Ивайло Божинов

 

 

1)***нещо толкова просто като мириса на липата,
нещо гениално абсолютен тон, цвят на безбрежно утро,
на есенен джаз, на пролетен джаз,
цялото великолепие на нощта, вълнението на морето,
вълнообразието на надеждата, надеждата в пътуването,
учудването в клепките на лястовиците, трепетът в коприната на музиката,
ножиците на спомените, нещо толкова великолепно,
което събира всички сезони, събира белезите на ръцете ни,
а после ги раздалечава.

издишването на този мирис води до съмения във великолепието на този свят,
на любовта,
на покрива и розите, на чинийките пълни с мляко,
сутришните закуски,
мустаците на котката,
ювелирното изкуство и музеите.

ще изплача всичко по липите, по сладостния мирис,
ще гадая по тях,
и като циганките ще казвам:
ще се случват все хубави неща.

не като сега.
не като сега.

(2)***липата с най-хубавия си облак
се впива в дробовете ти.
ето един чисто
нов
бял дроб.
ето един нов комик
с осем лица.
всеки път, когато го погледнеш, е сменил
сянката на носа си.
ще се сетиш ли за буратините на кольо к.
посочва ти
маслината и акацията също,
най-вероятно розата
носът на един буратино
превърта деня ти.
внезапно е шест часа –
най-доброто време да погледнеш небето.
най-добрият комик свива окото си,
славеите безмилостно пеят.
друг буратино показва девет.
окото му се свива съвсем се свива
докато нощта омачква кожата и скърца в коженото ти яке,
зареждаш шестчасовия работен ден
със слънчеви часовници.

(3)***липата цяла вечер е ухаела.
разграждала се е в копнеж по днешното утро.
заглушавала е сподавените викове, съмненията и тъгата,
удавила се е в бледожълто,
нанизала е гривна на крака ти,
от възли и черупки,
от смехове със пълно гърло,
от тръсване на къдри и река,
трепет и треперене за нещо огромно,
тайно и велико.
не като сега.
не като сега.

(4)***едва ли мога нещо друго
освен да пиша за нощното вълнение на въздуха
от липите
на покривите на града откъснатите знамена
светналите гирлянди по ръба на небето
вълнението на пеперудите чиито криле донасят
липовия мирис примесен със акации и рози
сигурно съм прехапвала до кръв устните си
за да дочакам този момент на цъфтежа
когато дори слънцето няма значение
дори морето дори правилното Рн дори петте молекули
на медния сулфат от който са направени очите ми ще се разпаднат
защото този момент ще свърши
ще намалее силата
ще се стопят връзките
ще остане само сипкавия шепот на листата
споменът за някакъв копнеж по
нещо несравнимо
нещо истински свободно и огромно и неуловимо
като ято птици в полет или пък делфини
или пък усмивката ми сутрин за която някой търси някаква причина
усмивката ми с белег от прехапване
надеждата че модилиани все пак ще дорисува очи
и чарли паркър и вечният му harlem nocturne
ще ми намигват на всеки светофар
и прочее
сега ще трябва да забравя за това
вероятно ще трябва да забравя

ще помисля още малко

(5)***оттук нататък само ще потъвам
ще се отпускам върху повърхността на забравата
ще натискам главата на нашата любов надолу към водата
ще я давя всеки ден
облакът ще пие силата ми, ще поглъща светлината от очите ми
превивам се на две, представите ми се прекършиха
и щастието още неродено бе пометнато
вкопчила съм се в мъртвия плод
стискам го, за да се разтупти сърцето му
за да се съживи, за да не ме отхвърля
единствено твоята музика все още ме крепи
нанася ми болка, но все пак ме крепи
това е толкова парадоксално. ирационално. нелогично.
спомням си присъствието ти като бодеж в ръцете
гласът ти – цялото това великолепие от ноти
дълбоки, меки, усмивката ти с ъгълчетата, в които потъва трапчинката на венера
сълзите са превърнати в малки видения
сребърни капки, в които се отразяват филмите на фон триер
килограми от болка
хиляди метри филмова болка, генезисна болка,
във всички ъгли на тишината има болка
потича от ушите, руква, стеле се като мъгла,
над езерото, над припева на песента

няма вече път
пътищата са се свършили

(6)***искам пунктуацията ми да е ирационална,
да ми е по мярка,
за да мога да опиша белега, който остави върху коляното ми,
студената хижа на сърцето ми,
без бумтяща печка,
без обещанията на тътена за любов, без природа, цъфтяща от вишни,
от пронизани птици, прострени по пътищата.
от телата им се излива мед по асфалта,
перата им полепват по дрехите на дървесните духове.
покрай тях охлювите оставят сребърни надписи,
стълбище ,
преди това праг.
този праг искам да прекрача
без да трепери гласът ми, който казва обичам те.
но ще се върна при умиращите, при гневните, при болнавите тела на пътя,
при колите, които оставят следи по летните улици,
по тяхното коляно.

(7)***щом усетиш музиката на живота,
живият звяр на сблъсъците с хората,
тяхното одобрение, ангелската им тъга,
щом направиш това с малки букви,
щом надникнеш в душата им,
и дадеш на твоята боровинки,
щом тези боровинки се превърнат в прехвъркващи бръмбари,
щом бръмбарите се заседят по кожата ти,
щом непоносимостта ти към тях ги отблъсква към светлината,
щом научиш имената на държавите, които са ти предложили тихо място,
щом заобичаш майка си,
щом мисълта ти е в реге,
щом пренасяш тъ-
гата на следващия ред,
щом прекрачваш тъгата и я мачкаш с пръст,
щом звената ти са разкачени, щом не понасяш изблиците на добрите хора,
щом подозираш нервите на вятъра
и те крепи единствената мисъл денят да те поддържа за лакътя,
щом виждаш болницата от терасата да се превръща вечер в светеща китара,
а ледът се топи в ръцете ти,
те имат още какво да научат от теб –
малките розовобузи богове, които си играят с душата ти
като с топка.

*** (8) прах от от звезди, който събирах в шепи
вече не се побира в тях, пръска се по земята
вярвах му тогава
вярвах че аз няма да се превърна в прах
казаха ми истината, това беше иглотерапия
беше конна езда
беше глупост
това беше изсипаната ми чанта на пода, в която събирах ластици за коса
беше ми глупава тази истина, непоетична
имаше надпис, от онези които дават по кафенетата
душата ти е уютна
неестествен надпис
неестествено разхвърляни вещи
а аз мисля за очите ти и техният виолетов ореол
не съществува нищо друго
не съществуват кучетата, лаят им,
лае котето, което поисках да оставя в скута си завинаги,
обаче не биваше
обаче не бива да правя много неща
ето това трябва да науча

(9)***не съществувам, не съм отговор, не съм вписана в облаците, не съм товар, валеж
ти дойде когато вятърът валеше.
прибрах те на моята палуба, после си отиде, беше дъжд, беше сажди,
беше пепелта от звездите в ръцете ми,
те преляха, преля моята бездна,
напълни се с подлези, напълни се с улици, прелитащи зебри,
напълни се със савана,
безбожни животни прелитаха по нея, галопираха,
тъпчеха свещените писания,
тъпчеха ирисите ми, буквите изписани по тях, тичаха към теб,
измираха на пътя, прихванати от лишеи, от гривни от мишени от
пъдари на диви животни.
стреснати се просваха по пътя.
от страх да не те изгубят, губеха те още преди да са се родили
преди палубата, преди и под блясъка на моста
преди улицата, преди пресечката, губеха се в шепите…

**** (10) Понякога се прекъсвам съвсем неволно.
Поглеждам към небето и там има само съзвездия.
Звезди, които убиват други звезди със студенината си и разстоянията.
Те никога няма да се доближат.
Те само ще пулсират в музика една с друга.
Едната ще избледнее като златна рибка и ще умре.
Ще се посипе прах от нея, ще напълни шепите ми,
Ще одраска твоите обувки, не че нямат малко драски,
Ще станат по-ожулени от преди,
Ще трябва да си купиш нови, но няма да го направиш,
Привързан си достатъчно към своите обувки,
Стилистично си привързан,
Те някак са те придобили,
Преодолели са те дори.
Те ще оставят тиха зона до краката на едно съзвездие.
Ще оставят студенина,
Ще оставят издълженото ти лице,
Една пагубна усмивка,
Една бяла риза –
Омачкана.
Съзвездието ще го понесе, сигурна съм.
Ще се понесе във въздуха, ще стане вълнообразно,
Дори ще намери червеева дупка в себе си,
Ще пропътува до банско
Ще смени вятъра.
Ще разруши водата както се пръска стъкло.
Твоите обувки ще са там – одраскани червееви дупки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.