Иво Марков – Домашното куче си взе уличен човек

Петра Марино, Фотография; София, ул. Ангел Кънчев; 2019 – Under Waters of Time

 

Домашното куче си взе уличен човек.
Намери го на спирката пред блока,
вероятно изхвърлен от стопаните.
Човекът така мило гледаше кучето,
сякаш му предлагаше всичката си любов.
А и не беше скъп за отглеждане,
ядеше малко, без да придира.
Само от време на време,
молеше за някоя стара и непотребна книга,
прочетена отдавна от домашното куче.
Разбираха се и живяха заедно до смъртта на човека.
Както знаем, хората живеят по-малко от кучетата,
но за сметка на това, в повечето случаи, напълно безсмислено.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Надежда Костадинова – Далече от туптящите желания

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Angels and Demons

 

***

давай дялкай неуморно с ножа сухата клонка
не я жали давай докато потече зелен сок
докато стигнеш меката сърцевина
забравила е какво е да се огъва
да слуша да бъде
забравила е
а има още живот да живее

 

***

заравям дълбоко главата си в пясъка
връзвам езика си на моряшки възел
всички стрели безмълвно натискам на вътре
сигурно така ми се пада сигурно
сигурно съм била много лоша
в някой предишен живот
а може би все още

 

Там

как искам да ти размажа лицето с боксова ръкавица
да хрясна здравичката пихтиестата ти същност
да ти изпукам кокалите един по един
да издрънчиш на бетона като ръждясали железа
да те натиря в най-далечния ъгъл
да мирясаш
моя кучешка дръглива сянка

 

Мълчалива приятелка

тъгата твоята мълчалива приятелка
натрапница
дрипавата ти риза
тъгата която те стяга за гърлото
трови небето ти
съвременно оръжие
за масово поразяване
тъгата тази втора природа
продължава да смуче още и още живот

а можеше да порасне
можеше да стане мъдрост

 

Слънце

в този мърляв следобед
влезе в стомаха ми и прогори дупка
тази толкова лелеяна светлина плъзна език
да оближе тленната плът
пусна пипалата си към небето
към сухата земя към морето
разбуди замижалите светове
предизвика цунами
обърна мравките по гръб
превъртя прилепите в съня им
разля гъстите отвари на вещиците и ги попари
а накрая се възкачи на върха на небето
обляно в лазурната си аура и се зарече
никога никога никога повече
да не слиза от там

 

***

далече от туптящите желания
от шумолящите съскащи спомени
извън пределите на опасните своеволия
през девет планини в десетата дупка
далече ме отведи
само за себе си
лесна плячка за чревоугодното ти тяло
далече където в удобството на навика
взаимно ще се умъртвим

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Бишъп – Посещение на Сейнт Елизабет

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Това е сградата на Лудницата.
Това е човекът
който се намира в Лудницата.

Това е времето
на трагичния човек
който попадна в Лудницата.

Това е часовник –
разказва времето
на приказливия мъж
който лежи в Лудницата.

Това е моряк
носи часовник
за да показва времето
на почетния човек
който се намира в Лудницата.

Това е целият път
преплуван от моряка
който носи часовник
за да показва времето
на стария, смел човек
който се намира в Лудницата.

Това са годините и стените на отделението,
ветровете, облаците над морето от дъски,
които е преплувал морякът
носещ часовник
за да показва времето
на капризния човек
който се намира в Лудницата.

А това е евреин с шапка от вестник
танцува плачейки в отделението
над скърцащо море от дъски
зад гърба на моряка
който си навива часовника
за да показва времето
на жестокия човек
който се намира в Лудницата.

Това е светът на книгите, който се провали.
Това е евреин с шапка от вестник
танцува плачещ в отделението
над скърцащото море от дъски
на приличния моряк
който навива часовника си
и показва времето
на заетия човек
който попадна в Лудницата.

Това е момче, което потупва пода
за да види доколко светът е тук и дали е равен
за овдовелия евреин с вестникарската шапка
който танцува плачейки в отделението
валсирайки по дължината на дъска, излъскана
от мълчаливия моряк
който чува часовника си
отмерващ времето
на досадния човек
намиращ се в Лудницата.

Това са годините и стените и вратата
която затвори момчето, което потупва пода
за да усетите дали светът е там и дали е плосък.
Това е евреин с вестникарска шапка
който танцува радостно в отделението
в разделените морета
покрай втренчения моряк
и това разклаща часовника му
това показва времето
на поета, мъжа
който се намира в Лудницата.

Това е домът на войника от войната.
Това са годините и стените и вратата
затворили момчето, което потупва пода
за да се види дали светът е кръгъл или плосък.

А това е евреин във вестникарска шапка
който танцува предпазливо в отделението,
разхождайки се върху дъска за ковчег
с лудия моряк
който му показва часовника,
показва че времето изтича
за нещастния мъж
който се намира в Лудницата.

 

Болница „Св. Елизабет” — известна психиатрична болница във Вашингтон. (Някои биографи пишат, че стихотворението е написано за поета Езра Паунд, който е бил пациент.) (б. пр.).

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Сляпа граница

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Night Knitting

 

По границата между
Светлото
и
Мрака
опъната е телена ограда.
Встрани опипом крачи сам
Слепецът
и сякаш взира се
в невидим хоризонт.
Какво с надежда дири?
Изцеление
или достоен да го замени на поста му?
На поста на пазач на граница
която никога не може да премине…

27.V.2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Когато си идат доматите

Петра Марино, Фотография; България; 2018 – Landscape in motion XIV

 

Когато си идат доматите,
какво ще правим
Питаше другарката ни весело
звеноводка в местно опитно поле
А ние тичаме из буците
Деца от първи „А“ клас
После другарката ни стоеше мило
(тя е добър човек!)
И разказваше за Партията
За домати
Които изнасяме в едни далечни страни
Червено-розови
В замяна за компютри…
И Георги Димитров я гледаше от портрет на стената
Много скоро после си отидоха доматите
И Партията на Димитров
С някакви червени като млади домати
Бивши комсомолци
Пред думи на митинги
От Желев до Димитров
И защо, питам се така,
класната, бивша другарка,
е питала така онази звеноводка!?
Когато си идат доматите…
Когато си идат доматите
Ще има някой, който е знаел
Че ще си отидат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Разкритието на черния квадрат – Black Square

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy 

 

(друг инвариантен епизод, от руската театралната постановка, без артиста Воланд)

Прочетох
в раздела
the Seedbeds of Abstraction (от достъпната книга на TASCHEN, MALEVICH )
или редицата с легла на семена,
семената на модерното изкуство (някой предпочитат истински сортови семена)
представете си полска леха с множество глави
и всяка глава на художник/скулптор/музикант/поет/фотограф…
…допълнете с (………………….)
А ЧЕРНИЯТ КВАДРАТ / BLACK SQUARE
на руския/съветски художник от полски произход Малевич
е събирателна точка,
символ,
граничен знак,
граница,
разделящ времето в изкуството
преди
и времето
след
черния квадрат
преди XX век и след XX век.
А картината – черния квадрат
Черен обект
Черна дупка
А от страна на некомпетентните или извън
полето на добре подготвените, осведомените, вещите, опитните с много вещи,
носещи ментални куфари багаж
е excuse, или извинение за неудачата
илинещо неудачно, случайна грешка.
Или моля за извинение, всъщност това не е квадрат, а е кръг,
или символичен край
на цялото изкуство по времевата линия I преди – след
НО електронният анализ разкри
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
Два квадрата.
Два,
един върху друг,
а на втория,ЧЕРНИЯ цвят е започнал да избледнява
и разкрива, открива, осветлява света на истинска живописна картина.
Живот с цветове!
Благодарение на всевиждащотоелектронно око!
Под първи слой ЧЕРНИЯ КВАДРАТ
– събирателната точка, границата между натуралната-човешка
и супрематичната-извън човешка гледна точка
беше разкрита истинската поносима история.
не грешката, случайността, нищо не означаващото,
а означеното.
Същността.
–- пауза
Време за предложения и изслушвания.
–-
А черните квадрати са всъщност четири и всичките от Kazimierz Malewicz.


1 – Първият от 1915 г. може да бъде видян в Държавната Третяковска галерия в Москва.
2 – Версията от 1923 г. може да бъде намерена в Руския музей на Санкт Петербург.
3 – Версията от 1929 г. е в галерия „Нов Третяков“ също в Москва.
4 – Окончателната версия от края на 20-те и началото на 1930-те е изложена в Държавния Ермитажен музей в Санкт Петербург.
(Рискован повод да посетите Русия.)
–- край на паузата

След което се върнете към лехата със семената на модерното изкуство
и ще разберете, че Ел Лисицки е занесъл семенцето на супрематизма
на Запад, да поникне
и е разменил няколко думи с Theo van Doesburg, на два различни стола,
но те са направили мост между De Stijl и Bauhaus, не червената сграда в София,
по запад и на север, където е по-студено,
но пред сградата на Валтер Гропиус (Walter Gropius)
има плочки и зелена трева и може да се играе на федербал.

А ако се измислят супрематични перца за федербал, с различни форми:
куб, сфера, пирамида
или електронна игра на федербал:
с квадрат, кръг, триъгълник
Кое ще се продава повече?

8 юни, 2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – Третото пришествие (откъс)

Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

 

Една и съща история може да бъде разказана
 като избегната катастрофа
 или като въображаема победа.

 

В началото на пандемията хората си мислеха, че ги е сполетяло временно, краткосрочно бедствие. Едни предричаха, че то ще бъде с трайност от месец-два, по- скептичните – до една година. Годината мина и научни центрове предупредиха, че бедствието можеше да продължи по – дълго, две до три години. Скептиците казваха, че ще е безсрочно. В предишни времена при бедствия,включително при световните войни, хората мигрираха в безопасни зони. Сега нямаше къде да отидат, освен навътре в себе си…

 

1.

През 1988 година един млад сержант в Паспортния отдел на днешния булевард „Мария Луиза“, някога „Георги Димитров“ , на въпроса ми, кога ще получа своя паспорт за чужбина, ме препрати в далечна перспектива във времето, която нарече „второ пришествие“.

– Няма паспорт за Вас, гражданко – отсече той, още като ме видя.

Очевидно ме беше запомнил от предишните мои посещения.  Бях доста хубавичка и нахакана, на улицата мъжете се обръщаха след мен, сержантът не правеше изключение.

 

Всеки път попадах на него и бях започнала да си задавам въпроса какво правеше този млад мъж зад гишето, където обикновено слагаха намръщени чиновнички на средна възраст? Беше единственият с униформа сред тях и лесно се запомняше на фона на неприветливите лелки с ръчно плетени жилетки, които обслужваха желаещите да получат паспорти, ще рече почти половината българско население по онова време. Причината, поради която сержантът се набиваше в очи, беше една негова физическа особеност: липсваше долната половина на лявото му ухо, а в добавка, никой хирург не си беше поиграл да закръгли остатъка от хрущяла. Поради това осакатеното му ухо  висеше нелепо на главата му като счупена детска играчка.

Неволно се втренчих в него, сержантът забеляза погледа ми, почервеня и, ядосан, повтори:

– Няма паспорт за теб, не разбра ли? Всеки път ли трябва да ти го повтарям. Не е дошъл отговор от комисията.

Нямах намерение да го наскърбявам заради нещо, за което очевидно не беше виновен и дори съжалих, че нетактично се бях загледала в осакатеното му ухо. Бях твърде млада и още не можех да контролирам любопитството си, което от своя страна винаги беше насочено към необичайното. Желаех да разбера не очевидното, а онова, което липсваше или беше скрито.

Можеше да се каже, че дори изпитах симпатия към осакатеното ухо, но не и към притежателя му, защото от името на милицията той ми отказваше нещо просто по мое мнение: да получа паспорт, да пътувам с него и да се спася поне за малко от шибаната държава, в която се бях родила и живеех. Мои познати ме бяха предупредели, че не омъжена, млада жена като мен, с добри езикови познания имаше незначителни шансове да напусне макар и за кратко страната.

Милицията, обясниха ми те, се страхувала, че можело да напусна завинаги родината си и да й изменя. Този аргумент ме учудваше и дори разсмиваше. България си беше моя по дефиниция. Както и аз бях нейна, каквото и да означаваше това.   Изобщо нямах представа как се изменяше на такова голямо нещо, като „родина“, а и нямах никакво намерение да го правя, тъй като обичах всичко, което тя имаше: бях влюбена в морето, в планините, в родната ми улица, и в поне стотина души, без които не можех да си представя живота. Напоследък между тях се беше наместил и един млад музикант, срещите с когото ме караха да изтръпвам от удоволствие и заради когото никога не бих напуснала местата, където се срещахме. Не обичах държавата, която високопарно наричаха „родина“, но съзнавах, че точно  милицията не беше място, където можех да обясня тази разлика.

По онова време бях двайсетгодишна, дръзка почти до рискованост, и неописуемо жадна за пътешествия. Поради особено стечение на семейни обстоятелства владеех вече няколко езика и мечтаех да видя всички места, оставили следи в спомените на членове от семейството ми, живели в други епохи и по други географски ширини. Желанието ми да пътувам беше непреодолимо, ако можех така да се изразя, което означаваше, че най-малко милиционерът с половин ухо зад гишето щеше да ми попречи да го осъществя.

– Кога да дойда пак, другарю? – попитах сержанта  с фалшива смиреност, правейки се, че вярвам на версията с комисията, която месеци наред не даваше отговор на моята молба.

В поведението помежду ни съществуваше тънка, но съществена разлика. Аз се обръщах към него с официалното за времето прозвище „другар“, което ни най-малко не съответстваше на чувствата ми, тъй като милиционерът беше всякакъв друг, но не и мой приятел и доброжелател. Той от своя страна ме наричаше с привидно неутралното обръщение „гражданка“, което отразяваше презрението му към всички, които очевидно не бяха „другари“ на държавата, след като желаеха да я напуснат, дори временно.  Обръщението „гражданка“ беше всъщност бележка за недоверие, лепната на челото ми. Освен това сержантът ми говореше на „ти“, както това се правеше в затворите, наказателните общежития, поликлиниките, болниците, училищата и всички останали места, където хората бяха лишени от уважение. Трябваше да призная, че от позицията на своята власт той можеше да бъде откровен, докато аз се преструвах. Погледната от страни, сигурно изглеждах жалка, както и всички останали, с които чаках  на опашката. Обхванати от взаимно недоверие, освен това ние се страхувахме един от друг. Рискът някой от нас да предизвикаше лошо настроение у сержанта, беше бедствие с непредсказуеми последствия за всички.

– Тръгвай си вече – измърмори раздразнено старецът зад мен, който очевидно преценяваше не без основание, че бях източник на неприятности.

Държеше в ръка няколко писма, всички в стандартен плик на милицията, и сигурно, също като мен, посещаваше нееднократно това ужасно място, единствената ни възможна врата да го напуснем.Макар и залостена отвътре, тя все пак съществуваше, понякога се открехваше и пропускаше единици, поради което всички на проклетата опашка търпеливо и с отчаяна последователност чакахме  пред нея с надежда да дойде нашият ред.

Без да поглеждам към стареца, не мръднах от мястото си и продължих да чакам отговор на зададения от мен въпрос „кога да дойда“.

Всички около мен имаха на разположение някаква история, която смятаха за убедителна. Роднини, близки, починала леля…Никой не смееше да твърди, че искаше да отиде до Париж, Милано или дори до Белград ей така, само за да се разходи по улиците, да изпие на улицата едно ароматно кафе, да позяпа цветните, лъскави и недостижими с цените си витрини, след което да се върне в унилото си ежедневие, което му предлагаше  „развитият социализъм“.

Моята история беше истинска и се състоеше в това, че бях получила покана от далечни роднини във Франция и вече шест месеца чаках да получа задграничен паспорт, за да замина при тях. Веднъж седмично се отбивах да проверя, дали нямаше движение по преписката ми, замръзнала в някой кабинет. Жадувах да видя Париж, чиято топография, география и история познавах наизуст от всичко, което бях чела за него. Нямах друга причина, но тази ме изпълваше с желание и дори амбиция, каквито рядко изпитвах.

– Ела на второ пришествие – отговори троснато безухият.

Подозирах, че го бях раздразнила не само с упорството си, но може би и с външността си. Не само всичко по лицето ми си беше на място, но и носех красиви обеци, които привличаха внимание върху малките ми уши, с които се гордеех.

-И кога смятате, че ще настъпи това „второ пришествие“? – осмелих се да добавя в пристъп на дързост, съзнавайки, че може би си играя с огъня.

Старецът зад мен не се стърпя и ме сръга грубо в гърба с костеливия си лакът. 

Нямаше какво да губя, като подразня сержанта.Поне за няколко мига можех да обърна играта на котка и мишка. Като че ли на свитото, сиво мишле, на каквото се оприличавах в онзи момент,  за миг бяха пораснали нокти и то се опитваше да одраска с тях униформения, скрит зад преградата на гишето.

Сержантът ме изгледа изненадано, очевидно съобразявайки, дали наистина бях глупава или само се правех на такава.

Реших да го освободя от съмнения върху собствената ми интелигентност, която за кратък миг беше поставила в опасност неговата, и затова добавих с усмивка:

– Защото предишният път казахте на „куково лято“, но не уточнихте кой месец от летния сезон имахте предвид.

Ухо за ухо, грубост за грубост! За днешния ден стигаше. Не трябваше да прекалявам. Бързо обърнах гръб и без да дочакам отговор тръгнах към въртящата се врата, преди някой друг милиционер да ми поискаше сметка какво точно правех тук всеки вторник, освен че се заяждах с персонала.

На изхода се сблъсках с по-възрастен униформен.

– Какво му е на колегата Ви? – попитах невинно аз.

– В какъв смисъл? – на свой ред недоверчиво зададе въпрос той.

Допрях с пръст ухото си.

– Ааа, онова ли? Една немска овчарка му го отнесла при тренировка в школата. Много е чувствителен оттогава.

– Горкият – лицемерно отговорих.- А как се казва?

Дори не знам защо попитах. Като че ли, ако знаех името му, това щеше да промени нещо.

– Митко, Митко Григоров се казва. Защо питате? – изведнъж се усъмни пазачът.

– Просто от любопитство.

 

„Второто пришествие“ и „куковото лято“ все пак се състояха след малко повече от година, когато затворената отвътре врата на държавата бе издънена от събитията и населението се втурна като полудяло да види света, който дотогава бяха скривали от него. Сержант Митко Григоров лично ми връчи жадувания паспорт през отвора на гишето-бърлога, след което аз бях обладана от такава жажда за пътешествия, че не можех да се задържа на едно място повече от няколко седмици. Започнах естествено с Париж, тъй като там имаше къде да се приютя в една таванска стаичка на моите далечни роднини, склонни да ме изтърпят известно време. Разхождах се в продължение на цял месец денем и нощем из града на мечтите ми, влюбих се в него и го прибавих към онези задължителни неща, заради които си струваше да живея на този хубав свят, въпреки всички мръсотии на които беше способен. 

Пътешествията ми бяха безкрайни, куфарите станаха мой дом, а летищата – моя родина. Паспортът беше винаги в джоба ми, а за сержанта забравих още първия път, когато стъпих на чуждо летище.

Тогава не допусках и за миг, че в едни по-късни времена щеше да се наложи отново да си имам работа с него. Както и че някои на пръв поглед незначителни срещи можеха да се окажат с фатално значение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Корпорацията: Възкресения

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Този текст е посветен на новината, която поне от 1999 г. не би трябвало да е новина, че народниЯ писател кандидатства за член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН).

През 1999 г. започна конструирането на това, което наричам Корпорацията – джойнтвенчъра между академична и литературна власт, ползването на академична власт за изкривяване на конкурентната среда на литературното поле в полза на играчи, използващи академичен ресурс.

Широко мултиплицирана и анимирана фалшива новина е, че успехът на народния писател е пазарен. Удостояването му с орден „Св. св. Кирил и Методий” първа степен, връчен му от президента на ГЕРБ през 2016 г., ясно показа обичайната политикономическа плетеница от обичайните черва на всеки успех, направен в България, в който Държавата винаги играе водеща роля.

В случая на народния писател дори не е необходимо да шерше тази държава зад успеха му: докато още ГЕРБ беше „дясна” за красивите и умните десни, народния писател получи политикономически полагащия му се орден.

След като ГЕРБ престана да бъде „десен” за красивите и умните, народния писател веднага се дистанцира от станалата междувременно некрасива, неумна и недясна политикономия, подписвайки се под каквото трябва и когато трябва.

Народния писател обаче беше направен народен писател през управлението на ГЕРБ.

Но тази политикономия е пасе и народния писател бе един от първите, които навременно сигнализираха това.

Време е за друго.

При това друго е време да се извърши обратната процедура по прехвърлянето на академично-държавно конструираната литературна власт в академична – академично осребрена.

Ако Тиквата беше кръстникът на народния писател, Черепа ще е кръстникът на член-кореспондента.

Но това не е друго, а просто превъртане на модела Корпорацията.

Академията и Държавата направиха народния писател.

Същите ще направят в обратен ред от народния писател член-кореспондент и академик.

Корпорацията: Възкресения.

Режисьор(ка): красивия, умен и десен Череп.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Дай ми очите на Сузи

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Eye

 

Знам, че ще се оправя, ще свикна да живея и така. Седем години са това, не са два месеца – да ги изтриеш и продължиш.

Какво нещо е навикът – ставам и се обръщам да го будя, влизам в банята с идеята, че има кой да ми донесе хавлията.

Виждах го от година, че не е същият, не обърнах внимание на знаците – по-лесно ми беше.

Мълчеше, много мълчеше. Говореше само за битови неща, не споделяше, смееше се рядко.

Залъгвах се – “внушаваш си“ –мислих.

Едно не ме подведе никога – интуицията – трябваше повече да я слушам.

То и да я бях слушала – какво?

Седем години планове за семейство, как се наваксва това, как да започна от начало. Да търся друг, с който да градя –отчаяна работа.

“Нищо не те радва, нищо не ти харесва, голямо мрънкало си“ – казваше ми често, когато още ми говореше – после спря и бавно си отиде. На части – техниката, книгите, дисковете, дрехите, последно си взе четката за зъби. Сякаш се разглоби, разпадна се и изтече през антрето.

Прати СМС – “отивам си, нещата не вървят, чувствам се зле от години, бях обещал, това ме държеше“.

Години мълчалив дискомфорт, години примирение – къде бях аз?!

Вярно, че нищо не ме радва. Сега, като се замисля е прав. От дете съм такава. Често чувам от хората, че не ми липсва нищо. Обективно погледнато е така.

Дете от смесен брак, имоти в две държави, никога не съм мислила за пари. Престижни родители с успешен бизнес, добро образование, никакви лишения.

Дори проблеми с външността нямам, от дете ме снимат за реклами, казват, че съм красива. И защо, защо, тогава ми е толкова гадно?! Защо ми е така тъпо, така монотонно?!

“Можеш да убиеш желанието за живот у всеки“ – включваше шеговития тон често.

Сега разбирам – не се е шегувал.  Задуших ли го, отегчих ли го – не знам?!

А и да знам, не съм способна да направя нищо – това са ми възможностите, толкова мога.

Когато ходехме по лагери със съученици от гимназията, най-скъпата частна гимназия, другите се радваха на гледките, аз чувах само мотора на автобуса и виждах зацапванията по стъклото.

После как ни стоварват като чували пред разни обекти, после как ни товарят наново. И никога никакво удоволствие. Само лошото, все лошото – някакво вродено черногледство.

Не вярвам в щастието, подозирам другите в лицемерие, когато се радват.

Тази седмица си правя косата за трети път. В салона вече се смеят. Искам да виждам Сузи, но се преструвам на маниак на прически.

Сузи не спира да говори, никога не млъква. В салончето й е лудница. Мисля, че всички идват, за да я слушат.

Сузи върти ножицата като жонгльор, адски е сръчна. Работи с няколко клиента едновременно.

Винаги има поне три жени с боя, докато прави мъжките прически – отнемат и минути.

Сузи е щастлив човек. И понеже не й вярвам, идвам често, за да я хвана в лошо настроение, да я хвана да се оплаква, да я видя болна, уморена, съсипана…

Улавям се – искам да се срине – грозно, но ми пречи нейното щастие – пари ме нещо в стомаха.

Знам – проблемът е в мен. Сузи си е Сузи – не ми прави нищо, не ме забелязва – знам.

Но ме боли, мамка му!

Боли ме звънкият смях, безгрижното изражение, фриволното дрънкане с неизменните десет клиента.

Дебна я, разпитвам – Сузи разказва, добронамерена е. Не е красива, невзрачна е  – боли по-силно. Може го и без да е хубава!

Винаги говори за жилището си и котките. Има над осем котки, казва че са скъпи, породисти.

Жилището е стилно, ремонтира го постоянно, ремонтира го всеки ден. Гледа списания, експериментира – купува мебели. Живее в разкош.

Опитвам се да си представя докато ми прави кичури. Зелен двор с цветя, оживен от красиви котки. Цветята са скъпи, цветята ся редки.

Къщата е стилна, изчистена, но кокетна. Звънят й хора, много хора – мъже.

Мъжете в живота на Сузи са особено атрактивни – стилни дръзки мъжкари, похотливи тийнейджъри с изваяни тела, изискани господа на средна възраст – влюбени до един.

Докато нанася боята преживявам хилядите романтични срещи, трескавите разговори за секс в среднощни часове, влюбените до безумие, изгорени от страст момчета. Сузи – разказва, разказва – на всеки, който седне на стола.

Разказва долепила устни до ухото на поредната клиентка, разчекнала очи в изумление. Гледки – сменят се – мъже, момчета, старци – военни, лекари, архитекти, преподаватели – Сузи познава адски много мъже.

Лавина от емоции и звънлив смях – салончето се пръска от похот. Клиентите се червят, но идват отново. Една от тях съм аз.

Вечер, когато не мисля защо той си отиде и колко съм безсилна, си представям военния, който преследва Сузи. Маскировъчната униформа на професионален войник, поддаваща се от ъгъла, дебнещ в засада.

Целувките, страстта, грубостта на пренебрегнат простоват мъж. Чарът на влюбен примат.

Мисля за вулгарния лекар, звънящ между две операции – търси я често – иска да изостави жена си, спират го децата. Луд е по Сузи, говори мърсотии до тоалетната на операционната. Виждам го с бялата престилка до кафе машината, шепнещ в смартфона.

Студентът, опустошен от желание, дете от консервативно семейство. Сузи му показва непозната страна. Иска да вижда още.

Сутрин се връщам в салона, Сузи ме държи със силата на евтино риалити. Правя си ноктите, за да слушам историите – в клопка съм.  Сюжетите на Сузи изместват мислите ми, временно ме дистанцират. Мразя да съм сама.

Сузи има тежък живот – бита, преследвана, зарязвана от родители, изнасилвана. Най-смешното е, че завиждам и за това.

Представям си момичето от Борово с раница на гарата, обикалящо само из София. Не познава никой, но се оправя. Помагат и клошари – оцелява.

Намира си любовник, любовникът й намира работа, зарязва го – после друг.

Плаче ми се! Нямах възможността да оцелявам. Лишиха ме от приключения, възпитаха ме добре. Охранен бройлер от скъп инкубатор – плаче ми се.

Сузи ми филира краищата – смее се – разказва за тройка с двама военни – кани ме на гости – приемам.

Търся из руините на София, из порутените недостройки, стилното местенце на Сузи. Обърквам се – номерата са разместени – София е несинхронен град.

Счупени гаражи, износени ретро кафенета, дюнери, писъци – смрад.  Мухъл, ръжда, неизмазан зид до модерна сграда. Ровя из занемареното наследство на епохите.

Влизам в заден двор, търся Сузи. Сузи ми отваря – посреща ме по халат, по скъп бял халат и нежни луксозни чехли.

Води ме през мръсен двор, потънал в плесен и ръждиви варели.

– Виждаш ли котките ми, там до шезлонга – пита ме със самоуверена усмивка.

Няколко мръсни улични котарака се излежават до варел, препълнен от дъждовна вода. Шаря с поглед търся пространството от разказите – стилния декориран двор и скъпите котки.

Кани ме вътре. Мазе – Сузи живее в мазе, боядисано с грубо нанесена червена блажна боя, засъхнала с множество боклуци. Миризма на влага и мухъл в тясна стаичка, превзета от спалня с кичозна кувертюра.

– Ето го военният – сочи ми снимката до шкафчето. Виждам грозен мъж с шкембе едва покрито от вехта униформа, килнал шапка като ловец.

– А, това е студентът – показва ми снимка на слабо грозновато момче, едва достигащо в представите ми полова зрялост.

– Това е професорът – показва ми снимка на мъж на преклонна възраст, с немощно излъчване.

Обърквам се – не виждам от влагата, препълваща очите ми.

– Плачеш ли, защо плачеш? Боли ли те нещо, искаш ли нещо? – стряска се Сузи.

– Искам, да, искам! – съскам през зъби.

– Да видя персийските котки, шикозният двор, прегарящият от страст военен, горящият от емоции студент, да видя стилната виенска спалня.

– Ето я спалнята, нали ти показах котките отвън – не ги ли видя!?

– Не – не ги видях. Видях блажната боя и няколко помияра!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Любов с мушкато

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – А Touch

 

„…и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.“

Атанас Далчев

 

Кир:

Трябва да се отърва от малката лепка. Хубаво беше в началото: тя – фина и деликатна миньонка, студентка първи курс във ФКНФ, девствена и готова да се учи, да бъде обучена на всичко „от-до“. А аз съм най-добрият професор за моето малко мушкато. Наричам я така, защото това е любимото й цвете и в квартирата й на шестия етаж е пълна със него. Саксии с най-различни червени, бели, шарени мушката са наредени на прозореца. А що се отнася до мен, опитът ми с жените не е малък, но с прощъпулка ми и за пръв път. И за последен – щото не ми трябват повече такива. Цяла седмица бяхме заедно почти непрекъснато. Аз гледах да се скатая от офиса (а все пак трябва да се работи), тя бягаше от лекции. Гледахме порно, експериментирахме разни пози, най-вече я тренирах на френски… интересен секс. Тя ми беше интересна с манията си по Маркес, „Нирвана“ и най-вече по оная тъпа китка.

Излизахме и с компанията, мъж, минал средата на 30-те си години все пак трябва да се похвали с 18-годишно свежо гадже. Веселяхме се и мислех, че ще излезе човек от нея, но не стана – превърна се в бреме и досада. Залепи ми се като сопол – Кир, това, Кир, онова… Непрекъснато ми пише на месинджъра всякакви глупости. Обичала ме. И аз обичам бира с пържени картофи, но не им го пиша на всеки 15 минути. Започна и през офиса да наминава, и стана съвсем неудобно заради Таня – новата служителка, на която е въпрос на време да смъкна прашките.

Трябва да взема мерки за Кристина. Аман от натрапчиви довчерашни девственици. Ще я заведа на купон.

Кристина:

Той се казва Кирил, но му викат Кир и го обичам. Кир е първият ми мъж и искам да е последният. Той стана целият ми свят. Владее всички мои сетива. Събуждам се с мисълта за него, заспивам с мисълта за него. Такава трябва да е любовта: обичаш, отдаваш се, ставате едно цяло – една душа с две тела. Разбираме се напълно. Сексуалните му уроци са ненадминати. Много е нежен, най-нежният в цялата Вселена.  Аз умирам за нежност. Върховна беше идеята му да ме гали с цвят от любимото ми мушкато между краката по време на любовната игра, а после – по време на акта – да рецитира в ритъм „Муш, муш мушкато“. Муш – и ме мушка, муш – и ме мушка… „Муш, муш мушкато“ стана запазена марка на нашата любов.

Вкара ме в компанията си – свестни са. Само Ото малко ме плаши – огромният гологлав Ото с най-грозните сини очи на света. Като че ли ще ми направи дисекция с поглед, ще ми извади червата и ще ги изяде. Ако трябва да съм честна – гаден ми е. Намекнах на Кир, че в присъствието на този негов приятел не ми е комфортно, а Кир се смее: Ото имал 24-сантиметрово мъжество, свършвал бавно и жените умирали за него. Аз пък бих умряла от него, но не казвам нищо повече, защото Кир се дразни.

През последните седмици почти не съм го виждала. Започнаха да ми минават през ума разни неща… Но напразно съм се страхувала – ето че ми са обади и ще ходим на купон у приятели. Казва, че щяло да има музика, интелектуални разговори за литература и муш-мушкато. Не разбирам защо трябва да правим секс на чуждо място, а не у нас. Но как да откажа на любимия, щом той така иска?

Къщата е огромна, купонджиите са много, пиенето и тревата също… и някак загубвам Кир. Срещам Таня, колежката му – казва ми да търся на горния етаж, на терасата при цветята. Качвам се. На дъното на терасата виждам силует на мъж и тръгвам към него. Мъжът се обръща. Стряскам се. Не е Кир. Ото е.

Ото:

От цял час чукам пачаврата на Кир на терасата с китките, където някой предвидливо е сложил кушетка… а знам, че мина час, защото на стената виси старинен стенен часовник с кукувица. С други думи – перфектната обстановка. Кир е истински пич – пусна ми гаджето си. Не съм го молил, той сам знаеше, че съм й навит. Така е с истинските приятели. А тя е толкова мъничка. Тясна е – най-тясната путка, която съм сцепвал. Също ми е навита – нищо, че се дърпаше в началото. Изобщо няма да бързам. И Кир така поръча, а и аз си имам проблем със свършването. „Муш, муш мушкато“ – говоря й на ушенце, докато натягам. Опъвам я на задна, затиснал съм ръцете й на гърба, а главата й – във възглавницата… Кир спомена, че обичала грубата игра. Боли я и това е хубаво. Направи малко театър, опита се да вика – няколко шамара и нещата са в релси. После плака, скимтя и трепери. Сега съвсем е замлъкнала, ще трябва пак да я свестявам. Раздрусвам я яко – опитва се стане от кушетката. А, не, малката – още не. Искам нещо ново – задника ти, стегнатия ти малък задник. Не съм свършил, имаме доста работа. „Кир“ – вика тя. Побеснявам. Аз съм Ото – Кир не е тук. Ще я накарам да вика моето име. Ото – крещя й, О-т-т-о! О-т-т-о!

„Ото“ – предава се тя и аз мощно се празня вътре в нея. Малкото мушкато на Кир е вече малко мушкато на Ото. Целувам я по вратлето. Чао, захарче, супер си! Два часа издържа, мамка му – два часа по часовник – страшна пичка! Следващата седмица купонът е у Влади. Заповядай, ако искаш и си донеси лубрикант. Ще съм готов пак да те изчукам.

Кир:

Стоя зад вратата на терасата и гледам как Ото опъва Кристина. Усещам странен прилив на нежност. Той голям, тя – дребничка. Мощният зъл кактус от пустинята ще изяде сладкото невинно мушкато. Така и трябва. Давай, звяр, разкъсай я! Дори да не й харесва в момента после ще ти е благодарна. Ще е благодарна и на двама ни.

Таня е до мен и заедно наблюдаваме представлението. Донякъде, докато се възбудим. Тя започва да ме гали и слиза за свирка. Чука се страхотно, не е някакво девствено дърво. Но не искам да съм несправедлив с Кристина. Добра ученичка беше и я предавам в опитни ръце – Ото ще й покаже доста неща.

Кристина:

Кои са тези мушката, на тази тераса? Не са моите. Не ми говорят. Не плачат с мен. Студени са. И на мен първо ми стана студено, когато Ото разкъса новата копринена блуза, днешния специален подарък от Кир за купона. Безценна е, а Ото за секунда я направи на парцали. Ото ръмжи, смачква гърдата ми и я захапва. Защо ме хапе? Спри, така боли – ще кажа на Кир! Ото се смее. Кир е при Таня, малката, сега са заедно, праскат се току до нас. А ти… Ти нямаш избор. И Ото нахлува, а аз мисля единствено какво ще стане, ако Кир научи. Ако Кир разбере – дали ще ми е бесен, че съм му изневерила? Дали няма да реши, че съм го искала?

Не помня колко продължи – часове, дни или години. Чувах любимото „Муш, муш мушкато“. Кир ли беше? Кир ли се е върнал? Трябва да е той. Знаех си, че ще се върне – ние се обичаме! Неговите думи са това, сигурна съм, че той ги изрича, но… това тяло, което пълни моето – то чие е? Не го познавам. Гадая за лицето на мъжа вътре в мен – Кир или Ото? С Ото правим любов, а Кир ме изнасилва… или беше обратното? Кой да ти каже. Объркана съм, а враждебното мушкато мълчи и отказва да помогне. Допускам, че Кир е мъртъв… Сигурно е мъртъв, но се е върнал като във филма „Призрак“ с Деми Мур и Патрик Суейзи. В чуждо тяло, специално за да бъде с мен. Да Кир е – чрез тялото на Ото. Защото Ото е мъжът, за когото знам, че ме удря, докато викам „кир“, но не усещам нищо. Само лепкава кир…. само мръсотия…

На сутринта дебела чистачка ме свестява с ритник. Махай се, повлекано. Не ми стига другото, ами и лайната ви трябва да чистя, отрепки недни. Теб като те гледам, бая са те ошмулили снощи… Колко бяха? На файтонче, а – един след друг? Хареса ли ти? Колко ти платиха? Или сама навири краката доброволно? Марш оттука!

Наметнах нечие кожено яке, захвърлено и оповръщано след купона и се прибрах в квартирата, при мушкатата. Полях ги с вода – вчера, преди да изляза с Кир ги бях забравила. Исках да поговорим, както винаги. Опитвах, опитвах. Но и те не ме искаха. Накрая се отказах. Нямаше смисъл да настоявам.

 

***

Саксията с бяло мушкато спокойно се разби на тротоара.

 

2-3 май 2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X