Оскар Наваро Госалбес – Везни или хармонията

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Луната

Рисувам окръжности
когато говоря по телефона.
Мисля си:
обичам кръглите неща,
като ореола около крушка,
очите на кучката ми, тиганите,
витлото на вентилатора в движение.
Мисля си:
майка ми даваше кръгли неща,
омлети, ябълки и целувки..
затова
обичам мекотата на кривата.
Обичам кръглите неща
като първата гореща матка.

 

Везни или хармонията

Беше време, пълно с революции, въстания, кръв.
Погледнато отдалеч, сякаш тя самата поддържаше непрекъснатостта
на нещата.

Отблизо обаче бе просто една красива жена
миришеща на градина.

Одисеас Елитис

Не сме в Лисабон обаче и аз повтарям
че не сме
че не знам
че не разбирам
как радиата и хартиените всекидневници разтръбяват, че нищо не се е случило,
че всичко е под контрол,
че пчелите не връхлитат зашеметени или падат, застигнати от внезапна смърт,
че светът не се променя за
зло.
Но сега е мигът,
сега е моментът
да разбереш трябва да бъдеш, трябва да разбираш.

Че не се намираме в Брюксел и очевидно
се налагат новините, събитията;
че царят е гол, но още не се е появило живо дете, дето да
посмее да посочи с пръста си ненедостоен, с шибания си невинен пръст
защото царят е гол и името му се знае.

Че навярно не му е времето да се затваряш
в стройната ти кула от слоново кост, поете
че плоскостите от слонова кост на тая твоя кула, макар да искаш да не забелязваш,
смърдят на разложения труп на хиляди избити слонове.
Че и градината не е убежище.

Че няма значение дали те хвалят, обичат, дали ти подражават
ако гласът ти е комета,
ако с трептенията на гърлото ти взривяваш стъкларията в шкафовете на милиони сини парченца Шартърски стъклопис.
Че няма значение дали лявата ти ръка
дали лявата страна на гръдта ти
дали левия ти профил
отправя апел към непостижима истина,
към каквато и да е
истина.

Повтарям
Че красотата не се съдържа във фонтана клокочеща кръв, в тази амниотична влага;
че няма място за красотата в червеното и във воя на майка, която ражда,
но как покъртва!
И тогава идва животът и трябва доста да увеличиш звука на музиката
за да не се налага да чуваш мислите си,
да положиш усилия да ти хареса първата целувка;
пристига животът със своите закони и ипотеки
и вдигаш ръка, и там, смътно очертан на белия фон на нощта,
скицираш лястовици и цвърчене
и, без да го виждаш, съзерцаваш нищото.
Вдигаш дланта си отворена и със заострени краища,
която дяла вятър, дъжд и влажни пасища,
и дяла яркочервени сънни артерии,
и с фин профил дяла лицето на когото обичаш, когато го галиш.

Но
повтарям, че не сме на спокойните булеварди на Женева,
че вече няма карамфили в ръцете
че смъртоносните копия
повалят младежи, които само обичаха знанието,
повалят жени, които само вярваха, че обичат,
повалят без тяхна вина играещите на ластик,
че копията казват, че вече не може да има поезия,
че копията надигат чаши, пълни с отровни, разяждащи течности,
и тях плюят в лицето
на невинните бедни деца.

Но ако вече няма никога да има поезия
тогава побеждават копия и чаши, преливащи от вино, пелин и жлъч.
Може да преклоня колене.
Повтарям
че може би на колене ще падна,
че може би глупостта ще стъпва по главата ми,
че може би за миг ще ослепея, аутист ще стана, глух за стоновете на живота.

Но ще е за кратко:
ще продължа борбата, писането, залагането
на най-трудното квадратче, на най-странното число.
Може наистина да загубя,
защото да залагаш е знак
Че още има надежда.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Нийли Черковски – Време е

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Раздавай се

обещай да учиш, учи здраво, бъди достатъчно добър
за да се разтопиш наред с леда, хвърли огнен пръстен
в дъжда, медитирай спасението си
до последно, вярвай в масовото унищожение

раздавай се, докажи че си достоен, раздавай
умерен здрав разум наред с лудостта
на гладуването, няма място за крави или зелена
революция, сбогом на полуделите клони

едно от желанията ми е да се раздавам, бих
лъснал сребърните порти, бих измайсторил златна
чаша, ще пея на магистратите които живеят
в земя на заблуди, облечени в роби, достолепни

раздай се, докажи че си достоен, отдели минутка
за изтънчения глас на Джаки О и за
принцеса Даяна, маргаритка смазана от
автомобилна гума, давай, бъди достатъчно смел да излъжеш

обещай да разбираш изкуството на
завоевателя, как хората слагат ръка
на сенчестото царство? помагаш ли
да се спасят обречените във Виена?

заслушай се във вятъра който духа под
контрола на технологичните гиганти
кой ще имплантират музика и спомени в
мозъка, имаш ли нужда от поточе, от смокиново дърво?

раздай се за децата които няма на какво
да се възхищават, нито свещена клонка, нито
древна пустош, виждаш ли птицата
стрелкаща се към забрава? о жестока сцена

обещай една последна поставка от кедър, каньон
от папрат, див лос, фалшива археология. Бледа
антропология, измамна психология докато
арката на пророчеството стане тел в сърцето ти

 

Време е

Време е
да погледнем отблизо
живота, време да изпратим
кошница злато на създателя който позволи на хората
да бъдат щастливи като
човека на луната

Да му се не види, толкова съм богат и известен
че никой не го забелязва,
роден съм в деня когато Хирошима
се превърна в хартиен жерав
Толкова съм добре, толкова съм си аз
Лимоновите дръвчета
в градината ми са на 200 акра,
спалнята ми е съвършеното място
в което да остарея

Истинските милионери и милиардери
които познавам са предимно гневни
и злобни, нямат си поезия
за да обяснят бедността до живот,
не разбират какво е имал предвид Буда
когато е проповядвал да се грижиш
за себе си, имал е предвид да проглеждаш
навсякъде, всичко принадлежи
на теб, джобът ми е пълен с монети
Започни с върба далече отвъд
мола

Не ми трябва Лувър сега когато
отглеждам цветя
в двора, спя до
диви млади ангели
които обожават прогнили зъби
и отворени язви, засявам
розов храст върху пирамида
през юли, колко 7- годишни поети
запазват арогантността си
70 години по-късно?

3:45 сутринта е, позволявам си
и тайм-аут, нека обясня
как автобусът спря в една бизнес
зона и трябваше да вървим за да
прекосим Сена до хотела
където ни казаха
че резервацията била отменена
незнайно от кого

Взехме такси
до хотел на 39 мили
по пътя, на
сутринта открихме динамит
в огромния музей „Орсе“
и стареца който приличаше на
Анри Матис, ретроспекцията на
Дега се отнесе към небето

После бях в Колорадо
на Западния склон, пиех скришно
кани с кафе и пикаех
в езерцето, докато слънцето
се протягаше, ядохме яйца
с бекон, чувствах се като
малко божество, после към къщи
ме бутаха в количка по
коридор на летището във Феникс,
служителят поиска бакшиш

Време е да си подредиш собствения
космос, господ е дявол, човекът е
гибон, сграбчи последните си дни
когато вятърът притихва, сграбчи
дори всеки сантиметър, здравейте вие
продавачи на Шевролет, смъртта ти
е чудна, Джил е с шини,
Том Том се превърна в ленивец,
на Ърни му се роди син на име Ърни
и баща му го застреляха в Корея през
1952, една стара жена
те чака
Ех, човече, време е
да приветстваш гълъб в утрото,
време е да получиш всеки прекрасен дар
от живота, време е за мир
в изкуството на войната, по средата на пътя
през Сена заваля
дъжд, нямаше къде да се скрием,
но нищо, после ядохме
в едно бистро на тиха уличка

ОК, „добре сме“
ми каза Амири,
той беше принца на поезията
който обичаше света, точно това искам
да кажа, твоето „аз“ е вътре
в теб, времето ще свърши
като цветна леха

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Веселина Ангелова – Липата с най-хубавия си облак

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

1)***нещо толкова просто като мириса на липата,
нещо гениално абсолютен тон, цвят на безбрежно утро,
на есенен джаз, на пролетен джаз,
цялото великолепие на нощта, вълнението на морето,
вълнообразието на надеждата, надеждата в пътуването,
учудването в клепките на лястовиците, трепетът в коприната на музиката,
ножиците на спомените, нещо толкова великолепно,
което събира всички сезони, събира белезите на ръцете ни,
а после ги раздалечава.

издишването на този мирис води до съмения във великолепието на този свят,
на любовта,
на покрива и розите, на чинийките пълни с мляко,
сутришните закуски,
мустаците на котката,
ювелирното изкуство и музеите.

ще изплача всичко по липите, по сладостния мирис,
ще гадая по тях,
и като циганките ще казвам:
ще се случват все хубави неща.

не като сега.
не като сега.

(2)***липата с най-хубавия си облак
се впива в дробовете ти.
ето един чисто
нов
бял дроб.
ето един нов комик
с осем лица.
всеки път, когато го погледнеш, е сменил
сянката на носа си.
ще се сетиш ли за буратините на кольо к.
посочва ти
маслината и акацията също,
най-вероятно розата
носът на един буратино
превърта деня ти.
внезапно е шест часа –
най-доброто време да погледнеш небето.
най-добрият комик свива окото си,
славеите безмилостно пеят.
друг буратино показва девет.
окото му се свива съвсем се свива
докато нощта омачква кожата и скърца в коженото ти яке,
зареждаш шестчасовия работен ден
със слънчеви часовници.

(3)***липата цяла вечер е ухаела.
разграждала се е в копнеж по днешното утро.
заглушавала е сподавените викове, съмненията и тъгата,
удавила се е в бледожълто,
нанизала е гривна на крака ти,
от възли и черупки,
от смехове със пълно гърло,
от тръсване на къдри и река,
трепет и треперене за нещо огромно,
тайно и велико.
не като сега.
не като сега.

(4)***едва ли мога нещо друго
освен да пиша за нощното вълнение на въздуха
от липите
на покривите на града откъснатите знамена
светналите гирлянди по ръба на небето
вълнението на пеперудите чиито криле донасят
липовия мирис примесен със акации и рози
сигурно съм прехапвала до кръв устните си
за да дочакам този момент на цъфтежа
когато дори слънцето няма значение
дори морето дори правилното Рн дори петте молекули
на медния сулфат от който са направени очите ми ще се разпаднат
защото този момент ще свърши
ще намалее силата
ще се стопят връзките
ще остане само сипкавия шепот на листата
споменът за някакъв копнеж по
нещо несравнимо
нещо истински свободно и огромно и неуловимо
като ято птици в полет или пък делфини
или пък усмивката ми сутрин за която някой търси някаква причина
усмивката ми с белег от прехапване
надеждата че модилиани все пак ще дорисува очи
и чарли паркър и вечният му harlem nocturne
ще ми намигват на всеки светофар
и прочее
сега ще трябва да забравя за това
вероятно ще трябва да забравя

ще помисля още малко

(5)***оттук нататък само ще потъвам
ще се отпускам върху повърхността на забравата
ще натискам главата на нашата любов надолу към водата
ще я давя всеки ден
облакът ще пие силата ми, ще поглъща светлината от очите ми
превивам се на две, представите ми се прекършиха
и щастието още неродено бе пометнато
вкопчила съм се в мъртвия плод
стискам го, за да се разтупти сърцето му
за да се съживи, за да не ме отхвърля
единствено твоята музика все още ме крепи
нанася ми болка, но все пак ме крепи
това е толкова парадоксално. ирационално. нелогично.
спомням си присъствието ти като бодеж в ръцете
гласът ти – цялото това великолепие от ноти
дълбоки, меки, усмивката ти с ъгълчетата, в които потъва трапчинката на венера
сълзите са превърнати в малки видения
сребърни капки, в които се отразяват филмите на фон триер
килограми от болка
хиляди метри филмова болка, генезисна болка,
във всички ъгли на тишината има болка
потича от ушите, руква, стеле се като мъгла,
над езерото, над припева на песента

няма вече път
пътищата са се свършили

(6)***искам пунктуацията ми да е ирационална,
да ми е по мярка,
за да мога да опиша белега, който остави върху коляното ми,
студената хижа на сърцето ми,
без бумтяща печка,
без обещанията на тътена за любов, без природа, цъфтяща от вишни,
от пронизани птици, прострени по пътищата.
от телата им се излива мед по асфалта,
перата им полепват по дрехите на дървесните духове.
покрай тях охлювите оставят сребърни надписи,
стълбище ,
преди това праг.
този праг искам да прекрача
без да трепери гласът ми, който казва обичам те.
но ще се върна при умиращите, при гневните, при болнавите тела на пътя,
при колите, които оставят следи по летните улици,
по тяхното коляно.

(7)***щом усетиш музиката на живота,
живият звяр на сблъсъците с хората,
тяхното одобрение, ангелската им тъга,
щом направиш това с малки букви,
щом надникнеш в душата им,
и дадеш на твоята боровинки,
щом тези боровинки се превърнат в прехвъркващи бръмбари,
щом бръмбарите се заседят по кожата ти,
щом непоносимостта ти към тях ги отблъсква към светлината,
щом научиш имената на държавите, които са ти предложили тихо място,
щом заобичаш майка си,
щом мисълта ти е в реге,
щом пренасяш тъ-
гата на следващия ред,
щом прекрачваш тъгата и я мачкаш с пръст,
щом звената ти са разкачени, щом не понасяш изблиците на добрите хора,
щом подозираш нервите на вятъра
и те крепи единствената мисъл денят да те поддържа за лакътя,
щом виждаш болницата от терасата да се превръща вечер в светеща китара,
а ледът се топи в ръцете ти,
те имат още какво да научат от теб –
малките розовобузи богове, които си играят с душата ти
като с топка.

*** (8) прах от от звезди, който събирах в шепи
вече не се побира в тях, пръска се по земята
вярвах му тогава
вярвах че аз няма да се превърна в прах
казаха ми истината, това беше иглотерапия
беше конна езда
беше глупост
това беше изсипаната ми чанта на пода, в която събирах ластици за коса
беше ми глупава тази истина, непоетична
имаше надпис, от онези които дават по кафенетата
душата ти е уютна
неестествен надпис
неестествено разхвърляни вещи
а аз мисля за очите ти и техният виолетов ореол
не съществува нищо друго
не съществуват кучетата, лаят им,
лае котето, което поисках да оставя в скута си завинаги,
обаче не биваше
обаче не бива да правя много неща
ето това трябва да науча

(9)***не съществувам, не съм отговор, не съм вписана в облаците, не съм товар, валеж
ти дойде когато вятърът валеше.
прибрах те на моята палуба, после си отиде, беше дъжд, беше сажди,
беше пепелта от звездите в ръцете ми,
те преляха, преля моята бездна,
напълни се с подлези, напълни се с улици, прелитащи зебри,
напълни се със савана,
безбожни животни прелитаха по нея, галопираха,
тъпчеха свещените писания,
тъпчеха ирисите ми, буквите изписани по тях, тичаха към теб,
измираха на пътя, прихванати от лишеи, от гривни от мишени от
пъдари на диви животни.
стреснати се просваха по пътя.
от страх да не те изгубят, губеха те още преди да са се родили
преди палубата, преди и под блясъка на моста
преди улицата, преди пресечката, губеха се в шепите…

**** (10) Понякога се прекъсвам съвсем неволно.
Поглеждам към небето и там има само съзвездия.
Звезди, които убиват други звезди със студенината си и разстоянията.
Те никога няма да се доближат.
Те само ще пулсират в музика една с друга.
Едната ще избледнее като златна рибка и ще умре.
Ще се посипе прах от нея, ще напълни шепите ми,
Ще одраска твоите обувки, не че нямат малко драски,
Ще станат по-ожулени от преди,
Ще трябва да си купиш нови, но няма да го направиш,
Привързан си достатъчно към своите обувки,
Стилистично си привързан,
Те някак са те придобили,
Преодолели са те дори.
Те ще оставят тиха зона до краката на едно съзвездие.
Ще оставят студенина,
Ще оставят издълженото ти лице,
Една пагубна усмивка,
Една бяла риза –
Омачкана.
Съзвездието ще го понесе, сигурна съм.
Ще се понесе във въздуха, ще стане вълнообразно,
Дори ще намери червеева дупка в себе си,
Ще пропътува до банско
Ще смени вятъра.
Ще разруши водата както се пръска стъкло.
Твоите обувки ще са там – одраскани червееви дупки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Оглеждам пораженията

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Живеят в рая
На палмите и кокосовите орехи
На нимфи с горещи тела и отровни умове
Води кристални
Омайни
Примамващи
Като примамка за глупците
Е раят на акулите
И ураганите

06.2019

 

Летя на обратно на времето
Земята се върти под мен
Скъсява времето на полета
Отдалечава сърцето ми
От туптенето му
Разтяга променливите в пространството
И заковава константите

Което бе, е и ще бъде.
Всичко друго ще премине.

Гениалността на крачка от лудостта
Свободата на стъпка от пълната зависимост
Нахвърляни на пазара на културното разнообразие
оковани в безумието на егоцентризма

Простотата на една разходка в квартала
Се превръща в страхова невроза
Предпазливо надзъртане през рамо
Да не би
Някой с пушка
Да дебне в красиво окосената градина
Чиито граници на собственост се размиват

Отидох
Видях
Не ме покори
Тази властна система
Заради времето
Краткото време
недостатъчно да ме смаже

Връщам се на мястото с простите разходки
Без боязън
С тишина
В която чуваш
стъпките на пешеходците
смеха на съседите както и караниците им
Всичко е същото но не съвсем

Мой стар свят
Дано пребъдат твоите устои

 

Чета. Приказки и небивалици.
Океански вселени
Умората е като тежък юрган
Невъзможността да изживееш страстта те задушава изстисква
Любовта като рисуване на сърца по запотения прозорец
Като издълбаните ни ръце в скалите, преплетени за хиляди години
Усещане за миг и за предопределеност
Нямам време да те обичам
Ако изчезнеш, ще изчезна с теб
Необратим е пътя ми
Живея в консерва
И чакам да отвориш капака
Чакам
Сърцето ми в консервена кутия
Кънти от ударите
Мълчанието се редува с пороища думи
Еднакви като капките, проливен дъжд
Пропива се в тялото,
Подгизнала съм цялата
Преди да потъна в океана на разстоянията
Преди да чуя гласът ти на живо
В друго Измерение

 

оглеждам пораженията
повтаряемостта на сезоните
изкарва наяве всяка слабост
изправям се насила
минавам няколко преки
и пак съм се изгърбила

нарочно преговарям
със себе си Изправянето
погледах се в едно видео
втрещена от пропастта на това, което виждам в себе си гледайки отвън и отвътре, потъгувах и си казах, ще се изправя. все още вярвам в Изправянето на кривите неща. вярвам, като богомолец в църква сред пустошта. като за последно. неистово и безумно.

замаскира раните.
на следващия спринт всичко пак кърви.
пак изгърбена, пак се е свила, да се защити от света.

– То проблема е вътре. Затвориш ли, още по-лошо те чака.
Говоря си със себе си. И почвам да си отговарям.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Емил Павлов – Да се знае

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

За да има във послето глада си отново с какво да нахраниш

Събирам отломки от разпиляното слънце
из мъртвеещата ти пепел –
като безмилостна хрътка
преследваща с ярост своята жертва
все по-озъбено към поредния ковчег на Ной
доближаваш се

Разчитам ясно Ден
необузданата лудост в очите ти
поругаването на „небесната дъга“
изгарянето на слънцето и зная
че на бъдния кораб, из строго подредените палуби
нито един поет няма да бъде допуснат

Затова Ден
за теб светлината след тебе събирам –
за да има във послето
глада си отново с какво да нахраниш

 

из Тълковен речник на Поета

на Красимира Зафирова

страница първа

Срещу дефиниция за Слънце пише –
най-непокорната измежду всички птици.
Срещу думичката Вечност е записано – Дете.
Щастие – домът на слънцето се там намира.
Аромат на вишна – песничка любима на всяко небе.
Цветя – това са преоблеклите се стихове.
Светулка – оцеляла падаща звезда.
Поет – той е на всяка светулка побратим.
Сърце и Майка – посочено срещу Земя.

страница втора

Война – такава дума в този речник няма.
Предателство – цената на кръвта.
За верен указател към поредния ковчег на Ной указана е – Алчност.
Стени – безсилни пред поезията са до една.

страница трета

Откриваме на страница трета
най-точната дефиниция за Разум – Природа,
с добавка – неясно остава
доколко човечеството вписва се в нея.

 

Да се знае

Когато преди седемдесет и пет години
комунистите дойдоха
отнеха хилядните стада и земи на моя прадядо
дал своя принос за световния блясък
на българския лев
ограбиха изгражданото с усилие от поколения бъдеще

Когато преди тридесет години
неолибералите дойдоха
отнеха малкото събрано от баща ми
за цял един живот в мината

Аз нямам нищо друго днес
освен своенравните си стихове
Да се знае –
от който там е наред да идва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Стихотворения

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

На стаята стените стенат.
Само, леглото се прегръща.
Коминът без душа стърчи.
Домът превръща се във къща.

Чаршафите са просто плат.
Махалото е гилотина.
Безмълвен, прашен циферблат.
И урна – празната камина.

Ако летиш – лети високо!
Ще има кой по теб да стреля,
защото ненаситно е окото
на завистта в бодливата постеля.

 

Ако летиш – лети високо!
Над тебе слънце само да остане.
Дори когато напече жестоко
и заболят предишните ти рани.

Ако летиш – лети високо!
Крила ще срещнеш, станали на прах,
но те са горе именно защото
летят високо. Другото е страх.

 

Старецът
на площада
рони трохи.

Времето
без пощада
над него бди.

Гълъби
праща му –
да ги изкълват.

До троха
свършва
по залез денят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Людмил Димитров – В процеса на писане това беше една своеобразна лупа, през която поглеждах различни проблеми. Разговор с Людмил Димитров

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Интервю с Людмил Димитров, лауреат на конкурса  „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“

 

Какво Ви провокира да пишете стихове? Какъв е процесът на писане на поезия?

 Възхищавах се на българските поети, които изучавахме в училище като деца. Вапцаров, Ботев, Смирненски, често научавах техни произведения наизуст, но най-вече ме впечатли поемата „Септември“ на Гео Милев.  И до днес за мен това е произведението образец и връх на поетическия стремеж.

Тези автори събудиха в мен интерес и любов към поезията, по-късно в по-горни класове мои любимци станаха Жак Превер, Джани Родари, Боб Дилън, Валери Петров, Иван Давидков, а още малко по-късно бях силно увлечен от сюрреализма.

С приятели правехме следния експеримент. Събирахме се в някоя стая и хвърляхме във въздуха сноп бели листа. После всеки докопваше някой лист, пишеше някаква фраза и отново го хвърляше във въздуха. И така докато запълним всички листа с текст.

Писането при мен има епизодичен характер. Може с месеци да не се появи желание за писане. А после с дни наред да мисля само за това по цял ден и „да дъвча“ молива.

Не помня какво точно ме е провокирало да напиша първото си стихотворение, може би бунтарските настроения на младостта и любовта.

Стихотворението „Любовта“, победител в конкурса „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“, е част от поетичния цикъл „На село“. Какво е селото за Вас и как се създава един цикъл от стихотворения? Използвате архаични, диалектни езикови форми – търсени ли са или сами се наместват в поезията?

Аз съм градско дете и никога не бях ходил на село до 19-годишна възраст. Тогава за първи път отидох с приятели на море в едно северно село, Камен бряг. За мен това беше нов и изключително пъстър свят, към който започнах да се връщам периодично всяка година през лятото.

Цикълът „На село“ е написан с всички реални събития, фантазии и асоциации, които ми е донесло пребиваването в това село, с ятата патки по улицата, магарета, коне, плашила в градините… В процеса на писане това беше една своеобразна лупа, през която поглеждах различни проблеми в собствения си живот и в живота на хората около мен, които ме вълнуваха. Оттам идват и архаичните и диалектни форми, това е като кино, като актьорска работа, влизане в образ. Тези стихове са писани преди време, но за мен това не е затворена
страница. Оставил съм вратата отворена, за да добавям нови.

 

Въпросите зададе Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – Ненаписано писмо

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Мили тате,

още не умея да пиша, но ти изпращам моето ненаписано писмо със сърцето си, а ти ще го прочетеш с душата си. Знам, че се тревожиш за нас и искаш да знаеш как сме, затова ще ти пиша с мислите си. Съдбата ни раздели с теб, а ние стигнахме до тук.

Както беше поръчал, преди да те отведат войниците на Ислямска държава, мама се обади на чичо Али. Даде му много пари, а той ни качи в един камион, който превозваше живи агнета. Беше мръсно и миришеше много, но знаехме, че ако мълчим и не мърдаме, ще можем да преминем Турция без да ни върнат обратно. Толкова много исках да избягам от разрушените сгради и мръсните улици, от падащите бомби и прелитащите куршуми, от крясъците на войниците и плача на жените. Обещах на мама, че ако трябва ще мълча през цялото време на пътуването. Така и направих. Представях си, че съм дете, което не може да говори, като Ахмед от съседната улица. Ако исках да кажа нещо на мама й показвах с ръце и очи без да издавам звук. Лежахме свити сред агнетата и се топлехме в телата им. Бяхме се слели с животните и те ни приемаха като едни от тях, не се страхуваха от нас. Два пъти ни спираха за проверка и отваряха вратите, но ние си стояхме тихо най-отзад, а добичетата сякаш разбираха и ни криеха, бутайки се пред нас. Чувахме псувните на граничарите, че много мирише. Не искаха да влизат сред животните да проверяват и бързо отпращаха камиона. Не знам колко дни сме пътували, защото беше тъмно през цялото време, но беше дълго. Мама внимаваше да не заспи, а мен ме караше да спя, за да имам сили за после. Заспивах и сънувах сълзите в очите ти, а когато се събуждах си обещавах, че заради теб ще продължим напред и ще живеем. Най-накрая стигнахме. Шофьорът отвори вратите и каза, че ние сме до тук. Мама го молеше и увещаваше да не ни оставя, молеше го да ни натовари заедно с агнетата на кораб за Европа, те се бяха превърнали в нашето семейство. Страхувах се да се разделя с тях и плачех без звук, но той беше не преклонен. Твърдеше, че животните са за кланица в Турция, а той се връщал обратно в Сирия. Така ли беше, не знам. Остави ни на пристанището в един турски град и каза, че ако имаме пари ще можем да се качим на лодка за Италия. Пристанището беше огромно, тъмно и страшно. След малкото и безопасно пространство в камиона тук се чувствах като загубена. По кея обикаляха и други кюрди. Мама разговаря с един от тях. За да ни осигури места в лодка до Европа, трябваше да платим с всичките пари, които ни бяха останали. Очите му гледаха нетърпеливо ръцете на мама и когато забеляза златото, поиска и него. Тя бързо го скри и започна да се пазари, сякаш е на чаршията. Нали си я знаеш. Винаго ще купи най-доброто за най-ниска цена. Обеща да му го даде, когато сме на лодката. Той отстъпи. Поръча да чакаме без да привличаме внимание и бързо се отдалечи. Аз все така мълчах. Понякога си мислех, че може би наистина съм онемяла, но това не ме плашеше, така щеше да е по-добре. Свихме се зад един разтоварен контейнер и не смеехме да мръднем. Минутите вървяха бавно. Все още имахме храна и вода. Хапвахме по малко и отпивахме само по глътка от водата, за да ни стигнат до края на пътуването, което не знаехме кога ще свърши. Вече се страхувах, че мъжът ни е забравил, когато от тъмното се появи непознат турчин. Подкани ни бързо да вървим след него. Промъквахме се между огромните метални контейнери и внимавахме да не го изпуснем от поглед, а той вървеше бързо и не се обръщаше назад. Отведе ни до кея, където във водата чакаше една не голяма лодка. Бяха се събрали много хора, които също искаха да отпътуват. Бутаха се, караха се кой да се качи и кой да остане да чака следваща. Мама даде златото и явно останаха доволни, защото ни качиха първи. Седнахме в единия край и зачакахме да се напълни лодката. Стисках ръката на мама много силно, толкова се страхувах да не я изпусна. Каналджията, който управляваше лодката предупреждаваше, че няма място за всички и могат да се качат само двадесет човека, но оня другият отгоре беше взел пари за тридесет, така че трябваше да се вместим всички. Някои псуваха, че това не е лодка, а спукано корито и ще потънем, но никой не слизаше, всеки пазеше мястото си. Тъкмо още един човек щеше да скочи в лодката, когато лодкаря запали мотора и се отдалечи от кея. Не след дълго потънахме в мрака на нощта. Край нас имаше само вода, много вода, която сякаш се сливаше с тъмното и мрачно небе. Двама мъже се караха през цялото време, не разбрах за какво. Сбиха се. Лодката се люлееше и всеки момент щеше да се обърне, когато единият избута другия във водата. Не спряхме да го вземаме. Той викаше след нас за помощ… дълго време чувахме виковете му… но ние продължихме напред… какво стана с него не зная… Това беше последното, което помня от пътуването с лодката. Мама казва, че съм се разболяла, загубила съм съзнание, а тя се е молила на небесата и на теб да ни помогнете, за да стигнем до бреговете на Италия преди да умра. Знам, че ти си ми помогнал, защото сега съм жива и щастлива.

Вече месец сме в Швеция. Добри хора ни настаниха в дом за емигранти, така ни наричат. Обещаха да намерят работа за мама, а мен да ме запишат в училище. Казват, че е трябвало да започна да уча още преди две години, но мама им обясни, че бомбите в Сирия са разрушили училището и децата не са имали къде да учат. Тук в общежитието стаите са малки, но топли и чисти. Леглата са големи и удобни, възглавницата ми е пухкава и мека. Имам нови рокли и съм като истинска принцеса, каквато ти искаше да бъда. Понякога е непознато тихо. Не се чуват гърмежи на автомати и писъци на жени. Все още вечер се събуждам от страх, че всеки момент ще падне бомба и ще разруши къщата ни, но после виждам, че всичко е наред и заспивам отново.

Днес вали дъжд. Стоя до прозореца и се взирам в красивите дъждовни капки. Небето сякаш плаче. Водните перли се спускат от небето, удрят се в стъклото и тъжно и бавно се стичат надолу. Там сред тях са и твоите сълзи. Помня ги. Ти се обръщаше, за да ни видиш за последен път, а сълзите ти се стичаха по лицето и сякаш измиваха тъгата от сърцето ти. Моля те, не плачи тате. Ние сме добре. Аз ти изпращам най-голямата целувка, а с нея и моята усмивка. Усмихни се и ти, а аз ще ти напиша отново писма.

Твоя Фришта

Заб.: Фришта – женско кюрдско име в превод – Ангел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Обетът

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Всеки път ми ставаше смешно, като видя откачената бабка, която размахва ръце и се вживява в ролята на регулировчик. Не можех да не се усмихна. Не се при­сми­вах, но сутрин пътят ми винаги минаваше оттам, а тя стърчеше по средата на кръстовището, нахлузила светлоотразителна жилетка върху дрипите си и махаше настойчиво и съсредоточено, сякаш наистина някой би се съобразил с нея. Може би сте я виждали – дребна, но енергична, вечно мърмореща си нещо и въртяща се сред потока от автомобили.

Понякога отнасяше някоя псувня от изнервените шофьори, но като цяло никой не ѝ пречеше да си ръкомаха. От време на време изчезваше за няколко дни, после пак се появяваше. Предполагам, че я прибираха, но тъй като не правеше нещо престъпно и изглежда бе от „тихите луди“, след това я пускаха. Тогава отново я виждах всеки ден да „насочва“ автомобилите на същото кръстовище, съсредоточена и смешна едновременно.

Тази сутрин пътувах с друг бус на фирмата, възрастния шофьор познавах бегло, бяхме на „здравей-здрасти“, но ми се струваше приятен човек. Докато се промъквахме през трафика към склада, откъдето трябваше да заредим стока, бъбрехме за дребни ежедневни неща, свързани с работата.

Когато стигнахме до кръстовището с бабката, ми стана много смешно, защото тя бе предизвикала задръстване. Изправена пред един огромен камион, махаше на дви­жещите се в другата посока да преминават. Онзи от камиона надуваше клаксона, но тя не му обръщаше внимание и препречквайки платното с дребното си тяло, упорито даваше път на останалите. После изведнъж се дръпна и съвсем прецизно направи стойка на регули­ровчик, давайки предимство на изнервения тираджия. Той я пустоса с жест, огромният камион изрева и отмина.

Сценката беше наистина комична, не се сдържах и прихнах. Възрастният шофьор ме погледна, също се усмихна, но едва-едва и малко накриво. Почувствах се длъжен да изкоментирам:

– Тая, хахавата, всяка сутрин ме развеселява…

Нищо не ми отговори, премина съвсем до нея, докато тя махаше и правеше знак с ръка на другите коли да ни пропуснат. Дрехите ѝ стърчаха раздърпани изпод сигналната жилетка. Чак когато отминахме и продължихме след кръстовището, заговори:

– Сигурно не знаеш историята на тази жена…

Погледнах го. Беше съвсем сериозен.

– На това кръстовище преди години убиха дъщеря ѝ… – продължаваше да гледа напред, а гласът му бе съвсем равен – някакъв хлапак без книжка изгубил контрол над колата на баща си и направо я помлял…

– Не знаех… – отроних, изведнъж се почувствах глупаво.

Той кимна, сякаш разбираше какво ми е, но без да ме щади, продължи:

– Хлапакът се отърва с условна, баща му беше голяма клечка и нали се сещаш… играли са връзки и пачки.

– Наистина не знаех – смотолевих пак, нямаше какво друго да кажа и затова попитах: – Може би си я познавал?

– Не, не я познавам, четох във вестниците, гледах по новините, то беше отдавна… писаха, писаха, говориха… но накрая оня се отърва, а женицата остана почернена.

– Скапана работа. – Сутрин бях обикновено весел, но след това, което чух, настроението ми се беше развалило.

– Още по-скапана стана – потвърди той и аз се извърнах да го погледна. Какво още по-скапано може да бъде? Жената явно е превъртяла от мъка и безпомощност.

Заобиколихме една дупка в асфалта, друснахме се в друга и той продължи да разказва:

– Две години по-късно нейният син блъсна колоездач на същото кръстовище.

Не можах да реагирам на думите му. Гласът му бе съвсем спокоен, сякаш е разказвал това много пъти. Въздухът в кабината на буса натежа. Толкова пъти бях виждал тази луда възрастна жена с електриковозелената предпазна жилетка, толкова пъти гледката бе предизвиквала усмивки.

– Велосипедистът беше три дни в кома, после не се събуди. Спореше се кой на кого е отнел предимство и кой е виновен. Синът ѝ обаче не се измъкна като другото хлапе – тикнаха го в затвора, после там нещо стана и го погребаха година по-късно.

Докато стигнем до склада, не говорихме повече. Мислех за това какво може да означава за един човек едно най-обикновено кръстовище, място, откъдето преминаваш всеки ден. Натоварихме стоката и на връщане, като наближихме мястото и мярнах отново сигналната жилетка, промърморих:

– Това всичкото не го е понесла, откачила е и сега смята, че помага да не се случва повече… – казах го по-скоро на себе си, но шофьорът ми хвърли бърз поглед и отвърна рязко на думите ми:

– Не е смахната, дала е обет, че няма да позволи това да се повтаря, не и на това място, не и докато е жива.

Не посмях да отвърна.

По такъв начин го каза.

Натъртено.

Нетърпящо възражение, а в същия момент, сякаш да покаже, че и той би застанал там, ако му се случи същото.

 

Оттогава, като минавам през кръстовището, въобще не ми е весело, камо ли пък – смешно. Понякога дори ми идва да сляза и да се развикам на шофьорите, които я псуват. Но те няма откъде да знаят за нейния обет и за причината да ръкомаха по цял ден, в студ и пек, на това лобно място. Самият аз едва днес, съвсем случайно, разбрах още една подробност.

Колоездачът, убит от сина ѝ, бил бащата на шофьора, който ми разказа това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

„Какво изпитват тези жени, които по цял ден режат главите на бройлерите“. Разговор с Явор Цанев

by New Social PoetryNo Comments

Явор Цанев

 

 

ЯВОР ЦАНЕВ е роден през 1971 г. в Русе. Учи в Библиотекарския институт и във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и работи на различни длъжности в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. От 2012 г. издава списанието за фантастика, хорър и крими „Дракус“. Собственик е на издателство „Гаяна“ и автор на няколко сборника с разкази и стихосбирки. Носител на национални награди за проза. Някои от тях са: Специалната награда на името на Агоп Мелконян 2013 за разказа „Селцето“; Национална награда „Светлоструй“ 2014 за сборника „Вино за мъртвите“; Две първи места на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ 2017 за разказа „Понтонът“ –награда на журито и награда на публиката; Двукратен победител в конкурсите за фантастичен разказ на Клуб по фантастика „Аркадий и Борис Стругацки“; Лауреат на конкурса „Нова социална проза“ 2019 с разказа „Пилците“. Номинация за литературна награда „Елиас Канети“ 2015 г. за сборника „Вино за мъртвите“. Номиниран е през 2017 година за „Гранд-майстор на фантастиката“, „Най-добър популяризатор на фантастика“ и „Най-добър писател“ – за наградата „Еврокон“ на европейския конвент на фантастиката в Дортмунд, Германия. През 2019 година е отличен с Награда „Константин Константинов“ за романа „Злостории“.

 

Разговор на Христина Василева с Явор Цанев

 

Х.В. Явор, вие станахте лауреат на конкурса “Нова социална проза” 2019 с разказа “Пилците”. Този разказ направи силно впечатление на журито и на читателите ни. Ще споделите ли повече за написването му? Встрани от любопитството към кухнята на създаването, по-скоро впечатляващи са детайлите около технологиите в месопреработващия цех, които предавате с натуралистична точност. Преживяхте ли го, представихте ли си го, или нещо друго?

Я.Ц. Когато видях обявата за конкурса си помислих кой ли разказ би бил подходящ за него и се радвам, че отличихте моя. Разказът „Пилците“ трябваше да бъде публикуван в „Гранта България“, но изглежда списанието спря да излиза, защото броят така и не се появи. Затова пък намери първите си читатели при вас, за което ви благодаря. Написах го преди няколко години, но впечатленията от птицекланицата са доста по-далечни – посетих такава като ученик и описаните процеси са съвсем реални. Още тогава си зададох въпроса какво изпитват тези жени, които по цял ден режат главите на бройлерите, и дали това не ги променя по някакъв начин.

Х.В. Вие пишете и поезия и проза. Доколко заплетена е срещата с двулика муза? Има ли противоборство, както при музите на Овидий – Елегията и Трагедията? Има ли надмощие на една от тях?

Я.Ц. В хубавата проза често има малко или повече скрита поезия, в хубавата поезия понякога се промъква проза и това ми се струва съвсем естествено, защото основен градивен материал и на двете са думите, а звуците в тях носят своя мелодия, дори когато искаме да предадем само директно послание. В този смисъл те са някак обречени да се преплитат и надмощието на едната или другата вероятно е по-скоро предпочитание или нагласа на автора.

Х.В. Разказът като плетка ли се реди или прескача отнякъде? Кои са учителите ви?

Я.Ц. Според мен разказът трябва да има добро и „хващащо“ начало, за да грабне вниманието на читателя, след това да е с подходящата за историята дължина и ритъм, за да го задържи, а в края да се опита да остави спомен или белег, за да бъде запомнен. Хубавият разказ има способността да се връща в съзнанието на читателите, което означава, че е останал някъде там. А най-добрите ви карат да ги препрочитате от време на време. Всеки впечатляващ текст може да бъде учител, ако се опитате да откриете и анализирате как и с какво точно ви е повлиял, а след това използвате похватите, когато това е подходящо, във ваша творба.

Х.В. Кое е неизбежното в поезията? Когато пишете, усещали ли сте да бъдете arrobado y elevado (грабнат и издигнат) като Свети Йоан Кръстни, когато бил вглъбен в размишление и молитва?

Я.Ц. Самата поезия е неизбежна. А по втората част от въпроса – предполагам, че всеки пишещ е усещал понякога размиването на световете, докато призовава образи от невидимия в реалния и ги „проявява“ на белия лист.

Х.В. Вашето списание „Дракус“, разкажете ни повече за него. Защо? Кога? Как? Съмишленици? Бъдещи планове?

Я.Ц. Списание „Дракус“ е ориентирано към българските автори, които създават фантастични, фентъзи, хорър и криминални разкази. Екипът е от двама души – това сме аз и редакторката Кети Илиева. Издаваме го от 2012 година, като до миналата излизаха по четири броя годишно. От тази година списанието излиза два пъти, но обемът му е увеличен и така всъщност читателите получават повече страници, а ние можем да включваме и по-дълги текстове. Смятам, че за този тип литература е необходимо да има поне едно периодично книжно издание в страната и че „Дракус“ изпълнява задачата си, като среща авторите както с читателите, така и с другите пишещи в тези направления. Създадохме и „Колекция Дракус“ – поредица, вдъхновена от култовата библиотека „Галактика“, която включва само български автори. Към момента тя наброява 26 заглавия, а ние работим по следващите две. Другата ни интересна поредица са сборниците от тематичните конкурси „Вдъхновени от…“, в които предизвикваме авторите да напишат разкази, вдъхновени от световни имена в литературата като Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Едгар Алън По, Х.Ф. Лъвкрафт. Този месец предстои да излезе сборникът от последния ни конкурс „Докоснат от Шекли“.

Х.В. Вярвате ли в преобразяващата способност на словото?

Я.Ц. Доколкото всичко, което се случва наоколо, ни променя, не виждам как това, което се случва вътре в нас, може да не ни промени. А словото определено има способността да прониква дълбоко, ако му позволим.

Х.В. Съвет към младите автори?

Я.Ц. Не знам дали младите автори имат нужда от съвети, индивидуалността е едно от най-хубавите неща в изкуството. Нека им пожелая да се развиват, но и да останат творчески млади, защото да си млад означава, че имаш потенциал.

Х.В. Бъдещи планове?

Я.Ц. Да събера разкази, подобни на „Пилците“, и да ги издам най-после, че все отлагам за следващата година.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X