Валентина Янчева

 

 

Тигърът лежеше сред покритите с бурени руини на древния град и дремеше. Главата му, голяма и четвъртита, покрита с мека червеникава козина на черни ивици, почиваше, подпряна на огромните му, ноктести лапи. Гърбът му блестеше като чисто злато от лъчите на залязващото зад дърветата слънце.
Той обаче не спеше, не – тигърът само се преструваше на задрямал и инертен и през полупритворените си, хищни очи дебнеше поредната си жертва.
Откъде ли щеше да се появи този път? Към останките от античния град водеха стотици пътеки, една от друга по-диви, по-стръмни и каменисти. И въпреки това, въпреки черните тръни, които се забиваха в изранените от сипеите крака на пътника, въпреки непосилните многодневни преходи и почти отвесните скали, които трябваше да изскачат, заблудени хорица от близо и далеч редовно посещаваха това диво място. Те може би се опитваха да разгадаят миналото му. Навярно се чудеха какви хора са живели там, където днес вилнееха на воля бурните ветрове на безнадеждността и омерзението. Тези загубили своята посока изследователи на човешката природа съставляваха над 90% от менюто на местните месоядни твари. Над скалите кръжаха стотици лешояди и се хранеха с труповете на жертвите на многобройните разбойници, които се скитаха наоколо.
Какви разбойници, ще попитате вие. Ала тяхното присъствие не ви изненадва, нали? Е, това бяха люде безмилостни и отчаяни. Те бяха загубили всичко, което някога са обичали на този свят, независимо дали дом, семейство, любима, скъп приятел, идеал или други подобни. Те бяха преживели дни на тежки изпитания. Те бяха изпитали на гърба си всичкото лицемерие на обществото.
Защото, както всички добре знаем, всеки един в нашето прехвалено време по някаква странна прищявка на съдбата е длъжен да носи маска и да играе някаква роля в театъра, наречен човешки взаимоотношения – била тя ролята на изпечен мошеник, простодушен човечец или просто кръгъл глупак. Всеки е длъжен да спазва задръжките и условностите на епохата, в която живее, и да почита нейните посребрени и даже позлатени кумири и моди . Колкото и безсмислени или зомбиращи да са те. Така сред нас властват измамата, нагаждачеството и фалшът или, с две думи – добрата актьорска игра.
Ала в моменти на скръб и отчаяние всичко това по най-бързия възможен начин те изоставя. Всички мостове зад гърба ти са изгорели. В сърцето ти е останала само една натрапчива празнота, един всепоглъщащ мрак, една, не, хиляди, бездънни пропасти, издълбани като лунни кратери в душата ти. И тогава за мнозина идва Видовден.
Особено за ония, които нямат страст, на която да се посветят – била тя събиране на марки, гледане на котки или каквото ви хрумне още. В нея навярно бих могли да потърсят отговори на натрапчивия въпрос : „Защо, по дяволите (стана така)? С какво съм го заслужил?“. Но отговори няма и затова ти остава само злото да те крепи на този свят.
Тогава човек е способен да извърши нечувани мерзости, да причинява отново и отново ужасна болка и страдания (и чисто физически, и по-гадните – душевни) на хората около себе си – и всичко това само защото и той страда, само защото и него го боли. „Тия копелета трябва да си го получат.“ – както обичаше да се изразява героят на настоящия разказ. Той говореше така в онези отдавна отминали дни, когато в гърдите му още туптеше човешко сърце…
И въпреки всичко това заблудени от близо и далеч идваха да видят буренясалите, заличени от времето руини и да се опитат да разгадаят историята им. Глупаците се опитваха да разберат какви хора са живели там и какво ги бе накарало да изоставят цветущите си домове и плодородните си земи на разрухата и тлението, да загърбят всичко, което някога са обичали и да заживеят безрадостния живот на скитници – без род и родина, без минало, без надежда, без бъдеще.
Може би дори някои от местните хора бяха потомци на тези бегълци и може би те още носеха болката им в душите си – сподавена мъка и ярост от униженията, предавани с кръвта от поколение на поколение, от майка на дъщеря, от баба на внуче, от баща на син и от век на век. И може би тяхната злоба те пазеха в сърцата си . Може би по тази причина те посрещаха всеки случаен пътник в техните земи с кучета, сопи и заредени пушки. И може би всъщност това беше онази неспокойна сила, която нощем превръщаше хората във вълци, тигри и пантери – верни стражи и зорки пазители на мъртвия град. А денем те отново си връщаха човешкия облик, па макар и да бяха озверели, оскотели и смазани от скапания си, кучешки живот.
Във всеки случай за тигъра това нямаше никакво значение. Той отдавна беше захвърлил човешката си обвивка като стара и ненужна дрипа, която даже не му беше по мярка (тясна бе тя за несносната му мъка). Да, и той някога беше бил личност и бе имал своите простички радости в живота – малка, течаща от всички ъгли гарсониерка, семейство, което той бе обожавал и за което би дал живота си – жена, а също даже май и деца . Ала това бе много отдавна, „преди сто лета“ ( както се казваше в една стара песничка). А може би изобщо никога не бе имал такива неща – защо просто да не ги бе сънувал в някой от многобройните дневни кошмари, които твърде често взеха да го спохождат напоследък. Но все едно…
После огънят, подпален от платена злодейска ръка, му отне всичко и го остави сам и празен – и отвътре, и отвън. Болката бе горяла в черните му като нощта очи, ала така и не бе изтляла. Поне да беше отмъстил на виновниците, на поръчителите на позорното дело – ала той нито ги знаеше кои са, нито пък имаше волята да се бори с тях. „Бог високо, цар далеко, па и двамата замесени – остави се! Какво мога да направя аз, обикновения човек?“ – обичаше да си повтаря със сардонична гримаса той. Започна да граби и убива, да пали вилите на народните изедници и мъчители, ала и обикновените хора не щадеше. Целият свят трябваше да си плати – беше си го заслужил с хиляди вини.
И когато последните остатъци от човека в него си отидоха безвъзвратно, нещастникът се отказа от лицето си и се превърна в обикновен хищник, в звяр, не знаещ що е милост, пощада и прошка. Те не го заслужаваха. Той дебнеше жертвите си по кръстопътищата или в останките, нападаше ги от засада и ги убиваше хладнокръвно и с известно садистично удоволствие. После разкъсваше топлата им плът с някаква тържествуваща, от столетия сподавяна ярост в пламтящите си очи и диво се опиваше от изтичащата им кръв.

 

****

И днес той чакаше поредния заблуден да влезе в капана му – все пак беше време да се нахрани като хората най-сетне.
„Къде се е дянал оня малоумник, да пукне дано?! – изръмжа тихо тигърът – Проследих го чак от Черните скали и оня със сигурност идваше насам. Ама къде се бави, хайлазинът му с хайлазин?! Да не се е загубил в гората? Само туй оставаше!“
При тази мисъл той вдигна неспокойно глава и подуши въздуха. Внимателно се огледа и ослуша, но нищо не долавяше.

„Само туй оставаше – повтори яростно той – да вземе да стане нечия друга плячка! Тая няма да я бъде! От три дена го дебна и няма да позволя на някакви си там готованци да ми вземат залъка от устата!“ – и, сипейки най-сочни попръжни (доколкото един тигър може да проклина, а този си го биваше в тая работа, повярвайте ми), хищникът сърдито се изправи на крака и с бърза, грациозна стъпка пое по просеката вдясно от него.
Той стъпваше безшумно. Меките му, широки лапи едва докосваха земята и внимателно избягваха шумата и сухите клонки, чието изпукване би могло да издаде присъствието му. Още една крачка и щеше да излезе на пътеката за Скалите…
Изведнъж от храсталака зад гърба му прозвуча изстрел и ушите на наивния тигър, смътно доловиха някакво изжужаване във въздуха, като че пчела кръжеше над главата му. В същия миг остра болка го прониза между плешките и той залитна, неспособен да се държи на краката си. Строполи се по корем на земята и целият свят се разми пред очите му.
„Какво става, по дяволите?!“ – питаше се той.
В помръкналото му съзнание, обикновено огласяно от натрапчивите мелодийки на полузабравени популярни песнички (например „Я елате, пиленца, при батко…“), сега с непозната яснота прозвуча един самотен вик – някаква странна смесица от ужас, негодувание и унищожителна ирония : „Ловеец!“
„Аха, ясно…. Поредният идиот… Като мене…Мътните ни взели нас двамата и всички ония, дето ни докараха дотук… Ох, опустошение, до гуша ми дойде от всичко това …“ – мислеше си тигърът, а животът бавно и болезнено го напускаше.
След четвърт час на страшна агония най-накрая, както казва поетът, „смъртта му забули очите“.

 

****

Ловецът смаяно се наведе над трупа.
„Но това е… човек?! Ама как… “
По навик провери пулса му и безсмислено констатира :
– Отишъл си е.
После, обхванат от някакво странно, жестоко любопитство, някак си промъкнало се из дебрите на учуденото му и изплашено до смърт съзнание, той обърна тялото, за да види лицето на жертвата си.
То беше на човек на средна възраст, с побелели от грижи коси и празни, черни като маслини очи. Погледът на умрелия беше безизразен, само една лека, подигравателна усмивка беше застинала на устните му.
– Човек?! – повтори изуменият убиец на глас.
А мъртвият сякаш отвръщаше на думите му с безгласната си, примирена усмивка. На живия му се стори, че тя говореше.. С мълчанието си човекът-тигър изказа онази натрапчива мисъл, която отдавна като някакъв особено упорит дървояд дълбаеше своите потайни ходове из умовете на хиляди хора по света :
– Ами човек я! Ти какво очакваше – звяр ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.