Виждам, че Т. Ушев е упражнил стандартната критика срещу българските интелектуалци, че не упражняват полагащата им се критика срещу властта, без да се усъмни дали е полагаща се и дали изобщо има интелектуалци, в смисъл че първата работа на интелектуалеца е да се усъмни в своята интелектуалност.
Защото графично, какъвто му е занаятът на Ушев, това би изглеждало така – има един кошер на интелектуалци, кръжащи в орбита на невъзможност към импотентност, а резултатът е неекологична визия, упражнявана и от местните сатрапи.
Нека да му помогнем с марксистката критика спрямо разделението на труда, което трябва да бъде премахнато, и няма как ушевци да не са алергични към тази претенция.
Но това е лява визия. Тогава да му напомним консервативната визия, на такива като Бентам и Мандевил, където няма добър кошер от интелектуални пчели, който да е ефективен, защото това са постоянно разкайващи се крадци, и станат ли наистина добросъвестни, всичко се проваля.
Нормалността на живота е правилно избраната и контролирана порочност.
Ако и това му се струва неубедително, да му припомним визията на безукорния от расата на върколаците, Артюр Рембо, за който Хенри Милър, не чак толкова блестящ интелектуалец, във Времето на убийците казва следното:
Срещу анабазиса на младостта Рембо опозиционира катабазиса на сенилност. Няма междинно положение, с изключение на фалшивата зрелост на цивилизования човек.
И това е проблемът и досега на Европа с гнил парапет и гнили интелектуалци – да се мисли за изключение – докато ти, Ушев, като отдаден космополит терминираш abject-българското.
Една от любимите игри днес е развенчаването на фалшиви претенции и фалшиви звезди на успеха, но всъщност това е глорификация на фалшив проблем. Защото капитализмът се е научил да профитира от дисфункцията и кризите на собствения си неуспех. И затова обществото на спектакъла процъфтява.
Интелектуализмът, също както меланхолията на средновековните суверени, се изражда в демократизирана депресия. Суверенното бреме да бъдеш самия себе си, това което Дерида нарича ipseite, може да бъде разтоварено само в контра-трансфер – има там едни нещастни българи, защо да не ги сръчкам? Врагът като гещалт на собствения ми въпрос.
И Ушев предусеща отговора преди въпроса, в който се е обезличил.
Изводът е само един – Ушев има само въобразени врагове, които още такива като Макиавели са презирали.
Има тук една (не)българка, която пише за бунт, револт, револвиране, но и за надървяне и какво ли не, а се оказа, че чудесно пасва на буржазния начин на живот, жената анти-Рембо, един контратрансфер, който никога не прилага към самата себе си
Ушев, ти се изживяваш като защитен свидетел спрямо българското, без дори да се усъмниш в протекционизма на собствената си свобода.
Имаше един такъв, Георги Марков, който се усъмни и в съмнението относно съмнението не въпроизведе хегелианската врътка, а остави нещастници като нас да донаждаме неизводимото.
Ти можеш да илюстрираш посредствени разкази, но не и разказа „Кръв от къртица” и ще ти кажа защо. Този разказ се крепи на отчайващо несъкрушим виц – истината е, че нищо на този свят не може да ни помогне. И пациентите са неразличими от лечителите – фармакон. И кръвта, всичката кръв на света, е възвишен обект, който запълва което сам е издълбал.
Няма как да го изографисаш, тук става въпрос за инкорпореалност, за невъзпроизведим жест също както женски оргазъм.
Разбира се, че е неполитически некоректно да се нахвърлям срещу такива като теб, които критикуват abroad.
Въпросната българка ще преформира abroad като бордерлайн ситуация, но самите французи ще се питат – какво й е на тази жена, толкова е добре уредена тук и т. н.
Нека да бъдем справедливи, сигурно става въпрос за страдание, за носталгия, ностос.
Но България, нейното страдание, не е нейното, нито пък твоето, Ушев, от което страдание ти си имигрирал.
Казано лаканезе, наистина не е страдание, а наслаждение. Да ти го изписвам ли на френски? Нашите провали извайват тялото на наслаждението, което не принадлежи на никого. Но има едно принадено наслаждение, което може да се усвои и много прилича на принадена стойност, което автоматически те прави капиталист.
Да ти е сладко, Ушев. Както да й е сладко и на Кръстева, докато си въобразява, че страда. Въобразеното отношение към реалните условия на екзистенция е идеология.
Но ако на теб ти е простено да не знаеш Лакан или Алтюсер, на нея не е.
Затова ти казвам съвсем политкоректно като партиен секретар – майната ти, Ушев, ти никога няма да получиш своя Рембо, а само своя институционален Сорос, зад който екзистенциалният Сорос няма да е щастлив от соросоидните ти упражнения.
Ваня Вълкова, Target
списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X
