Вероника Цекова, „psycHOSE” (de) (бг. психоза/ПАНТАЛОНИ), интервенция върху реди-мейд (традиционни кожени панталони), кожа, гравирана, 2019
И като млада беше същата, но сякаш ангажиментите я държаха. Децата я обсебваха, сега зацикли.
Каква е тая мания, така и не разбрах?! Никога не съм разбирал жаждата за слава – не тежи ли: да те гледат, да те спират по улиците, да те поздравяват?
Откакто завърших техникума по електроника не съм имал други амбиции, веднага на занаята и готово. Хляб да имаш – другото – вятър!
Назначиха ме в завода, още съм си там, расте си ми и стажа, и заплатата – какво повече?!
Е, малко било, малко, ама чукам и на частно – през ден ме викат за някой бойлер. А нея, коя я търси, никой, с цялата литература дето е изчела, поръчка за нищо няма.
Връщам се назад и се чудя как се събрахме тогава, майка й все това повтаряше: “взела си илитерат, невежа, обикновен електротехник“.
Майка й, Бог да я прости, в университета преподаваше – филология. У тях стените все в книги, а у нас един Чудомир, Вазов, няколко кримки и “Винету“.
Баща й и той един пуяк беше, лека му пръст. Той пък преводач, да го еба, ама към посолство, та с него не се говореше.
Ама после…. като клекна на триста лева пенсия и – “зетко дай“.
Зеле – един бидон за нас, един за тях, картофи – една каса за тях, една за нас – простият зет с трите книги!
Още се чудя защо ме взе? Тя тогава беше редакторка в един алманах в едно писателско дружество, после дружеството го закриха и така до днес – безработна. Ама, ако й кажеш, жив ще те изяде!
Творец била, бавна работа, с години узрявали сюжетите.
Един ден ми вика: “ако Сергей не ме беше зарязал, никога нямаше да се омъжа за електротехник”.
И разбирам аз, че имала някаква любов полуруснак, правил тук докторантура във френската филология, начетен там, всичко както си трябва, ама я зарязва на двайсет и седем и ще не ще – каквото й попаднало, него взела.
Абе, не знам аз това творчество, ама гледам я – пише нещо, хвърля, задрасква, после плаче, скача по него, докато не отвори бутилката и не седне пред сериалите, и така вече десет години.
Преди добре – вземе децата, заведе ги на училище, върне ги, ама сега – студенти са вече в чужбина, а ние сами?!
Даже ме е страх нещо лошо да не направи, да не си посегне.Ей, как не се намери един издател толкова години да я издаде, че да се кротне – никой!
Виках й по-рано: “дай, ще ти платя една книжка, че да имаш издадена“, а тя като скочи, като кресна: “самиздат – какво унижение, аз съм талант простако, две филологии съм завършила“.
“Добре де“, викам й: “Талант си, ама като са прости онези там и не те оценяват, пък може и с връзки да е, свои хора пробутват, знаеш как е?“.
Дано не разбере някога, ама как съм ходил да се излагам преди години със стиховете й по редакции и издателства, само аз си знам.
Не я знам аз тая филология и как е била редактор, ама с колкото издателства се срещнах, токова ме отрязаха.
Пак така – депресия, вино, скандали, рев – дожаля ми. Хванах ръкописите, издирих адреси на издателства и чукам от врата на врата.
Всеки го чете, но понеже културни хората, само се подсмихват и ми ги връщат: “нашето издателство е профилирано“ или “не издаваме български автори“.
Накрая с връзки, покрай един от завода, жена му учителка, стигнах до българското издателство, дето било профилирано. Там само дето не ме замериха с тетрадката й, вика една жена, крещи: “г-не вие подигравате ли се с нас, ние сме сериозно издателство, това което носите е на ниво детски лексикон“.
Голямата писателка, ще ми разправя, смяха се хората, аз се гърча като червей.
Ама пък, иначе е кротка, мила е – понякога седна та сготви мусака, пръстите да си оближеш. На децата как четеше, заедно пиеси правеха – добра майка е.
Пък и не, че се хваля, ама от всичките жени на колеги изглежда най-добре. Моята стройна, руса, културна – техните едни тетки. Моята като дойде на парти – две думи ще каже, ама на място, техните тъпи – само за децата говорят, ограничени едни.
Като ходеше в училище да взима децата, учителките бяха във възторг каква майка имат момчетата – изтънчена, фина, от сой жена – друго си е.
Затова сега се чудя какво да правя, че да не рухне, да не изпадне съвсем, като заминаха децата.
Мислех на курс да я записвам, да плете нещо – гоблени, щеше да ме убие. На спорт вика големият син, на фитнес, един път отиде – простаци имало само, необразовани били.
Карта за плуване й взех – водата била студена. За йога й купих, там пък луди били, бабички.
Мисля, не знам, че нищо не готви, не пере от дни, така как ще я караме?!
Снощи малкият син се обади, учи информатика във Виена: “тате, вика, пък ти не можеш ли да й измислиш един издател, актьор, ей такъв фалшив, а да платиш книжката“.
Та като се замислих, що да не мога?!
Детето ме светна – имало групи в това – фейсбук, само профил да си направя, и можело да наема артист.
Ами да, всичко има вече, дето ще се излагам със стиховете й, направо й наемаш и айде.
С детето го измислихме. За рождения й ден уж съм пратил от стиховете й на конкурс, като изненада, и издател се влюбил. Детето даже страница с конкурса направи и името й на първо място, много го бива.
– Златинче, няма да повярваш, ама твоят мъж, дето все го хокаш, ти е приготвил изненада, много ще се учудиш?
– С нищо не можеш да ме изненадаш, аз съм провал, свършен човек.
– А, Златинче, не така, гледай тук, ела де, ела да го видиш на екрана.
– Първо място конкурс “Юлски рози“ за Златина Едрева Чергарова със стихотворението “Почти дословно“. Как така бе, Антоне, аз не съм кандидатствала никъде, как ще спечеля?!
– Ами, Златинче, аз твоят мъж, ти направих скромен подарък, изпратих твой стих. И ето, че било правилно – първо място.
– Антоне, това верно ли е, да не ме будалкаш нещо, пил ли си?
– Чети бе, Златинче, чети!
– Първа награда – преференциални цени за издаване на книга.
– А, така, ще можеш сега да си издадеш книжката почти безплатно, че и с награда. Виждаш ли, а ти се отчайваш, не кандидатстваш!
Че като скокна тая жена, като се изпружи, изпъна една важна, като залъщяха тия очи – не можеш да я познаеш:
“Оцениха ме, защото разбират, едни от малкото. Винаги съм знаела, от дете, че трябва да пиша“, и като се стегна една – спорт захвана, да се облича, да си купува, къщата излиза, нареди – всичко.
Виното чак махна. Една чашка вечер и това е, а до пет бутилки е изпивала на ден.
С едно актьорчесе спазарих, младо, ама с фасон такова, важно изглеждаше.
Вкъщи дойде – много добре го изигра.
„Госпожо, силно сме впечатлени вашата поезия, мисля че сте откритие за българската литература“, вика младото.
Тя се черви, руменее, диша тежко, трепери една – много се зарадва.
Та сега книжката се води под печат, после ще го мислим със синовете къде да го издаваме, грамота получи с куриерска служба.
След туй влезе в сума писателски групи, профил си направи във Фейсбук.
Синът, малкият, нали е умен, пак вика: “сега тате е най-лесно – правим си фалшиви профили и пишем за стиховете хвалебствия“.
Но понеже децата нямат много време, направих си три профила: Салвадор Ромеро, Чингис хан и Габриела Салиенте. Приеха ги и тримата в групите и почнах.
Гледам я дали пуска, после сядам и пиша. Тя пусне примерно:
“Ти, майко, моя си в мен опора, без теб да дишам днес не мога аз, затуй умирам бавно, но в захлас“.
“Стиховете ви ме просълзиха“, пише примерно Чингис хан или: “талантът ви е огромен, несравним“, пъшка Ромеро.
Като захвалиха моите хора стиховете, така стана, че и другите членове на групите започнаха да пригласят. На ден получаваше към двадесет положителни коментара и възхити.
Определено й се отразяваше добре, нищо, че с нея вече трудно се говореше, защото й потръгна, но беше все в настроение.
И всичко изглеждаше чудесно, докато един ден…
Прибирам се и заварвам вкъщи някакво много странно същество.
Много дебело нещо с момчешки дрехи, но с огромен бюст и бръсната врат. И гледа такова едно враждебно, свило юмруци с поза на бияч.
“Антоне, запознай се това е Илай Филц, много талантлив автор, надеждата на българската поезия“.
Ма какъв автор ма, си викам, то това е жена, ама си затраях.
После ми заобяснява – не било тя, “то“ било, защото нямало пол.
“Как да няма пол бе, Златино, те циците му на това нещо огромни?!“.
“Ех, че си невежа Антоне, такъв простак си, примитив! Полът е културен продукт, измислица, ние сме го създали, хората. Това са остарели схващания – сексизъм“.
Замълчах си, кво да кажа, явно съм пропуснал последните тенденции в културата, то не може всичко да следиш.
Добре, съгласих се, самоопределяло се, пол нямало, талантливо било, ама като ми изтърси Златина, че ще спи у нас, тогава вече леко се озъбих:
“Защо ще спи тук, бе Златино, за чий?“.
“Илай е в труден период, има тежки отношения с родителите си, не го разбират, не приемат трансформацията, но какво ти обяснявам, като нищо не схващаш“, тросна се леко, та спрях да питам.
Седмица –две остана Илай у нас. И… те ти – ново двайсет.
“Антоне, седни“, вика жената: “важни неща ще говорим“, бодна ме нещо, не започваше добре.
“Изнасям се, открих любовта, Илай ми дава всичко – разбрах, че не съм живяла досега, вегитирала съм“.
“Къде ще идеш Златино, нищо нямаш?“, креснах.
“В къщата на приятел на Илай, където са приютени още три двойки, откриващи себе си. Взимам парите от земите – после ще търсим работа“.
Взе си нещата, тръгна, и вече втори месец съм сам.
Да си призная, мечтал съм си да съм ерген, но не очаквах, че толкова тъпо.
Като настана една тишина, с нож да я режеш, потискащо едно, тягостно.
Виках няколко пъти съседите, пихме, пяхме, ама скучно, не сме в гимназията.
Пробвах да готвя, да се уча – трудна работа. Пък и защо да готвя, за мен само салам, буркан чушки и това е.
Горд съм, че научих как се пуска пералнята, виж това си е успех.
Ама скуката е голяма и мъчно едно, душно, смешно ще прозвучи, но плача понякога, дърт мъж, а плача.
Пак детето, малкото, обади се и вика: “тате, влез си намери гадже в сайт за запознанства, за това са тези неща“.
Срам, не срам – влязох. Сложих една снимка от преди десет години и пиша: “търси сериозно запознанство с цел съжителство, коректен, с дългогодишна работа, осигурен трудов стаж“.
Няколко дена – никой. Писах аз, пращах сърца, целувки – мълчат тия жени – нищо.
Не щеш ли, след седмица ми пише една: “впечатлена съм от желанието ви за обвързване“.
Поглеждам снимката – нормална жена, прилична – предлагам среща – съгласява се.
Изкъпах се, теглих една контра и тръгвам. Срещата е в “Халите“, ще пием кафе.
Дойде жената, видя ме и седна: “приятно ми е“, казва: “Драгишева, гимназиален директор, неомъжена“.
А, викам си, образована жена, прилична, пък неомъжена, малко над петдесетте е, тука има нещо – прав бях.
Извади една тетрадка жената, наплюнчи пръстите и започна – въпросник.
Като на интервю за работа съм отговорил на над петдесет въпроса – образование, интереси, връзки, контакти, приятели, вкусови предпочитания. Три пъти се препотих, те въпросите неудобни, мъчни с уловки – даскалка.
За себе си нищо не каза, прибра тетрадката и каза, че ще ме уведоми за резултатите от изпита, имало и други кандидати.
Тогава им теглих една на тия сайтове, повече не влязох.
Тя после звъня учителката, вероятно съм бил одобрен, но не вдигнах, стори ми се безумно.
И докато си седях на балкона една събота, бършейки сълзи, съседката от горе ми вика: “комшо, що си не вземеш куче, ще ти олекне, аз откакто имам Сибила, друга съм“, тя вдовица горката.
Ми ще взема, що да не взема?!
Отидох на „Птичия пазар„ разгледах, и си купиш една пудел, най-ми харесаха пуделите.
Хектор, така го кръстих, Хектор. И сега ходим двамата по кучкарските поляни, там да говоря с хора, а той с кучета.
Голям другар е Хектор, обична гадинка се оказа. Като съм тъжен вечер, идва и си слага главата на коляното, гледай, хем животинка, пък… разбира.
Кучкарките, за жалост, се излязоха голямо разочарование – до една истерички.
Подуши Хектор някоя женска и тия лели като писнат, сякаш я е заклещил вече.
И там с неудоволствие ходя, разхождаме се с него на горната поляна вече, никой няма и си пъшкаме двамата самотника.
И тая вечер не знам какво ще правя, няколко часа имам за убиване, после сън.
Не съм вярвал, че ще чакам с нетърпение да ида на работа, да видя хора.
Я?! Кой отключва? Никой няма от тук ключ, крадци да не са?!
– Златинче, какво правиш?
– Нищо Антоне, прибирам се, защо седиш на затворени прозорци, навън се пръска от жега? И какъв е този пес?!
– Това е Хектор Златинче, взех го, щото ми беше тежко сам, ти как така?!
– Дълга история, не потръгна, Илай се оказа вятърничав. Ами, млад човек, то аз и какво очаквах?! Така ли ще ме гледаш, вземи багажа.
– Ще го взема, как няма да го взема.
– Златинче, много ми се яде от твоята мусакичка, ще ми направиш ли?
– Ще ти направя, ще ти направя, искаш ли и от онази питчица с масло, дето я обичаше много навремето?
– Искам, искам, как да не искам!
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
