Ивайло Божинов

 

 

Мили тате,

още не умея да пиша, но ти изпращам моето ненаписано писмо със сърцето си, а ти ще го прочетеш с душата си. Знам, че се тревожиш за нас и искаш да знаеш как сме, затова ще ти пиша с мислите си. Съдбата ни раздели с теб, а ние стигнахме до тук.

Както беше поръчал, преди да те отведат войниците на Ислямска държава, мама се обади на чичо Али. Даде му много пари, а той ни качи в един камион, който превозваше живи агнета. Беше мръсно и миришеше много, но знаехме, че ако мълчим и не мърдаме, ще можем да преминем Турция без да ни върнат обратно. Толкова много исках да избягам от разрушените сгради и мръсните улици, от падащите бомби и прелитащите куршуми, от крясъците на войниците и плача на жените. Обещах на мама, че ако трябва ще мълча през цялото време на пътуването. Така и направих. Представях си, че съм дете, което не може да говори, като Ахмед от съседната улица. Ако исках да кажа нещо на мама й показвах с ръце и очи без да издавам звук. Лежахме свити сред агнетата и се топлехме в телата им. Бяхме се слели с животните и те ни приемаха като едни от тях, не се страхуваха от нас. Два пъти ни спираха за проверка и отваряха вратите, но ние си стояхме тихо най-отзад, а добичетата сякаш разбираха и ни криеха, бутайки се пред нас. Чувахме псувните на граничарите, че много мирише. Не искаха да влизат сред животните да проверяват и бързо отпращаха камиона. Не знам колко дни сме пътували, защото беше тъмно през цялото време, но беше дълго. Мама внимаваше да не заспи, а мен ме караше да спя, за да имам сили за после. Заспивах и сънувах сълзите в очите ти, а когато се събуждах си обещавах, че заради теб ще продължим напред и ще живеем. Най-накрая стигнахме. Шофьорът отвори вратите и каза, че ние сме до тук. Мама го молеше и увещаваше да не ни оставя, молеше го да ни натовари заедно с агнетата на кораб за Европа, те се бяха превърнали в нашето семейство. Страхувах се да се разделя с тях и плачех без звук, но той беше не преклонен. Твърдеше, че животните са за кланица в Турция, а той се връщал обратно в Сирия. Така ли беше, не знам. Остави ни на пристанището в един турски град и каза, че ако имаме пари ще можем да се качим на лодка за Италия. Пристанището беше огромно, тъмно и страшно. След малкото и безопасно пространство в камиона тук се чувствах като загубена. По кея обикаляха и други кюрди. Мама разговаря с един от тях. За да ни осигури места в лодка до Европа, трябваше да платим с всичките пари, които ни бяха останали. Очите му гледаха нетърпеливо ръцете на мама и когато забеляза златото, поиска и него. Тя бързо го скри и започна да се пазари, сякаш е на чаршията. Нали си я знаеш. Винаго ще купи най-доброто за най-ниска цена. Обеща да му го даде, когато сме на лодката. Той отстъпи. Поръча да чакаме без да привличаме внимание и бързо се отдалечи. Аз все така мълчах. Понякога си мислех, че може би наистина съм онемяла, но това не ме плашеше, така щеше да е по-добре. Свихме се зад един разтоварен контейнер и не смеехме да мръднем. Минутите вървяха бавно. Все още имахме храна и вода. Хапвахме по малко и отпивахме само по глътка от водата, за да ни стигнат до края на пътуването, което не знаехме кога ще свърши. Вече се страхувах, че мъжът ни е забравил, когато от тъмното се появи непознат турчин. Подкани ни бързо да вървим след него. Промъквахме се между огромните метални контейнери и внимавахме да не го изпуснем от поглед, а той вървеше бързо и не се обръщаше назад. Отведе ни до кея, където във водата чакаше една не голяма лодка. Бяха се събрали много хора, които също искаха да отпътуват. Бутаха се, караха се кой да се качи и кой да остане да чака следваща. Мама даде златото и явно останаха доволни, защото ни качиха първи. Седнахме в единия край и зачакахме да се напълни лодката. Стисках ръката на мама много силно, толкова се страхувах да не я изпусна. Каналджията, който управляваше лодката предупреждаваше, че няма място за всички и могат да се качат само двадесет човека, но оня другият отгоре беше взел пари за тридесет, така че трябваше да се вместим всички. Някои псуваха, че това не е лодка, а спукано корито и ще потънем, но никой не слизаше, всеки пазеше мястото си. Тъкмо още един човек щеше да скочи в лодката, когато лодкаря запали мотора и се отдалечи от кея. Не след дълго потънахме в мрака на нощта. Край нас имаше само вода, много вода, която сякаш се сливаше с тъмното и мрачно небе. Двама мъже се караха през цялото време, не разбрах за какво. Сбиха се. Лодката се люлееше и всеки момент щеше да се обърне, когато единият избута другия във водата. Не спряхме да го вземаме. Той викаше след нас за помощ… дълго време чувахме виковете му… но ние продължихме напред… какво стана с него не зная… Това беше последното, което помня от пътуването с лодката. Мама казва, че съм се разболяла, загубила съм съзнание, а тя се е молила на небесата и на теб да ни помогнете, за да стигнем до бреговете на Италия преди да умра. Знам, че ти си ми помогнал, защото сега съм жива и щастлива.

Вече месец сме в Швеция. Добри хора ни настаниха в дом за емигранти, така ни наричат. Обещаха да намерят работа за мама, а мен да ме запишат в училище. Казват, че е трябвало да започна да уча още преди две години, но мама им обясни, че бомбите в Сирия са разрушили училището и децата не са имали къде да учат. Тук в общежитието стаите са малки, но топли и чисти. Леглата са големи и удобни, възглавницата ми е пухкава и мека. Имам нови рокли и съм като истинска принцеса, каквато ти искаше да бъда. Понякога е непознато тихо. Не се чуват гърмежи на автомати и писъци на жени. Все още вечер се събуждам от страх, че всеки момент ще падне бомба и ще разруши къщата ни, но после виждам, че всичко е наред и заспивам отново.

Днес вали дъжд. Стоя до прозореца и се взирам в красивите дъждовни капки. Небето сякаш плаче. Водните перли се спускат от небето, удрят се в стъклото и тъжно и бавно се стичат надолу. Там сред тях са и твоите сълзи. Помня ги. Ти се обръщаше, за да ни видиш за последен път, а сълзите ти се стичаха по лицето и сякаш измиваха тъгата от сърцето ти. Моля те, не плачи тате. Ние сме добре. Аз ти изпращам най-голямата целувка, а с нея и моята усмивка. Усмихни се и ти, а аз ще ти напиша отново писма.

Твоя Фришта

Заб.: Фришта – женско кюрдско име в превод – Ангел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.