Велина Караиванова – 70-годишна пенсионерка работеща

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – White and Black Wings of an Angel

 

70-годишна пенсионерка работеща. имам 45 години стаж като медицинска сестра взимам 350 лева пенсия. няма какво да направя. как няма. вземи камък и счупи някой прозорец на парламента. представих си я с кърпа на чело и с боен вик седемдесетгодишна телмаилуиз. не мога. трябва да работя за внуците. виждам я как пълни с шепи празен басейн. накрая успява. отделя се от дъното и отплава. след 70 броя ставане лягане работа ядене празници свърши хартията верото също малко благополучие срещи раздели пазар дистанционно лесна книга ферма за мравки без мравки забравили сте да поръчате едри американски ровиш по мравуняците за неопитомени дивачки. в друга вселена. буря с глава на карфица. на която стъпваш. и те удрят с тарани. не падаш. притегателна сила на концентрирано бедствие. равновесие. примесено с лютив страх който се изпарява от напрежение. готов да убиваш или да умреш. порой гръмотевица град удрят инжекция с течен метал втвърдява се в гръбнак. чук в телевизора в ръка с изпъкнали вени. чук и огньове. поглъщат и правят на прах сладко-отровните сънища. хамакът тук се люлее. дрънчи фалшиво песен приспивна. 70 такта е и е лесна-на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Аз съм наркоманът, който чака в неделя

Петра Марино, Фотография; сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

 

Аз съм наркоманът, който чака в неделя
Аз съм майката, която не си е измила косата
Аз съм бащата, който забравя да купи мляко
И пенсионерът с две лимонади на касата
Подаръчна хартия, увила космоса
Маскирано минало
Несихронизирано време
Скролер
Ръждясало сито в реки от злато
Социум, който реже пъпната връв
За самостоятелно дишане

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Абдул Хади Садоун – Привикваш на смъртта

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Привикваш на смъртта

Привикваш с метафизиката,
с отвратителната рутина да се мре.

Нещо
което те кара да наблюдаваш и изследваш
лекотата и нетрайната същност
на нещата.

Мълчаливия покой
на залутаното същество
усилието да забравим
издигащия се бич.

Романтично кътче
единствен отшелнически жест

някъде
да се чувстваш пулса
на задействащото време.

Извиняваме се,
няма да е повторимо.

С всеки изминал ден
все повече привиквам със смъртта
този пътник куц и перфектен,
който спокойно пресича
с нечута стъпка
някакъв толкова близък площад,
че няма време да съзерцаваш сцената
нито примирие
та да бъдеш свидетел на откровението

 

Te acostumbras a la muerte

Te acostumbras a la metafísica
a la malísima rutina de morirse.

Sin más
cosa que te hace observar
la ligereza, y fugaz
naturaleza de las cosas.

La silenciosa calma
del ser errante
y nos empeñamos en olvidar
el azote creciente.

Romántica rinconera
es el único movimiento ermitaño.

En algún lugar
y te sientes el latido
del causador tiempo.

Nos disculpamos
no vaya a ser repetible.

Cada día
me acostumbro más a la muerte
ese paseante cojo y perfecto
que camina tranquilamente
sus pasos ligeros
en una plaza tan cercana
que no te da tiempo
a contemplar la escena
ni darte tregua
a presenciar la lucidez.

 

Лека усмивка

Казвам ти
че пътищата не са моя страст
аз съм човек
домошар
не обичам да се повтарям
краката ми не издържат пътуването
препъват се във вечността
но
все по-далеч отивам
не ме съблазнява желание да изчезна
нито удоволствието да бдя над пейзажите които отминават
прахосвам си времето като пътник в собствената си стая
съзерцавайки туристическия справочник
усмихвайки се без нищо да трепне в мен.

Казвам ти
че не съм Виргилий
не съм собственика на лекото куфарче
само съм отслабнало зрение
и леката усмивка
на един образ цвят сепия

 

Sonrisa ligera

Te digo
que los caminos no son mi profesión
ya que soy por excelencia
un hombre de casa
no me gusta plagiarme
mis pies no aguantan el viaje
se tropiezan desde la eternidad
pero cada vez
me marcho más lejos
no me seduce el deseo de desaparecer
tampoco el gusto de vigilar los paisajes que pasan
gasto mi tiempo como un viajero en su habitación
contemplando la guía turística
y sonriendo sin apenas despeinarme.

Te digo
que no soy Virgilio
no soy el dueño del ligero equipaje
soy una vista cansada
y la sonrisa ligera
de una imagen en color sepia.

 

Градът

И градът сега,
една разкривена линия в ръцете ми
карта на разочарования

През тази врата излизам да посрещна деня
и от същата изпращам залезите
пропити в своя празник от янтар

Пред този камък
запазвам си дъх за поредния сблъсък

Това е ден смутен и объркан
планира посоките ми в кошницата на нищото

Тук моите стъпки
отпечатват вечните си лабиринти

Сивият залез
очаква
плодовете, които сутринта ми сбира.

Тук облаците ми се губят
Сянка на примитивни опити

Сбира ни страх, не любов, скъпа,
затова сме в прегръдка цялото време.

 

La ciudad

Y la ciudadahora
una línea torcidaen mis manos
un callejero de desilusiones

Desde esta puerta salgo a recibir al día
y desde la misma despido los atardeceres
que se empapan en su fiesta de ámbar

Ante esta piedra
almaceno mi aliento para otra novillada

Es un día confuso y desacorde
planifica mis destinos en la cesta de la nada

Aquí mis pasos
estampan sus eternos laberintos

El atardecer gris
espera
la fruta que cosecha mi mañana

Aquí mis nubes se merman
Sombra de tentativas crudas

Nos une el miedo no el amor querida
por eso nos abrazamos todo el rato.

 

How I am not self?

How I am not self как не съм себе си
и при всяко обръщане
и на всяка крачка
в същите огледала попътни
край същите дървета също попътни
тичам като луд кон
след безсмъртието на снимката

How I am not self
Като море, пренебрегващо първата си капка
като море, пренебрегващо първата си точна капка
като море, пренебрегващо първата си точна и изящна капка

Вчера, докато гледах залезите
от облачните прозорци на твоята стая
и не правехме любов както обикновено
не знаех какво означава тази английска фраза
от филма, който гледаше така ентусиазирана
Не знаех какво искам от собственото ми очакване
нито защо да се чувствам разгромен

How I am not self
толкова, толкова, че гърбът ми ме държи завързан
яко
за празнотата

 

How I am not self?

How I am not self
y en cada vuelta
y en cada ida
y en los mismos espejos del camino
y en los mismos árboles también del camino
corriendo como un caballo loco
detrás de la inmortalidad de la foto

How I am not self
Igual a un mar ignorando su primera gota
igual a un mar ignorando su primera y precisa gota
igual a un mar ignorando su primera precisa y airosa gota

Ayer mientras contemplaba los atardeceres
desde las ventanas nubladas de tu habitación
y no hacíamos el amor como de costumbre
no sabía qué significaba esta frase inglesa
de la película que veías entusiasmada
no sabía que pretendía de mi espera
tampoco el por qué de sentirme frustrado

How I am not self
tanto que la espalda me ataba
firmemente
al vacío.

 

Дупките

О, Господи!
когато рисувам главата си, се явяват дупки
Когато разтърся глава, дупките ме перфорират
Когато поклащам глава дупките ме следят
Когато говоря на главата, дупките в мен преливат.

Няма надежда
главата
нарешетена от дупки
да запази някаква посока
само дупки.

Дупки
Защо, Господи?

 

Los agujeros

¡Oh Señor!
cuando dibujo mi cabeza.aparecen los agujeros
cuando agito la cabeza, me perforan los agujeros
cuando revuelvo la cabeza, me vigilan los agujeros
cuando hablo a la cabeza, me inundan los agujeros.

No hay esperanza
la cabeza
taladrada por los agujeros
no podrá conservar ninguna dirección
solo agujeros.

Los agujeros,
¿Por qué, Señor?

 

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Обсесивно компулсивно ядене на семки

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Not a Horror Movie

 

В родината се става рано
преди да е съмнало
закусва се нещо вкъщи
например бъркани яйца
или не се закусва
Денят ще бъде кратък и
трябва да се оползотвори

В неродината когато и да станеш
е време за закуска навън
кафенетата са пълни шумни
тракат чиниите в миялната
съска парата на кафемашината
хората се надвикват
надъхват се за новия ден
който ще бъде дълъг и горещ
и трябва да се преразкаже

В родината е тихо сутрин
Смълчано
леко гневно

 

Мозъкът не прави разлика между истина и илюзия

Представи си една
Лимонова градина
Зрели лимони греят
В короните на дръвчетата
Откъсваш един плод
Бавно го разрязваш
На четири по дължина
Вдишваш дълбоко свежата
цитрусова влага
Вземаш един резен
Опитваш го с език
Впиваш зъби в крехката пулпа
Сокът хладно потича
Ободряващо-разяждащ
Представяш ли си го,
Куче на Павлов?

 

Обсесивно компулсивно ядене на семки

мачът започва в шест вечерта момент на семейна идилия
общ език мечтано изгубено щастие заслужена зона на комфорт
гооооол вика той и се повдига леко от дивана утре ще бъде в усмирителна риза
гооооол вика тя и си долива в чашата бира утре ще я ограбят в автобуса
ти си на балкона държиш антената в правилната позиция затаила дъх има мир
всичко е наред има чувство на заедност те се забавляват
споделен ентусиазъм сплотеност спонтанна детска радост
да го духа инфлацията
гоооооол

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Сантяго де Ариба – Последната сричка

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Urban Patchwork

 

Писна ми от това посредствено, тъпо, светско съществуване. Не мога повече да понасям съседите, колегите и обичайните с тяхната бира и пържени картофи. Предавам се вече като виждам ясно как планетата ни галопира необуздано към едно системно и продуктивно за все същите мутри унищожение.

Планирах всичко до последния детайл. Направих един изчерпателен инвентар на хората, които мразех. Но не се задоволих само с това. Реших да направя списък и с онези, които мразеха мен. За моя изненада и радост, открих, че при съпоставяне на двата списъка, едно име съвпадна. Беше тая гнусна свиня, това мръсно копеле, тоя помияр, дето независимо от обстоятелствата, винаги ме наричаше „дебил“.

Окуражих се двойно и се запътих към бара, както всеки път след вечеря. Игра. На карти. Отворих бавно вратата и извадих сабята. Той, разбира се нямаше представа за скоростта на моя замах. Ни най-малкото подозрение.

Приближих се изотзаде му и казах: „Здрасти, Хуан“. Измърмори: „Ето те и тебе, де…“.

Сабята ми разряза врата му на мига и главата му има деликатността да изрече, докато се приземяваше лека и желирана върху основата си: „…бил“.

 

Harto de una existencia mediocre, estúpida y mundana. Cansado de soportar a los vecinos, los compañeros de trabajo y los habituales de la caña y el pincho de tortilla. Rendido ante la evidencia de que el planeta cabalga desbocado hacia una destrucción sistemática y productiva para los de siempre. Puede decirse que algo así era lo que sentía.

Planifiqué el momento hasta el último detalle. Hice un exhaustivo inventario de la gente a la que odiaba. Pero no estaba contento del todo. Opté por hacer una lista de aquellos que me odiaban y, con sorpresa y alborozo, comprobé que había un nombre que coincidía al confrontarlas. Era ese detestable cerdo, ese mugriento hijo de puta, ese perro que, fuera cual fuera el tema del que se hablase, me espetaba siempre: “imbécil!”

Redoblé mi simpatía por mí mismo y me encaminé ar bar, como cada sobremesa. A jugar. Al mus. Abrí la puerta lentamente y desenvainé. Él, por supuesto, no sospechaba la velocidad de mi muñeca. Ni siquiera el certero toque. Me acerqué por la espalda y le dije: “Hola Juan”. Él masculló: “Hombre, aquí está el imbé … .”

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Калид Елтинаé – Дихателни упражнения

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Flying in my Dreams

 

По повод пълнолунието се озовавам в един бар наречен Естрея,
ако изобщо има някакво значение. Ти си там, цупиш се, облечена в черната си рокля. Не
сме се виждали от няколко месеца и казваш, че съм те изоставил. Изоставяне е това, което
фанатиците направиха с вярата, в която бях отгледан, докато един ден те не раздраха небето и
и не превърнаха града в отломки от думата доверие*. Но ти си добре. Ти правиш йога сега, тялото ти е храм. Мисля си, колко ли храмове съм заровил в моето. Изоставен напуснах дома си.
Оставих сестра си и по-малкия си брат да опаковат нещата си, примирени, когато последния ни дом изчезна под думата алчност. Всичко останало, което се случи след моето заминаване за друга държава, ръждяса като котва и престана да бъде избор.

„Аз съм богиня“ ми казваш ти, „и имам нужда от бог“, но не спирам да мисля за моите родители, за тези иншалах** бъдещи моменти, които не мога да споделя с тях, защото вече не сме същите. Не мога да си спомня думата забравям на турски, само думата спомням си: хатирламак.

Хатирламак как вдигаше своята леля
от леглото и я слагаше в инвалидната количка, когато загуби и двата си крака.
Колко горд беше с тези първи вени, появили се на ръката ти***
преди да покрият цялото ти тяло като пътна карта.
Хатирламак как родителите ти се шегуваха, че умираш от търпение,
докато ти взе, че наистина умря и никой не те оплака.
Хатирламак как цялото ти тяло узря когато
чу някой да казва „ Върви си вкъщи“, защото знаеше, че ти трябва нов адрес
при всяко кацане на самолета.

Да забравиш на арабски е човещина, едно колективно действие на пропускане, което потъва
е
н
с
а
На гръцки лисмонó (λησμονώ) /забравям е стряха на гълъб, в която се криехме, когато ни се виеше свят от живота.

Енса този акцент, издигащ се като пирамида в гърлото ти
всеки път, когато ти споменават думата дом.

Лисмонó тези, които твърдят, че да се учиш и да живееш някъде
не е едно и също.

Хатирламак, че принадлежиш навсякъде, от където заминаваш или от където се завръщаш цял.

Хатирламак, че езикът ти ще те следва, дори в леглото на непознат, който няма език.

Енса начина, по който някои аромати те завладяват и бомбардират вътрешния ти свят
като упояващ газ.

Лисмонó твоето гнездо понякога …
Хатирламак, че сме родени без граници, до момента, в който се докоснем.

 

*Авторът има предвид думата ислям, която на арабски означава доверие (в Бог). След атентата на 11 септември 2001 г., думата ислям придобива завинаги значение на терор (б. пр.).

**Думата иншалах на арабски означава дано (б. пр.).

***Авторът израства с поверието, че когато на момчетата започнат да им изпъкват вените, това означава, че вече са възрастни и силни (б. пр.).

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – На границата между живота и забравата

Петра Марино, Фотография; България; 2017 – Landscape in motion IX

 

***

Сизиф най-сетне се е отървал от камъка.
И слиза вечно изкривен от планината.
Скалата пази неговата сила,
която кара кръста да повдига главата.
Сизиф не може да погледне пътя назад надалече.
Освен в кривите дълбини на спомена.
Сизиф е радостен в успеха си,
но е и завинаги изгубен.
Не знае, че друг тържествува
и заглушава истината на тъгата му.
Освобождението го е погубило.
Той бавно е попил през времената в камъка.
А камъкът навлязъл е във него.
Сизиф слиза вечно изкривен от планината…
Ние ще тълкуваме фосила му.

 

***

Думите ми –
винаги са ехо,
памет на същности,
които пътуват към твоето
бъдеще – на завет.
И когато забарабанят смислите им
по гъвкавата люспица
на тъпанчевата ти мембрана,
те биват величествена скица –
мое минало, не открило края.

 

Пулс

Вдишай!
Кубчета пресована надежда
изпълват алвеолите на очакването,
раздуват се в слузта на скепсиса,
обръщат качеството на образи, думи и вятър…
Издишай!
Спрей заразна комуникация
по капков път връща
поетия вятър,
затворен, нагнетен в мъгла.
Не дишай!
В лепкавата размитост на смисъла
се отдай на сърдечна осмоза.
Вдишай!
Еротиката е в дифузията на енергии
от сгъстения пулс на докосването…
Издишай!
…към празните кухини на приемането.
Вдишай!
Епителът става предател,
защитата преминава в регистри
на канонада от погледи през…
Издишай!
…погледи към…
Вдишай!
…погледи вътре…
Издишай!
Отвъд хоризонта на събитието…
Издишай!
Издишай!
Издишай!
До точка…
…и вдишай!

 

На границата между живота и забравата е смъртта.
Когато спомените чезнат,
разпрашават се пластове от кости,
разлагат се тъкани на съществуването,
зейват кратери в мостове,
които дълго са свързвали
всички основания на дишането.
Амнезията е задъхана смърт,
четяща живота по белези и знаци,
предполагаща и въобразяваща миналото,
за да го забравя отново и отново
преди отредения край.
Как точно да не бързаме?…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Прорицателя

Петра Марино, Фотография; Варна; 2017 – Residential Geometry ХХV

 

LOR за теб

под сянката на тъмната ръка змията плъзга
Се по още топлата стомана на Норвежката красавица
родена във Шотландия. Подсвирва Прорицателя – тя
се връща на прохладната рогозка, прибира сребристото
ветрило. „Любопитна като всяка лейди. – Кажи факире…
Не си в проклетия си цирк – отвръща!“
Вахтата с прилива отпуска телата змийски
на въжетата капронови: “Колко тона трябват да се изравниш
със кея? Стотици казвам – Няма да ти стигнат дори
за Половината от злото на този бряг.“
Знам – дори да го подредя като на роботърговска
шхуна – подавам плоското шише – „Странен начин
да поправяш недействителността – смее се.“
вахтата се връща и твърди че змиите са без зъби –
“Бръкнете във торбата – отвръща Прорицателя – бавно
дай ръка – те не обичат резките движения“
изравнява пръстите Ми – Ще се изпълни Всичко що
желаеш – предсказанието наполовина – другата
– половина – утре, с хляба, който ми дължиш“
Отблъснахме със първите лъчи – шотландското
Момиче поли събира, ръце отпуска по бедрата
стройни – ще вдигнем на реята вимпела прокъсан –
змия захапала опашка – под поривите на мусона –
смея се над празни змийски кожи – изпълнени
Желания – по моста сключен от ръката тъмна и
ръката моя бледа – ще се плъзнеш и ще
ме погледнеш ти студена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Симич – Моята вдовица

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Скупчване на облаци

Изглеждаше, че такъв живот искаме.
Диви ягоди и сметана сутрин.
Слънчева светлина във всяка стая.
Двамата ходехме голи край морето.

Някои вечери обаче се изясняваше –
не сме сигурни какво следва.
Бяхме като трагични актьори в подпален театър,
а птици кръжаха над главите ни,
тъмните борове бяха странно неподвижни,
всеки камък под краката ни окървавен от залеза.

Връщахме се на терасата, отпивайки вѝно.
Защо винаги този намек за нещастен край?
Облаци с почти човешки образи
се скупчваха над хоризонта, но останалото бе прекрасно –
толкова мек въздух и морето безметежно.
И ето, внезапно над нас нощта падаше, беззвездна нощ.
Ти запалваше свещ, носеше я гола
в нашата спалня и бързо я гасяхме.
Тъмните борове и тревите бяха странно неподвижни.

 

Любовно стихотворение

Прахосмукачка.
Клетка за птици, изработена от шепоти.
Опашка на Черна котка.

Аз съм дете, което тича
с отворени ножици.
Моите очи са превързани.

Сърцето ти бие
в тъмната гора.
Писъкът от виенското колело.

Това е, Вещица
с обятия–пистолети
прострелва крака ти.
Нощ над панаира.
Панделка от вятър.
Двама слепи джебчии в тълпата.

 

Любовникът

Когато живеех във ферма, пишех любовни писма
на пилетата, които кълват по двора,
или сядах в пристройката да пиша и на паяка
пооправяйки паяжината над главата си.
Тогава жена ми изчезна заедно с пощальона.
Съседите също ме напуснаха,
тяхната свиня с прасенцата грухтяха
докато тичаха след движещия се камион,
и дори онова плашило завързах за дървото
че поне то да ме слуша.

 

В библиотеката

Има една книга, наречена
„Речник на ангелите“.
Не е отваряна от петдесет години,
знам това – когато го направих
кориците се скъсаха, а краищата на страниците
се посипаха на прах. Там прочетох

че някога ангелите били в изобилие
не по-малко от насекомите.
Небето по здрач тогава
било препълнено с тях.
И за да ги държите надалеч
трябвало да размахвате и двете си ръце.

Сега слънцето грее
зад високите прозорци.
Библиотеката е тихо място за усамотение.
Ангели и богове са се сгушили
в тъмните неотворени книги.
Голямата тайна се крие
на някой рафт и Мис Джоунс
всеки ден прави своите обиколки.

Тя е много висока, така че
главата й се накланя сякаш се заслушва.
Книгите шепнат.
Аз не чувам нищо, но тя ги чува.

 

Моята вдовица

Снимка на жена в черно.
Изрязах я от книга по история.
Разговарям с нея като с любовница.
Иска ми се да я ободря.

Подредих масата ни.
Включвам светлината вечерта.
После я угасвам,
мога да чуя как въздиша.

Тя идва от Познан.
Единият й крак е по-къс от другия.
Учила е френски в училище.
Все още по малко рецитира Вийон.

Сега тя върви през снега.
Тя върви по моите стъпки,
но е преследвана от куче с вълча глава,
и войник със скърцащи заплашително
високи ботуши.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Полово неутрално

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Аз съм чудовище
От женски пол в ранните часове днес
Бях умъртвена с инжекция
В затвор в индиана

Аз съм майка на 4 деца
Четири като заглавно ч
Изглеждам ужасно
Но мъжете намират нещо в мен

Убих брутално
И напълно вменяемо
Бременна жена в осмия месец
Набелязах жертвата в интернет форум
Беше целенасочено
Доста рисърч беше

Баща ми настояваше
Че 4 прилича на заглавната буква ч
Фирмата изиска документ
Че съм стерилизирана
За да получа работата

Мъжете са прасета
Новия искаше още едно дете
Как да стане кажи ми
Шефа иска едно мъжа друго
Но и двамата искат
И ако не им дадеш
Квото искат
Оставаш на улицата

Удуших я значи
После изрязах матката
Оставих я да лежи в локва кръв
Съвсем не беше като по филмите
И не съм сигурна че 4 прилича
На заглавно ч

Занесох бебето
На мъжа си нали това искат
Мъжете баща ми
С неговото заглавно ч
И смрадта на дъха му
Във врата ми

Мъжете са прасета
Мъжете вярват каквото им е приятно
Да вярват заглавно ч
Още едно дете
Сигурност
Че няма да изляза в майчинство

Нищо лично
По пътя за камерата за екзекуции
Коридора ми заприлича
На кокошарник не знам дали съм
Белката прегризала мрежата
Или удушената кокошка
Наистина нямам какво да кажа
За последно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X