Валентина Димитрова – Никога не ставай зар в игра

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи – детайл, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Необратимо

Животът плетеш
с игли и кълбо прежда

Ред на лице
другият – наопаки

Държиш го в ръце
а той като висяща стълба
расте все по-надолу

 

Непорочно

Огледалото не помни
вчерашното ми лице
но днес то
пак е там

Като всеки ден
ще му се представя
ще се оставя да ме ухажва
накрая ще се любим сластно

И след като се разделим
то пак ще бъде
непорочно огледало

 

Несценично

Утре ще е нов ден
ще имам време
да измия прозорците
чиниите в мивката
ще простра чаршафите
ще излъскам пода
ще разходя по новому
някоя от старите си рокли
ще запея стара песен
в нови тоналности

Усмихвам се
завесата пада –
оголен прозорец
вместо аплодисменти

 

Непринадлежност

Живеем в свят
където камъните
не принадлежат на планината

Хвърляме ги хаотично
те падат в чужди води
и изчезват под повърхността
примамени от мистичността
към дъното

 

Несъвършена

Един предмет
от стаята ѝ я подразни

Махна го,
а после друг
и него махна
докато остана
в празно помещение

И започна да рисува
с голи пръсти
най-доброто си подобие
върху своя стар портрет

 

Неутрална

Дали розата е бяла
жълта
розова
червена
на свобода или в саксия
разцъфтяла или пъпка

Тя остава безразлична
към убодените пръсти

 

Ненадеждно

Никога не ставай
зар в игра

Хвърлят те
ти падаш
даваш номер
някой мести ход

Докато излезе
победителят в игра
която няма
да спечелиш

 

Незапитано

Може ли
слънцето
да залезе сутринта

От вулкан
да протече вода

Слънчев лъч
да пресече нощта

Питаше се майката
докато детето плачеше
без да пита
може ли

 

Некоагулиращо

Рана с перо
кърви по-силно
от тази с нож
но не убива
затова ще потопя
перото си в кръвта
и докато пиша
ще гледам от отвъдното
как никой не умира

 

Нескончаемо

Не помня сънят
в който се родих

но помня онзи
в който умрях

Сега чакам този
в който ще се преродя
за да забравя

 

Небезотговорно

На едно колело
кои са двата края

Докато мислиш
ще го подкарам
по тротоара

Ще се слея
с потока от хора
ще премина
по пешеходната пътека

И когато съм
от другата страна
ще си отговориш
ако не се обърна

 

Нескептично

Дори бялата роза
отдавна да е увехнала
бодлите жадни чакат

Вярват
в славея е скрита
жива кръв

 

Нецензурни немеждуметия

Буквите са
като леките жени
сношават се лесно
помежду си
а после също лесно
се разделят
за да се гушнат пак
но с други

Формират думи
съблазнителни
с които те подканват
да проникнеш в тях

В стиховете
се проституират
продават настроение
лъжлива връзка
понякога с тъга
понякога със смях

А между тежките им думи
в които се нанизват
си почиват в кратки
междуредни паузи
за да продължат
те теб да обладават
докато не те превърнат
в тяхна сянка
а ти тях – в твои музи

 

Немилост към ада

Благодаря ти за виното
макар да е вкиснало

за хляба
макар и мухлясал

за крилата
макар и от слама

за ключът
макар и ръждясал
отключи вратата
където отдавна забравен поет
беше написал

ЕЛА В МОЯ АД
БЪДИ МИЛОСТИВА
КЪМ РАЯ

 

Небезутешно

Ще погреба
скръбта си с думи

ще я полея
и ще чакам да поникне
да разцъфне и повехне

И когато няма и спомен от нея
ще съм си простила

 

Нещастието

Разхождат се някъде там
нашите щастия

Хващат се за ръце
прегръщат се
понякога дори се любят

А нещастието
скимтящо от удоволствие
облизва гледката

И като всяко куче пазач
ревниво ръмжи
готово да ни ухапе
само и само
да не стигнат до нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Гергана Христова – Казваха – луда била

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

***

Не съм писател,
ни поет,
и нека в епикризата ми пише,
една побъркана по красотата,

една безумно влюбена в душата,
и във всичко със душа.
Една умираща от самота,
когато няма…душа за своята душа.

И нека на кръста ми надгробен пише,
„Останки почиват тук,
един труп, на безумна жена,
цял живот търсила красота!“

Не косете тревата,
тя и е сянка,
насадете цветя,
онези от нейната стая.

Не говорете гръмки слова,
за разкази и стихове,
тя само думи плете,
и рисува картини.

Диагноза – луда жена,
такива рядко се раждат,
още по-рядко остават,
верни на лудостта.

 

***

Ручей съм, бистър и звънък,
студена вода, изворна,
блясък по мене оставя изгрева,
и дълбаем пътеки.

Ливада съм, лятна,
жетварки ми пеят,
и по обед жарко слънце напича,
жълт кантарион и метличина.

Гора съм, тиха и сенчеста, дъбова,
славей гнезди в короните,
и по заник лъчите играят,
по тревите и корените.

Нощ съм, Луна пълна,
сови пищят в дъбравите,
сенки на самодиви в ливадите…
Тихо дълбае ручеят, бръчки в скалите.

 

***

Обич за обич давам,
по – малко не признавам.
Обич такава, до лудост,
до старост, до смърт.

Обич дето дарява крила и живот.

Не днес да съм твоя най – мила,
с клетви в нощта,
а сутринта живи и здрави…
ще се видим все някога.

Не е обич това.

Да трепери душата,
сърцето да пее,
очите само мене да виждат,
и когато най съм ти лоша.

Да ме обичаш „отвътре“

Обич за обич такава давам,
сърцето ми не прощава,
по – малко, ако получава,
за обич не го признава.

Обич такава, до лудост…, до смърт.

 

***

Спрях да се боря с музите,
дадох им свобода,
нека пеят по листите
за своите си неща.

Ще им сипя мастило,
перо ще им дам,
в нощите, тихите,
с тях ще се създам.

Ще поплачем, ще се посмеем,
даже ще потанцуваме…
Душа са ми, ще полудуваме.
На сутринта, уморени ще заспят.

Спрях да се боря с музите,
сключихме договор –
нощем с тях ще пируваме,
през деня ще кротуваме.

 

***

В градината разхождаше се дама,
казваха – луда била.
Береше глухарчета – даваше им имена.
Не приличаше на луда.

Говореше с калинките,
плачеше с дъжда,
танцуваше със слънчеви лъчи,
крещеше с гръмотевици.

Влюбена била е някога,
по коридорите говореха,
но останала сама,
полудяла от тогава.

Заживяла с идеята,
че намира се в гора,
и че самодива е,
чакаща си любовта.

От години беше в лудницата,
никой не дойде.
Дни след погребението,
до кръста листче побеля –

„Той не дойде,
защото преди теб си отиде“
Подпис – жена му…
И едно глухарче само…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Венцислав Арнаудов – Рибите

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

на терасата седнал до баба си
ходилата му стегнати върху мозайката
бедрата му стискат буркана със рибите
пръстите мокри закриват отвора
да не стане водата малко
да не стане безсилието повече
разказва й нещо и пита я
а думите в скута й падат
не чака ни звук нито отговор
някак знае че някак ще чуе
когато гласът й прелее в небето
когато накваси земята
докато с рибите говори

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – Събери крилата

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Произведение „С“ (интенция към пособие за измерване)
литография , 70/100 см

 

 

Кибер
(Или стихът на прага на „Черните дупки“)

Разбийте римите на милион парчета,
на атоми, на неутрони!
Със лазер нарежете стиховете,
в които редовете са
с пагони.
На думите езика изтръгнете
със клещи!
Или го заковете със пирони!
Светът е пренаситен от поети.

Поезията е в агония!

Махнете й колосаните дрехи,
изгладения ръб на панталона.
Спи скуката по столовете меки
под ромона от рими
във салона.

Речта е мисъл, изтървана в битието.
Тя полета не може да догони
на електрона,
обикалящ край полето
на Нищото
във Черните балони.
Не стига прага им.
Нататъка не вижда –
зад границите на стопената материя.
Където времето
не ще да се придвижва.
Пространството е истинска мистерия.
Вселената там себе си изяжда.
Планета ту се ражда, ту умира.
Божественият разум с люта жажда
на Айнщайн
грешките намира.

А в малкият отрязък
от безкрая,
ограничен от три хилядолетия
поетите
със римите си ваят
изпълнени с безсмъртие сонети.
Модерни ли са или не?
Не зная.
Но с лекота
прескачат вековете.
Отлагат на планетата ни края
със силата на своите куплети.

 

Мъртвило

За този край до днес
съм нямала очи.
След всеки километър –
буца в гърлото присяда.

Проверка вятърът направи призори.
Във две редици къщите строи.
Заблъска портите,
прескочи през стобора.
Във всяка втора –
не намери хора!

Само земята със оголени гърди
примамва овдовелите дувари.
Обърнато с хастара си нагоре,
виновно миналото
в селото мълчи.
Дори тояжки не остави за опора.
Със щедрост йезуитска ги дари –
с местата празни
в пейките на двора.
С писмата от децата
недошли.
Със залез,
полумъртъв от умора.

Преди да пламнат сухите треви,
последният свещта да загаси…

Стихотворението е публикувано за първи път ……

 

Събери крилата

Тя е кучка. И е ангел шестокрил!
Кръв в дробовете.
И песен на сирена.
Тя е сгърчена на пода неизмит.
И е мълния на бляскавата сцена.

Още с раждането
в кошница те слага –
пуска те по жълтите води…
Срутва те с небесната си слава.
Мъчи те през земните ти дни.
Ти си мишката
във ноктите й остри.
„Буболечката“ на нейната стена.
И да молиш Бога, и да постиш –
влачи те във своята река.

Ах, съдбата ли е?
„Майната й!“ – казваш.
Бос в жаравата й
можеш да вървиш.
Себе си и нея да наказваш.
Като мавър – да я удушиш.
Не тя тебе –
ти ще я въртиш
върху шиш –
пречупена, без воля.
Изневерите й няма да простиш.
Във зандан безок
ще я затвориш.
С нож корема на небето ще разпориш,
ще разплачеш милион звезди.
Нека, вместо нея отговорят:
Най-накрая –
кой ще победи?

Спри! Човече, събери крилата!
Мами те съдбата,
докато си жив.
Крез е казал: „Само след смъртта си,
ще познаеш, бил ли си щастлив!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мария П. Георгиева – Докато той свие една цигара

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Списъци за пазаруване

12.05.
Бяла захар
Кафява захар
Силно кафе за двама

28.09.
Бяла захар
Кафе каквото и да е

26.12.
…

 

Вече е затворено.
Сърцето.
С един прескок отиде у дома.
Прехвърли дъх над лаещите псета.
Неутолено втурна се в смъртта.

Май 2019

 

Ловец

Толкова пъти се преодоляваш,
надскачаш,
срещу себе си
за чужди вървиш.

Че си си станал препятствие,
кога решаваш!?
Как си внушаваш
че е лошо да си Ти!?

Такъв си, за какъвто се представяш.
За какъвто те мислят – такъв!
Жестоко се превъзпитаваш –
Аз-ът от Същност се превръща в стръв.

Денем ти си ловец на одобрение.
Нощем своята жертва.

19.07.2017 г.
Пловдив

 

Любовна ситуация

Докато той свие една цигара,
тя сви един кок.
Остана ѝ една цигара време,
за да се гримира.
Помнеше, че той пуши бързо,
затова дръпна ловко две черни линии
и с възхитително самообладание
посегна към червилото.
Отвън потегли кола.

Нетфен, 03.06.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Попова – Обичам ги тези минали следи

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Извън времето

“И недейте се съобразява с този век,
но преобразувайте се чрез обновяването на ума”
Римляни 12:2

Животът отмерва часовете
За които греха се фотографира
И часовникът не спира
И не спира.
Животът отмерва минутите
За които истината се проявява
И секундите за които доверието
До дъното на низостта се стопява.
Ще изневерявам с безвремието
Всяка нощ, докато времето
Неотдалечи се от мен
И не поиска ми развод.

 

1001

Хиляда и едно желания,
Хиляда и един цвята,
Хиляда и една мелодии,
Хиляда и една души
Висока на хълма в полунощ.

Хиляда и един гряха,
Хиляда и един спомена,
Хиляда и един изстрела,
Хиляда и един мъртъвци
Ниско в пръстта на сутринта.

И аз от пръст създадена съм
И там ще и отида
Може би сред красива лунна нощ,
Когато звездите ще ме приветстват,
И зората дано да не тъжи за мене.

 

Без годините
Виждам мъгла,
Млечнобяла мъгла,
Между години две,
Които до болка слети са
Единствено в море
От следи.
Едните вече са минали,
А другите са бъдещи,
Като последните завличат първите
Нанякъде и ги давят,
А аз искам да е обратното.

Обичам ги тези минали следи
И за да е обратното,
И за да останат живи
Аз трябва да Те вдишвам
Винаги, когато се унасям
Във водовъртежа на годините.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Здравка Шейретова – Кучета в Рая

by New Social PoetryNo Comments

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Сириус

Понякога и Луната вие,
по време на своето окръгляне,
когато от Слънцето се отдалечава.
Но изгреят ли кучетата на Орион
с най-ярката си звезда,
тя отново намира себе си.

 

***

Изрязвам болката,
за да я пришия
и към друга дреха,
съблечена или
забравена на пътя
на скъсаните думи,
които вчера хвърлих.
Залепнали са вече по асфалта.
И само зимата
със побледнялото си слънце
ще може да ги заскрежи,
за да потекат отново
стопени
и оловно-сини
под лятното небе на твоите очи.
Смалена –
отново ще пришивам болката.
Но този път към свойта плът.

 

Очите на вярата

изглеждат
точно като онова момиче,
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня.
Но хората вече нямат очи за виждане,
в тях живее самодоволството.
И ръце нямат за ръкостискане,
заети да разопаковат измамното си щастие.
И крака нямат, с които по Пътя да вървят,
обувките на безразличието са тежки.
И те не намират пътя към онова момиче,
което вече има само една ръка
протегната за милостиня,
защото в другата държи сърцето си.
И много иска на нас да го дари.

 

Все още мъжки нрави

Когато Господ е направил
от кал
първо Мъжа,
а после Жената
то е защото все още не е имало
кучета в Рая –
гладни и чакащи
да оглозгат реброто.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Страх и красота

by New Social PoetryNo Comments

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

1.
Слънчева река
в косите на вятъра
рой светулки

2.
Лятна омара
песен на чучулига
сънувам лято

3.
Клошари в парка
гълъбово гукане
хранят душите си

4.
Бисерни капки
капчуците припяват
танцува дъждът

5.
Грее ябълката
змия между клоните
къде е Ева

6.
Очи на дете
сакурата разцъфтя
на белия лист

7.
Пламъче на свещ
прошепната молитва
стъпала към Бог

8.
Черешата спи
под небе от славеи
косът се бави

9.
Охлювче гали
шията на нарциса
почакай време

10.
Сребърна люлка
люлее тарантула
страх и красота

11.
Две капки роса
в пазвите на розата
очите на Буда

12.
Есенни мъгли
в сребърна паяжина
оковани души

13.
Огнен кленов лист
стъпките на есента
бягат към зимата

14.

Кървава луна
по смълчаната земя
пълзят бедите

15.

Ефирна луна
златна монета звъни
в люлякова нощ

16.
Плаче гората
ухание на здравец
в пазвите брадва

17.
Паяжината
дантелената дреха
на самотника

18.

Острата човка
на нечовешка болка
кълве бъдното

19.
Друм към небето
танцуват боси нозе
пее душата

20.
Върху мъх и клек
се любят диви коне
светло красиво

21.
Синьо и чисто
свети окото на Бог
спи езерото

22.

Боса по роса
в косите пее слънце
танцувам със Бог

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Лудите са древногръцки поети

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Рисувам с ориз
Върху пясъка
Първите капки миришат на прах
Дъждът отмива некролозите
Мъртвите лежат
На тротоара

 

В старата италианска вила
Майка дойде
Излязох в езерото до стената
– Да ти помогна
Беше малка и черна
– Излизам да купя кърпа за глава
– Ще посрещам всеки дошъл
Докато се върнеш

 

Лудите са древногръцки поети
Секира и счупено стъкло
За този
Който разби вратата
На 50 годишното момиче

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Луиз Глюк – Конят

by New Social Poetry2 Comments

Атанас Тотляков, Пластелин, 70/100 см., дигитален печат, 2019

 

 

Щастие

Мъж и жена лежат върху бяло легло.
Утро е. Мисля,
че скоро ще се събудят.
Върху нощното шкафче стои ваза
с лилии; в гърлата им
плува слънчева светлина.
Виждам го как се обръща към нея
сякаш за да изговори името ѝ
но шепнешком, дълбоко в устата ѝ –
Върху перваза на прозореца
пропява птица,
веднъж,
после пак.
И тогава тя трепва; тялото ѝ
се изпълва с дъха му.

Отварям очи; гледаш ме.
Почти над стаята,
слънцето се плъзга.

Погледни лицето си, казваш,
държейки своето близо до мен,
за да го превърнеш в огледало.
Колко си спокойна. И огненото колело
преминава нежно над нас.

 

Епиталамий

Имало е и други. Техните тела
са били подготовката.
Поне аз го виждам така.

Като облак от викове.
Толкова много болка в света –
безформената печал на тялото, чийто език
е гладът –

И в коридора, розите в кутии:
те означават само хаос. После започва
ужасната благотворителност на брака,
мъж и жена

изкачват зеления хълм в златна светлина
докато вече няма хълм,
само равнинно поле спряно от слънцето.

Ето ръката ми, каза той.
Но това е много отдавна.
Ето ръката ми, която няма никога да те нарани.

 

Ранен спомен

Преди много години, бях наранена. Живеех
за да отмъстя
на баща си, не
за това което беше той –
за това което бях аз: от самото начало,
в детството, аз смятах
че болката означава
че не съм обичана.
Означавала е че съм обичала.

 

Конят

Какво ти дава конят
което аз не мога да ти дам?

Наблюдавам те когато си сам.
Когато яздиш сред полята зад мандрата
с ръце заровени в тъмната грива на кобилата.

Тогава разбирам какво се крие зад мълчанието ти:
презрение, омраза към мен, към брака. Но все пак
обичаш да те докосвам; викаш
както викат младоженките, но когато те погледна
виждам, че в тялото ти няма деца.
Какво има в него тогава?

Мисля, че нищо. Само забързаност
да умреш преди мен.

В съня си те видях как яздиш коня
сред сухите поля и после
слизаш: двамата се разхождахте
в тъмното, нямахте сенки.
Но аз ги почувствах да идват към мен
защото през нощта те обикалят навсякъде,
господари са на самите себе си.

Погледни ме. Мислиш ли, че не разбирам?
Какво друго е животното
освен изход от този живот?

Превод от английски Людмила Калоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X