Надежда Иванова – Тоя див страх да

by New Social Poetry2 Comments

 

Прераждане

На Е. Е. Къмингс

Аз съм познавала
преди да заплетеш
в косите ми
живота в скоби
и течащата вода
с цвят на лале,
преди да рухнат
градове и граждани
и земя. и слънце. и луна
а те надали ще рухнат
(безпомощно загинат)
преди да се (за)познаем
отново

 

Петъка плаках във влака
и измих всички прозорци,
изчистих мръсния под,
направих седалките меки
и извиках с писък готов:
„Къде любов? Къде свобода?
Към самотата!“
И скочих пред вратите,
втурнах се да бягам,
без посока, без компас,
по-далеч, по-далече ще бягам.
Хоризонтът пред мен
мени си лицата,
петите ми изяжда чистия влак.
Защо ме преследваш?
Махни се!
Чистия влак се усмихва.
Спирам на новата спирка
Уморена съм вече и петъка
плаках във влака за тебе.
На гарата, където те
чаках, ти така и не дойде.

 

Грях ще е, приятелю,
да си се качил на сцената
и да не танцуваш.

Раждаме се,
ходим,
после творим.
С размаха на 60 секунди
миглите поглъщат
земната любов.
60 стръка зелена трева,
разпиляла се между пръстите.
60 устни, шепнещи тайна.
60 думи в мълчание.
60 мълнии удрят стар селски
покрив и разпиляват керемидите.
60 секунди огнен апокалипсис.
Ходим,
творим,
после се раждаме.
От земната любов.
Потанцувай, приятелю,
сцената е твоя.

Поне 60 секунди.

 

Аз любов не съм видяла,
но все гледам хоризонта,
моряк съм (без море) и
със стъпки полетата раздирам.
Любов за мене има,
ала във морето.
Морето е далеч,
а аз полетата раздирам
все е едно, че са вълни.
Какво раздирам?
Полета. Хоризонтът се мени.
Без море.
Без очи.
(ала любов за мене има)

 

Защо замъгляваш сетивата ми?

Ето те пред мен,
никога не стигаш.
На един пръст
разстояние си.
Всякога непълна
и никога моя.

Ето ме пред теб,
любима.
Само пръст разстояние
ни дели.
Пристъпвам,
с малки крачки
ще те стигна.
Близо съм, любима.
Само една целувка
разстояние ни дели.
Но ти изчезваш
като дим.

Защо замъгляваш сетивата ми?

 

Колко време ще те чакам?

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
ще изгреба с шепи
всички океани и морета
и на теб ще ги подаря.

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
само при теб ще вали
и ще мога да те чакам

вечно.

 

Везувий

Дар си ти небесен,
на земята син,
извор на наслада
и разкош,
нечовек, небог.
Масивен. Висок.
Блага ли носиш?
Защита, ведрина?
Обич, топлина?
Планина.
Аз в твоите поли –
цвете, погрешка
посадено.
Твое съм дете,
аз съм чистата любов.
И най-крехкото стъкло.
Опасен си за мене.
Масивен. Висок.
Нечовек. Небог.

Изригваш.
Всеки път умирам.

 

Прибрах се,

съблякох деня
и го закачих
в гардероба,
събух отговорностите
и ги поставих
до вратата,
откопчах мислите
и ги хвърлих
на фотьойла,

останах само
поезия.

 

Косата ми е скрила
мъгляв спомен за теб.
Как я разрошваш,
как я галиш,
как я прегръщаш,
как я желаеш.
Не зная защо,
навярно сте имали обич;
като птиче гнездо
заплел си се в нея.
Сега ме пита къде си
и защо не я
обичаш вече.

Какво да ù отговоря?

 

Тоя див страх да
пристъпиш към лъва,
да се стъписаш,
задето погледнал
си го във очите –
а там огън и кехлибар
горят,
тоя див страх
в трептящото мълчание,
в лепкавата мисъл,
дето по темето се стича,
тоя див страх
в очите на лъва
да видиш себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Стига сте парадирали бе, педераси

by New Social PoetryNo Comments

Един първи май

Часът е седем сутринта. Първи май. Май би трябвало да съм вкъщи, да си почивам и да отида по-късно на шествието по повод деня на труда заедно с онази смешна тълпа носталгични сталинисти. Или пък не.

В трамвая съм. Момиче разговаря с жена, която прилича на испанка, на правилен испански език, но със силен славянски акцент. Те са достатъчно близо до мен, за да мога да разбера, че разговарят на майчиния ми език, но и достатъчно далече, за да не мога да схвана нито дума от разговора им.

По-близо до мен стои мъж на средна възраст. Типичен български чичка, дето говори много твърдо, с белези по лицето, които показват колко суров е бил животът в България през 90-те. Той говори с друг мъж седнал до него и му казва а бе испанските цигани нямат нищо общо с българските цигани…

Часът е седем и (работният) ден тепърва започва. Първи май е.

01.05.2017
София

Андалусия

Над раменете на 40 мъже една платформа
С огромни свещи златни скъпоценни платове
Фигурката на една дева танцуваща в ритъма
На тътнещите барабани в полумрака
Маршов оркестър възпяващ девствеността й
Вали ли не вали ли това няма значение
Улиците изпълнени вярващите и набожните дебнат
Люлеещото се кандило носено от група хора
Подредени като войници покрити с островърхи качулки
Бръмченето на барабана припева на тромпета и
Тамяна омайват присъстващите застанали отстрани
Благочестиви провинциални педалчета облекли девата
С драгоценни одежди се разчувстват и плачат когато я
Видят да се разхожда покрай тях

Великден е

Стихотворения за едно мексиканско момче

1.

На Борис

Едно набожно педалче
Възпяващо черната дева
Подаващо горделиво гъза си
Едно набожно педалче
Крещи вътре
В мен

2.

На Йордан

Едно набожно мексиканско момче
Надменно показващо броеницата
На черната дева от Гуадалупе
Иска да му духам
Но нещо го притеснява
Отдръпва се
И не си го вади
Обаче го усещам така твърд и искащ вниманието ми
Казвам му
А бе и аз имам една черна дева тука
Между краката ми
Защо не съблечеш нея и я погалиш леко
Сега

3.

На Любомир

Едно набожно мексиканско бяло момче
С поглед прелъстен и очарователен
Безумни тъмни зеници предизвикващи
Директно сваляне на гащите ми
Черната дева на броеницата му ме поглежда
Внимателно в мрака

4.

На Даниел

Едно набожно мексиканско бяло очарователно момче
С кур зовящ всички ненабожни педалчета
Да приемат християнството вътре в себе си
И да бъдат ебани дълго през нощта докато
Се молят на черната дева и изпросват кур
Да бъде до тях

Стига сте парадирали бе, педераси

Писна ми да чувам хора да се оплакват
че гейовете парадирали.
Нима останалите не парадират?
Батките парадират
с маймунските си физиономии и
бръснатите си глави.
Наглите мутри парадират с
нахалството си.
Олигофрените парадират с
лудостта си.
Кифлите парадират
със силиконови цици
устни скъпи рокли.
Сърдитите лелки от държавната администрация
парадират с
грубата си и кисела физиономия.
ПатрЕотите и те парадират
докато размахват българското знаме
в името на омразата.

В ерата на джендър манията и на глобалното оглупяване се оказва,
че най-големия проблем на България бил
че има прекалено много педали
и на всичкото отгоре парадират с гордостта си.

Нека всеки парадира с гордостта да бъде
себе си.

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

Силяна Щилянова – Убий любимите си

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

Стъклени облаци

Блъскам се в стъклени облаци,
изтъкани от пагубна страст.
Посивели от мъчен раздор,
прегорели от сляпа тъга,
по-случайни от всякога…

Аз се бия със тях-пребледнял и уплашен,
те от своя страна ми отказват победа
и започват така-с тихи стъпки към мен да прииждат,
хващат ме за ръка
към двубой ме приканват!
Аз ги гледам едва, мисля това ще е края,
а насреща жена, спуска свойте длани към мене.

Аз уплашен стоя,
разпилян и разнищен.
Казвам това е смъртта, няма що да е друго…
и притискам ръце към очите си тъмни,
ех, проклета съдба и за мене време намери…
Нищо, аз я разбирам, щом е решила така.

Изведнъж по случайност поглеждам,
всички облаци от стъкла
разпилени се влачат по пода,
а Онази жена, с боси крака
е приседнала тихо до мене…
Ех, сгрешил съм съдба,
явно пак за мен си нямала време!

 

Оазис

В душата ми-пустинния оазис,
възкръсва с грохот
умряло, стъпкано кокиче.
Изправя се пред слепотата на сълзите си,
изтрива ги от себе си и казва им:
-Летете!
Внезапно те магически проглеждат
и с бързи стъпки се оттеглят
от мокрото кокиче и оазиса…
Кокичето бълнува пламъци
и в тази какафония
оазисът превръща се в ирония,
и сгромолясва се върху сърцето ми-като изтънчена пясъчна кула.
Едва не задуши кокичето
и неговите пламъци…
Тогава се просегнах към душата си-извадих я без много да му мисля
и пъргаво я хвърлих на кокичето,
а то веднага се събуди, тъй стреснато
от пясъчните кули.
Огледа ме със плахо любопитство,
усмивката му бе изпълнена с надежда.
Помислих си-възкръсването е свещено
и гледах как пое душата ми, до болка приказно и тленно!

 

Убий любимите си (Kill your darlings)

Аз съм поет със ново видение,
ново видение за любовта.
Във празничната ти душа намирам приказки
за детската невинност и незряла красота.

А може би такъв си трябва и до днес да бъда-мъничък поет,
да сътворявам аз пейзажи с топъл лед.
Усмивката ти е мънисто,
изгубило се някъде едва,
измежду две красиви, но неразцъфнали цветя…
А те са влюбени,
тъй ловко
им кипят душите ,сред лунната изящна красота.

И новото видение не чака,
озарява ме,
във вечер синя и добра,
че любовта е празнична отрова
и често името и бъркам със това на Лудостта
Убий любимите си, казва.
Видение е само Любовта!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Надвесена през прозореца

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

Тъжната смърт на дървото
когато измъкваме шарките му
навън
Дървото не кърви

 

Надвесена през прозореца
Над уличния шум
Сънувах висока американка от 50-те,
нарушаваща карантината,
за да флиртува
в провинциален бар.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Лудите

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

Чисти, трудови хора
От всичко опитали
Пушили, пили, отживели си.
Поглъщат кафето от машината
на автобусната спирка
в сив стилен костюм
лъснати черни обувки
с чанта за документи и лаптоп.
И единствената мисъл, която
не обърква ума им,
неспособна да промени
посоката им, целта им
е мисълта да бягат голи в поле от цветя,
и дъждът да се сипе над тях.

 

Дните се изнизват –
горчивите дни на предишния живот.
Изгрява слънцето и залязва.
Природата се възстановява.
Самоизграждаме се –
разбулваме въпроси и съмнения,
отричаме всичко.
Но идва още един ден и още един, и пак
Предишният живот е реален
Какво ще правим,
затворени с повторението.

 

Лудите

Някак обидно ви е, че те съществуват
със сплъстена коса
по палто в горещините
по сандали в студа,
грачещи някакви страшни слова.

В други чуждоземни култури
те са посланици на отвъдното.
И предсказват бъдещето.
Оставете в боклука си сандвич
и недопушен фас.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ерол Ибрахимов – Въпроси

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

Безвремие

Понякога, не знайно защо, попадам в безвремие. Заспало безпокойство. Лилави дълбини приспивно поклащат тялото ми. Потъвам или изплувам? Не знам и няма значение. Дишането се е превърнало в мисловен процес. Дишай-издишай. Сега спри. Айде сега пак. Върти се спиралата и ме омагьосва. Денят е безкраен и се повтаря. Аромати на отминал живот изпълват носоглътката. Застанал на пуста магистрала чакам пътна помощ. Разложено на протони време. Протягам ръце в очакване на неочакваното. Защо трябваше да правя така? Ееех, да му се не види! Къде сбърках? Къде сгреших? Нещо забравих…. какво беше. Как беше преди, когато бях безсмъртен… забравил съм. А да, сетих се! Бях тигър разтворен в обятията на слънцето и чаках мусона. Бяхме едно. Аз и Ти. Ние и Те.
Природата е голяма работа, но всичко е относително и зависи от законите на ентропията.

08.09.2016

 

Есента

Есента дойде отново. Както всяка година все по едно и също време. Не ме изненада, само ме натъжи – все едно е нова година. За мен годината свършва някъде към петнайсти-шестнайсти септември. Нататък, всички месеци, които завършват на ември са мъгла. Приличат си и не носят изненади. Даже, мисля няма зодии за тези месеци. Мъгла, кал и призрачна светлина. Светлина, която свети, но не топли. Ох, лято, лято! Къде си мое лято? Толкова бързо свършваш, въпреки глобалното затопляне. Няма слънце, няма брези. Не можеш да седнеш на балкона и да се разочароваш от гледката. Киснеш на дивана пред телевизора и слушаш унили хора. И телевизора става унил през есента. Рекламите не въодушевяват, както през лятото. През лятото телевизора е весел. Всички тъпи предавания са в отпуска и цари весела анархия.
-Сега е момента да проявим някаква креативност, бе да му еба майката. Програмният директор е на Малдивите и може да излъчим концерт на Малер в праймтайма. Ммм.. Малер – никой няма да хареса нищо, никога. Ето това е изречение с тройно отрицание.

22.09.2016

 

Конформизмът

Конформизмът е голяма работа. Без него не може. Той е като тъмната материя във Вселената. Доказано е, че го има, но никой не го е виждал. Слепва нещата здраво, за да не се разпаднат. Създава ред в наглед безумния хаос. Успокоява и приспива. Строг е, и е справедлив. Послушните поощрява, а останалите пошляпва по врата. Много обича да използва думата „трябва“ и „едно време“. Трябва да има ред и дисциплина. Както беше едно време преди… ъъъ… Трябва някои хора да се замислят, защото, ако трябва ще направим каквото трябва, за да се случат нещата както трябва, като едно време преди… ъъъ… Точката Ъ. Някакъв момент в миналото, след който всичко се развалило и развилняло, но не се плашете. Има и точка Ъ в бъдещето. Момента, след който всичко ще се оправи, ако правим каквото трябва. Всички! Заедно! На три! Без хън-мън! И задължително се говори от името на всички. Е не чак на всички, но на колкото се може повече.
Както беше едно време. Не като сега.

19.09.2016

 

Въпроси

– Ти щастлив ли си?
– Не знам. Щастлив е супер силна дума.
Елегантен, балансиран е това, което напоследък, някак си ми хрумва.
– А обичаш ли ме?
– Ах, Обич! Още по-могъща дума.
Да, по принцип, да. Любовта спаси света, не ще и дума.
– А изпадаш ли понякога в депресия?

– Ми не, ‘щот’ ставам рано, някъде към пет и десет.
…и така… ше бегам, ‘щот’ замазката ше стегне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елка Василева – Остри са ръбовете на откровението

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

Бал с маски

В една неповикана пролет
балът с маски започна.
И както само в приказките става,
светът се обърна наопаки
и маските се превърнаха
в средство за разпознаване.
В пируетите на планетата
режисирани от оркестър безмилостен
се въртят омагьосани
бивши и сегашни величия,
хора със сити очи,
хора с гладни очи,
клошари и олигарси…
Все по-шеметно,
все по-обсебващо…
Маските не достигат
за непоканените,
но те също танцуват –
техния дансинг е периметърът на душата
и с всяка мелодия той расте,
става огромен,
толкова, колкото любовта!!!
„Е, аз ще тръгвам”, прошепва смъртта
и си слага короната.
Точно когато заглъхва акордът
на „Мила Родино”
и зазвучава арията на Ренато.

 

Самопризнание

Твърде дълго за други живях,
а сега ще живея за себе си.
Неусетно сама осъзнах,
че съм теглила грешния жребий.
Бях утеха, другар и помощник,
бях слушател до късно среднощ…
И към себе си само бях лоша,
че от мен все се искаше още.
Днес боли неудачният избор –
снети маски злината разкриват.
Близки вчера превръщат се в минало.
И остава мътилка горчива…
Ех, наричани с обич „приятели”,
как сърцата си днес вкаменихте?
Няма смисъл да търсим вината –
аз отдавна за нея простих.
Но сега, но сега не търсете
пак ръката, с която ви давах –
тя засажда поредното цвете.
А край вас вече само минава.

 

Като се замислиш…

Остри са ръбовете на откровението.
Понякога проникват надълбоко,
отварят прорези,
в които светят въглени
и болката обгарят до червено.
А колко милосърдно е мълчанието!
От него не боли, и не горчи…
Но то е като покривало над жаравата –
отмахнеш ли го, пускаш вътре вятър
и е достатъчен едничък полъх
да лумне огън.
Кое да изберем –
затуления пламък
или назъбеното острие на откровеност?
Безсилни сме да спрем
прииждащия устрем на водата.
Но можем да я отклоним
към жадната леха,
където посадихме цветето
на любовта си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – На небосвода блед

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

На небосвода блед
във формата на континентите
разпъваше се
розовият облак,
а после пожела да ги преброди
и в дракон
се превърна.

До него брат му
се изтегна
като ритон
от Панагюрското съкровище.

Изглежда
Господ
(мнимият аскет)

надигна тост
във есенната вечер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – На първа фронтова

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

Плитките гънки на вятъра

Вятърът е за това –
да вие.
На „вие“ да говори, а
премине ли на „ти“,
да завърта напосоки
половината врати,
но завъртането
на останалите,
зейнали дълбоко, да
не може напосоки да
предотврати.

 

На първа фронтова

На първа фронтова.
на първа фронтова
е тихо.
И само белите
престилки,
и само белите
престилки
отдавна не са бели.

Когато свистъкът във
теб,
когато свистъкът във
теб
заглъхва.
Се открива,
зейва светъл склеп
с прострелян влъхва.

И само плочникът
пламти,
и само плочникът
пламти
все повече и повече.
Житата те обръщат
като хунти
по стария.
най-стария
им път за Лече.

Далече и далече
изгревът отмива кръв,
отмива кръв, за да
залезе.
И дърветата са
бъдещи ковчези.

На първа фронтова,
на първа фронтова.
на първа фронтова
ще бъдеш пръв.

Октомври, 2018 г.
Образ-рефрен – на окървавените бели престилки, е роден от една сцена от Майдана в Киев: лекари с бели, изцапани в кръв престилки, излизат с притисната до сърцето десница от импровизирания лазарет в Михайловския манастир.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Димана Иванова – Adios, червенокоске!

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

В този край

На Североизточна Чехия –
Броумовския край
вдишвам красота
и събирам елементите на пъзела
на чешките история и литература,
която нявга изучавахме
с професорите знаменити
в София и Прага.
Точно от тук са започнали
жизнения си път
творецът-разказвач и реалист,
приказният Алоис Ирасек и
дисидентът Йозеф Шкворецки –
творецът между две култури –
канадската и чешка.
Затова точно тук,
на площада в Наход,
пред мен оживява каменният бюст
на писателя-издател,
авторът на романите „Страхливци“
и „Танковият батальон“.
Подавам му ръка и коленичила
тръпна пред таланта му.
Изведнъж колегите ми весели
се скриват в ресторанта.
И говорим и си спомняме
за чешката литература –
минала, сегашна, бъдеща.
Говорим – три славянски речи,
а сякаш е една.
Тук, от прозореца на този дом в Кржинице
на поетесата-славянофил,
виждам Броумовските стени –
по-величествени и тайнствени
от английския Стоун Хендж,
с всичките магически съкровища
и дяволските пещери,
скрити в недрата им.
Обичам познанието на камъка.
Тук в този дом говорим
на всички славянски езици –
чешки,
словашки,
български,
руски,
украински,
полски
и се разбираме чудесно,
защото за познанието няма граници.
В този североизточен край на Чехия,
където камъкът ми е вярата и вдъхновението,
и реката Метуйе – музикален съпровод на словото,
вдишвам красота и познание,
и реконструирам чешката история и литература.
На границата между няколко речи и култури
преоткривам чешкото.

 

За тях…

Те двете са същински бели листи от хартия,
на някаква любовна книга
слепени…
Наплюмчвам пръста си, за да ги отлепя,
да прочета извезаните с букви
думи помежду им.
Но плюнката, която ги слепява,
е по-силна от лепилото.
Остават свързани завинаги,
а любовните им истории
енигматично са затворени.
Представям си, че листовете
са две филии хляб,
а аз съм маслото, потекло помежду им.
Без мен е невъзможно
слепени да останат.

 

Adios, червенокоске!

Великден е –
време за любов
след предългия ни пост.
Какво така ме гледаш, червенокоске?
И ти ли същото си мислиш?
Очите ти зелени,
като английските ливади,
подканват ме в неделя
по дълъг път да тръгна.
Екзотика и страст,
а палмата отвън ни гледа,
през прозореца наднича,
а на мен в миг кръвта ми кипва
и сърцето ми към тебе се затичва.
Господи, ще ми простиш ли
това неблагоразумие?
По пътя ми към теб
дървета с плодове видях,
цъфнали и сочни,
все бяха забранени…
но аз без свян ги късах
и лакомо поглъщах
сладкия им мед.
И все вървях, не спирах,
тебе търсих.

Накрая, някъде накрая,
много надалеч.
Видях те – чакаше ме там,
щастлива, усмихната, доволна.
Подари ми най-хубавата целувка
за „здравей“ и „сбогом“.
„Аdios”, червенокоске!
До следващия път –
вЪВ други светове – пак ще те видя,
изтъкана от сласт, плът и кръв.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X