Здравка Шейретова – Всичките мои страхове

Борислав Янев, Фигурална композиция, 160х110см.

 

И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/

По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато протягам към тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.

 

Ризата на татко –
върху витрината луксозна,
облечена от манекен…

Докосват нежно
на мама ръцете
ризата на татко
на двора,
в легена
с падналото слънце.

И се ветрее
ризата на татко
върху простора
над пъстрите лалета,
а белите и сини карета
сливат се
с облака в райета.

Ризата на татко
срещу мене тича
с очи и коси –
като него…
приближава,
прегръща ме
моят внук –
в ризата на татко.

 

***

И сакатото птиче може да полети,
когато майка му има крила!

 

На Иглика Дионисиева

Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!

 

Всичките мои страхове

Страх ме е да не закъснея за работа
и да не раздам най-важната книга за деня,
страх ме е да не забравя, че съм майка
и така да пропусна собственото си израстване,
страх ме е да не забравя, че съм съпруга
и да не сложа масата за вечеря,
страх ме е да не забравя да си изпия хапчето
и сърцето ми лудо да забие, без дори
за теб да съм мислила,
страх ме е да не пропусна твоите очи
сред многото други, залепнали по мен,
страх ме е че няма да разпозная най-верния тон,
от многото, които оттекват в душата ми,
страх ме е, че слънцето може да изгрее
без да е слязло в очите ми,
страх ме е, че идва дъждът,
а няма да мога да видя дъгата,
страх ме е, че мога да забравя да пиша
и да се спъна в мислите си,
но най-много от всичко ме е страх:
да не забравя да съблека
всичките мои страхове
когато пред теб се явя, Господи,
свободна и гола.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Илияна Илиева – Един свят време

Борислав Янев, В галерията, 42х33см.

 

Бръчки

Душата няма бръчки,
а е набраздена с белези
от хубави неща
и не малко лоши случки

Душата няма бръчки,
но в гънки се превръща
и е мозъкът на чувствата ни

Душата няма бръчки,
а само линии от бремето
и колкото са по-дълбоки
толкова по-напред
препуснали сме с времето

 

На поезията ми

Човек е поезията си,
красотата му е поезията му,
ако има хубава поезия
значи е красив,
Красотата е много
Ако си без поезия си просто
Красота, а в поезията откриваш красотата на годините,
пълната красота
Другото е плоска красота
Привидна, безсмислена..
Поетичната красота е пълнотата на празното,
празнината в най-пълното.
Тя е това което другото изкуство не е е и не е това, което другото изкуство никога няма да бъде
Поезията е изкусно изкуство
Чудото на света
Светът без поезия би бил суета

 

Ентропия

Разбъркани частици, въртящи се в пространството,
търсят изход от този въртеж,
Блъскат се и се мъчат да минат през процепа тесен, но оттам може да минат само една по една, никога заедно

Невидима ръка започва да ги подрежда в колона една зад една,
измина един свят време преди първата да премине през тесния процеп,
и в тази секунда хаосът се подреди в ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ружа Велчева – Душа

Борислав Янев, Седнал човек, 340х35см.

 

Един странен образ съм съхранила в паметта си през годините от времето, когато тичах безгрижна и очарована из чистите спокойни улички на родното Павликени.

Безформена, прашна женска фигура понякога нарушаваше провинциалното спокойствие и тишина на градчето. С две различни мъжки обувки на краката, в едната ръка – торба, където събираше подадената й храна, а в другата – пръчка. С нея ни гонеше, ако прекалено се приближим към нея, обладани  от детско любопитство и неясен страх. Приличаше на подвижен гардероб, защото носеше на гърба си всичките си дрехи, една над друга… Рада Гардероба, така й викаха…

Щом прекаляхме с лудориите, с нея ни плашеха…

Понякога това даваше резултат и ние прилежно се навеждахме над уроците, домашните и книжките.

От пестеливите думи на възрастните разбрахме, че някога е била красива госпожица, учителка по литература в местната гимназия. Но фатална любов убила завинаги разума й  и сега като призрак броди из града, докато Бог се смили над нея и си я прибере горе…

„Красива? Глупости!“ Някак си нашите чисти, детски сърчица не можеха да повярват, че една раздяла с любим човек може да изтрие красотата и младостта така, завинаги.

Един ден Рада Гардероба дойде вкъщи. Майка ми я извика, беше по Великден. Даде й храна за торбата, но я прикани да поседне край градинската маса. Сложи пред нея чиния с козунак, писани яйца и чаша мляко.

С нарастващо любопитство следях всяко нейно движение.

Тя не говореше. Много рядко отронваше дума. Беше затворена в оня свой свят, невидим за нашите очи.

Ядеше бавно. Едва преглъщаше. В движението на ръцете й, с изпочупени нокти и загрубяла, спаружена кожа, имаше нещо , останало от финеса на някогашната красавица. Разумът е покосен, но тялото е запазило във всяка своя фибра спомена за добри обноски и  чар. Това, което най-много ме порази бяха очите й – две тъжни метличини, които озаряваха това безформено, преждевременно състарено лице. Като че от тях надничаше нейната осакатена, но светла като небето душа.

Вече не изпитвах страх, а някакво необяснимо за детското ми сърце състрадание и съпричастност.

Когато приключи с храненето, тя много внимателно отмести чинията, пророни едно „мерси, госпожа“ и тогава стана чудо. Тя започна да рецитира:

Ще бъдеш в бяло с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

„Яворов…“ – прошепна майка ми.

Думите се ронеха от беззъбата й уста като пролетен цвят.

Една красива, наранена душа беше оцеляла в това безформено, непощадено от  бурите и времето тяло.

Човешката душа – най-голямото чудо, с което Бог ни е дарил!

Но това го разбрах едва, когато превалих хребета на живота си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Илияна Илиева – Очите на Атия

Мрачни фигури 2, 110х90см.

 

Бяха около десетина, идващи от социален дом. На всяко дете се падаше по една учителка-повелителка. Децата бяха с увреждания. Всички. Не разбрах дали са изоставени от родителите им или ежедневно ходят в този дом. Не искам и да знам, още повече би ми станало неприятно, ако са изоставени. Това, което ми направи впечатление, бяха живите им погледи. Погледи, които не можеха да стигнат много далеч предвид това, което бяха виждали, но погледи с желание, което в много нормални беше изчезнало, което беше отдавна закърняло, умишлено потиснато до степен на доброволна изостаналост, която се забелязваше в голяма част от хората, които срещах и с които общувах. Макар и неразбиращи почти нищо от глуповатата беседа на гида относно културния паметник, те се опитваха да надхвърлят собственото си състояние като ми се усмихваха и задаваха едни и същи въпроси. Приблизително еднаквите заболявания не бяха попречили на природата да изрази и прояви своята индивидуалност във всяко от тях. Най-ярко това личеше в смеха им, да, всички се смееха. За един обикновен средностатистически човек каквато бях аз, с ежедневните проблеми от воденето на градина на детето навреме до въпроса: какво ще сготвя довечера, този смях беше странен, защото на повечето от нас все ни трябва причина за да се смеем, сериозна причина, я някой глупав скеч, я приказка по хората. Но не беше ли животът, тая простичка даденост, достатъчна причина, за да се смеем?

За разлика от нашето праволинейно невежество тяхната причина за смеха може би беше именно животът, който макар и непълноценен за нас, е самодостатъчен за тях и за смеха им. А учителките? – повелителки, жени на средна или след средна възраст, облечени типично по даскалски, както се обличам и аз, излъчваха една самоуверена любов – но не към високите заплати, които никога няма да получат, защото правят това по призвание и не са мракобесни печалбарки, а към децата, за които дават времето, уменията, грижата, любовта си. Жени, достойни за уважение и подражание. Жени-майки, някои може би и баби. Жени, които са нужни повече от всякога днес, на нас – морално оскотелите, търсещи само материалното и почти нищо друго от оня свят, което може да ни донесе истински живот или ако не да го донесе, то поне да ни доближи до него и за кратко да усетим диханието на Абсолюта, в който всички мирски дадености потъват и се обезличават до степен незнайна. С изгревите и залезите, там на изток са и очите на Атия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Александър Йосифов – Най-лошият път

Борислав Янев, Кола, 45х60см.

 

„Не всичко, което блести, е злато.“ – Народна поговорка

 

Маршрутката се поклащаше ритмично по главния път и унасяше многобройните си пътници в тежка, неспокойна дрямка. Сънят им биваше периодично прекъсван от внезапните пропадания на някоя от изтърканите летни гуми в многобройните дупки по асфалта – големи и малки, дълбоки и плитки, широки и тесни. Тогава малцината разбудени потъркваха учудено очи, оглеждаха се сънливо, протягаха се, подхвърляха си един на друг по някоя случайна дума, без обаче да навлизат в какъвто и да е смислен разговор, прозяваха се и отново заспиваха. Някои случайно се заглеждаха през прозорците, където крайпътните дървета сякаш се разбягваха като пилци покрай летящия по пътя микробус. Очертанията на околния пейзаж се размиваха и сливаха пред очите на учудените наблюдатели. Това, разбира се, окончателно приспиваше дори онези от тях, които бяха благоволили да се събудят и да се опитат  поне за миг  да се насладят на красотата на природата.

Така протичаше около 2/3 от цялото пътуване. Само по спирките хората се оживяваха и шумно напускаха моторното превозно средство, препирайки се помежду си или ядно гълчейки децата си да побързат. Всеки тичаше нанякъде, впускаше се в безумна надпревара с отминаващото време – и защо? Защото точно половин час по-късно шофьорът щеше да ги призове с клаксона – „Хайде, тръгваме, имаме график да гоним!“

Чиста проба ерес би било, ако имате глупостта да зададете на някой от тези вечно бързащи за някъде индивиди най-простичкия и близък до ума въпрос – „Къде отивате?“. В такъв случай запитаният ще се усмихне леко подигравателно, като че си има работа с освидетелстван луд, и ще изстреля в отговор : „Как така –  къде? Ами че това няма никакво значение?! Та аз закъснявам, оставете ме!“ – и ще отмине, клатейки дълбокомъдрено глава.

 Така един принципен въпрос ще остане без отговор и ще се скита в пространството години наред, докато накрая вземе, че вампиряса. И в един прекрасен ден (или нощ) той ще се върне при своя адресат, само че вече ще се е превърнал в ужасяващия призрак на безвъзвратно пропиляното време, на неизживения живот. Привидението ще изгъгне с гробовен глас : „Ти все бързаше, човече, но докъде всъщност стигна? Профуча през живота си с 320 км/ч. А живя ли изобщо?“. Как мислиш, драги читателю, дали и този път нашият герой ще намери начин просто да се измъкне от този толкова неприятен за него разговор?

***

Без да терзае  хубавата си главица с подобни безплодни размишления, към поредната спирка на белия микробус вървеше с решителни крачки едно високо, стройно момиче. Тя държеше гордо изправена хубавата си глава с изкуствено изрусена коса и  добре гримирано лице, украсено с  един впечатляващ по своите размери пиърсинг, заел половината й горна устна. Тя мълчаливо плати билета си при шофьора и седна на единственото свободно място, което можа да намери.

 После се облегна на седалката, извади новия си телефон и нервно, с резки движения, се зае да разгъва заплетените кабели на слушалките. След като нетърпеливо ги свърза към апарата, тя пусна музиката и се опита да потъне изцяло в звуците й. Напразно се опитваше да изхвърли всички мисли от ума си. Не че това похвално занимание по принцип не й се отдаваше, ала сега разсейващите фактори бяха прекалено много. Можем да започнем от яростното ръмжене на стария съветски двигател, който  безуспешно се мъчеше да запали вече петнадесета минута. Освен това наоколо бушуваха няколко безсъдържателни, но затова пък толкова по-разгорещени дискусии, засягащи проблеми от обществена значимост –  като например спора за ползите и вредите от премахването на външните тоалетни в крайпътните бензиностанции.

Момичето въздъхна недоволно и се зазяпа през сваленото стъклото на прозореца. Тя вдишваше чистия планински въздух с пълни гърди.  Въпреки това очите й не съзираха дори и частичка от прелестите на планината , която се издигаше от двете страни на пътя. Далечните сини върхове блестяха като скъпоценни камъни под лъчите на безмилостното лятно слънце. Хребетите на гористите склонове преливаха във всички възможни нюанси на зеленото  и трептяха мечтателно в обедната мараня. Двигателят изхриптя за последно, запали и маршрутката потегли през прохода.

 Отначало се движеше бавно и колебливо, но след няколко минути вече летеше по нажежения като скара асфалт. Горещината и монотонното бръмчене на разваления климатик постепенно унесоха пътуващите в блажена, безпаметна дрямка…

***

Изведнъж телефонът на момичето иззвъня. Пронизителния му зов сепна пътниците и ги събуди от сладкия им сън. Те недоумяващо примигваха, търкаха очи, озъртаха се объркани и се питаха тревожно един друг : „Какво става?!“. Девойката се изчерви от срам и плахо обяви :

– Моят телефон е – и побърза да отговори на обаждането, без дори да си направи труда да види от кого е.

Хората от съседните седалки й хвърлиха по няколко сърдити, почти гневни погледи. Две възрастни жени шепенешком се възмутиха от невероятното безочие, което проявяват днешните младежи в отношенията си с тях, старите. След това духовете се успокоиха и всички се върнаха към привичните си занимания.

– Оо, ти ли си, дръвнико? – възкликна момичето веднага щом чу кой е на телефона – Не ти ли казах вчера ясно, че…

– Да, да, кристално ясна беше – прекъсна я един треперещ, притеснен младежки глас – И все пак не успях да разбера…

– К’о не мойш да разбереш, пропаднал интелигент такъв? –сопна му се тя.

– Такова… – смути се той – защо…

Ала не довърши. Спря се насред съдбоносната фраза, която, както разсъди младежът по-късно, може би щеше да я върне у дома.

– Е?! К’о не разбираш? – настояваше момичето.

Чудно нещо – отговорът изведнъж му беше щукнал от главата, като че никога не беше съществувал. Трагична въздишка ознаменува напразните му опити да си спомни. Но умът му упорито продължаваше да мълчи.

  Някак си неволно отчаяният младеж се заслуша във фоновите шумове. Те караха телефона й да пращи заплашително, като че връзката щеше да се прекъсне всеки миг поради липса на обхват. След  миг проговори и в гласа му звучеше тревога:

– А ти сега къде си? Струва ми се, че се намираш в някакво превозно средство.

– Да, в кола съм.

– Накъде бягаш този път? – той звучеше уплашено и загрижено – Върни се, моля те! По пътищата се срещат всякакви хора и …

– Въобще не ми пука, подъл мазник такъв! – изруга го тя и гневно му затвори.

Един дядо от предната седалка се обърна към нея и с провлачения си говор й прошепна успокояващо:

– Не викай така, дете. Онзи негодник там сигурно не си заслужава да си вдигаш нервите заради него.

Тя не отговори, само отвърна сърдито глава и наду до максимум музиката, която пищеше в ушите й.

„Откъде ли се взе тоя сега? – мислеше си тя – Само той ми липсваше… Ама нищо, ще взема да бъда откровена с него, току-виж сам се отказал… Даа, така е най-добре. Не е мъжът на мечтите ми все пак…“

***

След минута телефонът на момичето отново звънна.

– Пак ли ти? – кресна тя, но гласът й бе заглушен от усилващия се рев на двигателя – очевидно маршрутката се изкачваше по някаква стръмнина – Не разбра ли, че не искам да имам нищо общо с тебе?!

– Но защо? – прозвуча умолително от другата страна – С какво те отблъснах? Обидих ли те с нещо? Нараних ли те? Не ме мъчи с тази неизвестност, бъди милостива към мен! Обичам те с цялото си сърце и душа, мила моя!

– Ха – лицето й се изви в подигравателна гримаса – Обичал ме бил, виж го ти! Това ми го повтаряш кажи-речи всеки ден, писна ми вече!

– Но нали ти самата изрично ме помоли да бъда честен с теб, защото всичките ти приятели досега са те лъгали безжалостно?

– Както те мене, тъй и аз – тях – изсумтя презрително тя – Ако не друго, те поне бяха пичове със страхотни коли, не като теб, дето ‘се́́ пеша ходиш на работа. Те не ми се кълняха всеки ден в любов, ами направо действаха. Корави момчета – не говореха много в трезво състояние, ала знаеха как да заинтригуват една жена! А ти – скука, адска скука! Бутне ме неволно – „Извинявай, заболя ли те?“. За всяко дребно нещо – „Прости ми, прости ми“. Еми,  аз пък няма да ти простя – това е!

– Просто не исках да те нараня! Грижа ме е за теб, не разбираш ли? – извика той.

– А когато се скарахме и преспах с онзи твой колега, ти, вместо да ми удариш един зад врата като истински мъж, ми пращаше писма, молеше ме да се върна! Стоеше на вратата ми и звънеше кат’ някой луд, вместо да влезеш направо през прозореца като по филмите. Толкова романтично щеше да е, ако го бе направил. А ти…

– Не съм крадец, нито някой нахакан фукльо, та да се вмъквам по прозорците! – най-после събра сили да отвърне той, – А твоите филми не показват действителността такава каквато е, а подправена и променена според вкусовете на публиката. Хората искат зрелища, искат екранните герои да представят техните митове и кумири – на първо място стои, разбира се, Златния телец. Ала не бива да превръщаш тези комерсиални образи в свои идеали за живота. Вредно и опасно е, Мише! Осъзнай се!

Тя хладно изслуша словото му и го скастри :

– Виж го ти него, златното говедо – акъл ще ми дава! Кой си ти, бе, че да ми казваш как да живея?

– А кои са те, че да ти пълнят главата с лъжи и да те учат кое е добро и кое е зло?

– Кого имаш предвид? Филмите ли? – гласът й беше леден.

– По-точно масовите заблуди, чиито проводник произведенията на седмото изкуство често стават – изясни се той.

– Така ли?! – изсумтя презрително момичето – В тия „лъжи“, както ти им викаш, мъжът винаги води жената на скъп ресторант, дава й красиви бижута… А ти – едно просто тенекиено колие не ми подари през всичките тези години!

– Мислех си, че истинската любов не се мери с такива дребни, незначителни подаръци. Мислех си, че…

– Прекаляваш с мисленето! – скастри го тя и отново му затвори.

***

Тя тъкмо се унасяше в сън, когато телефонът й иззвъня за трети път. Момичето измърмори нещо нечленоразделно и през полуотворените си клепачи провери кой я търси. Пак същия човек. Тя сърдито вдигна и му изкрещя :

– И не смей да ме търсиш повече! Забрави за мен и изтрий номера ми от указателя си, разбра ли?

– Но, гълъбче – упорстваше младежът – Та аз съм цял твой! Ето – ще променя навиците си, ще ти осигуря необходимия съспенс в живота, както казват в твоите любими екранни личности!

– А пари откъде? – практично попита тя.

– По дяволите, ще работя на две места, ще преобърна света, ще се трепя като вол, но пари ще намеря!

Снизходителна усмивка полази по лицето й.

– Не мислиш прагматично, не си в крак с времето. Сега такива като теб вече не са на мода!

– Ами кой е на мода?

– Хора, които са…по-дръзки, направо нагли. Те внушават респект с походката си, с мускулите си. Законите не чинат и пукнат грош за тях. Те заобикалят правилата и им се плезят зад гърба. За да се издигнат в обществото, те вършат тайни, вълнуващи, опасни дела. На по-прочутите от тях се подчиняват най-изтъкнатите граждани на страната, а останалите или се страхуват, или ги уважават – то е все едно. Те…

– …са мошеници, рекетьори и престъпници, – ужасен довърши мисълта й той.

– Е, а ти какъв си? Дрипльо – едва свързваш двата края!

– Какво мога да направя, щом твоите любимци безпрепятствено ми крадат хляба, който съм изкарал с пот на челото си! – подхвърли саркастично той.

– Ами ти що не си го вземеш обратно?

– Не бих паднал толкова ниско, че да стана като тях.

– Страхливец! – и момичето се накани да му затвори.

– Чакай, спри! – примоли й се той – Нима не осъзнаваш в какво блато от пошлост и лъжи се хвърляш? Помисли хубаво, преди да вземаш крайни решения, Мишенце! Сега светът на тези морално и физически оскотели люде може да ти изглежда бляскав и привлекателен, но, повярвай ми – веднъж, щом го опознаеш, ще разбереш какви празни, лъжливи кумири си следвала, в какво заблуждение си живяла!

– От теб акъл не ща.

– Позволи ми да ти разкажа една история.

Тя въздъхна отегчено :

– Давай, ама по-кратко.

– В лапидарен стил ще говоря – каза той –  Някога на един студен, негостоприемен остров в полярните ширини група мъже открили тонове злато. Безмерна била радостта им, защото те изведнъж се видели богати и могъщи – заветната мечта на мнозина пропаднали типове. Но химическият анализ доказал, че те били попаднали на железен пирит – метал, който блести с цвета на златото, ала сам по себе си е най-обикновено парче скала.

– И к’о общо имат с мене няк’ви си там будали от Северния полюс?

– Също като тях ти се лъжеш по фалшивия блясък на една бездушна лъжа. Това, което днес ти се струва тъй загадъчно и привлекателно, утре ще се окаже просто поредния капан за глупаци, в който ти си попаднала, подведена от собствените си прищевки. Не се оставай илюзиите ти да те погубят, умолявам те! Не продавай душата и тялото си на тези съвременни дяволи, не ставай тяхна робиня! Опомни се! Нима искаш от скука да провалиш живота си?! – зовеше я той с надеждата, че ще го чуе.

Но момичето не искаше да слуша повече.

– Ти от дума не разбираш ли? Остави ме, ти казвам, не се занимавай повече с менe ! Ако някога пак посмееш да ме търсиш, моят нов приятел – а той със сигурност ще бъде богат и могъщ, не като теб – ще те смаже като дървеница! Ясно ли е? Айде сбогом тогава!

И затвори на изумения младеж.

***

Той я търси още много пъти, но тя нито веднъж не му вдигна. В първия по-голям град след прохода, където спряха да обядват, момичето захвърли в крайпътната канавка старата СИМ-карта на телефона и си купи нова. Сега онзи досаден моралист и многобройните й стари познати нямаше да имат възможността да се свържат с нея – никога вече. Така тя изхвърли на боклука цялото си минало. И нищо, че това й струва последните й пари – тя беше убедена, че лесно ще се сдобие с достатъчно средства веднага щом си намери мъж по свой вкус. 

Впрочем така и стана – впоследствие. Ала това  вече  е дългата, тъжна и банализирана от непрекъснато повтаряне история на нравственото падение на цял един народ, оскотял от немотия и робско мислене.  Нея обаче не можеш я помести и в хиляда тома, а камо ли в едно кратко разказче…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ангел Ангелов – Алпинистът

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 

На Р. Ш.

Висенето, както всички свойски го наричат, протича почти обикновено – в шеги и закачки, с обичайните „номера“ на по-старите. Височината на Стената се устремява все така към небесната вис, мами погледа, но нищо не съобщава за земното притегляне, за безкрилите свойства на телата, увиснали между небето и земята. Проточилите се осигурителни въжета предупредително се поклащат, помахват с пръст, грижат се незабележимо за всички на земята и над нея, а те неосъзнато им вярват…

Дългите крака на стройното Момче провисват от люлката, към която се е привързал и е политнал с нея към върха на Стената. Окачената до него кофа се поклаща, вниманието му не й позволява да се разплиска, лепилото в нея се вълнува умерено, запътено към очакваното втвърдяване. Алпинисткият начин за изолиране на стени, височинни монтажи, почистване на всякакви високи сгради не е за всеки, но Момчето го владее, показвал го е вече. Търсят го, вярват му, доволни са от работата му, а и са спокойни, че нищо лошо няма да го сполети. Имаше неприятни случаи преди време с негови колеги – лоша осигуровка, скъсано въже, неправилна преценка, невежо изпълнение, дори злополука имаше… Момчето се усмихва с белозъбата си усмивка, пее си почти наум любима песничка и работи. Спори му, Стената отгоре надолу полека лека се снабдява с ново лице – може и защитна маска да се нарече. Защитава я от студени, влажни пориви, от неканено проникване, от следите на неумолимото Време, от естественото стареене. Краси я новата изкуствена премяна и погледната отдалече Стената изглежда като стена на току-що съградена постройка. Момчето е с лице към нея, близо е та не може да я обгърне с поглед, но отдалече тя изглежда точно така – като нова премяна…

Но той е другаде. Поредният осемхилядник се е изпречил пред взора му, мами го с недостижимото си величие, дъхът му става на пресекулки, кислородната маска е забравена в някой от базовите лагери, а крачките му са бавни, мъчителни, спънати от редкия въздух, от космическата мъка стелеща се сред нечовешките височини, наобиколили го като невъзмутима глутница. Лебедките, подвесните люлки, въжетата на промишления алпинизъм са разтворени в обикновеното всекидневие, в което тече животът му, а сред бляновете му се настаняват карабинери, котки, клеми, пикели, клинове, самозатягащи се възли на Прусик, високопланински цветни палатки, тежки раници и въжделени върхове, а елонгацията на въжето го дарява с безтегловност и летеж, с гонитба между душа и тяло, с извънземен живот…

„Пак ли си по върховете?”, настига го викът на Бригадира. „Зидаро-мазач си, не си алпинист, не го забравяй…“, продължава да дере глас шефът. Момчето се опитва да не го чува, работи си, но и продължава да се рее сред осемхилядниците. А тук, с лице към стената чува и други гласове – на многобройните неверници, на стадото, на устремените към пълзене, на примирените, поробени от всеобщата ентропия, проникнала в обикновения безцветен живот…

„Какво дирите по тия безжизнени чукари… Нито едно животно не се катери в тоя джендем, дори птици не прелитат там…“

Чува ги, но си мълчи, а на ум си казва: „Няма да разберете… Има връх, мами те, кани те, привлича те с величието си. Не можеш да му кажеш, че не те интересува. Него го има, значи трябва да го изкачиш… Там е студено, почти е безвъздушно, но не можеш да откажеш поканата му. Не е човешко някак си… Опасно е, мъчнотия е, изпитание си е, но нали труднотиите са за човеците – пробват се чрез тях…“.

Премяната на Стената пълзи надолу, но земната твърд все още е далече – необятно е пространството под люлката на Момчето. Тукашната празнота, тукашното висене не са като сред осемхилядниците – там студовете-убийци, ветровете-палачи, въздухът-удушвач са естествените спънки изпречили се пред порива към висота. Спънки, които примамват да бъдат преодолени, които водят към пристрастяване, които те канят на проверка – проверка на човешкото…

Тук спънките са други. Тук допаминът е в минимални количества, тук човешката обикновеност, дребнавост, алчност, липса на полетели блянове, на възвишен човешки дух са обсебили мъчителните дни на Момчето. Опитва се то да ги преодолява, бяга сред осемхилядниците, дори понякога си представя как се е загнездил в някоя скална ниша, обгърнат от ледена завивка, намерил вечно жилище – цял, непокътнат, далече от червеите и всепроникващото тление, вековечно запазен в планетарния фризер…

Понякога насочва взор към върха на Стената, съзира новата й дреха, сътворена от ръцете му, радва й се незабележимо, а над нея искри небесният лазур, зачертан от бели отровни следи. Порунтавяват те, бавно и необратимо се разполагат върху свода небесен, обсебват го и го затулват с чужди облаци, от които капят непонятни вещества вместо дъждовни капки, а снежинките родени в тези облаци са с разкривени лица, гримасничат болезнено и умират в мъки…

Не го спохождат радости, тъжно е Момчето и в трескавата му глава кънти:

Утре свършва завинаги страстната седмица.
Нито вик, нито стон, нито пламъци. Никой.
Аз намразих до смърт тая черна врата
и разбих като в сън оня светъл прозорец.
Пепелища от ярост.
Пепелища от ярост.
Мой единствен, отчаян, любовен Великден.
Днес умира последният двойник на Яворов.
Страшно късно е, двойнице бяла на Лора.*

Издига се, не знае защо са му няколкото метра височина, не му се спуска в равното, виси му се, но гласът на Бригадира отново го настига: „Спускай се, нямаш вече работа горе. Долу, долу ти е мястото… Разтвор трябва да се забърка, ново лепило трябва да се подаде…“ Гласът заглъхва залутан сред оглушките, които си прави Момчето, но мократа вонлива следа от бригадировия глас остава да виси като черта от кемтрейлс. Става болнаво, парцаливо, дори за гняв не остава място, а спускането заприличва на поражение. Задържа люлката, виси почти неподвижно, повикът за приземяване все така остава нечут и почти е сигурно, че вече нищо не го свързва с досегашното му битие. Издига се, достига върха на Стената, подминава го, освобождава се от грижите на предпазното въже, което с почуда, неохотно го изоставя. Момчето се рее, свободата му го въздига, усеща се настъпването на рехав въздух, празнота спохожда алвеолите му, лекота го завладява, възвиса го обгръща – досегашният му живот маха за сбогом…

Гласовете на стадото, на неунищожимите неверници, бригадировият глас остават в някогашното битие. Освобождават го, летежът му е всячески, не го преследват разтопени криле – все по-студено става – укрепват крилете му, втвърдяват се. Помагат му в бягството. И чудно, промяната, като всяка промяна не го потиска, не всява смут и безпокойство в Душата му, но и не го успокоява – в новия свят, като във всеки нов свят се пристъпва внимателно, почти опипом, едва ли не на пръсти. Не се знае сигурна пътека ли ти предлага или минно поле, не се знае въздух годен за дишане ли се стеле наоколо или коктейли създадени от кемтрейлс.

Момчето усеща вътрешностите си, чувства как те се изкачват към гърлото и си обяснява това явление със стремителното спускане, което го е обзело. Освободен от въжената защита Алпиниста се отдава на земната привързаност, а в такива случаи необузданото падане е неизбежно… По време на летежа Момчето се замисля дали бягството от бригадировия свят е едно истинско бягство, дали в края на летежа ще го споходи блян, дали няма да се превърне в един Грегор Замза, окован в хитиновата обвивка на Битието – осемхилядниците са далече, а висенето е непоносимо…

Погребението е човешка суета – никой от бригадата не разбра същността му.

*От стихотворението „Пепелища от ярост“, включено в новата поетична книга Небесното момче от Иван Здравков.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Владимир Раденков – Технологичният платонизъм

Борислав Янев, Фигури, 150х100см.

 

В Black Mirror 04×04 (Hang the DJ) е представено утопично общество, където специална технология ти помага да намериш най-подходящия за теб партньор – 99.8% сходство. Тя е средство, което съкращава и оползотворява времето за трупане на опит, използвайки обратната връзка, която получава от теб при всяка среща, за да конкретизира профила на идеалния ти партньор. Преди всичко въпросната технология изтръгва тази толкова фундаментална страна на човешкото съществуване от случайността и прави възможно наистина да срещнеш щастието в любовта, вместо да се примириш с някакъв негов дериват или да останеш сам завинаги. За целта обаче трябва да се подчиняваш на нейния алгоритъм, според който тя определя с кого да имаш връзка за набавяне на фийдбек и колко дълго да продължи тя – от броени часове до цяла година. Съществено е, че изготвяният от нея профил не е образ, представляващ Франкенщайн от качества и плод на въображението на човек, който не се стреми истински към близост, а търси фетишистки в другия само материализацията на собствената си представа. Напротив, този профил произлиза от една откритост към възможните партньори и едно споделено с тях случване.

Главните герои – бял мъж и жена-мулатка – са един за друг първият, с когото ги е срещнала системата. Първата им среща има времетраене само от едно денонощие, в което те не правят секс върху предоставената им спалня, но между тях се заражда взаимно привличане. Следващите им връзки са едногодишно мъчение с абсолютно несъвместими партньори. На възраженията им относно смисъла от подобен опит системата отговаря, че всичко има своята необходимост. Докато са с натрапените им партньори, двамата се срещат, едва ли случайно, на сватбата на щастливо събрана от алгоритъма двойка и изпитват силен порив един към друг. Но същият този алгоритъм, който все още има авторитет в техните очи, ги запраща в името на финалната цел „докато смъртта ги раздели“ в истински сексуален маратон, включващ и хомосексуални връзки, в който те наблюдават отчуждено отстрани своите потящи се от усилието тела. Минали през това чистилище, те биват срещнати от системата още веднъж. Не желаейки да отнемат спонтанността на отношението си един към друг, двамата решават да не поглеждат в устройствата си колко време заедно им е отредено. Заживяват блажено в един от еднотипните, неявяващи се частна собственост домове с камина, две бани и спалня. Младият мъж обаче не успява да овладее безпокойството, че всеки един миг може да е последният им заедно, и след дълга борба със себе си поглежда оставащото време в устройството с форма на раковина. Подобно на Орфей той губи своята любима, защото залегналата в основата на системата идея за взаимността изисква този акт да бъде съвместен – първоначалното времетраене на връзката от пет години започва стремително да се преизчислява и накрая се стопява до няколко часа. След втората им и несравнимо по-болезнена принудителна раздяла двамата влюбени получават съобщение, че на другия ден ще бъдат срещнати най-сетне с партньорите им за цял живот. Преди това обаче им се дава правото да излязат за една вечер с някой от досегашните им, експериментални партньори. Двамата се избират без колебание един друг и когато се срещат в обичайно предназначения за целта ресторант, където винаги се хранят и други подобни двойки, решават да захвърлят устройствата си и да се прехвърлят отвъд стената, ограждаща обитавания от тях утопичен свят, дори и там да ги чака нищото. Когато охраната се опитва да ги спре, но те не се подчиняват, целият свят застива и се разпада, разкривайки се като дигитално построение. Компютърна симулация се оказват и самите те – изпаряват се като хилядната, завършваща изчисленията на съвместимостта помежду им версия на една програма, която ги среща в реалния хаос и шумотевица на някакъв бар.

Теза:
Оказва се, че в системата е интегриран бунтът срещу нея, че алгоритъмът, изчисляващ сходството, включва свободния избор. Или по-точно казано, че технологията отменя сама себе си, подпомага, усъвършенства и катализира намирането на любовта, оставайки скромно в пределите на това, да бъде средство.

Антитеза:
1. И все пак, тази технология има една платоническа предпоставка – че за всеки съществува точно определена собствена половинка, единственият/единствената. Следователно тя не изхожда истински от откритостта към другия, която е предусловие на всяка близост. Да си открит към другия ще рече, да не го разглеждаш като материализация на една съзерцавана от теб вечна и неизменна мостра (в случая – на един статичен профил, представляващ сглобка от качества), стоейки в привилегированата позиция на негов демиург, а да си готов да се откриеш, оголиш за едно споделено с него и поради това непредвидимо случване, в което „образът“ му е динамичен, ставащ и носи следата на собственото ти участие.
2. Опитът, на който се позовава системата, е нещо, добивано единствено в споменатата откритост. Той не е фийдбек, чрез който се изгражда профилът на идеалния партньор, а нещо, което изгражда и променя теб самия. Освен това опит не се добива насила, по задължение, защото тогава ти отсъстваш като онзи, който би трябвало да бъде досегнат от него, т.е. не си открит, а си капсулиран в себе си и се стараеш да устискаш неволите, на които си подложен. Вярно е, че особеното, индивидуалното е не-обходимо (незаобиколимо), когато става въпрос за любов към човек, а не към Бог, и в такъв смисъл подобна технология би ти помогнала да намериш онова, което пасва най-много на склонностите и предпочитанията ти. Но и тогава тя би работила единствено в случай, че си зрял психологически и наистина се стремиш към близост, а не към самозадоволяване в присъствието на друг. Нещо повече, склонностите и предпочитанията на двете страни много рядко съвпадат. Тяхното съвпадение е митологичният момент на една връзка, докато същественото в нея е желанието за близост – ако го имаш у себе си и не си твърде закоравял в характера си, си способен и на най-неочакваните преобразявания.

Синтеза:
Най-подходящият, намерен от системата, обаче може и да не се тълкува платонически, като Единствения. Системата регистрира, че някой ти допада относително, и те разделя бързо с него, за да породи копнеж – особено в случай, че не си се престрашил да го обладаеш. След това, ако се признае, че особените нагласи и склонности, т.е. известни стереотипи, все пак играят роля в зараждането на привличане, програмата те захвърля в абсолютно неподходящи и мъчително дълги връзки, за да се получи контраст, подсилващ образа на този някой. Тя подклажда копнежа като създава препятствия помежду ви и същевременно ви среща отново и отново. Накрая идва драматичната кулминация – ситуацията в стил „Орфей и Евридика“ и даването на повод за бунт срещу системата, която привидно ти натрапва друг човек за твой доживотен партньор. Това развитие се проиграва в 1000 вариации и така у теб се оформя убеждението, че си срещнал Единствения – 99.8% сходство.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Петър Първанов – Бележка към Хезиод

Борислав Янев, Митичен пейзаж, 180х100см.

 

бележка към хезиод

под ябълките златни залезът дълбок полегна чак до утре
а дъжд нощта доведе най-светлата тъма безвремие
докосна вечен миг момент неизмерим на битието
не ще засити никой даже с всички думи боговете
многоименното също носи една единствена съдба

 

зелен чай

лежа си с китайски будистки трактат три странички
и четири листа бележки нищо несвързано няма
изворът при който съм спал е днес скално дърво
светлината се е наляла обратно в своите слънца
елен излиза от гората със срязани китки до слабините
вселената далеч повече от вселена не го приема
тъй и умът сърцето преживяло целия смисъл
грешка в магьосничество с времето е моята болест
тънък бриз бели морето рееща се реалност замества
виждането с видяно пясъчна яма чувството безкръвно
нима си само щастлива с мене ще си променя душата
слабата дума е луничка съсирена в бледния мозък
това ли е моята паничка ориз да преживея потопа
незначителна е природата на чудесата всезначни
чашата ти прелива в чайната ме прегръщаш открито
водата вечна така ме подлудява от радост да бъдеш
небето изворно трепва влизам да ти търся бижуто
клонка се люшва в твоите очи и с лед се покриват
осъзнаваш внезапно защо мъченичествата са ни нужни
докато все още сме някъде порцеланово живи

 

проповед от колекционера на саби

и тъй аз чух самотен в моята градина пронизно хладна
удобно сигурен сред шкафове витрини сейфове ключалки

още малко обусловеност малко страсти и страдания
още съм достъпен малко жаждата полепва още
имам трайност и променям се още съм болезнен
преходен съм още имам си илюзии и се очаровам

как дъжд пробожда и разсича а ни следа от капчица
поривът светлинен как свисти и сянката е празна

ос през центъра и извор през върха през мълчанието слово
вътрешно умение през братство с външната съдба

 

хартия за снежния леопард

вярвах аз но също като теб и тях не бях видял

в самата празнота където вечното претегля смисъла
от високата страна на прохода планински
в небето себе си стопил сенчестото битие приех
порива сетивен и необуздан към материята жива

сянка облачна ли в пещера се влива
сипей ли се плъзва по свлачището каменно
пряспа ли от хребета се стича в погледа
ледник ли луната скрежна дъхва откъм залеза

най-паметни в живота ни са призрачните гледки

събирач на билки на греховете опростител
излязъл вече от потока все за нас се връща сънно
с ума си в друго измерение не на показ изявен
на скритост неговото щастие се основава

снежен дух сред бляскави години в повсеместна тайна
невъзможно може би несъществуващо създание
макар да бях до него никога не го видях напълно

спомен изживян като мечта без да е достигнат
сега до истината близо по-добре познавам тайната
всяко нещо е значението тихо на останалия свят

 

проста равносметка

дъното на амфитеатъра меко блести
пиедестал на еднозначните отговори

подавачът на топки със слънчева шапка
следи играта съвсем концентрирано

макар да не е негова и да съзнава
своята мисия безрезултатна си повтаря
малките планове не кипват ума

момчето при всеки несполучлив удар
с ловко усърдие обръща нова страница
от партитурата на световната слава

представлението някак в него прокрадва
великото чувство за принос неочевиден
резултата не чака оценка на времето

момчето участва едновременно в поражения
и победи и те още нямат власт над него

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Petra – Татуирана със слънчеви лъчи

Борислав Янев, Извънземни, 21х29см., молив

 

Ежедневие

Ставам,
лягам си,
ям –
пред компютъра.
Виртуално живея
сред стени от хартия,
в олекнали замъци.
Промъквам се през
невидимо време.
Страхувам се от вятъра.

 

***

Чашата се счупи.
Разпиляха се парчета –
остри,
назъбени.
Безкомпромисни въпроси.

 

Начало

Безвремие,
първичен мрак,
зародиша обгърнал.

Движение.

Размекнатото огледало на
морето се огъва, под
ударите натежали от копнеж.
Размекнати часовници
отмерват времето със
тежки,
мазни
капки, които
сливат се с морето.

Сонарни удари гравират
върху тях
Делфини –
водата ги оформя.

Отново
и
Отново…

Делфините ме гледат –
в очите им
се отразяват
моите очи…

 

***

Пристигнала,
с 300 000 километра в секунда,
светлината пълзи през летния следобед
и мързеливо се изтяга
в тишината.
Стена,
татуирана със слънчеви лъчи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Тинна Панайотова – Желязо и тъга

Борислав Янев, Въображаем портрет, 33х25см.

 

Плод на въображение

Желание
изгарящо
в съня ми
и наяве.
Виждам теб
съществуващ и реален
и те чувствам
кожата ти
нежна
топла
и те чувам
спокоен монотонен
глас…
Но само
плод на въображение
оказа се това.
Въпрос
ще те срещна ли,
ако просто
не заспя?

 

Какво искаш от мен?
Нищо не мога да ти дам
и не искам нищо да ти взимам.
Ще ме обикнеш,
както всеки.
С всичко се свиква.
Не съм представата ти
и аз имам кусури
и понякога съм скучна.
Ще си омръзнем и
ще ти стана рутина.
Ще се гледаме с ненавист,
даже и…
с тъга по отминалите мигове.
Не ме желай, когато
Не мога да съм твоя.
А замисли се какво ще бъде?
Дали ще е като сега?
Когато нямаме търпение
Да си откраднем по
един поглед.
Ръката ми случайно
да е допряна до твоята.
Да ме възбужда дори
името ти,
произнесено от непознати.
Да те търся в сънищата
и ако те намеря
после да псувам алармата.
Да ни е трудно
и да ни е най-лесно едновременно.

Не бързай.
Даже спри.
Остави ни да бъдем
или си отиди.

 

Бездна
без светлина
без чувства
безумие
без теб
без думи
край или промяна
няма
нямам
няма ме
ще остана скрита
в космическо огромна стая
края на мечтите
края и на рая
безнадеждно е
точка, но без запетая.

 

В твоите очи
виждам се преди
спи.
Градът рисува дните ми,
няма гума и молив.
Празен стар статив.
Просяк съм на колене
моля те за цветове.
Мое отражение си ти.
И времето не ни прости
чупи от душите ни
спри.
Всеки спомен
всеки мен
всеки образ нероден
скрий.
Последен вик
открадни
затвори
заключи
в душата си.

 

На края на света

На края на света
няма звук,
нито светлина.
Споменът от мириса
постепенно избледня.
Спомен от вкусът
на устните ти
стискам в ръка.
На края на света
остава само нежна
топлина
и пръстите ми
вплетени
в твоята ръка.
На края на света
няма звук,
нито светлина.
На края на света
остава само любовта.

 

Да обичаш пътник

Тъжни звуци
на желязо и тъга.
Гарата плаче,
а аз стоя
и гледам теб.
Силуетът ти
огрян от слънчеви лъчи
мълчи.
Заминаващият влак
оставя празна гара,
но с безброй
загинали
мечти – души.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X