Една и съща история може да бъде разказана
като избегната катастрофа
или като въображаема победа.
В началото на пандемията хората си мислеха, че ги е сполетяло временно, краткосрочно бедствие. Едни предричаха, че то ще бъде с трайност от месец-два, по- скептичните – до една година. Годината мина и научни центрове предупредиха, че бедствието можеше да продължи по – дълго, две до три години. Скептиците казваха, че ще е безсрочно. В предишни времена при бедствия,включително при световните войни, хората мигрираха в безопасни зони. Сега нямаше къде да отидат, освен навътре в себе си…
1.
През 1988 година един млад сержант в Паспортния отдел на днешния булевард „Мария Луиза“, някога „Георги Димитров“ , на въпроса ми, кога ще получа своя паспорт за чужбина, ме препрати в далечна перспектива във времето, която нарече „второ пришествие“.
– Няма паспорт за Вас, гражданко – отсече той, още като ме видя.
Очевидно ме беше запомнил от предишните мои посещения. Бях доста хубавичка и нахакана, на улицата мъжете се обръщаха след мен, сержантът не правеше изключение.
Всеки път попадах на него и бях започнала да си задавам въпроса какво правеше този млад мъж зад гишето, където обикновено слагаха намръщени чиновнички на средна възраст? Беше единственият с униформа сред тях и лесно се запомняше на фона на неприветливите лелки с ръчно плетени жилетки, които обслужваха желаещите да получат паспорти, ще рече почти половината българско население по онова време. Причината, поради която сержантът се набиваше в очи, беше една негова физическа особеност: липсваше долната половина на лявото му ухо, а в добавка, никой хирург не си беше поиграл да закръгли остатъка от хрущяла. Поради това осакатеното му ухо висеше нелепо на главата му като счупена детска играчка.
Неволно се втренчих в него, сержантът забеляза погледа ми, почервеня и, ядосан, повтори:
– Няма паспорт за теб, не разбра ли? Всеки път ли трябва да ти го повтарям. Не е дошъл отговор от комисията.
Нямах намерение да го наскърбявам заради нещо, за което очевидно не беше виновен и дори съжалих, че нетактично се бях загледала в осакатеното му ухо. Бях твърде млада и още не можех да контролирам любопитството си, което от своя страна винаги беше насочено към необичайното. Желаех да разбера не очевидното, а онова, което липсваше или беше скрито.
Можеше да се каже, че дори изпитах симпатия към осакатеното ухо, но не и към притежателя му, защото от името на милицията той ми отказваше нещо просто по мое мнение: да получа паспорт, да пътувам с него и да се спася поне за малко от шибаната държава, в която се бях родила и живеех. Мои познати ме бяха предупредели, че не омъжена, млада жена като мен, с добри езикови познания имаше незначителни шансове да напусне макар и за кратко страната.
Милицията, обясниха ми те, се страхувала, че можело да напусна завинаги родината си и да й изменя. Този аргумент ме учудваше и дори разсмиваше. България си беше моя по дефиниция. Както и аз бях нейна, каквото и да означаваше това. Изобщо нямах представа как се изменяше на такова голямо нещо, като „родина“, а и нямах никакво намерение да го правя, тъй като обичах всичко, което тя имаше: бях влюбена в морето, в планините, в родната ми улица, и в поне стотина души, без които не можех да си представя живота. Напоследък между тях се беше наместил и един млад музикант, срещите с когото ме караха да изтръпвам от удоволствие и заради когото никога не бих напуснала местата, където се срещахме. Не обичах държавата, която високопарно наричаха „родина“, но съзнавах, че точно милицията не беше място, където можех да обясня тази разлика.
По онова време бях двайсетгодишна, дръзка почти до рискованост, и неописуемо жадна за пътешествия. Поради особено стечение на семейни обстоятелства владеех вече няколко езика и мечтаех да видя всички места, оставили следи в спомените на членове от семейството ми, живели в други епохи и по други географски ширини. Желанието ми да пътувам беше непреодолимо, ако можех така да се изразя, което означаваше, че най-малко милиционерът с половин ухо зад гишето щеше да ми попречи да го осъществя.
– Кога да дойда пак, другарю? – попитах сержанта с фалшива смиреност, правейки се, че вярвам на версията с комисията, която месеци наред не даваше отговор на моята молба.
В поведението помежду ни съществуваше тънка, но съществена разлика. Аз се обръщах към него с официалното за времето прозвище „другар“, което ни най-малко не съответстваше на чувствата ми, тъй като милиционерът беше всякакъв друг, но не и мой приятел и доброжелател. Той от своя страна ме наричаше с привидно неутралното обръщение „гражданка“, което отразяваше презрението му към всички, които очевидно не бяха „другари“ на държавата, след като желаеха да я напуснат, дори временно. Обръщението „гражданка“ беше всъщност бележка за недоверие, лепната на челото ми. Освен това сержантът ми говореше на „ти“, както това се правеше в затворите, наказателните общежития, поликлиниките, болниците, училищата и всички останали места, където хората бяха лишени от уважение. Трябваше да призная, че от позицията на своята власт той можеше да бъде откровен, докато аз се преструвах. Погледната от страни, сигурно изглеждах жалка, както и всички останали, с които чаках на опашката. Обхванати от взаимно недоверие, освен това ние се страхувахме един от друг. Рискът някой от нас да предизвикаше лошо настроение у сержанта, беше бедствие с непредсказуеми последствия за всички.
– Тръгвай си вече – измърмори раздразнено старецът зад мен, който очевидно преценяваше не без основание, че бях източник на неприятности.
Държеше в ръка няколко писма, всички в стандартен плик на милицията, и сигурно, също като мен, посещаваше нееднократно това ужасно място, единствената ни възможна врата да го напуснем.Макар и залостена отвътре, тя все пак съществуваше, понякога се открехваше и пропускаше единици, поради което всички на проклетата опашка търпеливо и с отчаяна последователност чакахме пред нея с надежда да дойде нашият ред.
Без да поглеждам към стареца, не мръднах от мястото си и продължих да чакам отговор на зададения от мен въпрос „кога да дойда“.
Всички около мен имаха на разположение някаква история, която смятаха за убедителна. Роднини, близки, починала леля…Никой не смееше да твърди, че искаше да отиде до Париж, Милано или дори до Белград ей така, само за да се разходи по улиците, да изпие на улицата едно ароматно кафе, да позяпа цветните, лъскави и недостижими с цените си витрини, след което да се върне в унилото си ежедневие, което му предлагаше „развитият социализъм“.
Моята история беше истинска и се състоеше в това, че бях получила покана от далечни роднини във Франция и вече шест месеца чаках да получа задграничен паспорт, за да замина при тях. Веднъж седмично се отбивах да проверя, дали нямаше движение по преписката ми, замръзнала в някой кабинет. Жадувах да видя Париж, чиято топография, география и история познавах наизуст от всичко, което бях чела за него. Нямах друга причина, но тази ме изпълваше с желание и дори амбиция, каквито рядко изпитвах.
– Ела на второ пришествие – отговори троснато безухият.
Подозирах, че го бях раздразнила не само с упорството си, но може би и с външността си. Не само всичко по лицето ми си беше на място, но и носех красиви обеци, които привличаха внимание върху малките ми уши, с които се гордеех.
-И кога смятате, че ще настъпи това „второ пришествие“? – осмелих се да добавя в пристъп на дързост, съзнавайки, че може би си играя с огъня.
Старецът зад мен не се стърпя и ме сръга грубо в гърба с костеливия си лакът.
Нямаше какво да губя, като подразня сержанта.Поне за няколко мига можех да обърна играта на котка и мишка. Като че ли на свитото, сиво мишле, на каквото се оприличавах в онзи момент, за миг бяха пораснали нокти и то се опитваше да одраска с тях униформения, скрит зад преградата на гишето.
Сержантът ме изгледа изненадано, очевидно съобразявайки, дали наистина бях глупава или само се правех на такава.
Реших да го освободя от съмнения върху собствената ми интелигентност, която за кратък миг беше поставила в опасност неговата, и затова добавих с усмивка:
– Защото предишният път казахте на „куково лято“, но не уточнихте кой месец от летния сезон имахте предвид.
Ухо за ухо, грубост за грубост! За днешния ден стигаше. Не трябваше да прекалявам. Бързо обърнах гръб и без да дочакам отговор тръгнах към въртящата се врата, преди някой друг милиционер да ми поискаше сметка какво точно правех тук всеки вторник, освен че се заяждах с персонала.
На изхода се сблъсках с по-възрастен униформен.
– Какво му е на колегата Ви? – попитах невинно аз.
– В какъв смисъл? – на свой ред недоверчиво зададе въпрос той.
Допрях с пръст ухото си.
– Ааа, онова ли? Една немска овчарка му го отнесла при тренировка в школата. Много е чувствителен оттогава.
– Горкият – лицемерно отговорих.- А как се казва?
Дори не знам защо попитах. Като че ли, ако знаех името му, това щеше да промени нещо.
– Митко, Митко Григоров се казва. Защо питате? – изведнъж се усъмни пазачът.
– Просто от любопитство.
„Второто пришествие“ и „куковото лято“ все пак се състояха след малко повече от година, когато затворената отвътре врата на държавата бе издънена от събитията и населението се втурна като полудяло да види света, който дотогава бяха скривали от него. Сержант Митко Григоров лично ми връчи жадувания паспорт през отвора на гишето-бърлога, след което аз бях обладана от такава жажда за пътешествия, че не можех да се задържа на едно място повече от няколко седмици. Започнах естествено с Париж, тъй като там имаше къде да се приютя в една таванска стаичка на моите далечни роднини, склонни да ме изтърпят известно време. Разхождах се в продължение на цял месец денем и нощем из града на мечтите ми, влюбих се в него и го прибавих към онези задължителни неща, заради които си струваше да живея на този хубав свят, въпреки всички мръсотии на които беше способен.
Пътешествията ми бяха безкрайни, куфарите станаха мой дом, а летищата – моя родина. Паспортът беше винаги в джоба ми, а за сержанта забравих още първия път, когато стъпих на чуждо летище.
Тогава не допусках и за миг, че в едни по-късни времена щеше да се наложи отново да си имам работа с него. Както и че някои на пръв поглед незначителни срещи можеха да се окажат с фатално значение.
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X
