Валентина Янчева

 

 

Нощни преходи

Право нагоре към билото –
сойка сред храсти пищи
и камънакът се рони
с болка под боси пети.

Кални оврази да минем –
взорът облян е в сълзи,
гният в блатата копнежи,
гаснат край пътя мечти.

Виждаш – крилете подрязани,
в шини от тел ги обвий,
слагай им здрави протези –
давай, орле, полети!

Телена мрежа разцепва,
призрачно село на две.
Взимай лопата, кадете –
тук ще копаем траншей!

Право нагоре към билото
мокър, подгизнал върви.
Пъкълът даже отстъпва
пред несломими души.

 

Голгота

„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше : Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чака, обаче не както Аз искам, а както Ти.“
Матей 26:39

Няма към рая пъртина –
минахме кални реки,
драха ни трън и глогина –
древният менхир мълчи.

Нивите – в бурен и рози –
троскот в олтара цъфти
и тъмен облак зарони
сълзи над стръмни скали.

Дванайсет гарвана болни –
сянка в бръшляна скимти.
Сбирай изсъхнали клони –
жертвена клада вдигни!

Бурята пак ще премине,
вихър сред урви пищи.
Пламнаха диви къпини,
менхирът идол гори.

Няма към рая пъртина,
кръстът на плещи тежи,
венец от трън и глогина –
в спазми сърцето кърви.

„Пак те горчивата чаша отмина.“

 

Дефо на позорния стълб
март 2016, гр Варна

На позорен стълб изправен
млъкна приказлив Дефо.
От пристрастен съд заставен,
черно сложи си клеймо.

Дето щото хора минат,
него все ще поздравят,
тайничко с глава ще кимнат,
скрито ще му зашептят:

„Ти не знаеш страх, човече –
твоя дух не ще сломят.
Ала толкоз се увлече,
че сега се с теб глумят.

Туй, което днес разправяш,
чиста истина е, знай.
Ала що не разумяваш
и не искаш да си трайш?

Що кирливи ризи имат,
ти без страх ни ги разкри.
Всяка кражба, що подимат,
в твоя вестник разтръби.

Що кръвчица ни изпиват,
що ни лъжат и крадат,
с думи сладки ни приспиват,
та дано не кажем „гък“!

Що закон е – те не знаят,
наште правди тъпчат все!
То затуй не стига хлябът –
Ганьо вие като псе.

Що са партии безкрайни,
що е произвол и власт,
що са сделките им тайни,
що е низката им страст,

ти, човече, го разказа,
запозна навред света.
Страх запали в тях, омраза –
и на кой си хал сега?

Всички, що ги с жар ругаеш,
имат доходни места.
Истината пък, да знаеш,
е отрова за властта.

Затова си тука, брате,
сред смрадта и сред калта.“
И Дефо главата клати,
изсумтя и замълча.

Оттогава словоблудства
все във полза на властта.
Гузно мънка, зле се чувства –
пак яде го съвестта.

Че надмогван от своя
и от чужда вражда
той се чуди, героя,
що да прави сега.

Но трудът му тежък, черен
все със хули се отплаща.
Избор той направи верен –
сам си партия изгражда;

и се бори за властта,
пръст да топне във меда,
че не иска тъй да стане –
пак на сухо да остане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.