Христина Василева – I Sing the Body (поема)
Борислав Янев, Кораб, 21х29см., молив
Далечното ти ухо долавя сред шумовете на
Пробуждащия се град мелодии чудати
И тази заран ще нахраниш хвърковатите
А теб те ще операт
Утрините на несъвършените идат с песен
Много птичи гърла са заседнали в клапаните на флейтата
На отрязаните им пръстени свири се мъчно
С дъх изравняваш регистрите на станалите вятър
Изравняваш ги в сянката на дара
Ако не ти е даден, свещено не знаеш
Мъчи въпросът:
Дъхът и регистрите има ли ги извън тялото?
И ако да, ти къде си?
Поетът пита:
И ако тялото не е душа, какво е душата?
И после отговаря, че телата на мъжа и жената
На всички мъже и жени
Раждали се, живели, сега и всякога
Всичко в телата за продан на тържищата
небрежно пуснати ръце,
мои и нейни, всичко размесено
Отвътре и отвън – те са душата
Овладeли инструмента
Рейте се сега над покривите на града за награда
***
Застанал под сивия бетон опасан с кордон от прозорчета
Светлината ти ще идва
Уловена в кованите рамки на неизписаните им стъкла
Това не е купол над полетата с красиви имена на многоцветните витражи
Тези твърде опушени люнети са едни дебели люкове –
Въпреки че там птица не хвърчи, харесват ти –
Където са били счупени са ги сменили с оранжеви
През тях не се вижда нищо, а и няма какво да гледаш
Оберлихти на мъждива светлина
Безлична
Гений на мъждукането
Вечен си!
О, Дама на нашето сърце
Витражите и куполът ти изгоряха в
Пламъци за часове
Плачем
Плача
***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, живели, сега и всякога
Виж с очите на живите
Как светлината нахлува на лъчове в четирите купола –
Военни прожектори следачи кръстосват стените, дебнат беглеца сянка
С един поглед пленяваш зениците отсреща
С един поглед те те пленяват
Гора от искри те пробожда
Болезнено протичане на електричество – сладко затопляне
Сега си детето пред
Цъфтящите овошки в градина на Арл от Ван Гог в
Пинакотеката в Мюнхен
Отнеси се в погледа на другия
Забрави се в него
Смейте се сега над покривите на града
If any thing is sacred the human body is sacred
***
Белият ябълков цвят ще милва още малко очите сутрин
Пред киното видях двете красавици от Френската –
Все същите шемети след толкова години
Бялото е белег за бяло от самото начало
После цветът окапва
***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, умирали, сега и всякога
Виж с очите на мъртвите
Как светлината излита през витражите на ята
Как пръска се в четирите посоки върху криле на черни птици
И тогава ще разбереш какво е да седиш отдясно на силата
И какво е три пъти да се отречеш от този, когото обичаш
Сега удряйте плесници през лицето ми, бийте ме по главата
Заплювайте ме, хулете ме, присмивайте ми се, подигравайте ми се
Плачете сега
И цената на оценения е толкова
Знаете колко
Покривите на града вече не са
Не са вече
Не са покриви на домове
Бледи несъвършени отблясъци водете ме към Съвършения
***
Това недоизкусурено тяло с грапави крайници
все по-криви, възпалени, сбръчкани, е
Самото несъвършено творение на Съвършения
Позволете на Несъвършения да иска да се завърши
Да чака, да копнее, да моли за това
Позволете му неистово да се стреми към Съвършения
Позволете на Несъвършения да се влюби в Съвършения
Да иска да го прегръща, да го целува до пълна забрава, да го обича завинаги
Позволете на Несъвършения да се отдаде на Съвършения
Позволете да се приюти
Да се уталожи, да се изпълни
Да стане него
Едно да бъдат
Оставете камбаните да отзвучават
Не на вълни, а
На неравномощни множества
Позволете на Съвършения да жадува да се въплъти в Несъвършения
Позволете му да изпита радостта и болката на Несъвършения
Прекомерното му щастие и пределната му мъка
Нека това тегло, което виси на раменете и
Захлупва отруденото тяло да тежи безизходно върху му
Съвършеният иска да бъде разслабен
Съвършеният иска да бъде обезсилен
Съвършеният моли да може да плаче
Сълзи да се ронят от очите му, пречистващи сълзи
Позволете на Съвършения да се влюби в Несъвършения
Да го прегръща, да го целува до омаломощаване, да го желае, да го обича завинаги
Позволете на Съвършения да жадува да се слее с Несъвършения
Да стане него
Да станат едно
Сега оставете камбаните да отзвучават
На вълни и
На равномощни множества
Така Творението и Създателят желаят да се изпълнят завинаги
***
Тази нощ някой се е запътил към летището
По самия ръб на нощта тракат колелцата на куфара с малкото му останал багаж
Скоро идва нощта на всеки за към летището
Трополят колелцата на куфара с оскъдния човешки багаж
Продънват тротоара – чукане преди да се отвори портата
Далече отеква в нощта
Кънти
Камбанен звън
Градът сънува
Далечното ухо долавя мелодии чудати
***
Всяка нощ издигам тази стена от найлонови капачки
Събирам ги десетки през дните, нощем редя ги една върху друга
Понякога успявам да я изградя дотам, че да покрие очите ми
Ще питаш защо го правя
Ще ти кажа:
– Защото така трябва.
И всеки път с най-лекия полъх тя се разпада
Аз пак ще виждам теб през многото врати
Защото ти не си лице
Нито пък аз око
Оставете да ехти камбаненият звън и
Да се носи на кълбета от равномощни множества
Има ли мисъл, от която потичат сълзи
Да, има
И когато засаждаш дърво винаги се питам гроб ли копаеш
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Алехандро Ромуалдо – Като море или смърт
Борислав Янев, Лодка, 300х23см.
За детството
Детството пълни главата ни със светулки,
с прах коленете, очите покрива ни
нежно. Детството пълни ръцете
със земни кълба, с милостиня, устата – с подсвирвания и лилии,
покрива гърба ни с пера на щъркел.
В детството са царе мишките и зъбите.
О, детство, белият час на часовника,
крехкият буквар, баретата на ангелите, торбаланите!
Чувстваш се нов, смъртоносно ранен от коркова тапа,
героично загинал на дървено конче –
обичам детството си, сърцето ми с къси панталони.
Тялото, което ти озаряваш
Защото си като слънцето на слепците, Поезийо,
дълбока и ужасяваща светлина, която всекидневно обожавам.
Очите ми изгарят като очите на статуите
сърцето ми страда като чаша вино, като тежка мебел.
Ти си мост на агония, одушевено море
на живи туптящи води. Ти се възнасяш и сияеш –
аз съм в орбита около теб. Висока и чиста те съзерцавам
като кучетата луната, като светофар на смъртниците.
О, неспирна Поезийо, всекидневният ми ястреб,
падна ми се да ти служа в доставките на страдания –
като дете изследвах земи, изличени от сиянието.
О, Всемогъща! За теб съм един от членовете
на многобройно звездно домочадие
съставено от хилядолетници бащи и синове.
За теб съм нощта: Ти ме възпламеняваш
пламтя в космическата утроба
беснея с вълните и облаците
изписвам слънчогледа обичащ ме заслепен ден след ден.
Аз те дарявам обратно, моя любов, като пустинно огледало
в чиито недра почива пепелта, от която Ти се възраждаш.
Аз ти дарявам обратно любов, утробата ми безспир се обновява.
Ти се спотайваш и хапеш тогава като великолепна вълна, пълна с мощ и сладост.
О, Поезийо, мой лъч жесток и божествен, забий своя клюн
разкъсай огъня, който ме поваля, угаси тази неизгаряща безсмъртна къпина!
Ето моето тяло, оглозгано от звездите
смълчано и бледо като оттеглил се бог
влачено от Теб, ти го изличаваш като море или смърт.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Мечтая да рисувам картини, които са ненагледни – Интервю с Борислав Янев
Как възприемате творчеството си, как го създавате?
Аз съм объркан и в изкуството си не знам кой съм. Много работи ги създавам на момента, според момента без да мога да ги контролирам. Те сами стават такива, каквито са, въпреки моята воля и желание. Хиляди пъти съм се опитвал да контролирам това, което правя, но то контролира мен в посоката, в която то пожелае, например да подчинявам работите си на концепция, на тема, на еднакво звучене, но това никога не се е получавало в живописта ми. Живописта ми ме води в собствената си посока. Самото произведение използва знанията и възможностите ми, за да ме подчини на себе си. По тази причина, каквото и да съм искал в началото, в процеса на работа става невъзможно, а накрая се получава нещо, което не съм търсил.
Обикновено си скицирам проект на малко картонче, след това започвам да избирам материалите. Понякога една картина я рисувам с маслени бои, понякога с акрил. Но това, което искам, а силите ми за него не стигат, не мога да го започна. Започвам това, за което имам сила вътре в себе си. Следователно, дори и за самата техника, която избирам, ме води някаква вътрешна сила, която не познавам. Когато се опитвам да рисувам по поезия, в процеса на създаване на произведението то неминуемо се изплъзва от думите на поезията и става нещо непознато за мен.
Един приятел ми каза, че завършеното произведение на изкуството е като цвете – то не трябва да бъде нито неразцъфтяло, нито прецъфтяло. Но понякога при мен картината спира неузряла и повече не мога да я продължа, дори и да искам. Друг път продължавам картината и тя става презряла. Това обикновено не ми харесва, тогава се опитвам да я върна назад, но не мога и я променям. Впоследствие става отново различна от очакванията ми за узряло произведение.
Когато събера работите си за изложба и се налага да мисля за общо обяснение, тогава измислям поезия и обединявам всичките произведения по този начин. Но отново нямам представа за това, което съм направил, и не мога да кажа какво е. Затова след като завърша картините и създам поезията към тях, оставям ситуацията да бъде доразвита от галериста, от приятелите ми, от случайни хора. С максимално усилие да не контролирам нищо, оставям другите хора да решават как да бъдат подредени произведенията ми, какви рамки да имат, колко време да продължи изложбата.
Как и кога разбрахте, че рисуването ви е съдба?
В основата е решението, което взех след много търсене. Времето минава, животът не е вечен и различните посоки на творчество го обогатяват като знание кой вид изкуство и техника към каква житейска опитност води.
Всеки един материал разкрива собствено безкрайно пространство, в което се срещат хора, работещи със същия материал. Например, когато рисувах с маслени бои, срещах колегите си от 51-во ателие, а когато работих скулптура, срещах колегите си от ателието по скулптура. Първата стъпка в една от двете посоки беше или боите, или проектът по скулптура. Всяка от тези стъпки ме отвеждаше в различен свят с различни хора, имащи различни разбирания.
Сега имам по-ясна представа за различните посоки в изкуството, отколкото имах преди. Задълбочаването във всяка посока в изкуството изисква време. В този момент прецених, че не трябва да се лутам толкова много в различни посоки, когато само един изобразителен материал, като боите, разкрива пред себе си възможности за повече от един кратък човешки живот. Трудните решения и неминуемите изкушения за сменяне на посоката винаги съществуват.
Имаше ли труден избор, който трябваше да направите по отношение на изкуството?
Преди време планирах да живея в Рим и накрая заминах. Това пътешествие започна през 2017 г. и приключи след четири месеца. В началото бях започнал обща работа, срещах се с приятели, колеги и преподаватели от Академията за изящни изкуства в Рим, в която бях завършил втора магистратура по живопис през 2011–2014 г.
По време на четиримесечния ми престой един от тези преподаватели ме посъветва да правя проекти за картини, така че направих няколко. Когато по-късно се прибрах в София, разбрах че проект, направен на различно място, запазва в себе си някакъв потенциал от мястото, на което е направен, подобно на парфюм, донесен от друг свят. Усещането е все едно две времена се преплитат в едно: времето, когато си рисувал проекта и времето, когато изпълняваш скицата върху платно. По-късно разбрах, преминавайки през пътешествието си, че скицирането на собственото въображение служи за преплитане на времената, които рисуващият е преживял.
Когато живеех в Рим, често се питах какво ли правят приятелите ми в България, защо трябва да живея далече от тях и не мога ли да си тръгна? Може би при мен узряването продължава цял живот, както и търсенето, което води след себе си и моменти на труден избор. Преживявал съм месеци наред колебание коя посока е правилната. Човекът, който е решил да се занимава с изкуство, среща трудности. Ателието на творящия е свързано със самота. Понякога за създаването на едно произведение художникът влага всичко и когато то не е оценено, болката е дълбока, след това човек си задава въпроса – „Това за мен ли е? Защо трябва да се мъча?“ И застава пред труден избор дали да продължи, но въпреки всичко, заради мечтите, си продължава.
Кои са предизвикателствата пред съвременния визуален артист?
Знам две поговорки за живописта. Едната е, че живописта е плод на мозъка, подобен на гроздето и ябълките, които растат и узряват. Другата е, че ръката на художника е свързана с неговото сърце. За художника предизвикателствата са цял живот.
Има художници, които докато не намерят подходящ материал, от който да създават своите произведения, буквално се мъчат и то с години, защото всеки нов материал влияе по особен начин на въображението и позволява то да се прояви по специфичен начин, а когато времето е ограничено, се получава конфликт. Понякога само една от тези безбройни прояви на въображението приляга на определен художник, за да бъде себе си, но за да се стигне до това, трябва да се премине през хиляди други неуспешни опити на разочарование.
Други художници търсят себе си, семейството си, приятелите си вследствие на работата си, защото инструментите на художника да създава произведения отключват врати към други хора и събития, свързани с житейския му път.
Има художници, чиито души копнеят днес да бъдат новатори в утвърдени класически материали: камък, маслена живопис или графични техники и т.н. Те желаят както да не копират предишните творци, така и да звучат съвременно. За много художници да бъдат наричани съвременни е много важно. Други пък искат на всяка цена да бъдат първи.
Това са едни от предизвикателствата, които стоят пред художника днес – да открие себе си и да се опита да не имитира никого. Предизвикателствата много често са свързани както с битова, така и с вътрешна борба, която художникът води за превъзмогване на препятствията на живота, а накрая трябва да му останат време и сили да създава изкуство. Не мисля че има художник, артист, скулптор, график или творящ човек, на когото да му е лесно.
Каква е отговорността на артиста към съвременниците му, към неговото време? Има ли такава?
Може би отговорността на един съвременен автор е изкуството му, както и коментарите му относно колегите му, които не разбира, да не бъдат деструктивни и опустошителни.
Отговорност е да се знае, че изкуството, както и човешката душа, са крехки, раними и чувствителни. Ако убием грозното пате, защото се прави на красив лебед, докато е още малко, то винаги ще си остане грозно пате. В света на душите никой не може да бъде съдник кое дърво какъв плод ще даде.
Моето послание е, че трябва да пазим надеждите си един другиму взаимно преди личния успех. И да създаваме нови надежди за всички, не само за най-добрите. И да се възхищаваме не само на този, който е успешен, и да проявяваме търпение и разбиране не само към този, от когото ще имаме полза, ами и да уважаваме ранимостта на човешката душа. Да бъдем по-благосклонни към тези, които не са победителите на днешния ден. Много художници и артисти развиват или притежават чувствителна и ранима душевност и за жалост стават жертва на критика. А на добрите им постижения, дори и те да са малко на фона на грешките, се отговаря с преднамерено мълчание. Художниците и артистите са с ранимо его и на всеки художник, скулптор, поет му се иска де е номер едно, включително и на мен, но това е нормално, мечтите са силен мотив за изкуство.
Друга отговорност на художника или артиста е да създава мостове и пътеки в сърцата на хората и да руши критерии, бариери, страхове и прегради.
Кой/какво ви вдъхновява?
Мечтите. Мечтая си да рисувам картини, който са ненагледни – колкото и да ги гледаш, да продължават да интригуват душата с неща, които не могат да бъдат изказани и изживени тук на земята, а само усетени. Вдъхновява ме идеята, че мога да създам картина, която да ми харесва, без да ми омръзва. Когато я погледна, да виждам света на сънищата.
Какво са творческите ви планове? Предстояща изложба?
Надявам се да направя изложба в галерия Spazio на улица Цар Самуил 47, когато завърша новите си картини.
Каква роля има човешкото тяло в картините ви? Каква е тайната на човешкото тяло според вас?
Човечеството се идентифицира с човешкото тяло, което има ограничен биологичен живот. Това че човешкото тяло е живо в произведенията на изкуството отвъд биологичния си живот, крие някакво особено настроение. Това не води до по-нататъшни разсъждения, но води до опита за предаване на живот върху платното. Способността на маслените бои да се наслагват бавно, хилядите четки, които се полагат върху мократа картина и в един момент засъхват, кондензират живота на едно човешко тяло, в което тече кръв, в само един миг, наречен картина.
Мисля че ролята на тялото в живота е подобна на колата за каране – тя е пълна с лостове и механизми, които използваме за определено време, след това постепенно се износва, захабява и умира. Въпреки това човешкото тяло е най-хубавото нещо на земята, най-съблазнителното и най-скъпото.
Въпросите зададе Христина Василева
Борислав Янев
Роден 08.03.1986 г., София
Образование
Академия за изящни изкуства, Рим, Италия, октомври 2011 г. – август 2014 г.
Живопис – Втора магистърска степен
Национална художествена академия, София, септември 2009 г. – август 2011 г., Живопис – магистърска степен
Национална художествена академия, София, септември 2005 г. – април 2009 г. Скулптура – бакалавърска степен
Профилирана гиманазия по изобразителни изкуства – Проф. Николай Райнов, София
Самостоятелни изложби
Последните герои днес, скулптура, 03.10.2017 – 21.10.2017, Galateria Splash, Рим
Душа назаем, живопис, 01.03.2017 – 30.03.2017, Галерия Юзина, София
Astrea 5, живопис, 01.07.2015 – 15.07.2015 г., Ателие Пластелин, София
Профил на Борислав Янев в електронния каталог на галерия Saatchi, Лондон: https://www.saatchiart.com/account/profile/1231303
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Здравка Шейретова – Всичките мои страхове
Борислав Янев, Фигурална композиция, 160х110см.
И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/
По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато протягам към тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.
Ризата на татко –
върху витрината луксозна,
облечена от манекен…
Докосват нежно
на мама ръцете
ризата на татко
на двора,
в легена
с падналото слънце.
И се ветрее
ризата на татко
върху простора
над пъстрите лалета,
а белите и сини карета
сливат се
с облака в райета.
Ризата на татко
срещу мене тича
с очи и коси –
като него…
приближава,
прегръща ме
моят внук –
в ризата на татко.
***
И сакатото птиче може да полети,
когато майка му има крила!
На Иглика Дионисиева
Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!
Всичките мои страхове
Страх ме е да не закъснея за работа
и да не раздам най-важната книга за деня,
страх ме е да не забравя, че съм майка
и така да пропусна собственото си израстване,
страх ме е да не забравя, че съм съпруга
и да не сложа масата за вечеря,
страх ме е да не забравя да си изпия хапчето
и сърцето ми лудо да забие, без дори
за теб да съм мислила,
страх ме е да не пропусна твоите очи
сред многото други, залепнали по мен,
страх ме е че няма да разпозная най-верния тон,
от многото, които оттекват в душата ми,
страх ме е, че слънцето може да изгрее
без да е слязло в очите ми,
страх ме е, че идва дъждът,
а няма да мога да видя дъгата,
страх ме е, че мога да забравя да пиша
и да се спъна в мислите си,
но най-много от всичко ме е страх:
да не забравя да съблека
всичките мои страхове
когато пред теб се явя, Господи,
свободна и гола.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Илияна Илиева – Един свят време
Борислав Янев, В галерията, 42х33см.
Бръчки
Душата няма бръчки,
а е набраздена с белези
от хубави неща
и не малко лоши случки
Душата няма бръчки,
но в гънки се превръща
и е мозъкът на чувствата ни
Душата няма бръчки,
а само линии от бремето
и колкото са по-дълбоки
толкова по-напред
препуснали сме с времето
На поезията ми
Човек е поезията си,
красотата му е поезията му,
ако има хубава поезия
значи е красив,
Красотата е много
Ако си без поезия си просто
Красота, а в поезията откриваш красотата на годините,
пълната красота
Другото е плоска красота
Привидна, безсмислена..
Поетичната красота е пълнотата на празното,
празнината в най-пълното.
Тя е това което другото изкуство не е е и не е това, което другото изкуство никога няма да бъде
Поезията е изкусно изкуство
Чудото на света
Светът без поезия би бил суета
Ентропия
Разбъркани частици, въртящи се в пространството,
търсят изход от този въртеж,
Блъскат се и се мъчат да минат през процепа тесен, но оттам може да минат само една по една, никога заедно
Невидима ръка започва да ги подрежда в колона една зад една,
измина един свят време преди първата да премине през тесния процеп,
и в тази секунда хаосът се подреди в ред.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Ружа Велчева – Душа
Борислав Янев, Седнал човек, 340х35см.
Един странен образ съм съхранила в паметта си през годините от времето, когато тичах безгрижна и очарована из чистите спокойни улички на родното Павликени.
Безформена, прашна женска фигура понякога нарушаваше провинциалното спокойствие и тишина на градчето. С две различни мъжки обувки на краката, в едната ръка – торба, където събираше подадената й храна, а в другата – пръчка. С нея ни гонеше, ако прекалено се приближим към нея, обладани от детско любопитство и неясен страх. Приличаше на подвижен гардероб, защото носеше на гърба си всичките си дрехи, една над друга… Рада Гардероба, така й викаха…
Щом прекаляхме с лудориите, с нея ни плашеха…
Понякога това даваше резултат и ние прилежно се навеждахме над уроците, домашните и книжките.
От пестеливите думи на възрастните разбрахме, че някога е била красива госпожица, учителка по литература в местната гимназия. Но фатална любов убила завинаги разума й и сега като призрак броди из града, докато Бог се смили над нея и си я прибере горе…
„Красива? Глупости!“ Някак си нашите чисти, детски сърчица не можеха да повярват, че една раздяла с любим човек може да изтрие красотата и младостта така, завинаги.
Един ден Рада Гардероба дойде вкъщи. Майка ми я извика, беше по Великден. Даде й храна за торбата, но я прикани да поседне край градинската маса. Сложи пред нея чиния с козунак, писани яйца и чаша мляко.
С нарастващо любопитство следях всяко нейно движение.
Тя не говореше. Много рядко отронваше дума. Беше затворена в оня свой свят, невидим за нашите очи.
Ядеше бавно. Едва преглъщаше. В движението на ръцете й, с изпочупени нокти и загрубяла, спаружена кожа, имаше нещо , останало от финеса на някогашната красавица. Разумът е покосен, но тялото е запазило във всяка своя фибра спомена за добри обноски и чар. Това, което най-много ме порази бяха очите й – две тъжни метличини, които озаряваха това безформено, преждевременно състарено лице. Като че от тях надничаше нейната осакатена, но светла като небето душа.
Вече не изпитвах страх, а някакво необяснимо за детското ми сърце състрадание и съпричастност.
Когато приключи с храненето, тя много внимателно отмести чинията, пророни едно „мерси, госпожа“ и тогава стана чудо. Тя започна да рецитира:
Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
„Яворов…“ – прошепна майка ми.
Думите се ронеха от беззъбата й уста като пролетен цвят.
Една красива, наранена душа беше оцеляла в това безформено, непощадено от бурите и времето тяло.
Човешката душа – най-голямото чудо, с което Бог ни е дарил!
Но това го разбрах едва, когато превалих хребета на живота си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Илияна Илиева – Очите на Атия
Мрачни фигури 2, 110х90см.
Бяха около десетина, идващи от социален дом. На всяко дете се падаше по една учителка-повелителка. Децата бяха с увреждания. Всички. Не разбрах дали са изоставени от родителите им или ежедневно ходят в този дом. Не искам и да знам, още повече би ми станало неприятно, ако са изоставени. Това, което ми направи впечатление, бяха живите им погледи. Погледи, които не можеха да стигнат много далеч предвид това, което бяха виждали, но погледи с желание, което в много нормални беше изчезнало, което беше отдавна закърняло, умишлено потиснато до степен на доброволна изостаналост, която се забелязваше в голяма част от хората, които срещах и с които общувах. Макар и неразбиращи почти нищо от глуповатата беседа на гида относно културния паметник, те се опитваха да надхвърлят собственото си състояние като ми се усмихваха и задаваха едни и същи въпроси. Приблизително еднаквите заболявания не бяха попречили на природата да изрази и прояви своята индивидуалност във всяко от тях. Най-ярко това личеше в смеха им, да, всички се смееха. За един обикновен средностатистически човек каквато бях аз, с ежедневните проблеми от воденето на градина на детето навреме до въпроса: какво ще сготвя довечера, този смях беше странен, защото на повечето от нас все ни трябва причина за да се смеем, сериозна причина, я някой глупав скеч, я приказка по хората. Но не беше ли животът, тая простичка даденост, достатъчна причина, за да се смеем?
За разлика от нашето праволинейно невежество тяхната причина за смеха може би беше именно животът, който макар и непълноценен за нас, е самодостатъчен за тях и за смеха им. А учителките? – повелителки, жени на средна или след средна възраст, облечени типично по даскалски, както се обличам и аз, излъчваха една самоуверена любов – но не към високите заплати, които никога няма да получат, защото правят това по призвание и не са мракобесни печалбарки, а към децата, за които дават времето, уменията, грижата, любовта си. Жени, достойни за уважение и подражание. Жени-майки, някои може би и баби. Жени, които са нужни повече от всякога днес, на нас – морално оскотелите, търсещи само материалното и почти нищо друго от оня свят, което може да ни донесе истински живот или ако не да го донесе, то поне да ни доближи до него и за кратко да усетим диханието на Абсолюта, в който всички мирски дадености потъват и се обезличават до степен незнайна. С изгревите и залезите, там на изток са и очите на Атия.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Александър Йосифов – Най-лошият път
Борислав Янев, Кола, 45х60см.
„Не всичко, което блести, е злато.“ – Народна поговорка
Маршрутката се поклащаше ритмично по главния път и унасяше многобройните си пътници в тежка, неспокойна дрямка. Сънят им биваше периодично прекъсван от внезапните пропадания на някоя от изтърканите летни гуми в многобройните дупки по асфалта – големи и малки, дълбоки и плитки, широки и тесни. Тогава малцината разбудени потъркваха учудено очи, оглеждаха се сънливо, протягаха се, подхвърляха си един на друг по някоя случайна дума, без обаче да навлизат в какъвто и да е смислен разговор, прозяваха се и отново заспиваха. Някои случайно се заглеждаха през прозорците, където крайпътните дървета сякаш се разбягваха като пилци покрай летящия по пътя микробус. Очертанията на околния пейзаж се размиваха и сливаха пред очите на учудените наблюдатели. Това, разбира се, окончателно приспиваше дори онези от тях, които бяха благоволили да се събудят и да се опитат поне за миг да се насладят на красотата на природата.
Така протичаше около 2/3 от цялото пътуване. Само по спирките хората се оживяваха и шумно напускаха моторното превозно средство, препирайки се помежду си или ядно гълчейки децата си да побързат. Всеки тичаше нанякъде, впускаше се в безумна надпревара с отминаващото време – и защо? Защото точно половин час по-късно шофьорът щеше да ги призове с клаксона – „Хайде, тръгваме, имаме график да гоним!“
Чиста проба ерес би било, ако имате глупостта да зададете на някой от тези вечно бързащи за някъде индивиди най-простичкия и близък до ума въпрос – „Къде отивате?“. В такъв случай запитаният ще се усмихне леко подигравателно, като че си има работа с освидетелстван луд, и ще изстреля в отговор : „Как така – къде? Ами че това няма никакво значение?! Та аз закъснявам, оставете ме!“ – и ще отмине, клатейки дълбокомъдрено глава.
Така един принципен въпрос ще остане без отговор и ще се скита в пространството години наред, докато накрая вземе, че вампиряса. И в един прекрасен ден (или нощ) той ще се върне при своя адресат, само че вече ще се е превърнал в ужасяващия призрак на безвъзвратно пропиляното време, на неизживения живот. Привидението ще изгъгне с гробовен глас : „Ти все бързаше, човече, но докъде всъщност стигна? Профуча през живота си с 320 км/ч. А живя ли изобщо?“. Как мислиш, драги читателю, дали и този път нашият герой ще намери начин просто да се измъкне от този толкова неприятен за него разговор?
***
Без да терзае хубавата си главица с подобни безплодни размишления, към поредната спирка на белия микробус вървеше с решителни крачки едно високо, стройно момиче. Тя държеше гордо изправена хубавата си глава с изкуствено изрусена коса и добре гримирано лице, украсено с един впечатляващ по своите размери пиърсинг, заел половината й горна устна. Тя мълчаливо плати билета си при шофьора и седна на единственото свободно място, което можа да намери.
После се облегна на седалката, извади новия си телефон и нервно, с резки движения, се зае да разгъва заплетените кабели на слушалките. След като нетърпеливо ги свърза към апарата, тя пусна музиката и се опита да потъне изцяло в звуците й. Напразно се опитваше да изхвърли всички мисли от ума си. Не че това похвално занимание по принцип не й се отдаваше, ала сега разсейващите фактори бяха прекалено много. Можем да започнем от яростното ръмжене на стария съветски двигател, който безуспешно се мъчеше да запали вече петнадесета минута. Освен това наоколо бушуваха няколко безсъдържателни, но затова пък толкова по-разгорещени дискусии, засягащи проблеми от обществена значимост – като например спора за ползите и вредите от премахването на външните тоалетни в крайпътните бензиностанции.
Момичето въздъхна недоволно и се зазяпа през сваленото стъклото на прозореца. Тя вдишваше чистия планински въздух с пълни гърди. Въпреки това очите й не съзираха дори и частичка от прелестите на планината , която се издигаше от двете страни на пътя. Далечните сини върхове блестяха като скъпоценни камъни под лъчите на безмилостното лятно слънце. Хребетите на гористите склонове преливаха във всички възможни нюанси на зеленото и трептяха мечтателно в обедната мараня. Двигателят изхриптя за последно, запали и маршрутката потегли през прохода.
Отначало се движеше бавно и колебливо, но след няколко минути вече летеше по нажежения като скара асфалт. Горещината и монотонното бръмчене на разваления климатик постепенно унесоха пътуващите в блажена, безпаметна дрямка…
***
Изведнъж телефонът на момичето иззвъня. Пронизителния му зов сепна пътниците и ги събуди от сладкия им сън. Те недоумяващо примигваха, търкаха очи, озъртаха се объркани и се питаха тревожно един друг : „Какво става?!“. Девойката се изчерви от срам и плахо обяви :
– Моят телефон е – и побърза да отговори на обаждането, без дори да си направи труда да види от кого е.
Хората от съседните седалки й хвърлиха по няколко сърдити, почти гневни погледи. Две възрастни жени шепенешком се възмутиха от невероятното безочие, което проявяват днешните младежи в отношенията си с тях, старите. След това духовете се успокоиха и всички се върнаха към привичните си занимания.
– Оо, ти ли си, дръвнико? – възкликна момичето веднага щом чу кой е на телефона – Не ти ли казах вчера ясно, че…
– Да, да, кристално ясна беше – прекъсна я един треперещ, притеснен младежки глас – И все пак не успях да разбера…
– К’о не мойш да разбереш, пропаднал интелигент такъв? –сопна му се тя.
– Такова… – смути се той – защо…
Ала не довърши. Спря се насред съдбоносната фраза, която, както разсъди младежът по-късно, може би щеше да я върне у дома.
– Е?! К’о не разбираш? – настояваше момичето.
Чудно нещо – отговорът изведнъж му беше щукнал от главата, като че никога не беше съществувал. Трагична въздишка ознаменува напразните му опити да си спомни. Но умът му упорито продължаваше да мълчи.
Някак си неволно отчаяният младеж се заслуша във фоновите шумове. Те караха телефона й да пращи заплашително, като че връзката щеше да се прекъсне всеки миг поради липса на обхват. След миг проговори и в гласа му звучеше тревога:
– А ти сега къде си? Струва ми се, че се намираш в някакво превозно средство.
– Да, в кола съм.
– Накъде бягаш този път? – той звучеше уплашено и загрижено – Върни се, моля те! По пътищата се срещат всякакви хора и …
– Въобще не ми пука, подъл мазник такъв! – изруга го тя и гневно му затвори.
Един дядо от предната седалка се обърна към нея и с провлачения си говор й прошепна успокояващо:
– Не викай така, дете. Онзи негодник там сигурно не си заслужава да си вдигаш нервите заради него.
Тя не отговори, само отвърна сърдито глава и наду до максимум музиката, която пищеше в ушите й.
„Откъде ли се взе тоя сега? – мислеше си тя – Само той ми липсваше… Ама нищо, ще взема да бъда откровена с него, току-виж сам се отказал… Даа, така е най-добре. Не е мъжът на мечтите ми все пак…“
***
След минута телефонът на момичето отново звънна.
– Пак ли ти? – кресна тя, но гласът й бе заглушен от усилващия се рев на двигателя – очевидно маршрутката се изкачваше по някаква стръмнина – Не разбра ли, че не искам да имам нищо общо с тебе?!
– Но защо? – прозвуча умолително от другата страна – С какво те отблъснах? Обидих ли те с нещо? Нараних ли те? Не ме мъчи с тази неизвестност, бъди милостива към мен! Обичам те с цялото си сърце и душа, мила моя!
– Ха – лицето й се изви в подигравателна гримаса – Обичал ме бил, виж го ти! Това ми го повтаряш кажи-речи всеки ден, писна ми вече!
– Но нали ти самата изрично ме помоли да бъда честен с теб, защото всичките ти приятели досега са те лъгали безжалостно?
– Както те мене, тъй и аз – тях – изсумтя презрително тя – Ако не друго, те поне бяха пичове със страхотни коли, не като теб, дето ‘се́́ пеша ходиш на работа. Те не ми се кълняха всеки ден в любов, ами направо действаха. Корави момчета – не говореха много в трезво състояние, ала знаеха как да заинтригуват една жена! А ти – скука, адска скука! Бутне ме неволно – „Извинявай, заболя ли те?“. За всяко дребно нещо – „Прости ми, прости ми“. Еми, аз пък няма да ти простя – това е!
– Просто не исках да те нараня! Грижа ме е за теб, не разбираш ли? – извика той.
– А когато се скарахме и преспах с онзи твой колега, ти, вместо да ми удариш един зад врата като истински мъж, ми пращаше писма, молеше ме да се върна! Стоеше на вратата ми и звънеше кат’ някой луд, вместо да влезеш направо през прозореца като по филмите. Толкова романтично щеше да е, ако го бе направил. А ти…
– Не съм крадец, нито някой нахакан фукльо, та да се вмъквам по прозорците! – най-после събра сили да отвърне той, – А твоите филми не показват действителността такава каквато е, а подправена и променена според вкусовете на публиката. Хората искат зрелища, искат екранните герои да представят техните митове и кумири – на първо място стои, разбира се, Златния телец. Ала не бива да превръщаш тези комерсиални образи в свои идеали за живота. Вредно и опасно е, Мише! Осъзнай се!
Тя хладно изслуша словото му и го скастри :
– Виж го ти него, златното говедо – акъл ще ми дава! Кой си ти, бе, че да ми казваш как да живея?
– А кои са те, че да ти пълнят главата с лъжи и да те учат кое е добро и кое е зло?
– Кого имаш предвид? Филмите ли? – гласът й беше леден.
– По-точно масовите заблуди, чиито проводник произведенията на седмото изкуство често стават – изясни се той.
– Така ли?! – изсумтя презрително момичето – В тия „лъжи“, както ти им викаш, мъжът винаги води жената на скъп ресторант, дава й красиви бижута… А ти – едно просто тенекиено колие не ми подари през всичките тези години!
– Мислех си, че истинската любов не се мери с такива дребни, незначителни подаръци. Мислех си, че…
– Прекаляваш с мисленето! – скастри го тя и отново му затвори.
***
Тя тъкмо се унасяше в сън, когато телефонът й иззвъня за трети път. Момичето измърмори нещо нечленоразделно и през полуотворените си клепачи провери кой я търси. Пак същия човек. Тя сърдито вдигна и му изкрещя :
– И не смей да ме търсиш повече! Забрави за мен и изтрий номера ми от указателя си, разбра ли?
– Но, гълъбче – упорстваше младежът – Та аз съм цял твой! Ето – ще променя навиците си, ще ти осигуря необходимия съспенс в живота, както казват в твоите любими екранни личности!
– А пари откъде? – практично попита тя.
– По дяволите, ще работя на две места, ще преобърна света, ще се трепя като вол, но пари ще намеря!
Снизходителна усмивка полази по лицето й.
– Не мислиш прагматично, не си в крак с времето. Сега такива като теб вече не са на мода!
– Ами кой е на мода?
– Хора, които са…по-дръзки, направо нагли. Те внушават респект с походката си, с мускулите си. Законите не чинат и пукнат грош за тях. Те заобикалят правилата и им се плезят зад гърба. За да се издигнат в обществото, те вършат тайни, вълнуващи, опасни дела. На по-прочутите от тях се подчиняват най-изтъкнатите граждани на страната, а останалите или се страхуват, или ги уважават – то е все едно. Те…
– …са мошеници, рекетьори и престъпници, – ужасен довърши мисълта й той.
– Е, а ти какъв си? Дрипльо – едва свързваш двата края!
– Какво мога да направя, щом твоите любимци безпрепятствено ми крадат хляба, който съм изкарал с пот на челото си! – подхвърли саркастично той.
– Ами ти що не си го вземеш обратно?
– Не бих паднал толкова ниско, че да стана като тях.
– Страхливец! – и момичето се накани да му затвори.
– Чакай, спри! – примоли й се той – Нима не осъзнаваш в какво блато от пошлост и лъжи се хвърляш? Помисли хубаво, преди да вземаш крайни решения, Мишенце! Сега светът на тези морално и физически оскотели люде може да ти изглежда бляскав и привлекателен, но, повярвай ми – веднъж, щом го опознаеш, ще разбереш какви празни, лъжливи кумири си следвала, в какво заблуждение си живяла!
– От теб акъл не ща.
– Позволи ми да ти разкажа една история.
Тя въздъхна отегчено :
– Давай, ама по-кратко.
– В лапидарен стил ще говоря – каза той – Някога на един студен, негостоприемен остров в полярните ширини група мъже открили тонове злато. Безмерна била радостта им, защото те изведнъж се видели богати и могъщи – заветната мечта на мнозина пропаднали типове. Но химическият анализ доказал, че те били попаднали на железен пирит – метал, който блести с цвета на златото, ала сам по себе си е най-обикновено парче скала.
– И к’о общо имат с мене няк’ви си там будали от Северния полюс?
– Също като тях ти се лъжеш по фалшивия блясък на една бездушна лъжа. Това, което днес ти се струва тъй загадъчно и привлекателно, утре ще се окаже просто поредния капан за глупаци, в който ти си попаднала, подведена от собствените си прищевки. Не се оставай илюзиите ти да те погубят, умолявам те! Не продавай душата и тялото си на тези съвременни дяволи, не ставай тяхна робиня! Опомни се! Нима искаш от скука да провалиш живота си?! – зовеше я той с надеждата, че ще го чуе.
Но момичето не искаше да слуша повече.
– Ти от дума не разбираш ли? Остави ме, ти казвам, не се занимавай повече с менe ! Ако някога пак посмееш да ме търсиш, моят нов приятел – а той със сигурност ще бъде богат и могъщ, не като теб – ще те смаже като дървеница! Ясно ли е? Айде сбогом тогава!
И затвори на изумения младеж.
***
Той я търси още много пъти, но тя нито веднъж не му вдигна. В първия по-голям град след прохода, където спряха да обядват, момичето захвърли в крайпътната канавка старата СИМ-карта на телефона и си купи нова. Сега онзи досаден моралист и многобройните й стари познати нямаше да имат възможността да се свържат с нея – никога вече. Така тя изхвърли на боклука цялото си минало. И нищо, че това й струва последните й пари – тя беше убедена, че лесно ще се сдобие с достатъчно средства веднага щом си намери мъж по свой вкус.
Впрочем така и стана – впоследствие. Ала това вече е дългата, тъжна и банализирана от непрекъснато повтаряне история на нравственото падение на цял един народ, оскотял от немотия и робско мислене. Нея обаче не можеш я помести и в хиляда тома, а камо ли в едно кратко разказче…
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Ангел Ангелов – Алпинистът
Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив
На Р. Ш.
Висенето, както всички свойски го наричат, протича почти обикновено – в шеги и закачки, с обичайните „номера“ на по-старите. Височината на Стената се устремява все така към небесната вис, мами погледа, но нищо не съобщава за земното притегляне, за безкрилите свойства на телата, увиснали между небето и земята. Проточилите се осигурителни въжета предупредително се поклащат, помахват с пръст, грижат се незабележимо за всички на земята и над нея, а те неосъзнато им вярват…
Дългите крака на стройното Момче провисват от люлката, към която се е привързал и е политнал с нея към върха на Стената. Окачената до него кофа се поклаща, вниманието му не й позволява да се разплиска, лепилото в нея се вълнува умерено, запътено към очакваното втвърдяване. Алпинисткият начин за изолиране на стени, височинни монтажи, почистване на всякакви високи сгради не е за всеки, но Момчето го владее, показвал го е вече. Търсят го, вярват му, доволни са от работата му, а и са спокойни, че нищо лошо няма да го сполети. Имаше неприятни случаи преди време с негови колеги – лоша осигуровка, скъсано въже, неправилна преценка, невежо изпълнение, дори злополука имаше… Момчето се усмихва с белозъбата си усмивка, пее си почти наум любима песничка и работи. Спори му, Стената отгоре надолу полека лека се снабдява с ново лице – може и защитна маска да се нарече. Защитава я от студени, влажни пориви, от неканено проникване, от следите на неумолимото Време, от естественото стареене. Краси я новата изкуствена премяна и погледната отдалече Стената изглежда като стена на току-що съградена постройка. Момчето е с лице към нея, близо е та не може да я обгърне с поглед, но отдалече тя изглежда точно така – като нова премяна…
Но той е другаде. Поредният осемхилядник се е изпречил пред взора му, мами го с недостижимото си величие, дъхът му става на пресекулки, кислородната маска е забравена в някой от базовите лагери, а крачките му са бавни, мъчителни, спънати от редкия въздух, от космическата мъка стелеща се сред нечовешките височини, наобиколили го като невъзмутима глутница. Лебедките, подвесните люлки, въжетата на промишления алпинизъм са разтворени в обикновеното всекидневие, в което тече животът му, а сред бляновете му се настаняват карабинери, котки, клеми, пикели, клинове, самозатягащи се възли на Прусик, високопланински цветни палатки, тежки раници и въжделени върхове, а елонгацията на въжето го дарява с безтегловност и летеж, с гонитба между душа и тяло, с извънземен живот…
„Пак ли си по върховете?”, настига го викът на Бригадира. „Зидаро-мазач си, не си алпинист, не го забравяй…“, продължава да дере глас шефът. Момчето се опитва да не го чува, работи си, но и продължава да се рее сред осемхилядниците. А тук, с лице към стената чува и други гласове – на многобройните неверници, на стадото, на устремените към пълзене, на примирените, поробени от всеобщата ентропия, проникнала в обикновения безцветен живот…
„Какво дирите по тия безжизнени чукари… Нито едно животно не се катери в тоя джендем, дори птици не прелитат там…“
Чува ги, но си мълчи, а на ум си казва: „Няма да разберете… Има връх, мами те, кани те, привлича те с величието си. Не можеш да му кажеш, че не те интересува. Него го има, значи трябва да го изкачиш… Там е студено, почти е безвъздушно, но не можеш да откажеш поканата му. Не е човешко някак си… Опасно е, мъчнотия е, изпитание си е, но нали труднотиите са за човеците – пробват се чрез тях…“.
Премяната на Стената пълзи надолу, но земната твърд все още е далече – необятно е пространството под люлката на Момчето. Тукашната празнота, тукашното висене не са като сред осемхилядниците – там студовете-убийци, ветровете-палачи, въздухът-удушвач са естествените спънки изпречили се пред порива към висота. Спънки, които примамват да бъдат преодолени, които водят към пристрастяване, които те канят на проверка – проверка на човешкото…
Тук спънките са други. Тук допаминът е в минимални количества, тук човешката обикновеност, дребнавост, алчност, липса на полетели блянове, на възвишен човешки дух са обсебили мъчителните дни на Момчето. Опитва се то да ги преодолява, бяга сред осемхилядниците, дори понякога си представя как се е загнездил в някоя скална ниша, обгърнат от ледена завивка, намерил вечно жилище – цял, непокътнат, далече от червеите и всепроникващото тление, вековечно запазен в планетарния фризер…
Понякога насочва взор към върха на Стената, съзира новата й дреха, сътворена от ръцете му, радва й се незабележимо, а над нея искри небесният лазур, зачертан от бели отровни следи. Порунтавяват те, бавно и необратимо се разполагат върху свода небесен, обсебват го и го затулват с чужди облаци, от които капят непонятни вещества вместо дъждовни капки, а снежинките родени в тези облаци са с разкривени лица, гримасничат болезнено и умират в мъки…
Не го спохождат радости, тъжно е Момчето и в трескавата му глава кънти:
Утре свършва завинаги страстната седмица.
Нито вик, нито стон, нито пламъци. Никой.
Аз намразих до смърт тая черна врата
и разбих като в сън оня светъл прозорец.
Пепелища от ярост.
Пепелища от ярост.
Мой единствен, отчаян, любовен Великден.
Днес умира последният двойник на Яворов.
Страшно късно е, двойнице бяла на Лора.*
Издига се, не знае защо са му няколкото метра височина, не му се спуска в равното, виси му се, но гласът на Бригадира отново го настига: „Спускай се, нямаш вече работа горе. Долу, долу ти е мястото… Разтвор трябва да се забърка, ново лепило трябва да се подаде…“ Гласът заглъхва залутан сред оглушките, които си прави Момчето, но мократа вонлива следа от бригадировия глас остава да виси като черта от кемтрейлс. Става болнаво, парцаливо, дори за гняв не остава място, а спускането заприличва на поражение. Задържа люлката, виси почти неподвижно, повикът за приземяване все така остава нечут и почти е сигурно, че вече нищо не го свързва с досегашното му битие. Издига се, достига върха на Стената, подминава го, освобождава се от грижите на предпазното въже, което с почуда, неохотно го изоставя. Момчето се рее, свободата му го въздига, усеща се настъпването на рехав въздух, празнота спохожда алвеолите му, лекота го завладява, възвиса го обгръща – досегашният му живот маха за сбогом…
Гласовете на стадото, на неунищожимите неверници, бригадировият глас остават в някогашното битие. Освобождават го, летежът му е всячески, не го преследват разтопени криле – все по-студено става – укрепват крилете му, втвърдяват се. Помагат му в бягството. И чудно, промяната, като всяка промяна не го потиска, не всява смут и безпокойство в Душата му, но и не го успокоява – в новия свят, като във всеки нов свят се пристъпва внимателно, почти опипом, едва ли не на пръсти. Не се знае сигурна пътека ли ти предлага или минно поле, не се знае въздух годен за дишане ли се стеле наоколо или коктейли създадени от кемтрейлс.
Момчето усеща вътрешностите си, чувства как те се изкачват към гърлото и си обяснява това явление със стремителното спускане, което го е обзело. Освободен от въжената защита Алпиниста се отдава на земната привързаност, а в такива случаи необузданото падане е неизбежно… По време на летежа Момчето се замисля дали бягството от бригадировия свят е едно истинско бягство, дали в края на летежа ще го споходи блян, дали няма да се превърне в един Грегор Замза, окован в хитиновата обвивка на Битието – осемхилядниците са далече, а висенето е непоносимо…
Погребението е човешка суета – никой от бригадата не разбра същността му.
*От стихотворението „Пепелища от ярост“, включено в новата поетична книга Небесното момче от Иван Здравков.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X