Борислав Игнатов – Но и съня ми е кошер

Валентина Янчева

 

 

Безсмислици на щастието

Разглеждам деня
през напуканите отражения
на мъглата зад прозореца.
Полудявам от стремителност
разяждам се от сладострастие.

Дайте ми революция
и растерни образи
които да преобразявам
непрестанно във вектори.
Дайте ми онова време
в което сиренето
струваше по-малко
от предателство на приятел,
когато Юрий Гагарин
беше в центъра
на космополитния транс,
а причинните следствия
безвъзвратно бяха логични.

Дайте ми симфония
от треторазряден френски пияница
съумял да разгради дроба си
до степен
на молекулярна криза.

Безсмислици
ще кажете;
черно кафе
по бели дантели
морзови азбуки
на непоносими езици.

Щастие
бих казал аз.

Дърветата пеят
в очакване на новия месия
а през това време
аз си простирам гащите
на ембрионални невронни връзки.

И докато мога
да бълвам истините
диктувани ми от Голямата глава
слънцето ще си свети
и през смога
на големия град.

 

Търсене на черна дупка

Водени от безумието
на мистичното търсене
те пееха мантри
и призоваваха дракони.
Провеждаха ритуали,
чиито смисли
сами не разбираха,
държаха се за ръцете
без да се докосват.

Стаите се въртяха бясно,
сменяха се
думите влизаха
през пукнатините
за кратки свиждания с непонятното.

Смисълът нямаше смисъл
и това ми отбягваше.
Ритуалните поклащания
се плъзгаха по върха
на вниманието ми
и падаха в черната дупка
в която се криеше
Господ.

 

Мимолетно бедствие

Небе-пожар,
прекрасен залез
и два метеорита,
летящи
към селце в Молдова.
Те отекват в очите ни
ние въздишаме.

Пожелаваме си
жарки любови
и френско вино,
мечтаем за песнопения
и трепети,
достойни за сюжет
в индийското кино.
След това
продължаваме по булеварда –
всеки в собствената си кола,
докато на хоризонта
догарят мечтите ни.

 

Знаеш си всичко

Вървиш във жегата
и се разтапяш.

Капачките ти
пращят като айсберги
очите ти мятат мълнии
наляво-надясно.

Превръщаш се в клокочеща маса
в която идеите
за начало и край
са мъгливи и заплетени,
а грешният морал
е просто още
един
нюанс на луната.

Представяш си,
че се трансформираш.

Представяш си
че мрака в тебе капе
а после те обвива
като катранена прегръдка.

Представяш си,
че имаш контрол,
че знаеш всичко,
че си способен
да дирижираш нещата.

Представяш си, че си представяш.

Чел си две книги
и си гледал пет филма
две статии във интернет
и философски дебат
с клошар.

И вече си
експерт по себе си.

Не знаеш нищо
било за света
било за теб самия.
Ама пък
си виждал Господ.

Изживял си трансцендентни случки
докосвал си Нирвана
Знаеш всички богове,
за които е изписано тонове,
в колко часа си лягат
и къде точно спят.

Знаеш
за квантовата физика
защото си гледал за квантите
Знаеш
всичко за себе си
защото си се гледал в огледалото.

И накрая
пак нищо.

Точката 0 се завърта бясно в себе си
и отнася хартиената къща,
която си бил обявил
за свой замък.

Става ти страшно и самотно.
Устоите които си бил вдигнал
пред мрака
ги няма.
Тогава ставаш
бездомник в главата си.

Но не се стягаш.
Не започваш
да търсиш камъни
за замъка от мечтите ти,
а отново започваш
да сгъваш
стени
от
хартия.

Защото така
е по-лесно.

 

Кошер

В гърдите ми е кошер
натежал от сладък мед
и милион подострени пръчици.

Аз го чувам
и чувствам
как бучи в дълбините,
пулсира безмилостно
като те видя,
не спира да се върти
цитирайки стихове
на Жак Превер
и Пабло Неруда.

Мисълта за теб
ми е (малко) неудобна.
Като камъче в обувката,
гложди ми всеки път,
но не като вървя
а като се спра на място.

Безпомощен като дете
пред дворцова зала
не знам
накъде да погледна;
накъде да продължа
Не мога да преценя
в коя призма
нещата са най-истински.

Поне да не те
сънувах всяка вечер.

Но и съня ми е кошер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Славея Горанова – Иван

Валентина Янчева

 

 

След като цял предиобед беше се гмуркал и изплувал с миди, Иван се прибра на стоп до последното кръстовище със светофари, отстоящо на дванадесет пресечки с никога непоставени пътни знаци от къщата, в която не беше роден и в която се надяваше да не умре, но в която подремваше всеки ден след обикновено не особено богатия си сутрешен улов. После, както винаги, се опита да отмие възможно най-много от солта, залепнала по цялото му тяло. Понякога, дълго след като беше облякъл ризата с логото на „Пиратският кораб” и прилепналия униформен панталон, започваше да усеща сърбеж по най-невероятни места. Солта, скрила се между пръстите на краката му или във вдлъбнатината на пъпа му, обичаше да докладва за съществуването си в изключително неподходящи моменти. Иван се затърка още по-старателно при спомена за последния такъв случай: тъкмо доказваше на по клиширано русата и наивна американка, че никога, ама никога, не носи бельо. . .

След като излезе от банята, Иван среса косата си така, че да пада на уж непринудени вълни и да подчертава с тъмнината си белотата на зъбите му. Той се гордееше със заслепяващата си като от реклама на избелваща паста усмивка. Никоя туристка не устояваше на извечното изкушение на юг от границата: мургав мексикански пират с едри бели зъби. Колкото по-руси бяха американките, които се качваха на ресторант-кораба, толкова по-бързо предлагаха на Иван да се разходят по плажа след вечеря. А колкото по-бързо му го предлагаха, толкова по-големи бакшиши получаваше. Въпреки че имаше и изключения. . .

Иван прогони мисълта за хазяина си (логическата неделимост на триадата бакшиш-платежоспособност-наем играеше основоположна роля в светоусещането на младия сервитьор-пират) и за последен път се усмихна в огледалото пред себе си. Не си сложи парфюм не толкова понеже не можеше да си позволи такъв, а защото от опит беше установил, че мирисът на сол и миди, който, колкото и да се опитваше, никога не успяваше да отмие докрай от себе си, беше като магнит за американките. Особено за онези от Айова. Миналата пролет беше дошъл цял курс от бъдещи началник-фермерки и след като една от тях вдиша въздуха около Иван, веднага покани сервитьора да се разходи заедно с нея и най-добрата ѝ приятелка по плажа. . .

Хазяинът, все едно привлечен от недостатъчно бързо прогонената мисъл за него, потропа по прозореца. Иван вече излизаше и бързо хлопна вратата зад себе си, преди още възрастният мъж да успее да отдръпне лицето си от стъклото.

– Аз – такова. Да видя дали има някой. . .

– Вие как сте, г-н Мартинес? Дал Бог добро!

– И на теб, мойто момче, и на теб.

– До скоро, г-н Мартинес, защото закъснявам за работа.

– Аз – такова. За наема да те попитам. Че то месецът започна. . .

– Но още не е свършил, г-н Мартинес. А сега ще трябва да Ви напусна, иначе корабът ще отплува без мен. Ако ме уволнят, как да Ви платя наема?

– Върви тогава, мойто момче, пък аз пак ще намина. Бог с теб!

Иван се отдалечи с бърза крачка и скоро стигна до спирката, през която минаваше служебният микробус. Не чака дълго. Оставиха го на пристанището, откъдето всеки следобед „Пиратският кораб” потегляше към най-романтичния остров по цялото тихоокеанско крайбрежие. Туристите вечеряха рано, наслаждавайки се на соления въздух и необятния хоризонт. Вече на острова, изпращаха слънцето и дълго се разхождаха по специално осветения с факли плаж, пиейки шампанско и текила и разговаряйки с обслужващия персонал. Сервитьорите винаги бяха точно толкова мургави, колкото и танцьорките, поканени да забавляват гостите на ресторант-кораба, и след десерта американките задължително започваха да питат смуглите пирати как се казва „руса” на испански, а американците – да настояват да научат как да вдигат наздравица като местните. . .

Иван не знаеше и никога нямаше да научи, че точно преди 20 години главен барман на „Пиратският кораб” беше друг Иван, Иван Мартинес. В онази нощ изпитата текила би стигнала да залее цялата палуба, а негата във въздуха – да изпепели мачтата. Иван Мартинес за втори сезон се срещаше с млада земевладелка от Небраска. Бяха се засичали на кораба многократно – достатъчно, за да може Мери да се научи да поздравява и псува на испански. Имаше нещо особено в онази нощ – звездите докосваха мачтата и мамеха с обещания за сбъдването и на най-дръзките мечти.

Иван подаде ръка на Мери, за да слезе по въженото мостче до пясъка – островът ги очакваше с двойно дестилирана текила и с нищо ненарушавано очарование на Пасифика. Мери залитна, Иван реагира подобаващо; Мери загърби осветения плаж, Иван я последва.

Беше толкова нереално, че Иван си въобрази, че е истинско. Каза ѝ го.    

Тя го напсува на родния му език. Постави го на мястото му. Обслужващ персонал! На всякакви нужди. Обслужващ, не – обичащ!

Повече не я видя, но и никога не поиска да я види. Иван Мартинес научи урока си.

Две десетилетия по-късно младият гмуркач за миди знаеше урока си по рождение. Иван познаваше всички видове участници в спектакъла и беше пределно наясно към кои спадаше. Знаеше и точно какво се очаква от него, както и че щеше да изпълнява пиратската си роля, докато остарееше или надебелееше. Ако имаше късмет, щеше да се пенсионира като хазяин на нови, по-свежи ловци на миди и сервитьори. Само се надяваше, че следващото поколение пирати щяха да си плащат наема по-съвестно от сегашното.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Къртичето и житената питка

Валентина Янчева

 

 

Къртичето лакомо поглъщаше аромата на пресните закуски, подредени на тезгяха. Всички бяха толкова примамливи, но очите му все се спираха на питката в края на редичката. Напомняше му за питките, които някога баба му печеше на старата печка в кухнята.

Бяха такива прекрасни спомени!… Преглътна с мъка и очите му се скриха в предателска влага. Не познаваше баща си, а майка му преди 3 години се изгуби някъде из магистралите на Германия. Остана сам с баба си. За него тя беше всичко – баща, майка, приятел… С малката й пенсия все някак преживяваха, но имаше и истински празници, когато баба му омесваше малка дъхава питка. Вече изпечена, тя я завиваше в дебел памучен месал и прошепваше загадъчно: „да я оставим да си обиколи нивката“. Тогава го обгръщаше нежно и му разказваше приказката за житената питка. Тези мигове завинаги се запечатаха в крехката му душица. Това най-много му липсва сега, защото от година баба му се пресели на небето и сега сигурно пече житени питки на Дядо Господ, а той остана на улицата…

Къртичето предпазливо се огледа, издебна удобния момент, когато продавачът увиваше една голяма покупка, грабна мечтаната питка и я пъхна под ризката си. Побягна с колкото сили бяха му останали, но все се ослушваше дали продавачът не го следва. Малките му крачета, обути в две разноцветни гуменки, топуркаха бързо-бързо към подлеза на ж. п. гарата. Едва когато се спусна под земята, Къртичето си отдъхна и забави крачката. Не искаше момчетиите от уличната банда да разберат, че има нещо за ядене под ризката си. Страхуваше се от тях, подигравките им му причиняваха болка. Те му измислиха и прякора „Къртичето“- заради смуглото остро личице, рошавата, несресана коса и това, че живееше под земята, в подлеза.

Някога си имаше име, Боян, но вече почти го беше забравил.

Най-после се добра до своята ниша. Поне с нея имаше късмет – явно наблизо минаваше паропроводът и в нея беше топло. Отпусна се на шареното одеалце, единствен спомен от бабината къща и се усмихна, усещайки топлината на питката до гърдите си. И все пак нещо липсваше. Нямаше кой да му разкаже приказката. Тъгата отново погали смуглото му личице.

И изведнъж се сети. Старецът, старецът от нишата в другия ръкав на подлеза. Беше го виждал да чете книги, изровени от контейнерите. Той сигурно знае и приказки. Момчетата от бандата казваха, бе някога е бил учител.

Къртичето се запровира между пътниците, слезли от поредния влак. Скоро откри дядото. Беше разгърнал някаква книга и се мъчеше да чете на мъждивата светлина в подлеза.

– Здравей, дядо! Заменям половин топла питка срещу приказка, приказката за житната питка. Знаеш ли я?
– Зная я, как да не я зная. И без половин питка мога да ти я разкажа. Сядай!
– Не, мъжка дума, имаш половин питка от мен!

Къртичето се настани до стареца и извади питката.

Разполови я и двамата мълчаливо се насладиха на мечтаната вкусотия. После старецът прегърна момченцето, загърна го с вехтия си балтон и скоро приказката озари тъмнината на подлеза: „Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я…“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Никола Галчев – Абе напоследък Уди Алън

Валентина Янчева

 

 

***

– Абе напоследък Уди Алън
хич не прави яко кино –
казваш и отпиваш глътка
от любимото си диетично
газирано безалкохолно питие,
за което те предупреждавам
всеки път, когато седнем
в нашето крайноквартално заведение,
и ти, разбира се, си го поръчваш,
че то е пълно с оцветители и като цяло
с доста вредни вещества,
които никой никога не би посмял да вкара в своя организъм,
ако осъзнаваше какви ще са последиците в дългосрочен план
за неговото здраве,
ала ти,
въпреки поредния ми опит да те убедя,
че тази прекомерно сладка течност
всъщност не е много по-различна
от чаша с бучинишова отвара,
и този път реши да я поръчаш
и дори ми се оплака
не от друго,
а от обстоятелството, че са я налели в чаша
с лого на различно,
но естествено отново страшно вредно,
газирано безалкохолно питие
и веднага след това ми каза
„Абе напоследък Уди Алън
хич не прави яко кино“
и отпи от тъмната напитка. –
Хайлайтът на последния му филм например беше
русата актриса по бельо,
но това не ми достигна
даже за една полуерекция.
Въздъхвам леко и ти отговарям:
– Но съм сигурен, че ще изгледаш
и следващия негов филм
през идната година.
– Абе Уди Алън си е Уди Алън –
ми се оправдаваш
и отпиваш нова глътка
от газираното си безалкохолно питие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Луис Борхес – Спиноза

Валентина Янчева

 

 

Ал Хамбра

От пясъка черен погълнат,
приветствам гласа на водата –
за мрамора на кръглата колона,
в дланите ти – благодатен
за тези лабиринти през вода
и през лимони – благодарност,
за музиката от зехел и любовта
Прослава за молитвата.
Към Онзи Бог Самичък е насочена.
Мерси и за жасмина.

И сабята напразно…
пред легиона копия изострени.
Напразно Благото…
И още благодарност – за вестта,
о, страдащи царю! За сладостта…
И за разделите – мерси!
И за отказания ключ…
Че безверният кръст ще закрие луната,
и че свършва се този следобед…

 

Някой

Човек от времето измъчен,
дори смъртта си не очаква.
(статистиката само я признава
кому ще хрумне пример за безсмъртие да стане)

Човек, привикнал към поклони,
за скромни подаяния на дните – благодарен:
за съня и рутината, за водата и вкуса ù;
за етимология внезапна,
за стих латински или галски;
и спомен за жената,
толкова отдавна отишла си,
че даже и горчилка не усещаш.

Човекът не отрича,
че в бъдното живее, и в забрава;
че бил неверен и с него са били неверни;
че някак си внезапно,
дордето улица пресича
щастието тайно го връхлита.
Не идва от надеждите му то.

Дали от древната невинност,
или от свой си корен избуяло,
дали разпръснато от бога семе,
не бива в него да се вглежда,
че има аргументи и от тигри по-свирепи,
налагащи дълга да си нещастен.

Ала смирено щастието той приема,
завинаги в смъртта си ще е с него,
размеси ли се с пепел пепелта му,
при корена – така неразгадаем,
отдето – тихо или буйно – ще поникне
небето ни самотно…или адът

 

Шахът

Играчи в квадрата[1] вглъбени[2],
фигури придвижват бавно.
Дъската до зори държи ги,
гамбита[3] на омразата играят.

Залог са тръпките[4] магични,
тόпове[5] пред Троя, белият им кон[6],
дамата-армада[7], царете под обсада,
каприз на офицери[8], пешаци[9] безпардонни.

Когато заминат играчите,
когато играта я няма,
ритуал[10] да е тя, си остава.

От изтока пламна войната[11],
световна[12] е станала тя; при все, че е
свършила вече, сега ще е друга – безкрайна.

ІІ
Царят – слаб, отвлечен офицерът, беснее[13] дамата,
топовете – статични[14] и пешките – шпаньоли[15],
за черните и белите са друмищата смутни[16],
за дирене и срещи, армади и баталии[17].

Не знаят те, че нечия ръка ги движи,
че просто сенки са, не виждат,
че твърд[18] и непреклонен е играчът,
превърнал ги единствено в идеи[19].

Само че, играчът е затворник[20],
(притчата[21] е на Омар) и друга е дъската,
на черни нощи и на бели дни.

Придвижва Бог играчите, и фигурите – също,
Бог[22] зад бог[23]… позициите [24] смесва:
време с пепел, фантазии[25] – с агонии[26]

[1] На исп. “rinkon” – ъгловат, четвъртит

[2] На исп. “en su grave”, може да означава и в “гроба”. Който също е “ъгловат” и “четвъртит”. Вглъбеността като вид умиране може да се открие в много от текстовете на Борхес.

[3] На исп. “ambito”, или буквално “обхваща”. Думата няма общ корен с “гамбит”. Но фонетичната връзка е неслучайна. Заложихме на нея, а не на буквалното значение, при което се разказва за омразата на цветовете. Преценихме, че реалността на шаха (респ. гамбита{вариант с жертва в началото на партията}) имплицитно предполага два воюващи цвята. Затова не ги споменахме в превода

[4] На исп. “rigores”. От същия корен е и думата “ригоризъм” – нещо, което не търпи компромис

[5] На исп. “torre homerca”, букв. “Омирови крепости”, но тъй като в шахматния испански език думата за топ е “torre”, няма как стенобойните машини пред Троя да не са “топове”

[6] При Борхес: “ligere caballo”, букв. “светли коне”. Алюзията между “кон”, “светлина” и “кабала” няма как да се преведе на български език. Същото важи и за думата “ligere”, от чийто корен, с представка “re” е и думата “религия”. Но тъй като в шаха конят може да бъде единствено бял, или чер, както и заради мита за падането на Троя (който е средоточие не само на тази поема, но и при целия Борхес) залогът  е “белият им кон”.

[7] На исп. “armada reina”. Но в шахматната терминология на български език е прието да се казва “дама”, а не “кралица”

[8] Шахматният офицер е много странен. Някъде е “епископ”, някъде е “слон”. Точно тук Борхес използва думата alfil, като “фил” на арабски и на староиспански е “слон”. Иначе трудно ще се разбере значението на думата oblicuo, нещо като “килнат/диагонален път”… или “своенравният път на слона”

[9] На исп. peoenes – пешки, но и пехотинци. Етимологията я има и в българския език.

[10] Мнозина от преводачите, в духа на Борхес и неговата поетика, са избрали думи като “архитип”, “предобраз” или “символ”. Но тъй като в сонета е използвана “rito “, решихме да не я променяме превода.

[11] И при Борхес думата е “война” – guerra. Иначе алюзията с Троянската война не би се получила

[12] В оригинала “чийто амфитеатър е цялата земя”, “cuyo anfiteatro hoy toda la Tierra”

[13] На исп. encarnizada, букв. “свирепа”, “хищна”, “кръвожадна”. Коренът предполага първично значение “в плътта” (ср. ап. Павел и ІІ послание до коринтяни – «даде ми се жило в плътта от сатаната, за да ме измъчва и да не превъзнасям прекалено)

[14] На исп. “torre directa”,  букв. “изправени крепости” (вж. бележка № 5)

[15] На исп. “ladino”. Явно Борхес говори за конвертираните евреи на Пиринейския полуостров. В повечето европейски преводи, думата е cunning, хитър; в руските – пешките са или “знаещи”, или “полиглоти”, или “изменчиви”. Ние избрахме “шпаньол” не само заради буквалното сходство с “ладино”, но и заради алюзията със съответната порода кучета, умни;  интуитивни, лесно приспособими, колкото добри и доверчиви, толкова и трудни за дресиране, (почти) единствената порода, която има нюх за трюфелите. И (не последно място) понеже е селектиран като куче за лов на бекаси, шпаньолът може да се уподоби на пешка, която трябва да «разбута» позициите на противника и да вдигне за острелване фигурите му

[16] Думата “смутни” е моя приумица. При Борхес я няма.

[17] В оригинала “batalla” е прилагателно, епитет към “армада”

[18] Думата за “твърд” е “rigor”, същата която в първия сонет преведохме като “тръпка” (вж. бел №4)

[19] В оригинала: “в предмет на волята си”

[20] При Борхес е същата дума: “prisonero”

[21] В испанския текст не е “притча”, а “сентенция” (и при него фразата е в скоби)

[22] В оригинала:  “Que Dios detras de Dios”

[23] При Борхес  (вж. Бел №21) думата “Dios“ и в двата случая е изписана с главна буква.

[24] Думата “trama” при Борхес, в оригинала, етимологически води към “вътък” или “кросно”. Тази алюзия с тъкането не е трудно да се открие и в корена на думата “текст”

[25] В исп. “sueno”, мечти

[26] Думата “агония” (при Борхес е същата.) Етимологически, първото ù значение е «борба»

 

Предели

Из тези улици, потъващи на запад
Ще има – зная ли коя –
нехайно я преминах,
тази, дето е последна;

трасирана от норми всемогъщи,
от мяра, тайнствена и строга,
от сенки, сънища и форми,
които дните ни тъкат и разтъкават.

Но ако срокът е известен и курсът е указан,
последно има ли, и никога, а също и забрава,
с кого от тази къща се разделяш,
кому си казал: “сбогом”, без да си усетил.

Зад сивия кристал нощта се спира
и купища от книги – през ключалката,
разстилат се в неясна маса,
една от тях аз никога не ще разлистя.

На юг, зад портата прогнила,
при урни и при зидове старинни,
за мен е забранено да пристъпя,
нали съм литография изтрита.

Зад теб една врата навеки се затваря
и огледалото пред погледа е празно,
при все, че кръстопътят ти – изглеждаше,
открит е; Янус запрети го – многоликият.

От спомените някои остават,
изгубени така непоправимо,
при извора не ще те забележат,
ни слънце – бяло,  ни – луната.

Не ще се върне онзи глас персийски,
положил птиците и розите в езика ти,
когато заникът във полумрак прелива,
слова незабравими да разкажеш, пожела.

Неспиращата Рона, езерата,
моето “преди”, с което се склонявах[1],
подобно Картаген навеки ще го няма,
латинецът[2] пожар и жупел им отрежда.

Че просветлява се приятно, замечтах се
но милите ми множества полека си отиват,
които ме ценяха и забравиха отдавна –
пространство, време, Борхес ме напускат.

[1] Испанският глагол inclino и съществителното declinacio (склонение) са от един и същи корен. Затова и българският глагол “склонявах” е сроден със “склонение”

[2] По силата на предишната бележка – още повече, че Борхес използва думата el latino – подлогът в изречението е не “Рим”, а “латинецът”

 

На някой си поет от антологията

Къде е паметта за дните –
перипетиите твои земни –
трепети и мъки – целия ти свят.

Реката, отброена на годините
отнесе ги. Сега си дума в индекса.

С безкрайна чест дариха други боговете –
титли, звания, и монументи, прецизни хроникьори…

За теб се знае само, тайни друже –
че някой си следобед славея си слушал.

При асфоделии, сред сенки – суетната ти сянка
си помисли, че алчни бяха боговете.

А дните са изплетени от тривиалност.
И що е по-добро от пепелта,
щом ражда се от нея и забравата.

Подхвърлиха на други боговете
неумолимата пресветла слава,
че стига тя до глъбините
и всяка празнина открива;
славата, в която розата изсъхва, щом я срещне

Но ти си късметлия, брате –
в екстаз, при залеза, когато нито вечер, нито нощ е,
гласа на Теокритовия славей слушаш…

 

Опит за преразказ на сонет

“Фактът, че мнозина от вас не знаят испански, ще направи този сонет по-хубав. Както казах няколко пъти – значението не е важно. Важната е една определена музика, определен начин да се казват нещата. И може би ако музиката я няма, вие ще я усетите. Или, по-скоро, тъй като сте много мили, ще я измислите, за да ме зарадвате. Ето го сонета:

(Хорхе Луис Борхес, финалът на шестата (и последна) Нортънова лекция)

Спиноза

Юдейските ръце полупрозрачни[1]
шлифоват в полумрак кристали.
Страх и студ по икендиите[2] сумрачни[3],
след-обеди, след-обеди… едва ли
ръцете и местата хиацинтови[4],
бледнеещи на Гетото по края
ще зърне клетият човек. Почти го няма.
Че той сънува ясни[5] лабиринти.

И славата го не смущава – отблясък[6]
на съня през сън на огледало,
ни плахата любов моминска.

Свободен от метафората и мита[7]
надниква в трудния кристал –  безкрая,
на Онзи – карта, Който е звездите си.

[1] В оригинала  Las traslucidas. Избрахме прилагателното “полупрозрачен” заради алюзията с една от разновидностите на циркона – хиацинтът. Обикновено жълточервен, или червенокафяв, понякога този камък е прозрачен и безцветен. Използва се като заместител на диаманта.

[2] В оригинала tarde. Думата “икиндия” (от турското ikindia) е избрана не само, за да внесе семитско-сарацински нюанс, но и защото в онзи географски и културен свят, откъдето идват Спиноза и Борхес, времето след два часа на обяд е време не за труд, а за сън

[3] Букв. “Умиращият следобед – Y la tarde que muere”. Не е невъзможно да се осмисли и като “обедна почивка, която неусетно се превръща в нощен сън”

[4] Виж предишната бележка. Но не е невъзможно местата ( букв. – “пространствата” – espacio) хиацинтови да са алюзия и към стих 15 и 16 от 102 псалом  – “Защото дните на човека са като трева, като полски цвят, тъй цъфти той. Понесе се над него вятърът и мястото му го не познава”. Изобразявайки окаяността на човешкия живот, те се четат (при изгасени лампи и свещи) не само във времето на шестопсалмието, но и във всички чинове на погребение. Тази амбивалентост на образа се опитахме да предадем чрез прилагателното “полупрозарачен” от първия стих

[5] В оригинала “claro” .  Логично би било да се преведе със “светъл”. Избрах “ясен”, не само заради ясните и отчетливи идеи на Декарт, но и заради един разказ на самия Борхес. Във финала на “Смърт и компас”, детективът Льонрот, “след като за последен път анализира загадката със симетричните и периодично повтарящи се убийства”, признава: “знам един гръцки лабиринт, който се състои от една единствена права линия. Толкова много философи са се заблудили и изгубили по тази единствена права линия, че на обикновен детектив като мен, би трябвало да му е простено, ако се е залутал”. Чувайки тези думи, убиецът обещава “Следващият път, когато ви убивам, обещавам лабиринтът да се състои от една единствена права линия – невидима и безкрайна”

[6] В оригинала reflejo. “Естествената” връзка с “рефлекс” има своите езикови, логически и дори чисто физиологически основания, но избрахме “отблясък”, заради явната алюзия с Платоновия мит ( “Държавата” 514 а – 519 b) за пещерата и заради «сюжетното сцепление» с финалните три стиха.

[7] Виж предишната бележка. И чрез нея аргументите на Сократ (“Федон” 114 d, “Закони” 903 a-b, “Хармид” 156 b – 157 c, “Евтидем” 289 е- 290 а), че “митовете омагьосват и така придобиват силата да убеждават”.

Превод от испански Николай Петков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – И няма сделка

Вероника Цекова/veroniKATZEkova, syllaBLEndings, вреМЕчтая, Steiermärkische Landesbibliothek, Грац, Австия, 2019

 

 

Воинско погребение

Високите
Звезди го съпровождат
Повален

 

Класическо хайку

Две коли
На кръстовището
Тряс

 

Метро-стнация Сердика

Тълпите
Асистират геометрия
На ангели

 

Позитивно недеяние

Металния си кон
Със сянка на камшик
Пришпорвам

 

Минималното различие

В клоака
От лъжи благородната лъжа
Изплува

 

Космо-трансфери

Останки на звездите
В бартер на тежките метали
Нищото дрънчи

 

Наставникът Чжуан Цзъ

Ако в реалността
Се утвърдиш как в нереалното
Ще странстваш

 

Селска гейша

Говореше
Тъй сякаш има перла
Под езика

 

Източният нобел

Паничка
За просия под свитъците
Се подава

 

Градски трафик

Колела
Клонират колела
Без Дао

 

Метафизичен страх

Случаен е
Светът и няма
Сделка

 

Трансцендентална илюзия

Разум
Като уникално седалище
На грешка

 

Наесен в селска кръчма

Пиячи на ракия
С вид на плъхове в посърнали
Стърнища

 

Изоставена къща

Няма
Кой да скъса нишките
На Богородица

 

Момиче в автобуса

Развращаваше
Дискретно като в реклама
За цигари

 

Пилигрим

пътувам
към приятел от детинство
ако е жив

 

Западно-източен диван

Стрък
канабис в саксията
с мушкато

 

Ноемврийско утро

От гнездо
на щъркел излитнаха
врабци

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Пушкин – Пророк

Валентина Янчева

 

 

Затворник

Седя зад решетка в зандана мъглив.
Орел млад в неволя затворен, но жив,
приятелят тъжен ми маха с крила
и кървава мърша кълве под зида,

кълве и разхвърля, и гледа към мен,
и в мислите сякаш е с мене сплотен;
зове ме със поглед и вик уловим,
поискал да каже: „Ела да летим!

Ний волни сме птици; о, време дойде!
Натам, зад мъглите зоват върхове,
натам, где се плиска морето-елмаз,
натам, где е вятърът само… и аз!..“

1822

 

* * *

Щом животът те измами,
не ругай и не скърби!
В ден на мъка се смири:
ден на радост ще настане.

Бъдеще в сърце живей;
настоящето – унило:
всичко ще се разпилей;
миналото ще е мило.

1825

 

Поет и тълпа

Поет на лира вдъхновена
разсеяно разнася звън.
Той пей – а хладно и надменно
народ край него непрогледнал,
вторачен, сякаш вижда сън…
И тъпата тълпа умува:
„Защо тъй звучно е запял?
Ушите ни защо надува,
каква ли цел е начертал?
Какво ни дрънка? що ни учи?
Сърцата що вълнува, мъчи,
като магьосника прочут?
А песента му е свободна
и като вятър е безплодна:
каква е ползата й тук?»

Поет:

Мълчи, окаяний народ,
на нужди, грижи ти си роб!
Противен си със ропот дръзки,
пълзиш ти червей, не летиш;
във всичко ползата цениш,
дори кумирът Белведерски.
Но ползата не виждаш там.
А в мрамора нали е Бога?
Гърнето драго е по-много:
че в него готвиш си храна.

Тълпа:

Избранник Божи си небесен,
изпратен си със дар чудесен
за нашто благо го отдай:
сърцата братски разгадай.
Че ний страхливи сме, коварни,
безсрамни, зли, неблагодарни;
сърцата ни студени на скопци,
клеветници и роби, и глупци;
загнездени са в нас пороци.
Щом ближния обичаш ти,
най-смело давай ни уроци,
ще слушаме и ще мълчим.

Поет:

Махнете се, какво ви прави
поетът мирен, спрял до вас!
Вий тънете в развратни нрави,
не буди ви лиричен глас!
Противни сте като гробове.
За глупостите си, за злоба
вий имахте до този час
тъмници, бичове, топори; –
дотегна ми, народ безумен!
В града от улиците шумни
измитат смет – полезен труд! –
Но службата си щом забравят
и жертвата си пред олтара,
с метли жреците ли метат?
Не за житейските вълнения,
не за печалби и за бой,
родени сме за вдъхновение,
молитви, песенен покой.

1828

 

Пророк

Измъчван от духовен глад,
в пустиня мрачна аз се мъкнех
и ангелът със шест крила
яви ми се на кръстопътя.
Той леко пръсти доближи,
докосна моите очи.
И се отвориха зеници
като на стресната орлица.
Ушите ми докосна той, –
и ги напълни с звън и вой:
усетих трепета в небето,
как ангелски крила летят,
как морски дълбини кипят,
и как расте върба в полето.
В устата бръкна той за миг,
откъсна грешния език, –
и празнодумец и двуличен,
и жило мъдро от змия
в замлъкналата ми уста
положи с кървава десница.
Гръдта ми той разсече с меч,
сърцето тупкащо извади,
и въглен, ярък и горещ,
в отворената гръд постави.
В пустинята лежах сломен
и божи глас дочух към мен:
„Стани, пророк, и зорко гледай,
и мойта воля изпълни,
върви по земните предели
и с думи-жар сърца храни“.

1826

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Емилио Пас Панана – Писмо за сбогуване с един непознат баща

Валентина Янчева

 

 

B.o.m.b

Държа в ръката коктейл Молотов.
Направих го вкъщи с помощта на мама.
Това е първата демонстрация, в която участвам.
Вървя в първата редица.
Аз съм най-каленото момче.
Мисля, че нашите биха се гордели с мен.
Мисля, че ще бъда герой.
Но се стоварват върху мен толкова удари
Че се връщам към деня, в който съм роден.
Предполагам, че толкова е боляло.
И мисля за мама.
Тя ми помогна да направя този Молотов.
Мисля колко иска да ме види да се върна,
но не мисля, че днес ще се върна.
Защото по някакъв начин
някой подобен на мен
ще ме запрати в тъмна стая.
Била тя затворническата килия
или ковчег втора употреба.
Еднакви са и двата:
свободата е порцеланов ред.

 

Синя птица

Умира синя птица
И няма дърво
Което да послужи за гробище.

 

Опрощение

„Днес те опрощавам”
каза Бог
след петото уиски.

Но аз бях с гръб
и не го чух.

Продължих да пия
в онзи бар
където той
беше шефът.

 

Писмо за сбогуване с един непознат баща

Татко,
благодаря, че съществуваш,
но днес се сбогувам
с очите, изпълнени с болка
с планините, скрити на раменете ти,
с рибите, пръкващи се от пръстите ти
с ширналото се море, започващо в краката ти
с твоите уши, които бяха последната надежда за Марс.

Татко,
сбогувам се с теб,
ти, който си от другата страна на морето.

Почувствай прегръдката ми,
гореща, наивна, спокойна прегръдка
сливаща се с морските вълни
но те се превръщат в свръхестествени сили
на един Бог, който те очаква.

Защото стигнеш ли от другата страна
няма да мога да те посетя.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Онзи ден

Вероника Цекова, CDoupbles, Fe•male, обект, желязо, магнит, гравирани, 11 x 11 x 10 cm, 2018

 

 

Разпитът на мъжа с много сърца

Коя е тя,
онази във обятията ти?

Тя е единствена, носех я в костите
и изгради дом, а беше просто креват
и изгради живот, а беше за повече от час
и изгради замък, никой не живее там
и изгради, накрая, песен
за церемонията.

Защо си я довел?
Защо чукаш на вратата ми
с дребните си историйки и песни?

Бях се свързал с нея по пътя, както мъж
с жена и все пак нямаше място
за тържественост или формалности
а тези неща са важни за жената
и, знаеш , живеем в студен климат
непозволено е да целуваш на улицата
затова се обвързах в песен, невярна песен.
Песен, наречена Брак.

Идваш при мен извънбрачно
риташ табуретката
и ме молиш да оценявам това?

Никога. Никога. Не и истинската ми жена.
Тя е истинската ми вещица, вилицата , кобилата,
майка на риданията ми, моята дреха от ада,
печатът на моята скръб, печатът на синините ми,
както и децата, които може да ми роди,
а също е интимно място, тяло от кости
да си го купиш честно, ако можеш,
да се ожениш, ако можеш.

И трябва ли да те измъчвам за това?
Всеки мъж има малка отредена съдба,
твоята се казва страст.

Горя в мъки. Не съм на себе си.
Креватът, който споделяме е почти затвор,
не мога да я наричам пеперудка, боболинка,
захарче, тиквичка, любовна панделка, медальонче,
валентинка, мажоретка, смехорана и всички
еротични глупости, които мъж казва в леглото.
Да кажа, че съм легнал с нея е малко.
Не само легнах.
Вързах я с възел.

Тогава защо стискаш юмруци
в джо̀бовете? Защо тътриш
крака като ученик?

Години връзвах възел в мечтите си.
Отварял съм насън врата
а тя стоеше там с престилката на мама.
В мечтите си веднъж видях я през прозорец с форма
на ключалка и обута като дъщеря ми
с розовите джинси и всеки път я връзвах
в стегнат възел. Веднъж дори кралицата дойде. И нея вързах.
Бе нещо толкова познато
затова го правех бързо.
Изпях я. Хванах я.
И запечатах я във песен.
Без друг апартамент за нея.
Без друга спалня.
Са̀мо възел. Възелът лежащ.
Така съм вкопчил ръцете си във нея
поглъщам и очите и устата й
във моите, тъй както и езика.

Да избирам ли ме предизвикваш?
Съдия и психолог не съм.
Ти притежаваш своя спален възел.

Дневни и нощни часове притежавам,
с деца, балкони и добра съпруга.
Завързал съм и други възли,
но предпочитам да не мисля
когато ти говоря. Не и сега.
Ако тя бе стая под наем, щях да платя.
Ако беше живот за спасяване, щях да спася.
Може би аз съм мъж с много сърца.

Мъж с много сърца?
Защо тогава трепериш на прага ми?
Мъж с много сърца не се нуждае от мен.

Хванат съм здраво в ба̀грите й.
Допуснах да ме хванеш с кървава ръка,
хванѝ овчарската ми свирка като подивял часовник,
да, подивял за моята кобила, моя гълъб, за чистото ти тяло.
Хората казват, че имам змии в ботушите
но аз ти казвам, единствен съм във стремената,
съвсем единствен, с тази съвършена форма в чашата.
Любовта на жената е в песен.
Аз я нарекох жената в червено.
Нарекох жената в розово, а тя бе
десет цвята
и десет жени.
Трудно ми е име да й дам.

Знам коя е.
Достатъчно я назова.

Може би не биваше да казвам тези думи.
Честно, май съм по-добър в целувката ,
пиян като чушка, ритнал хомота
реших да те вържа завинаги.
Виждаш, че песента е живота,
живота, който аз не живея.
Бог е казал,
моногамията е жаргон.
Исках това да го пише в закона.
Но, знаеш, няма такъв закон.

Любовнико с много сърца, ти си глупак!
Детелините са тръни тази година
и добитъкът ще остане гладен,
и камъните в реката
са изсмукали мъжките сухи очи
сезон след сезон,
и всяко легло е било осъдено,
не от морал и закон,
а от времето.

 

Съвети към моя специален човек

Внимавай с мощността,
защото лавината може да те погребе,
сняг, сняг, снегът задушава планината.
Внимавай с омразата,
може да отвори уста и да те принуди
да ядеш от крака си като прокажен.
Внимавай с приятелите,
ако ги предадеш
ще заровят глава в тоалетната
и ще се измият.
Внимавай с интелекта,
знае толкова много, че нищо не знае
и те оставя да висиш с главата надолу,
шлифованите знания не са като сърцето
и падат от устата ти.
Внимавай със спектакъла, с частта на актьора,
речта, планирана, известна, дадена,
защото те ще те издават
и ще стоиш като голо малко момче,
което пикае в собственото си детско легло.
Внимавай в любовта
(освен ако не е вярно,
че всяка част ти казва – да!, включително пръстите на краката),
ще те увие в платно като мумия,
и писъкът ти няма да бъде чут
и никога бягането ти няма да приключи.
Любовта? Бъди мъж. Бъди жена.
Трябва да е вълна̀, по която искаш да се плъзгаш,
отдай тялото си, смей се,
давай, докато чакълестият пясък не отведе
сълзѝте ти в земята. Да обичаш друг е нещо
като молитва,не може да се планира, просто падаш
в ръцете му, защото вярата отрича неверието.
Мой Специален човек,
на твое място не бих обърнала внимание
на тези съвети,
съвети, донякъде заради думите ти
донякъде извън мен.
Сътрудничество?
Не вярвам нито дума, която съм казала,
освен, че те помня като младо дърво
със залепнали лѝсти и знам, че ще те изкореня
докато истинското зелено не дойде.
Пуснѝ го. Пуснѝ го.
О, мой Специален човек,
мои възможни зелени листа,
тази пишеща машина те харесва, върви към теб и
иска да счупи кристални чаши
на празника
за теб,
докато тъмната кора падне
и плуваш навсякъде
подобно балон.

 

Играта

Играя моноспектакъл.
Трудно е за една жена
цяла пиеса да изиграе.

Пиесата е моят живот,
моят солов акт.
Бягам след ръцете,
никога не ги настигам.
(Ръцете са далеч от погледа –
тоест зад кулисите)
Всичко, което правя е бягане,
бягане за да се справя,
но никога не успявам.

В миг спирам на място.
(Оживи́х сюжета.)
Произнасям речи, стотици речи,
всичките си молитви, всичките монолози.
Абсурдно говоря:
„яйцата не трябва с камъните да спорят ”
или „крий си счупената ръка в ръкава”
или „ стоя права, но сянката ми е крива”.
И тъй нататък,и тъй нататък…
И ме освиркват. Освиркват.

Декламирам последен монолог:
„ ако живееш без Бог си като змия
готова да погълне слон.”
Завесата пада.
Публиката се разбягва.
Беше лош спектакъл.
Така е с един актьор,
а има малко хора
чийто живот
е интересен спектакъл.
Не мислите ли?

 

Фин проводник

Моята вяра
е с голяма тежест,
окачена на финна тел,
също както паяка
е окачил детето си на тънка мрежа,
така прави и лозата –
разклонено дърво с крехки стебла,
едва придържа тежките чепки грозде
като очни ябълки,
толкова много ангели
танцуват върху главичката на пирончето.
Бог не се нуждае от
много тел, за да ме задържи,
са̀мо тънка вена
с кръв изтласквана напред-назад
и малко любов.
Както бе казано:
любов и кашлица
няма как да се скрият.
Дори незначителна кашлица.
Дори малко любов.
Така че, Бог няма нищо про̀тив
да държите тънко парче тел.
Той ще влезе в ръцете ви
толкова лесно, колкото десет цента
похарчени за Ко́ка.

 

Смъртта на Силвия
На Силвия Плат

О, Силвия, Силвия,
в ковчег със камъни и лъжици ,
с две дечица, два метеора
в недоумение скитащи в малката стая за игри,
с отворена уста под чаршафа,
под бял сава̀н в няма молитва,
(Силвия, Силвия
накъде се отправяш
пишейки ми
от Дѐвъншър
за разсаждане на картофи
и отглеждане на пчели?)
как стоиш,
как си легнала тук?
Крадец –
как се промъкваш тук,
пропълзяла сама
в смъртта, която за себе си толкова дълго желах,
смъртта, за която и двете говорехме,
носехме в крехките си гърди,
толкова често всеки път
с по три сухи мартинита в Бостън,
смърт, която анализират и лекуват,
смърт, която говори като интригантка за булката,
смърт, за която сме пили с тебе,
смъртта, мотиватор за тихото ни дело?
(В Бостън
умиращият
го возят с такси,
да, нова смърт,
която пътува към къщи
с нашето момче.)
О, Силвия, припомням си заспалия барабанист,
бяхме му хвърлили око, в онази стара история
как искахме да дойде
като садист или нюйоркски елф
и да свърши работата,
необходимата, до прозореца, стената или яслата,
и оттогава той чакаше все
под сърцето ни, в нашия шкаф,
и сега аз виждам, че го запазихме
година след година, ние, стари самоубийци,
и откривам при вестта за смъртта ти
страшната склонност към нея като сол върху устните,
(И аз,
аз също.
А сега, Силвия,
ти си отново
в смъртта отново,
смърт,която се прибира вкъщи
с нашето момче.)
Аз просто си говоря
протягайки ръце към този камък,
каква е твойта смърт,
не е ли принадлежност,
кърти́ца, изпаднала
от някое стихотворение?
(О, приятелко ,
докато луната прочетѐ бедата
и кралят си тръгне,
и кралицата – безпаметна,
лентата лети и трябва да възпявам!)
О, малка майко,
теб също!
О, странна херцогиньо!
О, русо същество!

 

Убиване на любовта

Аз съм любовен убиец,
убивам музиката, толкова специална
че пламтеше отново и отново в нас.
Себе си убивам като коленича за целувката ти.
Прокарвам но̀жове през ръцете
които създадоха нашето „две в едно”.
При това, ръцете ни не кървят,
все още лежат в безчестието си.
Лодките на леглата ни
потопих и оставих да кашлят в морето,
давят се в него и слизат в нищото.
Напълвам уста с твоите
обещания и гледам
как ги повръщаш върху лицето ми.
Нашият бивак?
Сгазих този лагер.
Сега сама с мъртвите,
скачащи от мо̀стовете,
като бирен кент в кошче за боклук
съм изхвърлена.
Аз съм летяща червена роза, сама,
оставяйки реактивен поток
от пустота
и въпреки това не чувствам нищо,
и летя и хвърлям ѝскри,
но вътрешностите ми са празни,
лицето ми е празно като стена.
Да се обадя ли на погребалната агенция?
Можеше да постави двете ни тела в розов ковчег,
предишните ни тела,
можеше някой да изпрати цветя,
можеше да скърби
и да изпълни обредите,
и така хората биха разбрали, че нещо е умряло,
нищо повече, не говорѝ повече, няма дори
да шофирам отново колата и всичко това.
Когато животът свърши,
този, единственият,
къде отиваш?
Ще работя нощи наред.
Ще танцувам в града.
Ще нося червено за изгаряне.
Ще се взирам дълго в река Чарлз,
как носи дългите си неонови крака.
И колите ще минават.
Колите ще минат.
И писък няма да има
от дамата в червена рокля
танцуваща на собствения си остров Ѐлис,
която се върти в кръг,
танцува сама
докато колите минават през нея.

 

Писмо, написано на ферибот, докато пресича Long Island Sound

Изненадана съм
че океанът все още живее.
Завръщам се обратно
и съм откъснала ръката си
от твоята ръка, както ти казах,
че бих го направила
и сега съм го направила
както казах,
и сега съм на горната палуба
държа портфѐйла си, цигарите
и клю́човете за колата
в 2 часа във вторник
през август 1960-та.
Най-скъпи мой,
въпреки че всичко се е случило,
нищо не се случи.
Океанът е древен.
Океанът е лицето на Мария,
без чудеса или ярост
или необичайна надежда,
пораснал груб и набръчкан
с неизлечима възраст.
Все още,
имам очи,
това са моите очи:
оранжевите букви, изписали
ОРИЕНТ на спасителната жилетка,
която виси до коленете ми;
циментовата спасителна лодка, покрита
с мръсното си платно;
избледнелият знак, на рафта
казващ „СПАЗВАЙ РАЗСТОЯНИЕТО!”.
О, добре, казвам,
ще спася себе си.
Зад дясното си рамо
виждам четири рамена
обединени като мост,
лицата им изпъкват

с техните навици,
добри, като добри бебета, които
се гушат в количките си.
Неблагоразумно
вятърът издухва полите
и ръкавите им.
Почти разголени,
виждам какво остава:
тази свята китка,
този глезен,
тази верига.
О, Боже,
въпреки че съм много тъжна,
би ли разхлабил кожените си ботуши,
нека тези четири монахини
и техните дървени столове
да се издигнат
над мазната палуба,
над желязната релса,
кимайки с розови глави
накло̀нени на една страна,
летящи четирите в редица
със старомоден страничен размах;
всяка с отворена кръгла уста,
да дишаме заедно
както правят рибите,
с пеене без звук.
Най-скъпи мой,
виж тъмните ми момичета излитат напред,
над преминаващия фар на Plum Gut,
черупката му ръждясала
като лагерна чиния,
крехка като пагода
от камък;
над малкия фар
което ми напомня за удавяне
и ветрове
които се блъскат върху сляпото дъно
и синята му покривка;
ветрове, които ще отнемат пръстите на краката
и ушите на ездача
или любовника.
Там отиват моите тъмни момичета,

роклите им са пухчета
в подветрения въздух.
О, те са по-леки от летящи кучета
или дъхът на делфин;
всяка уста се отваря с благодарност,
по-широка от чаша за мляко.
Тъмните ми момичета пеят за това.
Те са тръгнали нагоре.
Виж ги да се издигат
на черни криле, да пият
небето, без усмивки
или ръце
или обувки.
Обаждат се
и изпращат към нас
от мрачния ръб на рая,
добри новини, добри новини.

 

Музиката плува обратно към мен

Чакайте, Мистър! Къде е пътят към дома?
Те изключиха светлината
и тъмнината пълзи към ъгъла.
В тази стая няма следи от знаци,
четири дами над осемдесетте,
всяка една в памперси.
Ла ла ла, Ох, музиката плува обратно към мен,
и чувствам мелодията, която изсвириха
в нощта, в която ме зарязаха
в тази частна клиника на хълма.

Представете си. Радиото свиреше
и всички бяха луди.
Хареса ми и танцувах в кръг.
Музиката се излива над съзнанието
и по един забавен начин
вижда повече от мен.
Искам да кажа, че помни по-добре;
помни първата нощ тук.
Беше давещ студ през ноември;
дори звездите заковани с пирони в небето
и луната така ярка
пробиваше през решетките да ме прониже
с онова пеене в главата.
Забравих всичко останало.

Заключиха ме в този стол в осем сутринта
и няма знаци, сочещи пътя,
само радиото звучи
и песента, която помни
повече от мен. О, ла ла,
тази музика плува обратно към мен.
В нощта, когато дойдох танцувах в кръг
и не се страхувах
Мистър?

 

Гражданска война

Разкъсана на две,
ще победя себе си.
Ще закопая гордостта си.
Ще взема ножица
за да изрежа пораженеца.
Ще взема лост
да издълбая счупените
късчета на Бога в мен.
Точно като пъзел
ще го събера отново
с търпението на шахматист.

Колко са парчетата?

Чувствам че са хиляди.
Бог е облечен като блудница
в слуз от зелени водорасли.
Бог е облечен като старец
олюляващ се в обувките Му.
Бог е облечен като бебе,
всички те са голи,
дори без кожа,
меки като авокадо, когато го обелите.
И други, други, други.

Но аз ще ги завладея всичките,
ще създам цял народ Божи
в мен – но обединен,
ще изградя нова душа,
облечена в кожа
и след това ще й сложа ризата,
ще изпея химн,
песен за себе си.

 

Онзи ден

Това е бюрото, на което седя
и това е бюрото, на което те обичам така много
и това е пишещата ми машина пред мен
където вчера само тялото ти седеше
с раменете си, събрани като гръцки хор,
с езика си като крал, който издава заповеди, докато върви,
с езика си съвсем като на котка, която ближе мляко,
с езика си – и двамата се обвързахме в хлъзгавия си живот.
Това бе вчера, бе онзи ден.
Това бе ден на твоя език,
езикът ти, който идва от устните,
две отварачки, наполовина животни, наполовина птици
на прага на сърцето.
Това бе денят, в който спазвах заповедите на краля,
преминавайки покрай червените и сините ти вени,
моите ръце върху гръбнака ти, надолу бързи като огън,
ръце между краката ти, където си показваш вътрешните знания,
където диамантените мини са погребани и ту се появяват ту заравят,
издигат се внезапно и по-бързи от реконструиран град.
Пълен за секунди този паметник.
Кръвта тече и под земята, но създава кула.
Множеството трябва да се събере пред тази сграда.
За чудото човек стои и на опашка, хвърля и конфети.
Със сигурност Пресата търси заглавия.
Със сигурност някой трябва да носи знаме по тротоара.
Ако се изгради мост, кметът ли прерязва лентата?
Ако явление се яви, влъхвите ли носят подаръци?
Вчера бе денят да нося подаръци за твоя подарък
и да премина долината да те посрещна на тротоара.
Това беше вчера, онзи ден.
Беше денят на лицето ти,
лицето ти след любовта, близо до възглавницата, приспивна песен.
Полузаспал до мен, накара старомодния рокер да спре,
дъхът ни да стана едно, заедно да бъдем дъх на дете,
докато пръстите ми рисуваха малкото „о” на затворените очи,
докато пръстите ми рисуваха малки усмивки на устните ти,
докато нарисувах, ОБИЧАМ ТЕ на гърдите ти и барабанейки
прошепнах: „Събуди се!“ докато ти бълнуваше в съня си,
„Ние Шъ Плуаме до Cape Cod. Потегляме към Bourne
Bridge. Ние обикаляме Борновия кръг. Живият бряг“ Предел!
Тогава те познах в съня ти и се молех за нашето време
да бъда пронизана и ти да се вкорениш в мене
и за да раждам твоите деца, а може би ще раждам
теб и призрака от теб във малкото ми домакинство.
До вчера не исках да ме взимат на заем,
но това е пишещата ми машина пред мен
и любовта си е там, където беше вчера.

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Ангелът на отчаянието

Вероника Цекова/veroniKATZEkova, CDoupbles, 2016

 

 

Малка автобиографична декларация

Дълго преди да бъда информиран
За националните особености на глобалния финансов капитал
Преди да науча за буйстването на достоевски за рейджа на езра паунд
За връзката между правилните пари и политическата коректност
Чистачът на стълбището на кооперацията от детството ми
Винаги намръщен поради неприятния му труд
Без усмивка за дребната буржоазия на късния развит социализъм
Чистачът на стълбището беше евреин
(Настоящото не бива да послужи като декларация
За чисто минало и бъдещо финансиране).

 

Непродадените котки

На витрината на зоомагазин
Стоите като в преддверието на ада некръстените праведници
Мъдреците философите поетите роднините на фараона
След месеци в смаляваща се клетка под кучетата
И над хамстерското колело
Вече не възбуждате гальовността възторга
На децата на потенциални купувачи на детето
В купувача зло и с нетърговски вид
Вторачени в отминаващите минувачи
Огромни в клетките си непродадени
Живата фира загадката в непродаваемата вече красота
На престаналото да бъде стока

 

Годишно обръщение към нацията във времена на стабилизация на династията

Галиш котката
Аз няма какво да галя
Пратени в далечна провинция
Учим децата на местните мутри
Картите безконтактно празнично се изпразват
За оризова ракия и бирени фъстъци
В заснежена отшелническа колиба
Гледаме порно
Рождество е

 

Малцинствена радост, рождественски предиобед

Чисто нова бяла певеце дограма
Оръфани червенеещи се тухли обрамчват неизмазаните краища
С преливаща пяна през огромен прозорец видимо огромна
Плазма излива съдържимото
На фолк канал керемидения покрив на вълни като черга от парцали
В забравено антре от детството радвайте се
И се веселете светът на мнозинството е студен

 

В хотелската стая, в болничната стая

В хотелската стая в болничната стая
Черният правоъгълник е винаги срещу теб
На отсрещната стена вместо над главата ти
Черното разпятие.

 

Улицата на мъртвите

Нито дъжд нито град нито сняг
Суграшица сива сгурия се сипе
Над милата улица първо махнаха трамваите
После изкорениха релсите накрая паветата
Пандемониум от старици протягат към теб
Ръце и угаснали погледи ти ме теглиш навън
Когато обичах тази улица още не знаех
Че е на мъртвата буржоазия

 

Омагьосаната къща

Вила от двайсетте в тогавашните буржоазни предградия
Когато още всичко предстоеше преди удушаването с тел
Спомен за заден двор от детството превзет
От пластмасови маси и столове връстници на свободата
Персоналът в опушеното мазе като съзаклятници
На бунт срещу горните етажи господарите горе
Очакват смяна на памперсите ключът за заблудени
Посетители е под изтривалката

 

Инвентаризация, 1.01.2020

Опикан матрак на боклука
Размразяване на фризера (несаморазмразяващ се клас)
Изтекли меса в кофата
Юрган натъпкан в пазарска количка
Възглавницата в билска чанта влачена от детето
Изреждане на граждани дърпащи в почуда
Затворените врата на мола

 

Мирен преход завинаги

Чудовищен лексус
Напуска бялото имение
Ята хищни гълъби връхлитат
Отвсякъде дебнат вгръб дебнат под пейката
Ритникът засяда в рояка им насилието
Отдавна е с изтекъл срок

 

Дядо ми в мен

Баща ми ми казваше
Дядо ти не умееше
Да изразява чувствата си
Тези проклети франсета
Изгубени в пустинята
На кубинската жизнерадост
Тези проклети франсета
Измъкнали се на косъм
От клането на белите хора
На най-великия бунт на робите
Тези проклети франсета
С чудовищния им божествен маркиз
И неспособността да изразяват чувствата си
На този език.

 

По Кръстникът

Това е магазинът
Срещу старата жп гара
На ръба на прибоя на пътния възел
На еднакво отстояние от гравитационните полета на лидъл
И била до бързите кредити и заложната къща
До денонощния на ъгъла сега пред него
Е спрял ван на жандармерията двама
Униформени на касата с къси кафета и прозрачни торбички
С портокали поглеждат емигранта
Аз поглеждам портокалите им

 

Празниците са жертвоприношения

Празниците са жертвоприношения
Ако се налага крещи
Ако се налага запази самообладание
Ако се налага размени шамари
Делникът винаги очаква работника
Щом цената е тази
Значи е истинско.

 

Ангелът на отчаянието

На спирката на трамвая
Петите събрани леко раздалечени носовете
На ботите стойка на гвардеец лице
На статистка в балетна масовка палто
От някогашен дадаистичен сезон на хаундем
Готова за отскок на ръба на тротоара
Дестинация левски г

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X