Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Шекспира

Едната му ръка висеше като изсъхнал клон, парализата беше изкривила и крака, който като че ли търсеше да застане вертикално, но все не успяваше. Минаваше с мъка между масите с протегната ръка като издаваше неразбираемо мучене вместо говор. Притеснена, започнах да ровя в чантата си, докато сакатият търпеливо чакаше.
Подадох му десет лева, а приятелят ми до мен се усмихна снизходително. Приготвих се да му произнеса кратка тирада за необходимата взаимопомощ, но той само ме побутна и посочи с глава. С бодра крачка и без смущение сакатият се отправи към маса в кафенето, където го чакаха вече други двама.
– Браво, Шекспире, много си добър – каза единият от тях.
Ядосах се от тази наглост, станах, приближих се до тримата и рекох:
– За десет лева можех да гледам „Ричард Трети“.
Сакатият ме изгледа внимателно и отговори :
– Точно него играх последно в Пернишкия театър, преди да ме съкратят.
После поръча три бири.

 

За една спирка

Момичето в трамвая стана от мястото си, оправи полата си и внимателно остави продупчения си билет на седалката.
Възрастният мъж срещу нея грабна билета, смачка го на топче, запокити го на пода и поясни високо жеста си:
– Няма да оставим паразитите да се возят гратис. И без това живеят на гърба ни.
Направи изразително движение с глава към мургав младеж, който се беше надигнал от мястото си.
От кабината на ватманката излезе симпатична дебелана, сложи на врата си контрольорска карта и прикани пътниците за проверка на билети и карти.
Възрастният бръкна в джоба си и замръзна на място: беше забравил вкъщи портофейла си.
– Аз съм отдавна пенсионер – изскимтя той на контрольорката – Забравил съм си картата.
– Значи пътувате гратис – установи положението тя.
– Какво говорите? – уплашено възкликна той.
– Имам билет – внезапно се сети възрастният и затърси с очи смачканият преди малко от него самия билет.
– Този ли е? – попита мургавото момче и му подаде чисто нов билет.
– Да – излъга старецът и взе билета.
Стигнаха спирката, той припряно се завтече към изхода, контрольорката също понечи да слезе.
– Чакай, госпожа, намерих нещо на пода – спря я младежът. – Старият си е изтървал портофейла.
Симпатичната дебелана го изгледа изпитателно, дръпна портофейла от ръката му и каза полусърдито, полувесело:
– Ама и вие сте едни. Няма оправия с вас!
В отговор младежът се засмя с всичките си бели зъби, каза “Чао” и слезе пъргаво. Извади нещо от джоба си и го ритна с крак. Беше малко хартиено топче, което много приличаше на смачкан трамваен билет.

 

Легло за двама

– Къде ми е картонът? – каза единият просяк на другия.
Деляха един и същи тротоар.
– Казах ти сто пъти. Имаме правила: всеки си знае торбата и картона – настоя отново той.
Другият продължаваше да мълчи.
Обърнаха се като един към момченцето, което притича до тях.
– Чичко, мама се съгласи. Ше вземем две кученца, а другите три ще раздадем.
– Добре, малкият, но донеси обратно картона, че приятелят ми няма къде да спи.
– Добре де, защо не му даде своя картон за кученцата, а даде моя? – попита първият.
– Моят е по-голям – ухили се другият. – Щеше да стигне за двама ни.

 

22 карата

Жената влезе в златарския магазин и се огледа. Беше на прилична възраст и носеше елегантна, макар и излязла от мода шапка.
Вътре бяха двама. Единият стоеше прав зад тезгяха, а другият, седнал зад ниска преграда, разглеждаше нещо със златарска лупа. Млади, нахакани, видимо не си поплюваха. Обичаха много златото, ако се съдеше по онова, което носеха върху себе си: вериги, ланци, кръстове, пръстени, цяла витрина.
Жената се приближи до мъжа на тезгяха, но той само й хвърли бегъл поглед и продължи да чопли с малък инструмент нещо, което блестеше в ръката му и от което на тезгяха се сипеше ситен бял прашец.
– Едно време правеха мостовете за зъби от истинско злато и много здрави – каза жената, за да привлече вниманието му. – Бяха трайни, както се казва, до гроб.
Мъжът остави инструмента и я изгледа начумерено. Какво намекваше?
– Злато с висок карат, мисля 22 – продължи невъзмутимо тя.
– Какво обичате, госпожа? – попита недружелюбно мъжът и прибра и парчето злато, и инструмента в чекмеджето пред себе си.
– Може ли да разгледам? – попита жената и се отправи към витрина, в която бяха сложени стар златен джобен часовник, който не работеше, филигранна гривна без особена стойност, няколко халки, пръстенче с две бисерчета и малко диамантче между тях. Набиваше се в очи обаче едър мъжки пръстен с огромен прозрачен камък.
– Да нямате нещо за продан? – полюбопитства мъжът .
– Имам разни стари неща, но не знам дали имат стойност – въздъхна тя.
– Е ние тук сме за това – додаде и вторият, който напусна мястото зад паравана и се приближи.
– Приличат на тия боклуци, дето сте изложили тук – продължи жената.
– Как боклуци, госпожа? Я вижте колко струват. Били са все на възрастни жени като вас, на които вече не им трябват, а парите ще им свършат работа. Занимаваме се само с истинска бижутерия – идва от Париж, от Виена.
– И от Цариград – добави тихо жената.
– Ето този големият диамант например – мъжът посочи пръстена – струва много пари.
– Не се съмнявам, щом го продавате за осем хиляди.
– Е, и ние имаме разходи, данъци, как си мислите тия работи. Ако имате нещо за носене, вие или ваши приятелки, не се колебайте, давайте.
Жената излезе навън, извади мобилния си телефон, звънна от него и каза:
– Може да стане работата, кажи на момичетата да приготвят, каквото имат.
Тази вечер в старческия дом „Тиха обител“ жените отвориха две бутилки вино и си пуснаха песни от Шарл Азнавур.

Минаха шест месеца. Жена на прилична възраст с елегантна, но излязла вече от мода шапка седна на масичка в кафенето и си поръча капучино.
– Миличка – обърна се тя към сервитьорката. – Какво стана със златарите отсреща? Гледам магазинът е затворен и изоставен.
– А! Бяха едни мутри, които искаха да забогатеят бързо. Започнали да купуват от възрастни хора стари бижута, като всички се оказали с фалшиви камъни. Фалираха и ги изгониха от магазина.
– Жалко! Бях си харесала един мъжки пръстен с голям диамант, исках да го купя, защото изглеждаше съвсем като истински.
Сервитьорката я погледна учудена, но жената допи кафето си и стана, като не забрави да остави голям бакшиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.