Ивайло Божинов
Живеят в рая
На палмите и кокосовите орехи
На нимфи с горещи тела и отровни умове
Води кристални
Омайни
Примамващи
Като примамка за глупците
Е раят на акулите
И ураганите
06.2019
Летя на обратно на времето
Земята се върти под мен
Скъсява времето на полета
Отдалечава сърцето ми
От туптенето му
Разтяга променливите в пространството
И заковава константите
Което бе, е и ще бъде.
Всичко друго ще премине.
Гениалността на крачка от лудостта
Свободата на стъпка от пълната зависимост
Нахвърляни на пазара на културното разнообразие
оковани в безумието на егоцентризма
Простотата на една разходка в квартала
Се превръща в страхова невроза
Предпазливо надзъртане през рамо
Да не би
Някой с пушка
Да дебне в красиво окосената градина
Чиито граници на собственост се размиват
Отидох
Видях
Не ме покори
Тази властна система
Заради времето
Краткото време
недостатъчно да ме смаже
Връщам се на мястото с простите разходки
Без боязън
С тишина
В която чуваш
стъпките на пешеходците
смеха на съседите както и караниците им
Всичко е същото но не съвсем
Мой стар свят
Дано пребъдат твоите устои
Чета. Приказки и небивалици.
Океански вселени
Умората е като тежък юрган
Невъзможността да изживееш страстта те задушава изстисква
Любовта като рисуване на сърца по запотения прозорец
Като издълбаните ни ръце в скалите, преплетени за хиляди години
Усещане за миг и за предопределеност
Нямам време да те обичам
Ако изчезнеш, ще изчезна с теб
Необратим е пътя ми
Живея в консерва
И чакам да отвориш капака
Чакам
Сърцето ми в консервена кутия
Кънти от ударите
Мълчанието се редува с пороища думи
Еднакви като капките, проливен дъжд
Пропива се в тялото,
Подгизнала съм цялата
Преди да потъна в океана на разстоянията
Преди да чуя гласът ти на живо
В друго Измерение
оглеждам пораженията
повтаряемостта на сезоните
изкарва наяве всяка слабост
изправям се насила
минавам няколко преки
и пак съм се изгърбила
нарочно преговарям
със себе си Изправянето
погледах се в едно видео
втрещена от пропастта на това, което виждам в себе си гледайки отвън и отвътре, потъгувах и си казах, ще се изправя. все още вярвам в Изправянето на кривите неща. вярвам, като богомолец в църква сред пустошта. като за последно. неистово и безумно.
замаскира раните.
на следващия спринт всичко пак кърви.
пак изгърбена, пак се е свила, да се защити от света.
– То проблема е вътре. Затвориш ли, още по-лошо те чака.
Говоря си със себе си. И почвам да си отговарям.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X