Ивайло Божинов

 

 

На Станислава

странно със сова
слива се сърце,
сгушеното свива си
сламено слънце

 

когато тръгнахме към края
бяхме влюбени с нея,
винаги гледахме се в очи
и вървяхме без времето да пречи,
на пътните ни маркировки
мисли и телесни дресировки,
в пътуващата бърза сладост
аз съм върнатият гост,
човек пътуващ към началото
когато близо повече от всякога е тялото,
като спомени в една посока
реалност видима от два облака,
началото ли придърпва нас
или ние него викаме,
чувам може би следващият глас
отвеждащ и дъжда за който чакаме.

 

Себе си срещай често

не винаги мислите за нещо,
съвпадат с това
с което стоите срещу,
но себе си срещай честно,
дори и не във всеки път
мислите на този,
са еднакви с това
с което някак влязло е
и в главата му се вози,
а при две ракии
то едвам само го носи.

 

за плуването в тела

Отново плувайки
по твоите устни
чудя се
кроула ми колко
по-прекрасни,
ще направи
твоите извивки
слънчеви и ясни?
Плуването е радост
от вдишвания пълни,
в чий свят
ще се озовем
погълнали ни,
мечтите за по-дълбоки
звезди неизброими,
оставили се
на светлинките неизразими
да танцуват докато
добрите сърца им са любими.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.