Ивайло Божинов

 

 

Пеене

Много обичам да пея,
когато ми се плаче;
все по-често пея
докато хората си почиват,
докато хората се прегръщат.

Домът ми е
сред десет хиляди
звезди – Звезда
в космоса,
животът ми –
в песъчинките на мига;
имам пиано, клавишите са заспали,
имам портрети, лицата им са заспали,
имам прозорци, луната е наточила копие.

Много обичам да пея,
да се люлея на тази песен
че съм живяла щастливо –
мисля, че мога да пея
докато летя като светлинна прашинка
лека и временна,
лудите пеят,
а животът им е напразен.

Пеенето е лекарство,
то не успокоява,
то не утешава,
кухи са тези вази,
са̀мо запомнят…

Някой е смъкнал завесата
и прозорците тази нощ пеят,
някой е събудил клавишите
и пианото пее;
гола съм и не искам да заспивам,
лудите пеят много
когато листата падат.

С теб искам да пея –
да плача и да пея
на два гласа
след любовта и умирането
докато летим
в жестокото пространство
с песента на червеното ми пиано.

 

***

Той не искаше да чете книгите ми
защото ме познаваше;
казах, че не го познавам,
четири години лежим в едно легло,
знам че спи от дясно
и има камъни в бъбреците
ловецът-преследвач.

Друг каза, че не ме познава,
четох му стѝхове, той ги чѐте,
позволих да влиза в мен
през душата и да плаче;
събуждахме се в пашкул десет месеца
и аз го познах –
творецът, който съзѝра.

Това беше всичко
в люлката, в която ни държаха
вързани и гладни.
Това беше всичко в живота.
Нашата любов,
която отдалечаваше останалите кандидати.

 

***

Кой дявол е измислил този свят,
пещерния човек, скалните рисунки,
робовладелците и робите
в търсене на хляб,
в търсене на смисъл,
език за страданието,
разстоянията?
Въздухът там понася ли ти?
Хлябът по-сладък ли е?
Нещо липсва ли?
Гледай Пътят да не е от камък,
Венецът – трънлив,
Кръстът – нечовешки тежък, и
….Бог да те пази!
Сърцето е напуснат дом,
крещи петелът „събуди́ го!”
на всеки нов ден –
чист и спретнат
като убит живот.
Ще съкратя думите
до няколко забодени в хербарий
пеперуди
и ще повтарям мантри докато умра:
„бъди здрав, бъди здрав, бъди здрав!”

 

***

Знам какво е любов –
просто се хвърляш надолу с главата
и висиш,
после левитираш
три метра над земята.

Знам какво е любов –
ако не чувстваш всяка клетка
да крещи: да! Да! ДА! –
не си струва.

Има ли начин да обичаш
без да се разбиеш;
евреин, който се предава доброволно;
ухо, глухо за собствената си разруха;
око, сляпо за отровата на някоя усмивка?

Знам какво е любов:
гларуси да построят стена,
с която да се загради морето –

красота и невъзможност.

 

***

След полунощ
отваря старата кутия,
изгаря в спомени, писма и снимки.
Събаря храмове от кибритени клечки.
Колко зле се справи с живота!
При цялата красота в думите,
при цялата възможност за нежност.
Но̀си пълна отговорност за ролите
с приятелства и прова̀ли,
захапа ябълка която е червива,
счупи семейното огледало,
има белег от опарване под сърцето.
Живя с глава под водата
докато други стъпваха върху твърда земя.
Изплете девет ризи от коприва
за своите братя,
на десетата не успя да довърши ръкава
и лебедите полетяха без нея.
Много изгреви помни,
слънцето се разпукваше като роза,
после идваха залези, от които шурти кръв,
имаше повече Вятърни мелници,
но малко беше брашното.
Играла е Дездемо̀на и Жана д’Арк
в уличен театър,
цветя, въздишки,
напразно, напразно.
Прекалено много обичане.
Прекалено много болка.
Трябва й нова кутия
за птицата, ядяща думи.

 

***

Пия за мъжа
който никога не е бил,
не е пил от тази чаша
не е слушал с мен този блус

за детето,
което никога не създадохме
за думите, които
не сме си казали нежно
за ръцете, обречени на самота

за присъствието му
във всичко, което не е –

в бавното вѝно,
в глухия телефон,
в студеното легло,
в сянката зад огледалото,
в празните обувки,
в черния екран,
в спрелия часовник,

за присъствието във времето,
то ще е вечно и след мен,
за присъствието в пространството,
което се свива –
присъствието
на отсъстващия човек.

Тези двамата,
които никога не се срещнаха
са ми много смешни,
не се решиха
не се познаха
толкова години
смешни, смешни,
смешни в отсъстващия живот.

Смея се,
а всъщност плача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.