Валентина Янчева

 

 

Лабиринт

Ариадна я няма
Скъсала се е нишката
С минотавъра, двамата
Скрити в тъмното, дишаме
И пресмятаме шанса си
Да убиеме другия.
Край стените, обраснали
Със зелени илюзии
Сред пътеки залутани
И капани навсякъде
Цепим с нокти минутите
И настръхнали чакаме.

Вече става отдавна
И забравихме времето
Откогато сме заедно
Откогато се дебнеме.
Вместо страх – примирение
Глад и жажда простъргват
Във телата съмнение
Към възможно разсъмване.
И подритвайки черепи
На другари по участ
Тръгваме да намериме
път към общото утро.
Приближили, се спираме
Подозрително душиме
Аз – със ножа под ризата
Той – готов до промуши.
Постепенно привикваме
С новото си съдружие
И споделяме всичко
Можещо да послужи.
Начертаваме планове
И започваме сбъдване
Лесно е, щом сме двамата
И добре се допълваме.

Блесва лъч светлина
Значи стигнахме изхода
Преминава една
Черна сянка из мислите
Всеки трепва – готов
Да отблъсне атаката
Но денят е любов
А омразата в мрака е.
Затова на бегом
Се измъкваме, радостни
Слънчевото око
Заслепява ни с градуси
И крещиме така
Че отеква пространството…

Ариадна, с ръка
Маха, топла и тайнствена.

 

Пътуване (поема)

1./Отпътуване
Корабът потегли по обяд,
тълпата бе настроена за празник
жадуваше за дни разнообразни
след делниците в този скучен град.
Навсякъде отваряха шампанско
и тапите хвърчаха като пуканки,
вибрираше от жизненост пространството
наситено с очакване и звуци.
Прочетоха се глупавите речи
с досадни, но тържествени слова,
накрая от камбани звън отекна
и корабът във миг се отзова.
От пристана откъсна дълго тяло
разкъса мрежа котвени въжета
и с тласъка си сложи той начало
на върволица бъдещи премеждия.
Тогава всички плъхове наскачаха
от дупките, от хилядите тайници
и падаха, помахвайки с опашки
във мокрите си гробници от пяна.
И твърде скоро не остана плъх
вътре във утробата на кораба
защото те избраха да умрат
и този избор ги сближи със хората.

Тълпата бе потресена от гледката
сърцата на моряците се свиха
но нямаше и помен от безредие –
напред към гибелта си продължиха.
Капитанът даже не помръдна
той не видя зловещото знамение,
очите му напред са само взрени
и не проблясва в тях искра разсъдък.

2./Противостояние
Идваш тихо в съня ми
търсиш моята шия
аз се втурвам във тъмното
бягайки от убиеца
ти сподиряш ме с воя си
твойта сянка ме гони
аз будувам през нощите
и денувам без спомени.
Какво ли враждата
между нас е родило
ние бяхме приятели –
а дали пък сме били
и дали си измислица
или друга реалност
аз живея във фикция
и кървя като рана…

Кръстопътят е близо
пътищата там почват
и във Рим всички влизат –
той е многопосочен.
Всеки Рим е различен
и безкрайно еднакъв
живите ги обича
мъртвите не оплаква.

Аз разбрах те какво си –
ти си моите мисли
ти си моите кости
страховете ми ти си.
Стига с тези игри
вече хищникът аз съм
правилата са ясни –
бягай или умри.
Губиш своята плът
и лицето ти чезне
а в очите ми звездни
отразява се смърт.
Изгоря като свещ
и превърна се в нищо
трябваше да умреш
за да има огнище.

3./Началото
Преминаха през няколко морета
движеха се близо до брега
и парите се вдигаха в дъга
над белите приветливи градчета.
Водата беше синкава и тиха
и с уморена ласкавост на майка
небето бе изпъстрено със чайки
които с женски гласове ги викат.
Моряците отвръщаха с усмивки
кръстосваха със слънчеви лица
из палубите, сякаш са деца
и просто нямат нужда от почивка.
Шегуваха се с хумор грубоват
и плашеха по-младите със разкази
за всякакви озъбени опасности
които в дълбините морски спят.
Измисляха си тромави чудовища
които биват трудно победени
и свършват със нарязани туловища
като декори в корабната сцена.
Дори и капитанът, тъй студен
от вътрешните демони подгонен
се радваше на всеки хубав ден
и към шегите им бе благосклонен.
Застанал на носа, уверен че
все пак ще стигне свойта Атлантида
приличаше на някакво момче
което още си играе с миди.
Във свойта дързост той бе уязвим
защото бе създал мечтата крехка –
докоснеш ли я, може да увехне
и да изчезне като струя дим.

Щом всички са заспали по каютите
и само вахтените обикалят
разцепват се на хилядни минутите
и Господ своите огньове пали.
Нощта е просто бременна с емоции
и ражда легиони от звезди
които бавно трупат се в потоци
и скачат в притаените води
готови да измият всеки грях
дори и той да не е още сторен.
Полепва долу звездния им прах
и дълго свети дъното на кораба.
И този кораб сякаш е комета
изгубена сред тези отражения
а спящото й население
не чува в тишината гласовете.

4./Едгар По
Едгар По почука на прозореца
решил бе явно да ме навести
поканих го, извадих водка и
започнахме да пием и да спориме.
Владееше прекрасно метафизика
и черно бе любимия му цвят
изложи всичко подло в този свят
и злобата, с която сме пронизани.
Засипа ме с логичните си доводи
които сочеха едно – разруха
и аз почувствах се така безпомощен
че повече не можех да го слушам.
Спаси ме онзи непонятен стих
прехвръкнал помежду ни в плаха линия
той спора ни безсмислен прекрати
разби се във стъклата и загина.
Едгар По бе силно натъжен
не го очаквах да е тъй чувствителен
и почна да разказва за действителност
която непозната бе за мен.
Разгърна листи с цветни пентаграми
които са основа за магията
и каза, че дори и да се криеме
ще изживеем трупаната карма.
Посочи ми пределите в астралното
и втурнахме се в кратко пътешествие
докоснах се до хората, предшестващи
и зърнах бъдещето свое тяло.
Описа после тези ритуали
които дават власт и тайни знания.
Не ги запомних. Те са за избраните
а аз не исках да са ме избрали.
Говорихме за гарвани и хора
за силата на предопределеното
накрая той се върна пак във времето
а нещо, спящо в мене, се отвори.

5./Буря
Небето сгърчи се като змия
надвисна във враждебно виолетово
и не посипа празнични конфети
а шепи страхове и тишина.
Прорязваха я спорадични гърмове
и блесваха настръхнали светкавици
вълните, зажаднели за удавници
издигаха се във огромни хълмове.
Вятърът, доскоро укротен
започна диво да пронизва мачтите
призраците пъргаво наскачаха
и метнаха саван от бял сатен.
Корабът превърна се в мравуняк
във който всеки поста си бе взел
и хората, сплотени в свойта цел
разбираха се без да ползват думи.
Въжетата свистяха и машините
ръмжаха със метални гласове
и цепеха огромното море
със дързостта, която имат силните.
Човешка воля и човешка техника
в борба срещу природните стихии
накрая бурята се умори и
небрежно хвърли своите доспехи.
Слънцето с едно око надникна
през облаците, бавно се наведе
и даде знак,че в свършилата битка
моряците спечелиха победа.
Наградата бе щедра доза ром
и мисълта за идващите тропици
в които палмите забиват копия
и лятото е верният сезон.
Прогресът още не е победил
и не е всичко хубаво за продан
жените са с разпуснати коси
и в тях цветя и младост са забодени.

Горките, те не знаят,че това
е просто стара и фалшива приказка
цивилизацията и войниците
маршируват вече в този свят.
Лагуните са складове и докове
вместо цветя – сега садят картофи
и пълно е с овце – а те безочливо
налагат стадната си философия.
Жените са бездушни проститутки
разнасят топлина между бедрата си
по своите утъпкани маршрути –
от ъглите до стаята с леглата.
Романтиката просто е застреляна
а подлият стрелец е още жив
и зида нови сгради от лъжи
в извънчовешката си зла империя.

6./Фройд
На гости ми дойде и доктор Фройд
с брадичка, сякаш взета от козел
със мършаво телце, със поглед смел
и уморена стойка на герой.
Разговорът с него беше кратък –
попита ме дали съм извратен
дали във всеки клон съзирам член
и ползвам ли понякога вибратор.
Усмихнах се и отговорих с “Не”
което явно доста го раздразни
но той ми пожела добри оргазми
и яхна ловко белите коне.

Нощта го гушна в топлата си пазва
и лекичко разтвори колене.

7./Бунт
Преминаха през много изпитания
и често в тях късметът бе им спътник
но живите белязаха ги рани
и взе морето своя дан от мъртви.
Омръзна им от непрестанно скитане
от зачестилите безлюдни острови
които в картите не са посочени
и значи досега не са открити.
Над тях прелитаха незнайни птици
и странен хлад повяваха крилата им
а дяволът, завързал здраво вятъра
мяташе със зара все шестици.
Корабът претъпкан бе с трофеи
но свършваха храната и горивото
и взеха планове за бунт да зреят
във мозъците даже на страхливите.
Събираха се в тъмни, влажни ъгли
и острите ками за миг проблясваха
агресията беше още въглен
но скоро в пламък щеше да прерасне.
Включиха се даже офицерите
и своя капитан така предадоха
защото те не вярваха,че някога
това, което търсят, ще намерят.
Логично, тук последва ултиматума –
парче хартия с няколкото реда
че всички искат връщане обратно
със капитана или пък без него.
Тогава онзи непораснал юнга
който често викаше в съня си
и бягаше във себе си, да търси
спасение от грубостта на другите,
извика, че той вярва в капитана
и иска да открива непознатото
че висша сила тук ги е запратила
и пътят им изпълнен е с капани
понеже първо нужна е проверка
и чак след нея идва откровение…
Очите му блестяха, разширени
гласът му беше плътен като в черква
излъчваше заразен фанатизъм
кривеше се, красив и отвратителен
пред своите слушатели и зрители
докато някой бавно го прониза.
На пода падна. Почна да издъхва
и смееше се в своята агония.
Убиецът се сведе, шапка смъкна
и взе да пее в хаотични тонове.
Капитанът влезе, седна до вратата
от старата си карта сви цигара
запали я, и чак щом го опари
я хвърли и безпомощно заплака.

Това за бунта беше епилога
напиха се и пиха страшно много
за да удавят в спирта страховете
и всички тези мънички тревоги
които ги превземат неусетно.
Изядоха последните провизии
изядоха дори и папагалите
а после дойде ред и на заспалите
и кожените ремъци изгризаха.
С гладуването постепенно свикнаха
лежаха, пестеливи на движения
и като стръкчета, у тях поникваха
бавни и неискани прозрения.
Измъчваше ги само самотата
измъчваше най-много капитана
той свиреше на старото пиано
загледан пак напред, в далечината –
прозрачна и неясно очертана.

8./Хамлет
Седиме с Хамлет на беседката
а той е пак пиян, говедото
очите му са епруветките
и ембриони са мезетата,
от думите му, тъй несвързани
аз свивам лястовици бели
напук на хората навъсени
които плуват във коктейлите.
Другарски бутам го по рамото
и казвам :”Стига меланхолия
защото в до-мажор е гамата
и ти ще свириш в нея солото.
Навън жените са разголени
ловуват тъмнооки принцове
луната сяда на тополите
и пие гъстото си вино.
Клошарите са в коалиция
за порция китайско пиле
няма мутри и полиция –
патрулират самодивите.
Всичко мръсно е изчистено
завистта е непотребна
кожодерите, усмихнати
раздават кътаните сребърници.
Живей ти днеска свойто бъдеще
защото нямат повторение
веднъж изпуснатите пътища
и чувствата несподелени.”
Продължавам аз тирадата
а Хамлет е заспал, горкият
край нас Офелия припада
отрупана с безброй чинии.
Протягам й ръка да стане
но тя ръката ми отхвърля
и скрива с уморени длани
пола, осеяна със кръпки.
Хорацио пристига бесен
подритва падналото тяло
и псува Шекспир ,че създал е
свят без никаква човечност.

9./Финал
Дали все още плават без кормило
натам, където тласкат ги вълните
или сънуват,от вода покрити
и вдишват кротко синьото мастило?
Борбата губи всичкия си смисъл
бъдещето стапя се във мрака
а някой в настоящето е писал
че нищо той от никой не очаква.
Апатията бавно ги обзема
и се разпадат минали копнежи
пространството източва се във време
а времето конецът им ще среже.
Но краят има нужда от достойнство –
един последен опит да се справят
просто да докажат ,че са хора
преди да станат жертва на забрава.
Един последен опит да живеят –
надигат се, намръщени, изпити
залитат и се блъскат във дъските
преди те свойто място да намерят.
Надеждата им е безумно малка
надеждата им,всъщност, е нищожна
но по-добре е битката да сложи
със свойто безпристрастие финала
отколкото да гаснат примирени
без болка и без страст и без усилие
и да измерват пътя не във мили
а с капки кръв във бледите си вени.

Противникът им този път невидим е
и точно затова е по-опасен
салютите му, остри като рими
избухват във звезди и във фугаси.
Отвръщат плахо техните оръдия
Снаряди се търкулват във водата
избиват риби, плашат птиче ято
но не докосват вражеските съдове.
Противникът се смее и обсипва ги
със огън, със метал и безразличие
моряците умират без молитва
със кървав цвят гърдите си закичили.

Умрелите, макар че са умрели
задават неудобните въпроси
на своя капитан, а той уцелен
но още жив подпира своя мостик:
“Къде отиваш, капитане?
Пробиха дупки в твоя кораб
пробиха в тялото ти рани
избиха всичките ти хора.
Къде отиваш, капитане?”
А той мълчи, поел товара си
на чужди, свои обвинения
на неуспешните решения
и на излъганата вяра.
Потъва корабът във бездната
и с него капитанът – прав
и горд във своето изчезване.
Сбогом, капитан Ахав!

 

* * *

На жълтия балкон отсреща
Едно момиче люшва гръд
Мухите в утрото горещо
Самоубийствено жужат
Задрямалата стара слива
Отпуска мързеливо клони
Опашка котката извива
Невидимите мишки гони
Часовникът тиктака тихо
Застрелвам го със поглед зъл
И всяка клетка се прониква
От полъха, от юг дошъл.

Безгрижието оживява
Студения и влажен замък
Където спомени за слава
Изпълват с мухъл всеки камък.
Беседвам с черните доспехи
И с лицемерните слуги
Разгръщам томовете вехти
В които мъдростта стои
Изпивам чашата с отрова
Изпробвам своя арбалет
И слагам гривна от подкова –
Имам нужда от късмет.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.