Ивайло Божинов

 

 

На стаята стените стенат.
Само, леглото се прегръща.
Коминът без душа стърчи.
Домът превръща се във къща.

Чаршафите са просто плат.
Махалото е гилотина.
Безмълвен, прашен циферблат.
И урна – празната камина.

Ако летиш – лети високо!
Ще има кой по теб да стреля,
защото ненаситно е окото
на завистта в бодливата постеля.

 

Ако летиш – лети високо!
Над тебе слънце само да остане.
Дори когато напече жестоко
и заболят предишните ти рани.

Ако летиш – лети високо!
Крила ще срещнеш, станали на прах,
но те са горе именно защото
летят високо. Другото е страх.

 

Старецът
на площада
рони трохи.

Времето
без пощада
над него бди.

Гълъби
праща му –
да ги изкълват.

До троха
свършва
по залез денят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.