Най-новото

– Подминаваш ме, а? Неблагодарник! Ама забрави кога ми искаше пари за една бира. Майка ти… аз на тебе! Ще видиш ти! Ще ти взривя фургона, и тебе ще взривя. Мога да го взривя, ако поискам, не ми ли вярваш?! – последният въпрос явно е отправен към мен.

Проследява отдалечаващия се на бегом силует, тръсва рошавата си сплъстена коса и засмуква гневно от фаса. После се опитва да ме огледа добре, въпреки сумрака.

– Вярвам ти. Защо да не ти вярвам – дърпам нервно от моята цигара.

–  И гранати имам, и Калашников. Баща ми беше в службите, и аз съм бил. Дай една цигара. На мисия в Камбоджа бях. Преди двадесет и пет години.

От беззъбата му уста изригват кълбета дим, като потвърждение на думите му, че може да взриви някого. Вяло се усмихвам, раменете ми потръпват от вечерния хлад. Само по сако съм, а е ноември.

– Цигарата ми свърши, човек, ще влизам вътре. Остави го тоя да си живее живота, не си хаби гранатите.

– Ще го оправя аз него, ще види той – продължава. – Хубаво ще запомни кога е крал чувалите на бай Лазар. Че те тия чували са ми цялата покъщнина бре, знаеш ли колко време съм ги събирал. Дай една цигара, де. Не се стискай.

Протяга ръка, пръстите му се подават от скъсана плетена ръкавица. Преглъщам погнусата си от черните му нокти и му подавам кутията:

– Ето, останали са ми две, вземи ги.

– Е, мерси. Те от скъпите, ама и ти не си случайна. Я виж, как си се барнала… Чакай да ти разкажа за Камбоджа.

Вече пристъпвам от крак на крак, но бай Лазар продължава:

– Как лети времето, майка му стара. Бяхме първите „сини каски”. През какви перипетии минахме, ако знаеш. Пълна мизерия беше. Карахме със седмици само на боб. Возеха храната с кораби през океана. Докато дойдеха контейнерите, брашното ставаше на тесто, а халвата се сучеше като прежда. Чудехме се кои са по-опасни – червените кхмери или рояците комари. Нищо не си видяла ти.

– Сигурно, но трябва да влизам. На бизнес среща съм – мърморя аз, чудейки се защо изобщо подхванах този разговор.

– Стой де. Дай да изпушим по още една цигара. Таман да усетя и аз малко от целия шик тука – като почнеш от светлинките, перденцата вътре… ей, гледай, гледай, каква красота само и какъв уют! И всякакви важни люде. Чашите им пълни, чиниите им пълни и решават съдбините на света – източва врат и наднича през френския прозорец на ресторанта. Залепя подсмърчащия си нос за стъклото, сякаш да подуши миризмата от ястията.

– Клиентите ме чакат, ще влизам. Излязох само, за да взема глътка въздух, а виж колко се забавих. Богати са. Нервни са.

– И как го вземаш свежия въздух, като пушиш цигара от цигара ли?

– Е, чак пък. Ти какво сега, морал ли ще ми четеш?

Хваща ме яд, че още стоя на студа, заради този уличен философ.

– Морал, баш – продължава да нарежда. – Какъв морал на такива като тебе. Вие, дето крадете от народа, за да се возите в скъпи коли, да седите в стъклените си офиси, да ядете по шикозни ресторантчета и да тънете в разкош и разврат. Душевен разврат, щото нямате никакви ценности, удушили сте ги в себе си. Гледате да забогатеете на гърба на обикновения човек, дето няма пари за хляб и лекарства. Народът е гладен, хората мрат като мухи, а вие сте се разплули в разкош.

– Свърши ли вече? – дразня му се, но странно защо продължавам да стоя  на студа и да го слушам.

– Да.

– Върни ми сега една цигара от кутията, последната… И как реши, че и аз съм от тия хора, които живеят на гърба на народа? – опитвам да се усмихна. Въпреки гневния му тон, не се чувствам обидена.

– Нали те виждам. Гледаш ме с презрение, с погнуса, защото ме преценяваш по скъсаното ми палто и пробитите обувки. За тебе хората имат стойност, измерима само с парите им. На бас, че имаш любим девиз. Мога да го позная.

Очите му играят, като на дете, което знае отговора на гатанката, но не бърза да го каже, за да продължи още малко с играта.

– Ха–ха. Давай, пробвай се.

– Чакай малко, как беше? „Това, което не се купува с пари, се купува с много пари”? Познах ли?

– Не, не позна. Нямам въобще такова нещо, като любим девиз – смея се аз.

– Да бе. Това е, защото душата ти е празна. Има толкова умора в очите ти. Толкова празнота.

– Какво? Не те разбирам – много добре знам какво иска да ми каже и може би затова го оставям да говори.

– Правиш се, че не разбираш. Очите ти са празни. Значи и животът ти е празен. Нали знаеш какво казват хората, че очите са огледалото на човешката душа. Има ли нещо, което те радва? Всеки ден ставаш с умората си, щото делиш деня и постелята си с нея. Като станеш, се наливаш с кафе, за да си отвориш очите, а душата ти спи. Не, не спи, мъртва е, а ти се мъчиш да я съживиш. И какво, качваш се в колата, отиваш в офиса, правиш пари, после се скриваш обратно между четири стени, мислейки пак за пари. Наливаш се със скъпо уиски, за да можеш да заспиш. Сигурно и сънотворни вземаш, може би пушиш и трева, но и те не могат да ти върнат спокойния сън. И колкото повече пари изкарваш, толкова по-малко се радваш на живота. Я ми кажи, кога за последно спа под открито небе? А? Вдигаш рамене. Сигурно никога не си го правила. Можеш ли да кажеш, че си свободен човек?

Мята фаса в краката си и го размазва. Под подметката му остава черна точка, почти като препинателен знак.

– Ти като спиш на улицата, по-свободен ли се чувстваш? – заяждам се аз.

– Хм.

– Извинявай. Не исках да те обидя.

– Да бе. Хич – сменя патоса с равен тон – Еми, тъй стана, че спя на кашони в едно мазе. Когато се върнах от Камбоджа, разбрах, че съм болен от левкемия. Там охранявахме пътя за Пном Пен, спяхме в една пещера, а тя се оказа вход на уранова мина. Всичко дето го бях спестил замина по доктори за лечението ми. Слава богу, оцелях. Трима от нашите със същата диагноза си заминаха. После все не можех да си намеря добра работа и да се задържа за по-дълго. Пропих се, задлъжнях и накрая улицата ми стана дом. Не се оплаквам. Оправям се някак.

– Съжалявам – казвам със съчувствие.

– Съжаляваш, айде бе. Такива като теб пет пари не дават за такива като мен.

– Стига си лепил етикети на хората.

– Че да не е лъжа… Искаш ли една цигара?

– Че те не свършиха ли?

– Ей тука имам едни запаси, дето ги държа за в краен случай, ако много ми се припуши и няма откъде другаде да взема. В ей този вътрешен джоб имам хубав рязан тютюн и хартийки от вчерашния вестник – заравя пръсти някъде из пазвата си. За да му е по-удобно търсенето, превива гръб и се свива в одърпаното палто, което със сигурност е принадлежало на значително по-едър човек. Така изглежда още по-дребен. Ловко сгъва две цигари, приплюнчва ги и ми подава едната.

– Явно криеш много работи в този джоб – опитвам да се пошегувам.

– Секретен е, да. Дай огънче. Тая запалка ще ти трябва ли? Сигурно имаш още десет? – още преди да отворя уста, запалката ми потъва в „секретния” джоб, а изчезването й е придружено с лукава усмивка.

– Задръж я, имам друга.

Всеки дърпа от цигарата си, потънал в собствените си мисли. Питам го:

– Мога ли да направя нещо за теб?  Нещо, от което наистина имаш нужда?

– Ооо, я не се прави на Госпожа Съпричастна. Не ми трябва твоето съжаление. Оправи първо своя живот. Аз не съжалявам за нито един ден от моя. Всяка сутрин казвам „добро утро” на небето над мен, паля цигара и поемам дълбоко въздух. Каквото и да ми поднесе деня, то е дар. Върнах се жив от мисията, оцелях от болестта, намерих хубав сандвич в контейнера – животът е щедър и аз му благодаря всеки ден. Нищо не застава между мене и небето, когато погледна нагоре и това ми стига. Навсякъде съм чужд и затова  свободен, жив съм и свободен… Хайде, стига съм ти досаждал, ония господа те чакат. И без това много време ти отнех.

– Хм. Една цигара време.

Бай Лазар изпуска кълбо цигарен дим, обръща ми гръб и поема в тъмното.

Гася цигарата и влизам в ресторанта. Господата са се разположили около масата, съблекли са саката си, разхлабили са връзките си и пият третото дванадесетгодишно Чивъс Регал. Пред тях красиво са подредени чинийки с червен хайвер, задушени калмари и скариди. Не са поръчали основното си ястие. Търпеливо, вежливо до обида ме чакат, да им уредя имота, който е полузаконен, всъщност четвърт и малко законен, на който те ще построят модерен мол. Ненадейно усещам по пръстите и дрехите си тежкия задушлив мирис от второкачествената цигара. Кой знае защо ми става гадно, кой знае защо изпитвам срам, а трябва да отида на масата, защото съм гладна, а най-вече, защото там е договорът с моя хонорар, добър, достоен, заслужен хонорар. Поглеждам изпълнената с вкусотии, възбуда и приятни шеги маса, обръщам се и вземам палтото си от гардеробната. Навън е студено, свъсено и някак неочаквано отчайващо, но ще вървя пеша.

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X