Бертолт Брехт – Хорал за великия Баал

Атанас Тотляков, Интенция (пейка в парка) 1, Дигитален печат, 100/70 см., 2017

 

 

Песента на Баал

Има ли жената тлъсти кълки, мятам я в зелената трева.
Пола и панталони проветрявам, слънце да огрява – щот харесва ми това.

Хапе ли жената от екстаз, бриша със зелената трева
Ухапаното и устата, скута и носа, да е чисто – щот харесва ми това.

Върши ли жената пламенно нещата, но пък прекалява
Тежичка ми е ръката и се смея – дружелюбно, щот харесва ми това.

7 юли 1918, неделя

 

За бедния Б. Б.

1
Аз, Бертолт Брехт

2
Ида от гетото на Бордо
градът, моряците, жените
възпятото от Хьолдерлин, Хайдегер, националсоциалистите
мястото на всички чифути, Saujuden (еврейски свини)
там е мястото им
в този славен град.

3
Ида от Хаити, където големият генерал на Просвещението
изгнил, където бе затворен Клайст, за кратко
във Франция, Fort Joux
написал там
кървавия пруски романтичен
годеж в Санто Доминго
вместо духане
(лапане на кура)

4
да би мирно духала
да би мирно лапала кура ми
не би чудо видяла
немската литература
Романтизма
леталното чудо

5
та значи, бях започнал да казвам
големият генерал на Просвещението
Toussaint l’Ouverture изкла до крак
белите хора
(като бели хора).

6
Идвам от Сантяго
където се спасих, измъкнах се
останах цял
на югоизточното крайбрежие на Куба
душата ми остана там
където са френските плантации за кафе
французите, презиращи испанците
добри търговци на кафе и роби
по-добри търговци от испанците, по-изтънчени.

…………………………………..

13
Сега съм тук
в бащиния ви дом
немци
смилете се над мен

Сега съм тук
отдето няма връщане
Милост, за бога
милост.

 

Песен за г-н Мюнстерер

Той криеше в очите нежно и красиво
Многоетажна ругатня.
От разнищения му илик висеше карамфил
Цинично, с мирис на тлен, нежен и бял.

По-високо от високо чело
Бяха златните му коси
Но не дефлорираше курвенце той
Под 15 години.

Щом нещо ставаше, той ставаше направо –
Той имаше синя кръв.
Пред всяко красиво дърво сваляше
Ниско шапка, крайно опърпана.

Носеше винаги фини сиви
Ръкавици, еба си колко елегантно –
Само на животни и жени
Подаваше гола ръката.

 

Любовна песен

Почерпен трябва вече със ракия
Човек пред тялото ти да предстане
Пред даровете ще се олюлее инак
Ще му откажат колената слаби.

О, Ти, щом вятъра във храсталака
Надигне роклята със вихрен плясък
И меките раздрал обвивки
Колèне между колене притискам.

Вечерното небе до козирката те налива
Със течността тъй тъмна, понякога индигова.
И за капак за цапане е тялото ти по бельо
В широко ширнало се бяло легло.

Ливадата не само от пиячката се клати
Когато между колената ти лежа.
А тъмното небе му иде да потъне
Поклащайки се все по-бързо и до дъно.

И меките Ти колена полюлкват
В покоя Твой сърцето лудо
Посред земя и небо се люлеем с Тебечка
Към преизподнята упътени полекичка.

 

Песен за дървото на лешоядите

От крясък на петел до полунощ
Скубят като бесни лешоядите самотното дърво.
Толкова криле смрачават небето, че часове наред не вижда слънце.
Свисти пространството от стоманени криле.
И шибащите криле, надвиснали над него
Съсичат главоломно треперещото тяло, разпарчетосват крайници и цветни пъпки.
Когато удар на криле се врязва в клоните
Разкъсва кората му, изпокъсва короната
То стои клечащо и превито
Запуснато кървящо насечено раздърпано
От стоманен замах като фучащи мечове
Олюляващо се, мрачно насред унесената тясна нивица.
Душащите криле с такава сила впиват се в проскубаните клони
Че то тресящо се допитва до корените си дали ще го държат –
И коренът разтриса се дълбоко, чак в недрата, дълбоко под земята
Но то притиска здраво тяло към земята, изложено и беззащитно към небето –
То опира се и устоява право.
Навярно то сънува пладне, вечер, полунощ – всичко в мрачен сън.
Но то стои, навярно с мъка устоява под чудовищния хрясък
С мъка олюлявайки се вдига високо горе разранено чело –
Хулеше то нощем с пълен глас отрудените лешояди, подиграваше им се на всички.
Ала лешоядите поклащаха се уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
И пак свистят потрепвайки крилете – дървото забелязва може би
Как лешоядите се ужасяват от безсмъртието му.
О, то разпъваше с ликуване далече клоните си, далече, че падаше пролетна нощ.
Да, сега от умора налегнат е този смъртен народ, а дървото ще цъфти насечено, оскубано
Днес искаше да разцъфти – и дървото прихна в смях.
Ала лешоядите се поклащаха по-уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
Те чуваха как то се смее тихичко – а не простенва – във съня си.
На сутринта те щяха да се чудят като видят как великолепно и свободно то цъфти…
Натежаваха перата им, тъга налягаше ги и умора
Тежко се надигаха в небето и падаха връхлитайки оловнотежко
Върху израненото дърво – а то превърна се в железен хълм.

Защото те клечаха скупчени в съня си върху всеки клон
Вкопчили в съня си смъртноуморени нокти
В клони издънки пъпки.
Огънали криле като железни щитове
Покриха те от горе до долу учуденото дърво със стоманени пера.

Потрепвайки от уморено бреме –
Дървото не пророни звук.

От полунощ до крясък на петел едва
Дремещите лешояди клечат с потръпващи криле и понякога с пресипнал крясък
Угрижено върху стенещото дърво.
Ноктите са изтъпени, изгнили са крилете –
И те сънуват, че дървото е безсмъртно.
Когато те в червеното на утрото, реейки се с болка,
Сънени в дрезгавината на пролетната сутрин се надигат
Уморените криле изпълват въздуха с железни остриета
И съглеждат отвисоко като нечиста сила, призрачно съновидение –
Долу дървото,
Дървото умряло.

 

Сонет с посвещение

Надявам се, че няма да решиш
Че точно ти си малката ми муза
Бъди разумна нека да сгрешим
Свали сега навеки тази блуза

За двама ни е тясно в пантеона
При туй е чиста проба некрофилия
Защо не го поемеш зъзне милия
Смъртта е по-студена от неона

Изкуството е смърт живота глезене
Съм жив глези ме малко ми остана
Пачаврата наречена поезия

Защо не ме оставиш сам да чукам
На тебе посвещавам него стана
Сонетът вече зрял е за боклука.

 

Горящото дърво

През вечерните изпарения на червена мъгла
Видяхме червените, избиващи нагоре пламъци
Набъбващи да плющят в черното небе.
В полята там в задушна тишина
Пращейки
Гореше дърво.

Възбог простираха ръце във ужас вкаменени клони
Черни, от червен дъжд искри
Танцуващ в дива бъркотия обкръжени.
През мъглата биеше прибой от огнени вълни.
Танцуваха във танц зловещ безреден изсъхнали листа
Възкликвайки, на свобода, за да бъдат овъглени
С кикот във вихъра около стария ствол.

Ала тихо и голямо, озарявайки нощта
Като древен войн, отпаднал, уморен до смърт
Но царствен в своята беда
Стоеше горящото дърво.

И изведнъж протяга нависоко черни вкаменени клони
Възбог избива пламъка пълзящ нагоре
Високо в черното небе възправя се за миг –

И стволът, обкръжен в искри от танц червен
Се срутва с трясък.

 

Хорал за великия Баал

Щом в белия скут зрееше Баал
Небето бе вече тъй бледо, голямо
Тъй синьо и голо, неизказано чудно
Такова обичаше Баал – дошъл на белия свят трудно.

Все там си бе небето и в похот, и в грижа
И щом Баал спеше, блажен и без да го вижда –
Нощем то бе виолетово, а Баал пиян.
Набожен сутрин Баал, то с бледокайсиев цвят.

И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.

В гмежта от грешници, изпълнени със срам
целия спокойствие се валя голеничък Баал –
Небето само, но небето винаги
Покриваше му мощно срамотиите.

Залита Баал по земното кълбо пиян
Остава си животно той под купола небе
Небето синьо. Над леглото му – стомана
Дет Жената Свят будува с него.

И Жената Свят, отдаваща се с смях
На оня дето се оставя да го смеле с колената
Даде му тя бесния екстаз, по който той си пада
Но Баал така и не умря – само наблюдаваше.

И като виждаше край Нея само трупове
Похотта на Баал бе двойно повече.
Има място, вика Баал, само не се бутайте
Има място, вика Баал, на тая в скута.

Господ има ли или пък няма
Все тая е на Баал, докат го има Баал.
Ала с туй за Баал шега не бива –
Има ли или пък няма вино.

Дава ли жената всичко, вика Баал
Заебете я, че друго вече няма тя!
От съперници мъже не се боете
Но самия Баал дори бои се от дете.

Все за нещо хубав е всеки порок –
Само извършителят, тъй вика Баал, не е.
Пороците са туй, което иска ни се –
Изберете два, единия ще дойде в повече.

По-малко мързел – инак няма кеф!
Каквото искаш, вика Баал, каквото трябва е.
По-добре, тъй вика Баал, сери
Вместо да не правиш нищо!

Не бъдете толкоз мързеливи и разнежени
Че насладата тъй лесна работа не е!
Яки членове са нужни, опит също
И понякога ти пречи тлъстото шкембе.

Трябва да си силен, че похотта те прави слаб
Прецака ли се нещо – радвай се и на провала!
Квото и да прави, остава вечно млад
Който всяка вечер сам на себе си посяга.

И щом строшил е нещо Баал
Да види как изглежда вътре –
Жалко е, но също е майтап
И звезден миг за Баал, свободен твърде.

И нека да е мръсотия вътре – негова сега
От край до край, отгоре със черешката е тя
И Баал е влюбен в нея, пада си по своята звезда –
Че друга и без друго няма Баал.

Премигва Баал нагоре – най-тлъсти лешояди
На звездното небе очакват неговия труп.
Понякога се прави на умрял – и щом се спусне някой
Баал хапва лешояд безмълвно за закуска.

Под мрачните звезди, в долина на плача
Пасе си Баал, помлясквайки с наслада.
Ако опасана е тя, тогава Баал си пее
Вдън вековечната гора приспивна песен.

И щом надолу тъмен скут завлачи Баал
Какво света е още? Сит е Баал.
Тъй много под клепача Баал небе събрал е
Че мъртъв има си достатъчно небе.

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Кирил Василев – Рур

Борислав Янев, Работник, 27х30см.

 

Аз не ви видях

вас ви нямаше

улиците бяха празни
магазините – затворени
прозорците бяха чисти
и тъмни

вие бяхте вътре
аз бях на улицата
трамваите ме подминаваха
прозрачни

църквата
беше затворена
нямаше бездомници

аз вървях по улицата
и подслушвах домовете ви

не чух много

мъжко кашляне
детски плач
телевизионен коментар
тишина
тишина

бяхте вътре
някъде дълбоко
в домовете си

навън бях сам
с напразно работещите светофари
с огромните дървета
и един кален плюшен мечок
седнал на тротоара

църквите бяха затворени
но камбаните биеха
на всеки кръгъл час

и как отекваха
гласовете на птиците
във влажната неделна вечер

вас ви нямаше
вие бяхте въглища
които няма кой да изкопае вече
мините са затворени

черният ви блясък
е в музеите
заедно с дробовете
на бащите ви

тяхната гордост
идваше от това
че плащаха с живота си
могъществото на Германия

вие плащате с евра
и садите нови и нови дръвчета
които скриват мините
и заводите
като масови гробове

каквото не е скрито
е музей и театрална зала
изкуството и чистата природа
са вашата религия

фигурките на Св. Варвара
останаха затрупани в мините

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Марио Коев – Триредия

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 

Твърдо небе.
На сънуващ дядо хуя.
Облик в облака.

 

Безчестие.
Стоножка по стената.
Ти спиш.

 

Аз няма да умра.
Не съм живял.
Не съм умирал.

 

Черно-бяла земя.
Рисунка на Ешер.
Тук-там корени.

 

Когато не спиш.
Размишляваш.
Но смисъл няма.

 

Смъртта не е безсмъртна.
И смъртна не е.
Смъртта смъртюхка.

 

Кучето и паркът.
Думите и грехът.
Спомените и идеите.

 

Когато онанираш – мечтаеш.
Когато грешиш – се надяваш.
От острие на острие.

 

И тази зима се сгуши.
Коминът в тъмното пуши.
Вън кучето лайната си души.

 

Бих бил.
Биха ме.
Сега бих.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Венцислав Арнаудов – Момиче и жена

Борислав Янев, Портрет, 150х100см.

 

момичето откъсва от цветята
жената спи сред черните череши
момичето със шепи пие от водата
жената от косите си се дави
момичето от виното опитва
жената вените си от лози изпъва
момичето обича да го гледат
жената с устни кладенци копае
момичето погачата отчупва
жената житото запалено омесва
момичето със любовта се люби
жената мъртва се отдава на вика си
момичето живее
а жената знае

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Томас Браш – Хамет

Борислав Янев, Глава с шипове, алуминий

 

– Имената – излайва полицай, – кой ти даде парите?
Той не казва нищо, когато малката ръка зашлевява лицето му.
– Чел съм романите Ви – казва хванал тен прокурор, – има нелоши истории в тях.
Той не казва нищо, когато прокурорът му дава огънче за цигарата.
– Той отказа да разкрие фактите – казва съдията, въздиша и нарежда да го отведат.
Той не назова имена.
Той не каза това, което знаеше.
Той не знаеше нищо, но не каза.

 

Превод от немски Томас Хюбнер

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Христина Василева – I Sing the Body (поема)

Борислав Янев, Кораб, 21х29см., молив

 

Далечното ти ухо долавя сред шумовете на
Пробуждащия се град мелодии чудати
И тази заран ще нахраниш хвърковатите
А теб те ще операт

Утрините на несъвършените идат с песен

Много птичи гърла са заседнали в клапаните на флейтата
На отрязаните им пръстени свири се мъчно
С дъх изравняваш регистрите на станалите вятър
Изравняваш ги в сянката на дара
Ако не ти е даден, свещено не знаеш
Мъчи въпросът:
Дъхът и регистрите има ли ги извън тялото?
И ако да, ти къде си?

Поетът пита:
И ако тялото не е душа, какво е душата?
И после отговаря, че телата на мъжа и жената
На всички мъже и жени
Раждали се, живели, сега и всякога
Всичко в телата за продан на тържищата
небрежно пуснати ръце,
мои и нейни, всичко размесено
Отвътре и отвън – те са душата

Овладeли инструмента
Рейте се сега над покривите на града за награда

***
Застанал под сивия бетон опасан с кордон от прозорчета
Светлината ти ще идва
Уловена в кованите рамки на неизписаните им стъкла
Това не е купол над полетата с красиви имена на многоцветните витражи
Тези твърде опушени люнети са едни дебели люкове –
Въпреки че там птица не хвърчи, харесват ти –
Където са били счупени са ги сменили с оранжеви
През тях не се вижда нищо, а и няма какво да гледаш
Оберлихти на мъждива светлина
Безлична
Гений на мъждукането
Вечен си!

О, Дама на нашето сърце
Витражите и куполът ти изгоряха в
Пламъци за часове
Плачем
Плача

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, живели, сега и всякога
Виж с очите на живите
Как светлината нахлува на лъчове в четирите купола –
Военни прожектори следачи кръстосват стените, дебнат беглеца сянка
С един поглед пленяваш зениците отсреща
С един поглед те те пленяват
Гора от искри те пробожда
Болезнено протичане на електричество – сладко затопляне
Сега си детето пред
Цъфтящите овошки в градина на Арл от Ван Гог в
Пинакотеката в Мюнхен
Отнеси се в погледа на другия
Забрави се в него
Смейте се сега над покривите на града

If any thing is sacred the human body is sacred

***
Белият ябълков цвят ще милва още малко очите сутрин
Пред киното видях двете красавици от Френската –
Все същите шемети след толкова години
Бялото е белег за бяло от самото начало
После цветът окапва

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, умирали, сега и всякога
Виж с очите на мъртвите
Как светлината излита през витражите на ята
Как пръска се в четирите посоки върху криле на черни птици
И тогава ще разбереш какво е да седиш отдясно на силата
И какво е три пъти да се отречеш от този, когото обичаш
Сега удряйте плесници през лицето ми, бийте ме по главата
Заплювайте ме, хулете ме, присмивайте ми се, подигравайте ми се
Плачете сега
И цената на оценения е толкова
Знаете колко

Покривите на града вече не са
Не са вече
Не са покриви на домове

Бледи несъвършени отблясъци водете ме към Съвършения

***
Това недоизкусурено тяло с грапави крайници
все по-криви, възпалени, сбръчкани, е
Самото несъвършено творение на Съвършения
Позволете на Несъвършения да иска да се завърши
Да чака, да копнее, да моли за това
Позволете му неистово да се стреми към Съвършения
Позволете на Несъвършения да се влюби в Съвършения
Да иска да го прегръща, да го целува до пълна забрава, да го обича завинаги
Позволете на Несъвършения да се отдаде на Съвършения
Позволете да се приюти
Да се уталожи, да се изпълни
Да стане него
Едно да бъдат

Оставете камбаните да отзвучават
Не на вълни, а
На неравномощни множества

Позволете на Съвършения да жадува да се въплъти в Несъвършения
Позволете му да изпита радостта и болката на Несъвършения
Прекомерното му щастие и пределната му мъка
Нека това тегло, което виси на раменете и
Захлупва отруденото тяло да тежи безизходно върху му
Съвършеният иска да бъде разслабен
Съвършеният иска да бъде обезсилен
Съвършеният моли да може да плаче
Сълзи да се ронят от очите му, пречистващи сълзи
Позволете на Съвършения да се влюби в Несъвършения
Да го прегръща, да го целува до омаломощаване, да го желае, да го обича завинаги
Позволете на Съвършения да жадува да се слее с Несъвършения
Да стане него
Да станат едно

Сега оставете камбаните да отзвучават
На вълни и
На равномощни множества

Така Творението и Създателят желаят да се изпълнят завинаги

***
Тази нощ някой се е запътил към летището
По самия ръб на нощта тракат колелцата на куфара с малкото му останал багаж
Скоро идва нощта на всеки за към летището
Трополят колелцата на куфара с оскъдния човешки багаж
Продънват тротоара – чукане преди да се отвори портата
Далече отеква в нощта
Кънти
Камбанен звън
Градът сънува

Далечното ухо долавя мелодии чудати

***
Всяка нощ издигам тази стена от найлонови капачки
Събирам ги десетки през дните, нощем редя ги една върху друга
Понякога успявам да я изградя дотам, че да покрие очите ми
Ще питаш защо го правя
Ще ти кажа:
– Защото така трябва.
И всеки път с най-лекия полъх тя се разпада

Аз пак ще виждам теб през многото врати
Защото ти не си лице
Нито пък аз око

Оставете да ехти камбаненият звън и
Да се носи на кълбета от равномощни множества

Има ли мисъл, от която потичат сълзи
Да, има

И когато засаждаш дърво винаги се питам гроб ли копаеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Алехандро Ромуалдо – Като море или смърт

Борислав Янев, Лодка, 300х23см.

 

За детството

Детството пълни главата ни със светулки,
с прах коленете, очите покрива ни
нежно. Детството пълни ръцете
със земни кълба, с милостиня, устата – с подсвирвания и лилии,
покрива гърба ни с пера на щъркел.
В детството са царе мишките и зъбите.
О, детство, белият час на часовника,
крехкият буквар, баретата на ангелите, торбаланите!
Чувстваш се нов, смъртоносно ранен от коркова тапа,
героично загинал на дървено конче –
обичам детството си, сърцето ми с къси панталони.

 

Тялото, което ти озаряваш

Защото си като слънцето на слепците, Поезийо,
дълбока и ужасяваща светлина, която всекидневно обожавам.
Очите ми изгарят като очите на статуите
сърцето ми страда като чаша вино, като тежка мебел.

Ти си мост на агония, одушевено море
на живи туптящи води. Ти се възнасяш и сияеш –
аз съм в орбита около теб. Висока и чиста те съзерцавам
като кучетата луната, като светофар на смъртниците.

О, неспирна Поезийо, всекидневният ми ястреб,
падна ми се да ти служа в доставките на страдания –
като дете изследвах земи, изличени от сиянието.

О, Всемогъща! За теб съм един от членовете
на многобройно звездно домочадие
съставено от хилядолетници бащи и синове.
За теб съм нощта: Ти ме възпламеняваш
пламтя в космическата утроба
беснея с вълните и облаците
изписвам слънчогледа обичащ ме заслепен ден след ден.

Аз те дарявам обратно, моя любов, като пустинно огледало
в чиито недра почива пепелта, от която Ти се възраждаш.
Аз ти дарявам обратно любов, утробата ми безспир се обновява.
Ти се спотайваш и хапеш тогава като великолепна вълна, пълна с мощ и сладост.

О, Поезийо, мой лъч жесток и божествен, забий своя клюн
разкъсай огъня, който ме поваля, угаси тази неизгаряща безсмъртна къпина!

Ето моето тяло, оглозгано от звездите
смълчано и бледо като оттеглил се бог
влачено от Теб, ти го изличаваш като море или смърт.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Здравка Шейретова – Всичките мои страхове

Борислав Янев, Фигурална композиция, 160х110см.

 

И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/

По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато протягам към тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.

 

Ризата на татко –
върху витрината луксозна,
облечена от манекен…

Докосват нежно
на мама ръцете
ризата на татко
на двора,
в легена
с падналото слънце.

И се ветрее
ризата на татко
върху простора
над пъстрите лалета,
а белите и сини карета
сливат се
с облака в райета.

Ризата на татко
срещу мене тича
с очи и коси –
като него…
приближава,
прегръща ме
моят внук –
в ризата на татко.

 

***

И сакатото птиче може да полети,
когато майка му има крила!

 

На Иглика Дионисиева

Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!

 

Всичките мои страхове

Страх ме е да не закъснея за работа
и да не раздам най-важната книга за деня,
страх ме е да не забравя, че съм майка
и така да пропусна собственото си израстване,
страх ме е да не забравя, че съм съпруга
и да не сложа масата за вечеря,
страх ме е да не забравя да си изпия хапчето
и сърцето ми лудо да забие, без дори
за теб да съм мислила,
страх ме е да не пропусна твоите очи
сред многото други, залепнали по мен,
страх ме е че няма да разпозная най-верния тон,
от многото, които оттекват в душата ми,
страх ме е, че слънцето може да изгрее
без да е слязло в очите ми,
страх ме е, че идва дъждът,
а няма да мога да видя дъгата,
страх ме е, че мога да забравя да пиша
и да се спъна в мислите си,
но най-много от всичко ме е страх:
да не забравя да съблека
всичките мои страхове
когато пред теб се явя, Господи,
свободна и гола.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Петър Първанов – Бележка към Хезиод

Борислав Янев, Митичен пейзаж, 180х100см.

 

бележка към хезиод

под ябълките златни залезът дълбок полегна чак до утре
а дъжд нощта доведе най-светлата тъма безвремие
докосна вечен миг момент неизмерим на битието
не ще засити никой даже с всички думи боговете
многоименното също носи една единствена съдба

 

зелен чай

лежа си с китайски будистки трактат три странички
и четири листа бележки нищо несвързано няма
изворът при който съм спал е днес скално дърво
светлината се е наляла обратно в своите слънца
елен излиза от гората със срязани китки до слабините
вселената далеч повече от вселена не го приема
тъй и умът сърцето преживяло целия смисъл
грешка в магьосничество с времето е моята болест
тънък бриз бели морето рееща се реалност замества
виждането с видяно пясъчна яма чувството безкръвно
нима си само щастлива с мене ще си променя душата
слабата дума е луничка съсирена в бледния мозък
това ли е моята паничка ориз да преживея потопа
незначителна е природата на чудесата всезначни
чашата ти прелива в чайната ме прегръщаш открито
водата вечна така ме подлудява от радост да бъдеш
небето изворно трепва влизам да ти търся бижуто
клонка се люшва в твоите очи и с лед се покриват
осъзнаваш внезапно защо мъченичествата са ни нужни
докато все още сме някъде порцеланово живи

 

проповед от колекционера на саби

и тъй аз чух самотен в моята градина пронизно хладна
удобно сигурен сред шкафове витрини сейфове ключалки

още малко обусловеност малко страсти и страдания
още съм достъпен малко жаждата полепва още
имам трайност и променям се още съм болезнен
преходен съм още имам си илюзии и се очаровам

как дъжд пробожда и разсича а ни следа от капчица
поривът светлинен как свисти и сянката е празна

ос през центъра и извор през върха през мълчанието слово
вътрешно умение през братство с външната съдба

 

хартия за снежния леопард

вярвах аз но също като теб и тях не бях видял

в самата празнота където вечното претегля смисъла
от високата страна на прохода планински
в небето себе си стопил сенчестото битие приех
порива сетивен и необуздан към материята жива

сянка облачна ли в пещера се влива
сипей ли се плъзва по свлачището каменно
пряспа ли от хребета се стича в погледа
ледник ли луната скрежна дъхва откъм залеза

най-паметни в живота ни са призрачните гледки

събирач на билки на греховете опростител
излязъл вече от потока все за нас се връща сънно
с ума си в друго измерение не на показ изявен
на скритост неговото щастие се основава

снежен дух сред бляскави години в повсеместна тайна
невъзможно може би несъществуващо създание
макар да бях до него никога не го видях напълно

спомен изживян като мечта без да е достигнат
сега до истината близо по-добре познавам тайната
всяко нещо е значението тихо на останалия свят

 

проста равносметка

дъното на амфитеатъра меко блести
пиедестал на еднозначните отговори

подавачът на топки със слънчева шапка
следи играта съвсем концентрирано

макар да не е негова и да съзнава
своята мисия безрезултатна си повтаря
малките планове не кипват ума

момчето при всеки несполучлив удар
с ловко усърдие обръща нова страница
от партитурата на световната слава

представлението някак в него прокрадва
великото чувство за принос неочевиден
резултата не чака оценка на времето

момчето участва едновременно в поражения
и победи и те още нямат власт над него

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Petra – Татуирана със слънчеви лъчи

Борислав Янев, Извънземни, 21х29см., молив

 

Ежедневие

Ставам,
лягам си,
ям –
пред компютъра.
Виртуално живея
сред стени от хартия,
в олекнали замъци.
Промъквам се през
невидимо време.
Страхувам се от вятъра.

 

***

Чашата се счупи.
Разпиляха се парчета –
остри,
назъбени.
Безкомпромисни въпроси.

 

Начало

Безвремие,
първичен мрак,
зародиша обгърнал.

Движение.

Размекнатото огледало на
морето се огъва, под
ударите натежали от копнеж.
Размекнати часовници
отмерват времето със
тежки,
мазни
капки, които
сливат се с морето.

Сонарни удари гравират
върху тях
Делфини –
водата ги оформя.

Отново
и
Отново…

Делфините ме гледат –
в очите им
се отразяват
моите очи…

 

***

Пристигнала,
с 300 000 километра в секунда,
светлината пълзи през летния следобед
и мързеливо се изтяга
в тишината.
Стена,
татуирана със слънчеви лъчи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X