им, припламват очите им, ще отнесат у дома за спомен прекрасни, облени в светлини снимки.

 

Дежьо Тандори: Ренде за стихотворения

 

Транспонации
да, да, не, не.

най-лошото: да не правиш нещата всеотдадено.
най-гадното: безсилието пред властта.
най-тъжното: да познаваш човеците.
най-страшното: да те третират като нечовек и да се самотретираш като нечовек.
най-глупавото: да се вземеш насериозно.
най-краткото: кратката.
най-голямото: най-малкото общо кратно.

най-доброто: добруването, доброплодието, добротата, доброволството, добродушието, добросърдечието, добросъвестността, добросъседството, добрините и правдините.

най-радостното: надвицването с унгарския пианист, отбил се случайно, докато си гостувал и разказал като поанта, тръгнал си да си тръгва, анекдота: големия унгарски писател жигмонд мориц посрещал двама преводачи, седят си на верандата в селото, селяните гледали, гледали с почуда и респект и попитали:
– уважаеми господин писателю, тези какви са? преводачи, отвърнал мориц, аз пиша романите си на унгарски, единия ги превежда на немски, другия на английски.
– да-да, уважаеми писателю, паднало ви се е най-лесното.

най-веселото: брадатите вицове: морицка пита учителя, след като той е обяснил в час по вероучение, че господ живее навсякъде:
– живее и в софия?
– да, морицка.
– живее и на нашата улица.
– да, морицка.
– живее и в нашия блок?
– да, морицка.
– живее и в нашето мазе.
– да, морицка.
– ха, ние си нямаме и мазе.

най-смешното: последното най-смешно: да се смееш, четейки на унгарски книгата Кралицата чете от Алан Бенет в превод на Жужа Раковски, в сумрака на стаята на улица Пала, в птичия чурулик, в песента на разпяващия се Ш., в трелите на цигулката му.

най-мекото: омайното.
най-нежното: ласкавата ласка.
най-сладкото: родната реч.
най-родното: живата реч.
най-речовитото: тишината.
най-мъдрото: да се откажеш от мъдростта.
най-твърдото: от нищо непоклатимата крепостна стена.
най-нетрайното: всепомитащото гюле.

най-грубото: учтивия смраз от ризницата на неуместната, несъразмерна, непристойна учтивост и възпитание.
най-соленото: мъртво море.
най-мръсното: да мърсуваш, определяйки за срамна работа взаимната радост от срещата на две човешки тела.
най-студеното: студената усмивка.
най-излишното: да властваш.

най-бързото: светлината.
най-бавното: галапагоската костенурка: най-бавното в света влечуго с продължителност на живота около 190 години, с тегло около 300 килограма.

най-топлото: топлосърдечието.
най-хладното: оръжието.
най-чистото: чистия лист, чистата печалба, чистата фантазия, чистите ръце, чистите помисли, чистата глупост, чистото сърце, чистата работата, нечистото изкуство.

най-нужното: разказва ми: никога не била звъняла на 112, вечерта вкъщи, точно преди да си легне с дъщеря си се заливали от смях. слушали една песен, а дъщеря ѝ вместо да я пее, показвала с движения думите. легнали, било към 22.00. дъщеря ѝ заспала веднага. прозореца бил отворен. изведнъж улицата под прозореца им се озарил, и тази светлина била придружена с много силно шумолене, след секунда последвал силен взрив. скочила да види какво става. срещу тях, в дворчето на необитаваната сграда горяло малко пламъче. спомнила си ужаса от огромни пожар в детството. стояла и го гледала. защо стоя и гледам, се запитала. за броени минути малкото пламъче доста пораснало. миризмата на пушек навлизала в стаята и тя затворила прозореца. и така гледайки, в рамката на прозореца, най-после се обадила на 112. веднага се свързала, спокоен мъж я разпитал къде е, как се казвала, а тя му обяснявала. обяснила накрая, че детето спи. затворила телефона. стояла и гледала, очаквайки да дойде голямата пожарна. последните ѝ, драматично казани думите били: побързайте, побързайте!
представяла си как двете близо стоящи коли ще се взривят, чудела се как да проветряла, огъня берял пред очите ѝ бързина, растял си на воля. и тогава дошли едни мъже, единия прескочил оградата, подали му няколко кофи с вода и огъня бил овладян навреме. момчето прескочило обратно оградата и си тръгнало, люлеейки празната червена кофа. вървяло, сякаш съвсем нищо не е направил. след минути огромната пожарна завивала по тясната улица, опитвайки се да не закачи паркираните коли. пожарникарите разбили една врата и влезли да огледат изгасения огън. тя също имала кофа. легнала, туптяло сърцето, туптял мозъка, дишала все по-наситения с кислород въздух.

най-трудното: най-лесното.
най-лесното: да не спираш да играеш на сътворяване.

най-единичното: как ми разказва: седели в кухнята. голата крушка ги обливала в голата, разголваща светлина, майка му била на дивана, под шкафчето с чаши от СБХ, той ѝ казал, че е хомосексуален, тя отговорила: това е перверзна аберация.
най-многоликото: боговете.

най-божешкото: сътворяването.
най-човешкото: страха от смъртта

(по Илеана Стоянова, Най-най, из Море завинаги)
(използвани с разрешение чужди истории)

 

Балаж Дьоре: [по кожата си чувствам]

по кожата си чувства
тъгата ви
написа ми на вие
донесете оздравяването
вместо отговор
питам във водата
какво има под кожата ми
на вие ми говори не на ти
като българското момче
това му е
по-трудно
пъстрошапчест Николай
голошапчест аз
има червена кола
всеки ден пише
да оздравее ще е истинско изкуство
за стрелите сърцето
е колчан

в Прекъснах един роман, Калиграм, 2004, 36 с.

Бележка от ушенцето [крилцето] на Вътрешен ангел, Атила Яс, Kortárs [Съвременник], 2019
„Един ангел снима с камера в мен, когато не говори или мълчи; почти е все едно къде съм, дали пътувам, чета, или слушам концерт, или си седя в градината, не ме оставя на мира, ръчка ме, предимно, когато съм направил не това и не така, както би искал, както си го представя, и разбира се, накрая исканото се случва, под формата на картички, записки в дневник или наброски, лека-полека трансформирайки многогодишно сътрудничество в стихотворения“ (авторови думи)

 

Споменуване на Силард Борбей
Последна среща

Не умря, не почина, не си отиде,
самоуби се.

Срещнахме се в Книжарницата на писателите
Нямаше време Влака за Дебрецен тръгваше след около час
Поехме към Нюгати Седнахме да пием кафе в Макдоналдс
Получихме някакъв бълвоч вместо капучиното
Не се пиеше Предложи да го хвърлим и да купи нови
Не-не казах Отидох на касата Показах бълвочите
Заявих че не стават за пиене и биха ли били така любезни
да ги сменят Да-да уморено казаха Може ли касовата бележка
Върнах се Той някак присветнало-учудено-невярващо гледаше
Тоа какви ги върши Донесох новото ухаещо на кафе и мляко капучино
Изпихме го Изпратих го до влака Поехме по пътя нататък

На първи юни 2019, към седем и седем сутринта ми се причете нещо от Борбей Силард, поразрових се на рафта в библиотека в Преводаческата къща на Балатонфюред, взех си да чета Към Тялото. Четох. Чудех се кое да преведа Криворазбирането (с.128) или Към тялото (в книгата са няколко към тялото, това конкретно е: Лилията на Дьо Сад) (с.112). Някъде в мейла трябваше да имам ръкописа на книгата, потърсих го. Не го намерих, намерих това писмо (оказа се, пили сме какао, по всяка вероятност въпросителната след капитал е правописна грешка в оригинала):

Скъпи Николай,
дори второто все пак не беше истинско. Но във всеки случай беше геройска постъпка от твоя страна, че се нагърби с тази борба за свобода [така наричат на унгарски националните войни за независимост,бел. моя], с която победи гадния, мултинационален, смучещ свръхпечалба от унгарската нация паразит, лешоядския капитал? Да не би да си случайно български, фидески, унгарозащитник борец за свобода?
Да пратя ли стихотворение? В духа на горното? Възславящо? : – )
с
(чт, 15.11.2012 г., 12:27 ч.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X