Петра Марино, Фотография; България; 2017 – Landscape in motion IX
***
Сизиф най-сетне се е отървал от камъка.
И слиза вечно изкривен от планината.
Скалата пази неговата сила,
която кара кръста да повдига главата.
Сизиф не може да погледне пътя назад надалече.
Освен в кривите дълбини на спомена.
Сизиф е радостен в успеха си,
но е и завинаги изгубен.
Не знае, че друг тържествува
и заглушава истината на тъгата му.
Освобождението го е погубило.
Той бавно е попил през времената в камъка.
А камъкът навлязъл е във него.
Сизиф слиза вечно изкривен от планината…
Ние ще тълкуваме фосила му.
***
Думите ми –
винаги са ехо,
памет на същности,
които пътуват към твоето
бъдеще – на завет.
И когато забарабанят смислите им
по гъвкавата люспица
на тъпанчевата ти мембрана,
те биват величествена скица –
мое минало, не открило края.
Пулс
Вдишай!
Кубчета пресована надежда
изпълват алвеолите на очакването,
раздуват се в слузта на скепсиса,
обръщат качеството на образи, думи и вятър…
Издишай!
Спрей заразна комуникация
по капков път връща
поетия вятър,
затворен, нагнетен в мъгла.
Не дишай!
В лепкавата размитост на смисъла
се отдай на сърдечна осмоза.
Вдишай!
Еротиката е в дифузията на енергии
от сгъстения пулс на докосването…
Издишай!
…към празните кухини на приемането.
Вдишай!
Епителът става предател,
защитата преминава в регистри
на канонада от погледи през…
Издишай!
…погледи към…
Вдишай!
…погледи вътре…
Издишай!
Отвъд хоризонта на събитието…
Издишай!
Издишай!
Издишай!
До точка…
…и вдишай!
На границата между живота и забравата е смъртта.
Когато спомените чезнат,
разпрашават се пластове от кости,
разлагат се тъкани на съществуването,
зейват кратери в мостове,
които дълго са свързвали
всички основания на дишането.
Амнезията е задъхана смърт,
четяща живота по белези и знаци,
предполагаща и въобразяваща миналото,
за да го забравя отново и отново
преди отредения край.
Как точно да не бързаме?…
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X