Разпитът на мъжа с много сърца
Коя е тя,
онази във обятията ти?
Тя е единствена, носех я в костите
и изгради дом, а беше просто креват
и изгради живот, а беше за повече от час
и изгради замък, никой не живее там
и изгради, накрая, песен
за церемонията.
Защо си я довел?
Защо чукаш на вратата ми
с дребните си историйки и песни?
Бях се свързал с нея по пътя, както мъж
с жена и все пак нямаше място
за тържественост или формалности
а тези неща са важни за жената
и, знаеш , живеем в студен климат
непозволено е да целуваш на улицата
затова се обвързах в песен, невярна песен.
Песен, наречена Брак.
Идваш при мен извънбрачно
риташ табуретката
и ме молиш да оценявам това?
Никога. Никога. Не и истинската ми жена.
Тя е истинската ми вещица, вилицата , кобилата,
майка на риданията ми, моята дреха от ада,
печатът на моята скръб, печатът на синините ми,
както и децата, които може да ми роди,
а също е интимно място, тяло от кости
да си го купиш честно, ако можеш,
да се ожениш, ако можеш.
И трябва ли да те измъчвам за това?
Всеки мъж има малка отредена съдба,
твоята се казва страст.
Горя в мъки. Не съм на себе си.
Креватът, който споделяме е почти затвор,
не мога да я наричам пеперудка, боболинка,
захарче, тиквичка, любовна панделка, медальонче,
валентинка, мажоретка, смехорана и всички
еротични глупости, които мъж казва в леглото.
Да кажа, че съм легнал с нея е малко.
Не само легнах.
Вързах я с възел.
Тогава защо стискаш юмруци
в джо̀бовете? Защо тътриш
крака като ученик?
Години връзвах възел в мечтите си.
Отварял съм насън врата
а тя стоеше там с престилката на мама.
В мечтите си веднъж видях я през прозорец с форма
на ключалка и обута като дъщеря ми
с розовите джинси и всеки път я връзвах
в стегнат възел. Веднъж дори кралицата дойде. И нея вързах.
Бе нещо толкова познато
затова го правех бързо.
Изпях я. Хванах я.
И запечатах я във песен.
Без друг апартамент за нея.
Без друга спалня.
Са̀мо възел. Възелът лежащ.
Така съм вкопчил ръцете си във нея
поглъщам и очите и устата й
във моите, тъй както и езика.
Да избирам ли ме предизвикваш?
Съдия и психолог не съм.
Ти притежаваш своя спален възел.
Дневни и нощни часове притежавам,
с деца, балкони и добра съпруга.
Завързал съм и други възли,
но предпочитам да не мисля
когато ти говоря. Не и сега.
Ако тя бе стая под наем, щях да платя.
Ако беше живот за спасяване, щях да спася.
Може би аз съм мъж с много сърца.
Мъж с много сърца?
Защо тогава трепериш на прага ми?
Мъж с много сърца не се нуждае от мен.
Хванат съм здраво в ба̀грите й.
Допуснах да ме хванеш с кървава ръка,
хванѝ овчарската ми свирка като подивял часовник,
да, подивял за моята кобила, моя гълъб, за чистото ти тяло.
Хората казват, че имам змии в ботушите
но аз ти казвам, единствен съм във стремената,
съвсем единствен, с тази съвършена форма в чашата.
Любовта на жената е в песен.
Аз я нарекох жената в червено.
Нарекох жената в розово, а тя бе
десет цвята
и десет жени.
Трудно ми е име да й дам.
Знам коя е.
Достатъчно я назова.
Може би не биваше да казвам тези думи.
Честно, май съм по-добър в целувката ,
пиян като чушка, ритнал хомота
реших да те вържа завинаги.
Виждаш, че песента е живота,
живота, който аз не живея.
Бог е казал,
моногамията е жаргон.
Исках това да го пише в закона.
Но, знаеш, няма такъв закон.
Любовнико с много сърца, ти си глупак!
Детелините са тръни тази година
и добитъкът ще остане гладен,
и камъните в реката
са изсмукали мъжките сухи очи
сезон след сезон,
и всяко легло е било осъдено,
не от морал и закон,
а от времето.
Съвети към моя специален човек
Внимавай с мощността,
защото лавината може да те погребе,
сняг, сняг, снегът задушава планината.
Внимавай с омразата,
може да отвори уста и да те принуди
да ядеш от крака си като прокажен.
Внимавай с приятелите,
ако ги предадеш
ще заровят глава в тоалетната
и ще се измият.
Внимавай с интелекта,
знае толкова много, че нищо не знае
и те оставя да висиш с главата надолу,
шлифованите знания не са като сърцето
и падат от устата ти.
Внимавай със спектакъла, с частта на актьора,
речта, планирана, известна, дадена,
защото те ще те издават
и ще стоиш като голо малко момче,
което пикае в собственото си детско легло.
Внимавай в любовта
(освен ако не е вярно,
че всяка част ти казва – да!, включително пръстите на краката),
ще те увие в платно като мумия,
и писъкът ти няма да бъде чут
и никога бягането ти няма да приключи.
Любовта? Бъди мъж. Бъди жена.
Трябва да е вълна̀, по която искаш да се плъзгаш,
отдай тялото си, смей се,
давай, докато чакълестият пясък не отведе
сълзѝте ти в земята. Да обичаш друг е нещо
като молитва,не може да се планира, просто падаш
в ръцете му, защото вярата отрича неверието.
Мой Специален човек,
на твое място не бих обърнала внимание
на тези съвети,
съвети, донякъде заради думите ти
донякъде извън мен.
Сътрудничество?
Не вярвам нито дума, която съм казала,
освен, че те помня като младо дърво
със залепнали лѝсти и знам, че ще те изкореня
докато истинското зелено не дойде.
Пуснѝ го. Пуснѝ го.
О, мой Специален човек,
мои възможни зелени листа,
тази пишеща машина те харесва, върви към теб и
иска да счупи кристални чаши
на празника
за теб,
докато тъмната кора падне
и плуваш навсякъде
подобно балон.
Играта
Играя моноспектакъл.
Трудно е за една жена
цяла пиеса да изиграе.
Пиесата е моят живот,
моят солов акт.
Бягам след ръцете,
никога не ги настигам.
(Ръцете са далеч от погледа –
тоест зад кулисите)
Всичко, което правя е бягане,
бягане за да се справя,
но никога не успявам.
В миг спирам на място.
(Оживи́х сюжета.)
Произнасям речи, стотици речи,
всичките си молитви, всичките монолози.
Абсурдно говоря:
„яйцата не трябва с камъните да спорят ”
или „крий си счупената ръка в ръкава”
или „ стоя права, но сянката ми е крива”.
И тъй нататък,и тъй нататък…
И ме освиркват. Освиркват.
Декламирам последен монолог:
„ ако живееш без Бог си като змия
готова да погълне слон.”
Завесата пада.
Публиката се разбягва.
Беше лош спектакъл.
Така е с един актьор,
а има малко хора
чийто живот
е интересен спектакъл.
Не мислите ли?
Фин проводник
Моята вяра
е с голяма тежест,
окачена на финна тел,
също както паяка
е окачил детето си на тънка мрежа,
така прави и лозата –
разклонено дърво с крехки стебла,
едва придържа тежките чепки грозде
като очни ябълки,
толкова много ангели
танцуват върху главичката на пирончето.
Бог не се нуждае от
много тел, за да ме задържи,
са̀мо тънка вена
с кръв изтласквана напред-назад
и малко любов.
Както бе казано:
любов и кашлица
няма как да се скрият.
Дори незначителна кашлица.
Дори малко любов.
Така че, Бог няма нищо про̀тив
да държите тънко парче тел.
Той ще влезе в ръцете ви
толкова лесно, колкото десет цента
похарчени за Ко́ка.
Смъртта на Силвия
На Силвия Плат
О, Силвия, Силвия,
в ковчег със камъни и лъжици ,
с две дечица, два метеора
в недоумение скитащи в малката стая за игри,
с отворена уста под чаршафа,
под бял сава̀н в няма молитва,
(Силвия, Силвия
накъде се отправяш
пишейки ми
от Дѐвъншър
за разсаждане на картофи
и отглеждане на пчели?)
как стоиш,
как си легнала тук?
Крадец –
как се промъкваш тук,
пропълзяла сама
в смъртта, която за себе си толкова дълго желах,
смъртта, за която и двете говорехме,
носехме в крехките си гърди,
толкова често всеки път
с по три сухи мартинита в Бостън,
смърт, която анализират и лекуват,
смърт, която говори като интригантка за булката,
смърт, за която сме пили с тебе,
смъртта, мотиватор за тихото ни дело?
(В Бостън
умиращият
го возят с такси,
да, нова смърт,
която пътува към къщи
с нашето момче.)
О, Силвия, припомням си заспалия барабанист,
бяхме му хвърлили око, в онази стара история
как искахме да дойде
като садист или нюйоркски елф
и да свърши работата,
необходимата, до прозореца, стената или яслата,
и оттогава той чакаше все
под сърцето ни, в нашия шкаф,
и сега аз виждам, че го запазихме
година след година, ние, стари самоубийци,
и откривам при вестта за смъртта ти
страшната склонност към нея като сол върху устните,
(И аз,
аз също.
А сега, Силвия,
ти си отново
в смъртта отново,
смърт,която се прибира вкъщи
с нашето момче.)
Аз просто си говоря
протягайки ръце към този камък,
каква е твойта смърт,
не е ли принадлежност,
кърти́ца, изпаднала
от някое стихотворение?
(О, приятелко ,
докато луната прочетѐ бедата
и кралят си тръгне,
и кралицата – безпаметна,
лентата лети и трябва да възпявам!)
О, малка майко,
теб също!
О, странна херцогиньо!
О, русо същество!
Убиване на любовта
Аз съм любовен убиец,
убивам музиката, толкова специална
че пламтеше отново и отново в нас.
Себе си убивам като коленича за целувката ти.
Прокарвам но̀жове през ръцете
които създадоха нашето „две в едно”.
При това, ръцете ни не кървят,
все още лежат в безчестието си.
Лодките на леглата ни
потопих и оставих да кашлят в морето,
давят се в него и слизат в нищото.
Напълвам уста с твоите
обещания и гледам
как ги повръщаш върху лицето ми.
Нашият бивак?
Сгазих този лагер.
Сега сама с мъртвите,
скачащи от мо̀стовете,
като бирен кент в кошче за боклук
съм изхвърлена.
Аз съм летяща червена роза, сама,
оставяйки реактивен поток
от пустота
и въпреки това не чувствам нищо,
и летя и хвърлям ѝскри,
но вътрешностите ми са празни,
лицето ми е празно като стена.
Да се обадя ли на погребалната агенция?
Можеше да постави двете ни тела в розов ковчег,
предишните ни тела,
можеше някой да изпрати цветя,
можеше да скърби
и да изпълни обредите,
и така хората биха разбрали, че нещо е умряло,
нищо повече, не говорѝ повече, няма дори
да шофирам отново колата и всичко това.
Когато животът свърши,
този, единственият,
къде отиваш?
Ще работя нощи наред.
Ще танцувам в града.
Ще нося червено за изгаряне.
Ще се взирам дълго в река Чарлз,
как носи дългите си неонови крака.
И колите ще минават.
Колите ще минат.
И писък няма да има
от дамата в червена рокля
танцуваща на собствения си остров Ѐлис,
която се върти в кръг,
танцува сама
докато колите минават през нея.
Писмо, написано на ферибот, докато пресича Long Island Sound
Изненадана съм
че океанът все още живее.
Завръщам се обратно
и съм откъснала ръката си
от твоята ръка, както ти казах,
че бих го направила
и сега съм го направила
както казах,
и сега съм на горната палуба
държа портфѐйла си, цигарите
и клю́човете за колата
в 2 часа във вторник
през август 1960-та.
Най-скъпи мой,
въпреки че всичко се е случило,
нищо не се случи.
Океанът е древен.
Океанът е лицето на Мария,
без чудеса или ярост
или необичайна надежда,
пораснал груб и набръчкан
с неизлечима възраст.
Все още,
имам очи,
това са моите очи:
оранжевите букви, изписали
ОРИЕНТ на спасителната жилетка,
която виси до коленете ми;
циментовата спасителна лодка, покрита
с мръсното си платно;
избледнелият знак, на рафта
казващ „СПАЗВАЙ РАЗСТОЯНИЕТО!”.
О, добре, казвам,
ще спася себе си.
Зад дясното си рамо
виждам четири рамена
обединени като мост,
лицата им изпъкват
с техните навици,
добри, като добри бебета, които
се гушат в количките си.
Неблагоразумно
вятърът издухва полите
и ръкавите им.
Почти разголени,
виждам какво остава:
тази свята китка,
този глезен,
тази верига.
О, Боже,
въпреки че съм много тъжна,
би ли разхлабил кожените си ботуши,
нека тези четири монахини
и техните дървени столове
да се издигнат
над мазната палуба,
над желязната релса,
кимайки с розови глави
накло̀нени на една страна,
летящи четирите в редица
със старомоден страничен размах;
всяка с отворена кръгла уста,
да дишаме заедно
както правят рибите,
с пеене без звук.
Най-скъпи мой,
виж тъмните ми момичета излитат напред,
над преминаващия фар на Plum Gut,
черупката му ръждясала
като лагерна чиния,
крехка като пагода
от камък;
над малкия фар
което ми напомня за удавяне
и ветрове
които се блъскат върху сляпото дъно
и синята му покривка;
ветрове, които ще отнемат пръстите на краката
и ушите на ездача
или любовника.
Там отиват моите тъмни момичета,
роклите им са пухчета
в подветрения въздух.
О, те са по-леки от летящи кучета
или дъхът на делфин;
всяка уста се отваря с благодарност,
по-широка от чаша за мляко.
Тъмните ми момичета пеят за това.
Те са тръгнали нагоре.
Виж ги да се издигат
на черни криле, да пият
небето, без усмивки
или ръце
или обувки.
Обаждат се
и изпращат към нас
от мрачния ръб на рая,
добри новини, добри новини.
Музиката плува обратно към мен
Чакайте, Мистър! Къде е пътят към дома?
Те изключиха светлината
и тъмнината пълзи към ъгъла.
В тази стая няма следи от знаци,
четири дами над осемдесетте,
всяка една в памперси.
Ла ла ла, Ох, музиката плува обратно към мен,
и чувствам мелодията, която изсвириха
в нощта, в която ме зарязаха
в тази частна клиника на хълма.
Представете си. Радиото свиреше
и всички бяха луди.
Хареса ми и танцувах в кръг.
Музиката се излива над съзнанието
и по един забавен начин
вижда повече от мен.
Искам да кажа, че помни по-добре;
помни първата нощ тук.
Беше давещ студ през ноември;
дори звездите заковани с пирони в небето
и луната така ярка
пробиваше през решетките да ме прониже
с онова пеене в главата.
Забравих всичко останало.
Заключиха ме в този стол в осем сутринта
и няма знаци, сочещи пътя,
само радиото звучи
и песента, която помни
повече от мен. О, ла ла,
тази музика плува обратно към мен.
В нощта, когато дойдох танцувах в кръг
и не се страхувах
Мистър?
Гражданска война
Разкъсана на две,
ще победя себе си.
Ще закопая гордостта си.
Ще взема ножица
за да изрежа пораженеца.
Ще взема лост
да издълбая счупените
късчета на Бога в мен.
Точно като пъзел
ще го събера отново
с търпението на шахматист.
Колко са парчетата?
Чувствам че са хиляди.
Бог е облечен като блудница
в слуз от зелени водорасли.
Бог е облечен като старец
олюляващ се в обувките Му.
Бог е облечен като бебе,
всички те са голи,
дори без кожа,
меки като авокадо, когато го обелите.
И други, други, други.
Но аз ще ги завладея всичките,
ще създам цял народ Божи
в мен – но обединен,
ще изградя нова душа,
облечена в кожа
и след това ще й сложа ризата,
ще изпея химн,
песен за себе си.
Онзи ден
Това е бюрото, на което седя
и това е бюрото, на което те обичам така много
и това е пишещата ми машина пред мен
където вчера само тялото ти седеше
с раменете си, събрани като гръцки хор,
с езика си като крал, който издава заповеди, докато върви,
с езика си съвсем като на котка, която ближе мляко,
с езика си – и двамата се обвързахме в хлъзгавия си живот.
Това бе вчера, бе онзи ден.
Това бе ден на твоя език,
езикът ти, който идва от устните,
две отварачки, наполовина животни, наполовина птици
на прага на сърцето.
Това бе денят, в който спазвах заповедите на краля,
преминавайки покрай червените и сините ти вени,
моите ръце върху гръбнака ти, надолу бързи като огън,
ръце между краката ти, където си показваш вътрешните знания,
където диамантените мини са погребани и ту се появяват ту заравят,
издигат се внезапно и по-бързи от реконструиран град.
Пълен за секунди този паметник.
Кръвта тече и под земята, но създава кула.
Множеството трябва да се събере пред тази сграда.
За чудото човек стои и на опашка, хвърля и конфети.
Със сигурност Пресата търси заглавия.
Със сигурност някой трябва да носи знаме по тротоара.
Ако се изгради мост, кметът ли прерязва лентата?
Ако явление се яви, влъхвите ли носят подаръци?
Вчера бе денят да нося подаръци за твоя подарък
и да премина долината да те посрещна на тротоара.
Това беше вчера, онзи ден.
Беше денят на лицето ти,
лицето ти след любовта, близо до възглавницата, приспивна песен.
Полузаспал до мен, накара старомодния рокер да спре,
дъхът ни да стана едно, заедно да бъдем дъх на дете,
докато пръстите ми рисуваха малкото „о” на затворените очи,
докато пръстите ми рисуваха малки усмивки на устните ти,
докато нарисувах, ОБИЧАМ ТЕ на гърдите ти и барабанейки
прошепнах: „Събуди се!“ докато ти бълнуваше в съня си,
„Ние Шъ Плуаме до Cape Cod. Потегляме към Bourne
Bridge. Ние обикаляме Борновия кръг. Живият бряг“ Предел!
Тогава те познах в съня ти и се молех за нашето време
да бъда пронизана и ти да се вкорениш в мене
и за да раждам твоите деца, а може би ще раждам
теб и призрака от теб във малкото ми домакинство.
До вчера не исках да ме взимат на заем,
но това е пишещата ми машина пред мен
и любовта си е там, където беше вчера.
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X
