Владимир Сабоурин – На прощаване в 2019 г.

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Пироман, 27х33см.

 

Пролетен следобед в рушащата се читалня

На Златомир Златанов

Пролетен вятър няма какво
Да разрошва белите косми до кожа обръснати
В рушащата се читалня кръстена на последния император
Старият библиотекар се унася прекъсван
Само от случайни пенсионерки най-големият поет
На последната голяма династия
Учителя предпочита да не.

 

Май трябва да простя

Май трябва да простя
На топлофикация на ченгетата
На олигополите на ремонта на графа
На селския произход на червената армия
На пирамидите в новото строителство
Финансиращи бели партийни каси
На бкп на телекомите на царя на българите
На софийската вода на лондонското сити
На народния писател на кучешките лайна
Неприбрани в надлежни торбички
На педофилите на биотехнологичните фирми
На бпц на национално отговорния
И на национално безотговорния капитал
На бенефициентите на правилните
И неправилните пари на оскарите
Настоящи и бъдещи с парите на данъкоплатците
На белия човек на жената мъж на мъжа путка
На автора на анонимни писма на синдрома на плъха
На културтрегерите на етикетите и бандеролите
На хоросана и лубриканта на българската демокрация
На руснаците на македонците на останките от америка
На домашния майстор на българския етнически модел
На джебчиите на едро на рушащото се ново строителство
На китайския и руския интранет на свободното движение
На стоки и капитали на пограничните телени огради
На ловците на емигранти и осребряеми човешки права
На адибас и панасоняк на високата литература
Финансирана единствено и изключително с правилни пари
На вечните парцалаци на индивидуалната изолация
На академията спектакъла семинара числото пи
На селяните в овчи кожи на комунисти и антикомунисти
На частната детска градина в преддверието на ада
На всеки който се надявам да не ми прости.

София, 10.03.2019

 

Великденско посещение на Тутраканското гробище

Априлски триумф на зеленината
Зелеви пеперуди над пресни гробове
Безвкусицата на новите плочи край входа
По пътя на всяка плът смъртта сега е
В новото избавлението на първите лишеи
Ръждиви кутии от сирене възлести корени усоен
Мирис на саморасляк орех надигнати гробовни рамки
Пъплене на възбудени мравки паяжина полюшвана от пламъка
Слезнал до буците окислена пръст земна пчела излетяла
Към вечното струене на реката.

 

Песъка е ухо

Поетите са ченгета
Песъка е ухо
Ченгетата са поети
Песъка пее в пето репеу
на голямата поезия

В страната на добрите
и лошите ченгета
бъдещето винаги е в поезията
синовете на добрите ченгета
са добри пиари
синовете на лошите
нелоши поети

Поетите са ченгета
Песъка е ухо
с допотопни технически средства
записва мисли
дочува стихове
и ти ще се научиш
да пишеш на смартфон
Песъка пее в пето репеу
на голямата поезия

Песъка е ухо
Поетите са ченгета
допитваш се дали можеш да ползваш
чужди стихове без кавички
трепериш да не те оберат
в епохата на техническата възпроизводимост
на кражбата на труд поезия приятелство
Ченгетата са поети
твоето бъдеще бъдещето
на тази страна е в поезията

Поетите са ченгета
Той ченге ли е
Тя ченге ли е
Ти ченге ли си
чух нещо за тебе
ще чуя нещо за него
бих чул нещо за нея
в страната на добрите
и лошите ченгета
Ченгетата са поети

Песъка е ухо
Поетите са ченгета
по сипея на поезията
Ченгетата са поети
бъдещето на тази страна
твоето бъдеще
винаги е в поезията
Песъка пее в пето репеу
на себе си
на голямата поезия.

 

На едни поети ІІ

Ще се видим в ада
на българската литературна история
аз ще съм в транзитен бежански лагер

 

Късна игра

Късна игра
на ноемврийска площадка
след смяна на времето останахме
сами ровим в пясъчник с цвят на пепел
гарги прелитат в посока бакърена фабрика

 

На прощаване. По Езра Паунд, Уанг Уей и Сашо Йорданов

Лек дъжд върху лек прах.
Върбите над Синия лъв
Тепърва ще се раззеленяват
Ала ти, господарю, по-добре да помислиш
За последно питие, защото ще се видиш сам
Щом стигнеш отбивката за Банкя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Николай Бойков – Из „101 посвещения“

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Пейзаж, 25х25см.

 

Дърво по пътя

на Яна Левиева

Да не забравям никога, че има
дърво по пътя –
някъде, наблизо,
където и да е – дърво без име,
сприятелено с ветровете.
Дърво по пътя.
То ще ми напомня
как будните очи в тревата скитат,
как в дълбините на нощта
поникват гласовете на щурците.
Дърво по пътя.
Нека ме обича
и не забравя никога за мене.
То е безименно, ще го наричам
търпение и тишина зелена.
Дърво, тъй стройна
плът на мисълта ми,
стоиш на пътя, с облаците слято,
заслушано във приказките,
които ти нашепват ветровете.

(препис по Дърво на хълма на Иван Цанев ) (1)

(1) Преписът е направен по Поетическо изкуство в Неделен земетръс, Български писател, С., 1973, с. 14.

 

сбогуване с будапеща:

на Белослава Димитрова

в тишина на софийската си стая притварям очи: вървя по ержибетхид в обедната мараня, на път към маковата губа на кристина кьорут, отляво дунава просиява в хиляди слънчеви зайчета, отдясно две туристически корабчета успоредно приближават, сякаш се състезават, задава се велосипедист, на челото му проблясват капчици пот:
улавям пожелаващия ме негов поглед.

 

„Няма по-хубави приказки от ония,
които самият живот създава.“

на Лили Мутишева

След вечеря излязох да порисувам
Деца се насъбраха
Рисуваха къщички дървета
Караха се за пъстроцветния ми молив
Дойде и Женя
Тя зарисува къщичката на баба Яга
и самата баба Яга
под наставленията на децата
И Емо се обади
Той бил ходил дотам и я е бил виждал
Да наистина била от шоколад
сладолед и вафли
И имала захарни бастунчета
И кокошите й крака си били
кокоши крака
А Божо започна да задава въпроси
И кога?
И с кого ходи?
А шоколада какъв беше?
Ти яде ли?
А баба Яга защо не те изяде?
И как избягахте?
Рисувахме в смрачаването
Къщи птици дървета
Емо отговаряше
подкрепян от Женя
Едни опровергаваха
Други потвърждаваха
Аз понякога се засмивах
Някои от децата казваха
Глей как се смее
Стъмни се
Децата се разпръснаха полека
Прибрахме моливите и пастелите
И се прибрахме

 

Да си простя

на Мирела Иванова

завиването през глава с одялото след някое посрамване
и повтарянето умри умри умри докато съня не ме повали
замълчаването когато продавача на сергията на Женски пазар
бутва още една краставица в плика без да съм искал и ги премерва
възторгването ми о колко вкусно към домакините
за ястие което е просто нелошо без да е възхитително
спомена за ласкавите слънчеви лъчи в шарената сянка зад партийния дом
при срещата с представителя на социалистическите правоохранителни органи
блесналите очи и примамливите мъжествени гърди
на опиталия се да ме изнасили в казармата
книгата която откраднах преди държавния изпит от библиотеката в унгарското общежитие
с вярата че успея ли ще успея да си го взема
(да сгреша в превода на заглавите ѝ – Животът нейде другаде тече)
мъжете с които правех любов
мъжете с които не правих любовта
седенето в напичащото слънце на пейката на Женски пазар с приятел
разговорите за това-онова докато похапваме царевични мекици
в чувството че съм се завърнал в напиращия гръмогласен обемен всепомитащ мой смях

 

Тълкувания, дадени под статус във фейсбук,
на изтеглен новогодишен късмет
„Мойто писане на свещ бледнее в светлината…“ (Николай Кънчев)

на Золтан Немет

1. Мек му е восъка.
2. Това, което е смятал за вдъхновение и задушевност на свещ, е изчезнало наяве.
Смятаното за задушевно тогава е било заблуда.
3. Че много са изписаните думи и неговите вече са бледи на техния фон.
4. Да.
5. Това, което аз разбирам/създавам е само малка част от божието/общочовешкото познание. Има и елемент на саможертва и смирение.
6. Това, което е писано на свещ (интимно, приглушено, нощно), се губи в крясъка на деня. Вижда ми се очевидно.
7. Невъзможността да се постигне пълна индивидуация.
8. Идва денят и всичко написано през нощта губи смисъл. И се изтрива и започва на чисто. Абе някаква надежда съзирам.
9. Да пишеш на свещ може да се тълкува като да пишеш тайно, тайнописно, неосветено, паисиевски, а пък то бледнее, нищо не е пред…
10. Писаното при недоимък на свобода, или на общ език, бледнее без оправданията си.
11. МОЕТО писане е винаги и по всяко време по-светло от която е да е друга светлина, пък била тя и Светлина (в случайна „свещ“). И тя като свещта бледнее (и тлее), значи ПО ПРИНЦИП то (ТО) е „светлина“.

 

***

на Елка Шен

имам фотоапарат Фед
от пет-шест години снимам една цветна лента в него
навън по улиците и вътре вкъщи
лентата свърши
занесох да я проявят
не помнех какво съм снимал през годините
докато чаках си представях как разглеждам снимките
избирам една описвам я и ти посвещавам това стихотворение
когато отидох да взема готовите снимки
проявената лента бе празна

 

***

Бях войник втора година, готвач в Софийското комендантство, към който принадлежеше и Военния арест. Пратиха ме за месец да заместя готвача волнонаемен, кухнята бе обща с тази на Военния духов оркестър. През деня готвех, вечер спях в ареста, в дневната стая на офицерите. Една вечер, бях си легнал да спя в униформата, се събудих от удари в главата, удряха ме с възглавници, нещо крещяха, не разбирах какво се случва, после един от пазещите арестантите, лежеше върху мен и ме убеждаваше-умоляваше да вкарал само главичката, после съм вече прав стаята и рева (ридая) като из ведро, после, изглежда са ме оставили сам за момент, се нося по стълбите и прескачам портата на ареста, висока поне два човешки боя (не бих си и помислил, че съм способен на това) и някой казва отгоре, от прозореца на дневната стая, към охраняващия ареста, остави го. Най-ужасното обаче не е не побоя, не опита за посегателство и не унижението на рева, а образа, запечатил се в паметта ми, блесналите сияйно очи и привлекателните мъжествените гърди на онзи, опитал се да ме изнасили.

 

Откровение в нищото

на Цветанка Еленкова

Пътувахме с Гого в 72.
Той, облегнал са на рамото ми, бе зареял поглед навън.
Вдигнах поглед през прозореца.
В небето над ВМА плуваха три перести облака с форма на риба.
Единия точно пред слънцето.
А то, светлеещо петно в пелената на облака, бе неговото око.

 

за да запазя рутината:
отговор на запитването на ана бландиани:

„…Какво да пожелае повече един поет
освен другарството на дърводелеца,
едно десетилетие и второ, трето и четвърто,
докато никой повече не знае
кой е поетът и кой е дърводелецът…“

Хьолдерлин, Ана Бландиана
в превод от румънски на Румяна Л. Станчева

 

на Иван Цанев

другарството на дървото
докато никой повече не знае
кой е поет и кой дърво…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Лорънс Ферлингети – Троянският кон на Тръмп

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, В банята, 30х23см.

 

Троянският кон на Тръмп

Омир не доживя
Да разкаже за Белия дом на Тръмп
Този негов троянски кон
От който цялото президентско войнство
Се втурва да руши демокрацията
И да налага хищния капитализъм
Като абсолютен управник на света
Дори по-могъщ от нациите
И всичко това докато спим
Преклони се, обикновени човече
Преклони се!

 

Превод от английски Красимир Кавалджиев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Лорънс Ферлингети – Светът е прекрасно място

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Кон, 160х110см.

 

Не съм си лягал с красотата цял живот нали
припомняйки си час по час
пределно изобилния ѝ чар
Не съм си лягал с красотата цял живот
и лъгал с нея при това
припомняйки си час по час
че не умира красотата и
че другаде принадлежи–
че тя е сред туземните изкуства
далеч над бойното поле на любовта
Тя е над всичкото това
о да
най-хубавото място в църквата е нейното
там горе дето арт директори благоговейно
се срещат и избират безсмъртните неща
Че цял живот са лягали
със красотата те
Че пили са роса от цвете
и са се хранили със райски мед
и предобре им е известно че
красивите неща са радост
за вечни времена
и красота не може ни една
да избледнее в губеща пари нищожност
О не не съм си лягал аз
на Красотата върху Облегалката
та цяла нощ да ме е страх да стана
да не изпусна някое макар и малко
движенийце което красотата сторила е значи
И все пак спал съм аз със красотата
по мой си шантав начин
и правил съм й две-три жадни сцени
във моето легло на красотата
и съм разлял две-три стихотворения
и съм разлял две-три стихотворения
върху света наподобяващ Бош

1958

 

По някое време през вечността
дотърчават някви момчета
и един от тях
дето идва съвсем накрая
е някакъв дърводелец
от някакво затънтено място
като Галилея
и почва да мрънка
и да разправя че бил дупе и гащи
с оня дето е създал небето
и земята
и че пича
дето ни е натресъл всичко
му бил Татко

И отгоре на това
додава
Че всичко било записано
на някакви пергаментови свитъци
които някви слагачи
били оставили да лежат в околностите на Мъртво море
преди много време
и които дори нямало да бъдат намерени
още към две хиляди години
или поне през
хиляда деветстотин четиресетиседем
от тях
за да сме точни
и даже тогава
няма кой да му повярва
най-малко пък аз
ако става въпрос

Сгорещил си се
казват му
и го охлаждат

Разпъват го на Дървото да изстине
и след това всички
непрекъснато си правят макети
на Дървото му
с Него увиснал отгоре
и постоянно си тананикат името Му
и го викат да слезе
и да седне
в техния бенд
все едно е Якия пич
и ако не засвири
няма съвсем да им се получи

Само дето не слиза
от Дървото си той

Той само ей така си виси
на Свойто Дърво
и изглежда твърде смален
и твърде охладен
и също
според прегледа
на световните вести от последния час
от обичайните ненадеждни източници
твърде мъртъв

1958

 

Аз чакам да дойде ред на моя случай
и чакам
прераждане на чудото
и чакам някой да открие
наистина Америка
и да заплаче горко
и чакам
да се открие нова символична граница на Запада
и чакам
американският орел
наистина крилете да разпери
и да се поизпъне и да литне правилно
и чакам
Векът на безпокойството
накрая да пукяса
и чакам
войната да се разрази, онази
която ще направи безопасен
света ни за анархия
и чакам
да се спаружат най-накрая всички
правителства
и непрестанно чакам
прераждане на чудото

Аз чакам Второто пришествие
и чакам
религиозен ренесанс
да връхлети връз щата Аризона
и чакам
хранилище за Гроздовете на гнева да се намери
и чакам
да се докаже
че Бог е всъщност от Америка
и чакам
да видя Бог по телевизора
как протръбява над църковните олтари
е, стига само да настроят
приемника
на подходящ канал
и чакам
да поднесат отново Последната вечеря
със странен нов ордьовър
и чакам, неотклонно чакам
прераждане на чудото

Аз чакам да извикат моя номер
и чакам
да ни превземе Армията на спасението
и чакам
да бъдат облажени кротките
и след това да наследят земята
без данъци
и чакам
горите и животните
да отвоюват правото си над земята
и чакам
да изнамерят начин
да се изтребят до един национализмите
без никой да умре
и чакам
планети и канарчета да завалят подобно дъжд
и чакам влюбените и ридаещите
да легнат пак един до друг за ново
прераждане на чудото

Аз чакам пропастта на свършека да бъде прекосена
нетърпеливо чакам
тайната на вечния живот да я открие
един напълно неизвестен общопрактикуващ лекар
и чакам да приключат
всички бури на живота
и чакам
платна да вдигнем и към щастието да поемем
и чакам
един Мейфлауър, построен отново
да стигне до Америка
със предварително продадени на местните
сценарий и права телевизионни
и чакам
изгубената музика да зазвучи наново
в Изгубения континент за ново
прераждане на чудото

Аз чакам онзи ден
във който всичко ще се изясни
възмездието чакам
за стореното от Америка
на Том Сойер
и чакам
да ми препредаде Алиса
от нейната Страна на чудесата
невинните си сънища безкрайни
и чакам
Чайлд Роланд да пристигне
във най-последната, най-мрачна кула
и чакам
Афродита
да се въоръжи със истински ръце
на заключителната конференция по обезоръжаване
за ново
прераждане на чудото

Аз чакам
да получа някоя подсказка
за що е то безсмъртие
припомняйки си ранното си детство
и чакам
отново да се върнат утрините хлътнали в зеленина
безмълвните поля зелени на младостта да се завърнат пак
и чакам
непреднамерено изкуство някакво
да разтресе основите на пишещата ми машина
и чакам да напиша
незаличимото стихотворение
и чакам
екстаз последен, дълъг и безгрижен
и неотклонно, непрестанно чакам
побягналите влюбени върху онази гръцка урна
да се достигнат най-подир
да се прегърнат
и очаквам
аз непрестанно и завинаги
възраждане на чудото

1958

 

Светът е прекрасно място
да си роден
ако нямаш против че да си щастлив
невинаги е
купон до откат
ако нямаш против мине не мине
тъкмо всичко е супер
и ти лъхне на ад
щото даже и в рая
пеят пеят
пък спрат

Светът е прекрасно място
да си роден
ако нямаш против дето някои мрат
през цялото време
или може би само са гладни
отвреме-навреме
което въобще не е толкова кофти
стига ти да не си

О светът е прекрасно място
да си роден
ако нямаш много против
шепа тъпи до смърт глави
по върховете
или мине не мине
бомбичка-две
във лицата ви взрени в небето
или други таквиз неумесности
към каквито както ви е известно
Обществото ни Марково склонно е
с популярните свои личности
и полярните свои безличности
със свойте свещеници
и други копои

и с различните там разделения
и сенаторски благоволения
и други чревни неразположения
които мъчат
глупавата плът

Да светът е най-чудесното място от всички
за много такива неща като
да позираш забавно и
да позираш любовно и
натъжен да позираш и
тъжни песни да пееш и да се вдъхновяваш
и да ходиш насам-натам
да разглеждаш наоколо
и цветя да миришеш и
да пощипваш статуи
и дори да си мислиш и
да целуваш хората и
да правиш бебета и да носиш шорти и
да размахваш шапки и
да танцуваш
и в реките да плуваш
по време на пикник
в средата на лятото
и просто най-общо казано
„да си живееш живота“
Да
и хоп по средата на всичко това
влиза усмихнат

погребален агент

1955

Превод от английски Манол Пейков

 

Из „Поезията като бунтовно изкуство“ от Лорънс Ферлингети
Издателство Жанет 45, 2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ан Секстън – Невежият поет

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Фигура 2, 30х27см.

 

Моят женен любовник

Тя цялата е тук.
За теб усърдно се разтапя,
от детството те е пленила,
от училището, от стоте ти фаворитки.
Тя винаги била е с теб, любими.
Перфектна е наистина.
Да, фойерверк е скучен, проблеснал във унилия февруари,
тя истинска е като тенджера чугунена.
Признавам си, че бях прехо̀дна.
Аз бях обекта на страстта ти. Онази лодка с
алени платна в пристанище попътно.
Косите ми набързо ще излетят
като цигарен пушек от прозореца автомобилен.
Необичайна съм – парченце мида в необикновен сезон.
Но тя над всичко е. Това, което ти е нужно.
И най-доброто. Това е притежание.
Това е практика, тропически растеж.
Не е експеримент, то е хармония.
Греблата движи тя и превключвателя,
и дивите цветя в прозорците накисва сутрин,
до обед – грънчарско колело върти
и три деца ще доведе на двора под луната,
три херувимчета в картина нарисувана от Микеланджело,
направил е рисунката тогава с краката си
в ужасните си месеци в параклиса.
Навсякъде като погледнеш все висят деца
като балони от тавана.
Вечерята ви после поотделно на всеки ще пренася
през коридора, с глава приведена, с крака послушни,
лицето ѝ възбудено от детски песнички и сънища.
Аз твоето сърце ти връщам, мили
и разрешение ти давам за:
да се завърнеш вътре в нея,
и да пулсираш озлобено във калта,
за кучката ти давам разрешение, за земните ѝ рани,
за да заровиш миниатюрната червена рана, която ми нанесе,
за бледото трептене на светкавицата под реброто,
и за пияния моряк отляво, и за коляното на майката, чорапите, и за жартиера, за телефонното обаждане във полунощ.
И щом започнеш с ръце да стискаш нейните гърди
и смъкнеш портокаловата панделка в косите ѝ
ще отговориш на обаждането ми, най-любопитното предизвикателство.
Защото тя е гола и единствена в нощта.
Това сте ти и твоята мечта.
Изкачвай я стъпало по стъпало, тя е монумент.
Гранитна е.
А аз съм само акварел –
боите ми ще можеш да измиеш.

 

Целувката

Устата ми цъфти до кръв като порязана.
Годината премина със обиди в мрачни нощи
и няма със какво да се запомни, а само лакти, груби коленѐ, кутии с нежни кърпи Клиникс, обидни думи: ревла, ревла, ти си глупак!

Довчера тялото ми беше безполезно.
Сега по ъ̀глите се къса,
и роклята на Мери, старата, разкъсва възел подир възел.

Виж! То е изпълнено със страст
и сякаш преминава през дефибрилатор.
Живее! Възкресение!

То беше лодка дървена преди,
забравена самотна на брега, безцелна безполезна,
не морската вода, а пясъкът под дъното лежеше,
безцветна, избеляла
и нищо повече от купчина дъски. Ти я издигна на вълните,
обгърна я с любов.
Избра я.

Сега опънатите мои нерви чувам като музиката на оркестър.
След дългото мълчание – днес барабаните и струните играят.
Ти го направи.
Е, просто ти си гений в работата. Влязъл в огъня
любимият ми
композитор.

 

Невежият поет

Може би земята плува.
Не знам.
Може би звездите са малки дупки във вестника,
прорязан от гигантски ножици.
Не знам.
Може би Луната е замръзнала сълза,
Не знам.
Може би Бог е само нисък глас,
за да го чуят глухите,
Не знам.

Може би аз съм никой.
Вярно, имам тяло,
и не мога да се измъкна от него.
Бих искала да се отделя от главата си,
но това е невъзможно.
Написано е на плочата на съдбата,
че съм заседнала тук, в тази човешка форма.

Така е,
бих искала да споделя проблема.

Звярът заседна в мен,
сграбчи сърцето ми
големият рак.
Бостънските лекари
вдигнаха ръце.
Опитаха със скалпел,
игли, отровни газове и други подобни.
Ракът е още там.
Той тежи много.
Опитвам се да го забравя и да си върша работата,
да готвя броколи, да отварям книги,
да си измивам зъбите и да си връзвам обувките.

Опитах с молитви,
но щипците ме сграбчват по-здраво
и болката се усилва.

Веднъж сънувах,
може би е сън,
че ракът е моето невежество за Бог.
Но коя съм аз, че да вярвам в сънища?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Осип Манделщам – Да доживея чувствам страх

by New Social Poetry2 Comments

Борислав Янев, В мъглата, 150х100см.

 

***

За достойната слава на бъдещи дни
за елита на този народ –
аз лиших се от бащина чаша за пир,
от веселие в този живот.

На плещите ми хвърля се век-вълкодав,
но не вълчи е моят адет:
по-добре ме пъхни като шапка в ръкав,
в топла шуба на сѝбирска степ…

Да не виждам страхливец, ни хлипаща кал,
ни от кървави кости следа;
само сини лисици да светят в нощта
с първобитна за мен красота.

Заведи ме в нощта, где тече Енисей,
борът там на звездите шепти,
щото не вълча кръв в мойте вени тече,
аз от равния ще съм убит.

17-28 март 1931

 

***

Във въздуха студен се стапя тънък дим
и аз, в печалната си волност разтворим,
да се издигна искал бих във тиха песен,
да се стопя, но трябва да вървя не лесно

по снежна улица във вечерна тъма
и кучешкият лай не ще заглъхне там,
и се натъквам на минаващи срещу ми.
Не говори със мен! Какво да ти продумам?

1915

 

***

Сънят ми тих, сънят ми непрестанен –
невидим, омагьосана гора,
где чува се оттам шептене странно
и полъх от копринена мъгла.

В безумни срещи, в спорове мъгливи,
във погледи кръстосани без вик –
невидим шепот, дух неуловими,
под пепел лумва и угасва в миг.

И както мрак облякъл е лицата,
и както слово секва на уста,
в уплаха сякаш птицата крилата
политна в сенчестия храсталак.

1908 (1909?)

 

***

И нека има славни градове,
да приласкават със известност тленна.
Не Рим е величав от векове,
ала човекът в нашата вселена.

Царе опитват се да ги сразят,
свещеници войните оправдават,
без негови прозрения остават
ненужни – и олтари, и домът.

1917

 

***

Напрягат остър слух платната
в широк пустеещ кръгозор
и плува сякаш в тишината
среднощен глас на птичи хор.

Аз беден съм като природа,
естествен като небеса,
дух-призрак – свободата моя,
и глас на птиците в нощта.

Аз виждам месеца бездушен,
небе с мъртвешките платна;
светът твой, странен, боледуващ,
приемам го аз, пустота!

1910, 1922(?)

 

***

Облачно, влажно, въздухът плътен;
във гората не чувствам аз страх.
Кръста лек на самотния пътник
аз покорно ще го понеса.

В равнодушна родина отново
като патица упрек лети, –
аз живея във сумрачно лоно,
гдето всеки е сам и един.

Гръмна изстрел. Над езеро сънно
патица вече е с тежки крила.
В огледалния образ без дъно
борове – с разлюлени стебла.

Мътно небето свети невзрачно –
и светът боледува в мъгли,
позволи ми и аз да съм мрачен,
да не те обичам, позволи.

1911, 28 август 1935

 

***

Да доживея чувствам страх –
като листът в дърво – отбрулен,
и нищо да не любя пак,
безимен камъкът – потулен;

като на кръста в пусти край
душата жива щом разпъна,
като Мойсея на Синай
във облаците ще потъна.

И всичко живо аз следя,
което здраво ме пленява,
рисунки пъстри от бита
със плочи мраморни сравнявам;

и трепет в птичите крила
долавям в мрежите далечни,
от страници в изгарящ плам
привличам аз праха всевечен.

Не по-късно от 5 август 1910

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Златомир Златанов – Как да разсъждаваме за Освобождението 1878?

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Кон, 160х110см.

 

Травмата на едно събитие, което почти ни е изличило като народ – първична репресия
Освобождението ни връща като демос-остатък, като подчинени, subaltern – вторична репресия
Травмата не е запомнена, незапомнима по начало
Не искаме да помним Освобождението поради неговата изкуственост
за третиране на неизличимото
Или неговото представяне е форма на забравяне
Освободителите са само supposed предположително такива, освобождаваните – също: това е илюзията на трансфера
Връщането към травмата е невъзможно, а връщането към освобождението е неприятно, защото напомня за травмата в задънени хоризонти
Колко жертви – за нищо
Колко печеливши – за смях
Не размерът има значение, а фетишът на размера
Истеричната мизерия се подменя с всекидневно нещастие
Освободен е един непълноценен остатък, историческа руина – оттам и освобождението е непълноценно, като причината за тази непълноценност се премества навън, към освободителите – негативен пренос или трансфер – а не в интериора, откъдето може да произтече истинска свобода
Дори трансферът е под формата на заробване – оттам негативната реакция на неблагодарност
Но всеки трансфер е форма на имагинерен слугинаж
Историческата памет е открита зона за игри на забравяне
Има нещо абсолютно забравено
Литературата е сембланс на незабравимост
Няма такова Реално или травма, което да не бъде уличено в сембланс
И все пак Вазов е прав – не само Македонски, всички е трябвало да измрем при Гредетин. Което всъщност е (не)възможно– винаги ще сме мъртви за свободата и освобождението винаги ще е заробване
Дискурсът на невъзможното е модерно изобретение, наистина ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Златомир Златанов – Астрална карантия

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Работник, 27х30см.

 

Не аз съм се произнесъл, че историята е кланица, но през 20 век тя става механизирана кланица и чак тогава лъсва идиотизмът на човешкия род, сплетен с технологическата сингулярност. Геноцидът приема индустриални размери – в термините на Хайдегер това звучи неприлично, а и той пише за техно-науката в безобидно-кухненския жаргон на Gestell, докато го онтологизира по гръцки маниер.
Идиотизмът на Хитлер, с който Сталин отчаяно се съревновава, взема такива размери върху бекграунда на технологическата рамка, че светът сякаш се сепва. Но нека бъдем честни. Ако не беше пробуждането на бейби-атома, това сепване нямаше да има ефект
Ние има от какво да бъдем съблазнени от Запада, но той няма от какво да бъде привлечен от Изтока, и сигурно затова постоянно се опитва да го превземе.
Руснаците знаят за какво става въпрос и затова износват търпеливо имперската рамка.
И американците знаят – рамката е станала виртуална и вече не е рамка, а кибер-принтиране с холивудски оттенък, което не изглежда по-малко зловещо.
Само империите мислят за граници и рамки. Маргиналите са възможни само като смукачи на тръби или кондуити, които минават през тях. Понякога си въобразяват тези тръби като травми, но всъщност става въпрос за дребнави капризи на чревен тракт. Руските казаци още тъпчат българските лайна.
Но днес става въпрос за гастрономия алафранга като биополитическо господство.
Homo sacker, превърнат в homo sucker, за да се изразим по-изискано.
И когато такива като Ален Бадиу казват, че сега западният тип демокрация е нашият враг, това тук се приема като стомашни колики.
Комунизмът не е естественото състояние на света, той вероятно е някакъв онтологически запек.
Избирай – колики или запек.
Все пак за древните карантията, по която са гадаели, е била астрална, докато мозъкът е геометричен.
Но защо и наистина ли е така, това вече не го знае никой, нито major, нито minor-писанията.
Life sucks, нали?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ваня Вълкова – Откритият басейн в едни останки

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Лодка, 300х23см.

 

 

/Кратък размисъл, провокиран от стихотворението на Владимир Сабоурин/

За метафорите и образите в поетичният език и въображение.

Ех, толкова висока топка се запретвам да хвърля, да изхвърля, заедно с поток от развети платна от  епителни клетки, които ми пречат да усещам по-добре. Топката може и да се транс-форм-ира в летяща чиния с нестабилна ос на въртене или бумеранг и не знам в какво може да се оприличи главата ми, след тази среща, НО може и да удари и да разбие, да разпръсне, дисеминира и разпраши напълно нечия недостроена постройка. Форма, без скеле. Извън времето на летежа.

Последната сричка изпадна и тръгна да се оприличава, да напомня на ирационално поведение, преди започването.

 

И ето започвам.

Много пъти за поезията, поетичното, поетичния език се смята, че е изключително важно да е метафоричен, изпълнен с метафори и образи, които да изграждат нови трептения на пространството около четящия и да го пренасят в изпълнението на красивата поетична форма, та дано и той да усети полъха на вятъра, който е рошил косите на поета. Ех. И поетичният език да се вкуси, усети, проникне сетивно и облагороди и оцвети нечия избеляла природа. Да.

 

Въображението.

Въображението като познавателен психичен процес и част от мисленето, използва метафоричен език, с който може да конструира и реконструира различни визуални, емоционални и сетивни образи. С тяхна помощ човек онагледява своите представи и желания, изгражда фантазни, невидяни в действителност, а само в мисловните конструкции картини или образи и ситуации от сънищата си. Създава проекти и планира бъдещите си действия, следвайки своите мечти. Може да изгражда дори сетивни усещания и ситуации или да възвръща своите отминали мисли и усещания, художествени и емоционални, като им дава напълно нов и друг смисъл и значение.

Въображението е основният физиологичен механизъм-генератор за изграждане на мисловни конструкции, с чиято помощ човек се опитва – и отчасти успява – да влияе върху света или да избяга от света. Точно затова може да се каже, че въображението дава на човека ,,крила”, с които да преодолява границите на собственото си тяло, културната си и географска ситуираност. С помощта на мисълта може да се градят идеи и да се създават фантазни образи, чрез които се преодоляват различни граници или пък да се разрушават, игнорират или предефинират, като се преобразуват в нещо ново, в не-граници. Човешкият ум може да преодолява мисловно гравитацията: нещо за което човек винаги е мечтал (да лети). Въображението на човека като непрекъснат летеж и предизвикателство приема различни посоки и форми.

И започвам да летя. И не само аз, множество летящи поетични субекти и няколко обекта.

Нависоко, оглеждайки околността и погледът ми се спира на изсъхналото дъно на бетонен басейн, от социалистическото време. Какво поетично има в един разтрошен, остарял, неизползваем, ненужен развъдник на микроорганизми?

Къде е красотата на метафоричния поетичен език с който поета би желал да си послужи, ако изобщо е разпознал формата на басейна, от толкова високо.

Въпроси, които протичат през всеки един аксон от нервната ми тъкан, предавайки все повече и повече информация, информация, информация, докато се изгради стабилна невронна мрежа и топката падне в нея.

Да, нищо не се разби от мен, нищо не разбих, а започнах да чета, да влизам и излизам в пространството на басейна, все по-навътре и по-навътре.

 

Плувам.

В едно от най-хубавите стихотворения на поета Владимир Сабоурин, влизайки вътре в геометрията на ,,бледосинята празнота на правоъгълника на отсъствието” и, преплувайки ,,с цялата празнота“, и продължавам ,,сред останките на спомена“:

Откритият басейн

 Олимпийски размери под открито небе на десетилетно запустение
Класицистично строг парк подравнил в зевовете между бетонните плочи
Синя жлъчка бял бор джудже плачеща върба жълт кантарион круша дивачка бъз
Къпини охтичава брезичка лещак триумфа на копривата апотеоза на пълзящите паразити
В центъра на геометрична композиция пропукала по шевовете бетона кралски слънчев
Месест многосвещен бурен обкръжен от благоговейни туфи акантус ръждиви мъхове
В избледнелия син простор на опразненото пространство оръфаните отвърстия
На опоскани за старо желязо тръби тържествени порти към незрими мравчени империи
Но най-възвишеното не се крие в бледосинята празнота на правоъгълника на отсъствието
Геометрично осеяно с див непретенциозен живот поселил се в пукнатините То се
Открива в дълбочината на сив куб увенчан с непокътната кула за скокове
Бетонен мостик на потънала атомна подводница потопена преди години като гроб
На миналото от съображения за сигурност и мир на неспасените души на борда
С цялата празнота дълбочината на междувременно населен ноев ковчег чието
Дъно бе недостижимо навремето сега вървиш в него сред останките на спомена
За копнежа по дълбокото гмуркане кошмара на скока от най-високия трамплин на кулата
Надвисващ още по-високо над празния бетонен куб по чието дъно най-накрая наяве
Стъпваш като насън по хрущящия прахан на изпепелени от слънцето лишеи

Владимир Сабоурин, Останките на Троцки

След едно такова стремглаво спускане всяка птица, поетична душа, подкрепяна от поне една муза, би се разбила на милиони фрагменти, от цялото на куба-тяло, който ги оструктурира и приютява. На сигурно. Но поета продължава да чете ,,стъпваш като насън по хрущящия прахан“ на многообразието от елементи, изграждащи нови и нови.

Това е добрата поезия. Един генератор на мета-тяло от възможни образи, форми и пространства.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

Александър Цанков – 1ви Май

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Пирамида, 115х125см.

 

Дебелата кора на семейното дърво

On fire with the maple trees
On my knees with these leaves on these boston streets
Praying to a god a godforsaken summer night stole
(one night), one fight, one family swallowed whole

Patrick Flynn, Have Heart

Върбите плачем понякога,
На есен щом паднат листата.
Крачките в шумата
Заглушават ни думите,
Докато брадви се сипят,
Прорязващи дълбоки рани
В кората на семейното дърво.

Боровете пробождаме,
Кацналите птици по клоните.
Да не счупят някоя игличка,
Да не я отронят –
Щото голотата ни плаши,
И пред наши и чужди,
Стърчим към небето – облакодери.

Крушите сипем наоколо,
плодовете на своето минало,
И гледаме как изгниват
В нашия двор, а и в чуждите.
Няма дървета поникнали,
От покварено семе,
От отровени крясъци.

Черешите сме криви, по нас се катерят,
Квартални хлапета през лятото,
Сочно берат и взимат за вкъщи,
Напълнили пазви и някоя купа.
През зимата никой не се и обръща,
Снегът ни зарива и падат листата,
Не сме ли едно със безшумната градина?

Кестените цъфтим ухайно на пролет,
Премяната трае за кратко,
А после с бодливите кестени,
Замеряме по главите заплесналите се.
Лъжлива е сянката по корабната улица,
Съдрани ще бъдат листата ни.
Децата там пък ще виждат рибени кости.

Гора от семейни дървета,
Занемяла и мъглива.
Семейното дърво там тлее,
Безшумните писъци прикрива.
Посети сме в същата почва,
Един вид кал ни зарива,
Но падне ли мрак във гората,
Всяко дърво ще се отрие,
За да тръгне към своето място.

 

Плът

Човеци сме,
преди да сме друго.
Човеци сме,
преди да сме си чужди.
изядени от червеи,
превърнати в пръст,
си приличаме твърде,
отвътре и външно,
за да си се нахвърлим.

Гръбначно цвете – разцъфнало.
Сърце в компотче пенливо пулсира,
Мозък си плува залостен в ковчег,
Очни кълба пък се давят във чувства.

Припознах те за себе си,
докато се разминахме.
Клетката от ребра си бе същата.

Представих си ни разпуснати
без ръце, крака, зъби, лице.
Сянката на асфалта ни се сливаше.

Кръвта ни си изтичаше в канавката,
носеше се воня на живот,
смесваше се с всичко останало,
и се вливаше във общия път.

март ’19

 

Пъкъл

Пропадам
Припаднал
В катранена бездна
Омотан
Окован
С криле железни
Стремглаво,
Спускам се
В слузести спомени.
Изядени са сърцата
На тези
Пропадалите.
Сърца принесени
В жертва за слънцето –
Жертви на слънцето.
Изгори в пъкъла слънце!
Пропадналите
Падаме
Безтегловно
Към същия пъкъл,
където те няма.

 

1ви Май

„Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“ – Жан-Жак Русо

Трудът е днес
Изоставена постройка
Разпадаща се от към стълбите.
Зове се труд
но труд не се извършва,
Само ходене по мъките.
Дали ще вършиш работа
не е от значение,
Искат твойто време,
твоята искра.
Отдаваш себе си на другите,
Поне на думи,
Излязъл си на пазара на труда.
За кого работиш и какво
Е чиста подробност,
На месечните погасени вноски.
Модерно робство е трудът
и толкоз,
Не бързаме и много да се продадем,
Театър на преструвките,
Надпревара в пошлост,
Бленуваме ли жадно
Утре да не е работен ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X