Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Скупчване на облаци

Изглеждаше, че такъв живот искаме.
Диви ягоди и сметана сутрин.
Слънчева светлина във всяка стая.
Двамата ходехме голи край морето.

Някои вечери обаче се изясняваше –
не сме сигурни какво следва.
Бяхме като трагични актьори в подпален театър,
а птици кръжаха над главите ни,
тъмните борове бяха странно неподвижни,
всеки камък под краката ни окървавен от залеза.

Връщахме се на терасата, отпивайки вѝно.
Защо винаги този намек за нещастен край?
Облаци с почти човешки образи
се скупчваха над хоризонта, но останалото бе прекрасно –
толкова мек въздух и морето безметежно.
И ето, внезапно над нас нощта падаше, беззвездна нощ.
Ти запалваше свещ, носеше я гола
в нашата спалня и бързо я гасяхме.
Тъмните борове и тревите бяха странно неподвижни.

 

Любовно стихотворение

Прахосмукачка.
Клетка за птици, изработена от шепоти.
Опашка на Черна котка.

Аз съм дете, което тича
с отворени ножици.
Моите очи са превързани.

Сърцето ти бие
в тъмната гора.
Писъкът от виенското колело.

Това е, Вещица
с обятия–пистолети
прострелва крака ти.
Нощ над панаира.
Панделка от вятър.
Двама слепи джебчии в тълпата.

 

Любовникът

Когато живеех във ферма, пишех любовни писма
на пилетата, които кълват по двора,
или сядах в пристройката да пиша и на паяка
пооправяйки паяжината над главата си.
Тогава жена ми изчезна заедно с пощальона.
Съседите също ме напуснаха,
тяхната свиня с прасенцата грухтяха
докато тичаха след движещия се камион,
и дори онова плашило завързах за дървото
че поне то да ме слуша.

 

В библиотеката

Има една книга, наречена
„Речник на ангелите“.
Не е отваряна от петдесет години,
знам това – когато го направих
кориците се скъсаха, а краищата на страниците
се посипаха на прах. Там прочетох

че някога ангелите били в изобилие
не по-малко от насекомите.
Небето по здрач тогава
било препълнено с тях.
И за да ги държите надалеч
трябвало да размахвате и двете си ръце.

Сега слънцето грее
зад високите прозорци.
Библиотеката е тихо място за усамотение.
Ангели и богове са се сгушили
в тъмните неотворени книги.
Голямата тайна се крие
на някой рафт и Мис Джоунс
всеки ден прави своите обиколки.

Тя е много висока, така че
главата й се накланя сякаш се заслушва.
Книгите шепнат.
Аз не чувам нищо, но тя ги чува.

 

Моята вдовица

Снимка на жена в черно.
Изрязах я от книга по история.
Разговарям с нея като с любовница.
Иска ми се да я ободря.

Подредих масата ни.
Включвам светлината вечерта.
После я угасвам,
мога да чуя как въздиша.

Тя идва от Познан.
Единият й крак е по-къс от другия.
Учила е френски в училище.
Все още по малко рецитира Вийон.

Сега тя върви през снега.
Тя върви по моите стъпки,
но е преследвана от куче с вълча глава,
и войник със скърцащи заплашително
високи ботуши.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.