Ивайло Божинов
На стаята стените стенат.
Само, леглото се прегръща.
Коминът без душа стърчи.
Домът превръща се във къща.
Чаршафите са просто плат.
Махалото е гилотина.
Безмълвен, прашен циферблат.
И урна – празната камина.
Ако летиш – лети високо!
Ще има кой по теб да стреля,
защото ненаситно е окото
на завистта в бодливата постеля.
Ако летиш – лети високо!
Над тебе слънце само да остане.
Дори когато напече жестоко
и заболят предишните ти рани.
Ако летиш – лети високо!
Крила ще срещнеш, станали на прах,
но те са горе именно защото
летят високо. Другото е страх.
Старецът
на площада
рони трохи.
Времето
без пощада
над него бди.
Гълъби
праща му –
да ги изкълват.
До троха
свършва
по залез денят.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X