Явор Цанев
ЯВОР ЦАНЕВ е роден през 1971 г. в Русе. Учи в Библиотекарския институт и във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и работи на различни длъжности в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. От 2012 г. издава списанието за фантастика, хорър и крими „Дракус“. Собственик е на издателство „Гаяна“ и автор на няколко сборника с разкази и стихосбирки. Носител на национални награди за проза. Някои от тях са: Специалната награда на името на Агоп Мелконян 2013 за разказа „Селцето“; Национална награда „Светлоструй“ 2014 за сборника „Вино за мъртвите“; Две първи места на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ 2017 за разказа „Понтонът“ –награда на журито и награда на публиката; Двукратен победител в конкурсите за фантастичен разказ на Клуб по фантастика „Аркадий и Борис Стругацки“; Лауреат на конкурса „Нова социална проза“ 2019 с разказа „Пилците“. Номинация за литературна награда „Елиас Канети“ 2015 г. за сборника „Вино за мъртвите“. Номиниран е през 2017 година за „Гранд-майстор на фантастиката“, „Най-добър популяризатор на фантастика“ и „Най-добър писател“ – за наградата „Еврокон“ на европейския конвент на фантастиката в Дортмунд, Германия. През 2019 година е отличен с Награда „Константин Константинов“ за романа „Злостории“.
Разговор на Христина Василева с Явор Цанев
Х.В. Явор, вие станахте лауреат на конкурса “Нова социална проза” 2019 с разказа “Пилците”. Този разказ направи силно впечатление на журито и на читателите ни. Ще споделите ли повече за написването му? Встрани от любопитството към кухнята на създаването, по-скоро впечатляващи са детайлите около технологиите в месопреработващия цех, които предавате с натуралистична точност. Преживяхте ли го, представихте ли си го, или нещо друго?
Я.Ц. Когато видях обявата за конкурса си помислих кой ли разказ би бил подходящ за него и се радвам, че отличихте моя. Разказът „Пилците“ трябваше да бъде публикуван в „Гранта България“, но изглежда списанието спря да излиза, защото броят така и не се появи. Затова пък намери първите си читатели при вас, за което ви благодаря. Написах го преди няколко години, но впечатленията от птицекланицата са доста по-далечни – посетих такава като ученик и описаните процеси са съвсем реални. Още тогава си зададох въпроса какво изпитват тези жени, които по цял ден режат главите на бройлерите, и дали това не ги променя по някакъв начин.
Х.В. Вие пишете и поезия и проза. Доколко заплетена е срещата с двулика муза? Има ли противоборство, както при музите на Овидий – Елегията и Трагедията? Има ли надмощие на една от тях?
Я.Ц. В хубавата проза често има малко или повече скрита поезия, в хубавата поезия понякога се промъква проза и това ми се струва съвсем естествено, защото основен градивен материал и на двете са думите, а звуците в тях носят своя мелодия, дори когато искаме да предадем само директно послание. В този смисъл те са някак обречени да се преплитат и надмощието на едната или другата вероятно е по-скоро предпочитание или нагласа на автора.
Х.В. Разказът като плетка ли се реди или прескача отнякъде? Кои са учителите ви?
Я.Ц. Според мен разказът трябва да има добро и „хващащо“ начало, за да грабне вниманието на читателя, след това да е с подходящата за историята дължина и ритъм, за да го задържи, а в края да се опита да остави спомен или белег, за да бъде запомнен. Хубавият разказ има способността да се връща в съзнанието на читателите, което означава, че е останал някъде там. А най-добрите ви карат да ги препрочитате от време на време. Всеки впечатляващ текст може да бъде учител, ако се опитате да откриете и анализирате как и с какво точно ви е повлиял, а след това използвате похватите, когато това е подходящо, във ваша творба.
Х.В. Кое е неизбежното в поезията? Когато пишете, усещали ли сте да бъдете arrobado y elevado (грабнат и издигнат) като Свети Йоан Кръстни, когато бил вглъбен в размишление и молитва?
Я.Ц. Самата поезия е неизбежна. А по втората част от въпроса – предполагам, че всеки пишещ е усещал понякога размиването на световете, докато призовава образи от невидимия в реалния и ги „проявява“ на белия лист.
Х.В. Вашето списание „Дракус“, разкажете ни повече за него. Защо? Кога? Как? Съмишленици? Бъдещи планове?
Я.Ц. Списание „Дракус“ е ориентирано към българските автори, които създават фантастични, фентъзи, хорър и криминални разкази. Екипът е от двама души – това сме аз и редакторката Кети Илиева. Издаваме го от 2012 година, като до миналата излизаха по четири броя годишно. От тази година списанието излиза два пъти, но обемът му е увеличен и така всъщност читателите получават повече страници, а ние можем да включваме и по-дълги текстове. Смятам, че за този тип литература е необходимо да има поне едно периодично книжно издание в страната и че „Дракус“ изпълнява задачата си, като среща авторите както с читателите, така и с другите пишещи в тези направления. Създадохме и „Колекция Дракус“ – поредица, вдъхновена от култовата библиотека „Галактика“, която включва само български автори. Към момента тя наброява 26 заглавия, а ние работим по следващите две. Другата ни интересна поредица са сборниците от тематичните конкурси „Вдъхновени от…“, в които предизвикваме авторите да напишат разкази, вдъхновени от световни имена в литературата като Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Едгар Алън По, Х.Ф. Лъвкрафт. Този месец предстои да излезе сборникът от последния ни конкурс „Докоснат от Шекли“.
Х.В. Вярвате ли в преобразяващата способност на словото?
Я.Ц. Доколкото всичко, което се случва наоколо, ни променя, не виждам как това, което се случва вътре в нас, може да не ни промени. А словото определено има способността да прониква дълбоко, ако му позволим.
Х.В. Съвет към младите автори?
Я.Ц. Не знам дали младите автори имат нужда от съвети, индивидуалността е едно от най-хубавите неща в изкуството. Нека им пожелая да се развиват, но и да останат творчески млади, защото да си млад означава, че имаш потенциал.
Х.В. Бъдещи планове?
Я.Ц. Да събера разкази, подобни на „Пилците“, и да ги издам най-после, че все отлагам за следващата година.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X