Валентина Янчева

 

 

Безсмислици на щастието

Разглеждам деня
през напуканите отражения
на мъглата зад прозореца.
Полудявам от стремителност
разяждам се от сладострастие.

Дайте ми революция
и растерни образи
които да преобразявам
непрестанно във вектори.
Дайте ми онова време
в което сиренето
струваше по-малко
от предателство на приятел,
когато Юрий Гагарин
беше в центъра
на космополитния транс,
а причинните следствия
безвъзвратно бяха логични.

Дайте ми симфония
от треторазряден френски пияница
съумял да разгради дроба си
до степен
на молекулярна криза.

Безсмислици
ще кажете;
черно кафе
по бели дантели
морзови азбуки
на непоносими езици.

Щастие
бих казал аз.

Дърветата пеят
в очакване на новия месия
а през това време
аз си простирам гащите
на ембрионални невронни връзки.

И докато мога
да бълвам истините
диктувани ми от Голямата глава
слънцето ще си свети
и през смога
на големия град.

 

Търсене на черна дупка

Водени от безумието
на мистичното търсене
те пееха мантри
и призоваваха дракони.
Провеждаха ритуали,
чиито смисли
сами не разбираха,
държаха се за ръцете
без да се докосват.

Стаите се въртяха бясно,
сменяха се
думите влизаха
през пукнатините
за кратки свиждания с непонятното.

Смисълът нямаше смисъл
и това ми отбягваше.
Ритуалните поклащания
се плъзгаха по върха
на вниманието ми
и падаха в черната дупка
в която се криеше
Господ.

 

Мимолетно бедствие

Небе-пожар,
прекрасен залез
и два метеорита,
летящи
към селце в Молдова.
Те отекват в очите ни
ние въздишаме.

Пожелаваме си
жарки любови
и френско вино,
мечтаем за песнопения
и трепети,
достойни за сюжет
в индийското кино.
След това
продължаваме по булеварда –
всеки в собствената си кола,
докато на хоризонта
догарят мечтите ни.

 

Знаеш си всичко

Вървиш във жегата
и се разтапяш.

Капачките ти
пращят като айсберги
очите ти мятат мълнии
наляво-надясно.

Превръщаш се в клокочеща маса
в която идеите
за начало и край
са мъгливи и заплетени,
а грешният морал
е просто още
един
нюанс на луната.

Представяш си,
че се трансформираш.

Представяш си
че мрака в тебе капе
а после те обвива
като катранена прегръдка.

Представяш си,
че имаш контрол,
че знаеш всичко,
че си способен
да дирижираш нещата.

Представяш си, че си представяш.

Чел си две книги
и си гледал пет филма
две статии във интернет
и философски дебат
с клошар.

И вече си
експерт по себе си.

Не знаеш нищо
било за света
било за теб самия.
Ама пък
си виждал Господ.

Изживял си трансцендентни случки
докосвал си Нирвана
Знаеш всички богове,
за които е изписано тонове,
в колко часа си лягат
и къде точно спят.

Знаеш
за квантовата физика
защото си гледал за квантите
Знаеш
всичко за себе си
защото си се гледал в огледалото.

И накрая
пак нищо.

Точката 0 се завърта бясно в себе си
и отнася хартиената къща,
която си бил обявил
за свой замък.

Става ти страшно и самотно.
Устоите които си бил вдигнал
пред мрака
ги няма.
Тогава ставаш
бездомник в главата си.

Но не се стягаш.
Не започваш
да търсиш камъни
за замъка от мечтите ти,
а отново започваш
да сгъваш
стени
от
хартия.

Защото така
е по-лесно.

 

Кошер

В гърдите ми е кошер
натежал от сладък мед
и милион подострени пръчици.

Аз го чувам
и чувствам
как бучи в дълбините,
пулсира безмилостно
като те видя,
не спира да се върти
цитирайки стихове
на Жак Превер
и Пабло Неруда.

Мисълта за теб
ми е (малко) неудобна.
Като камъче в обувката,
гложди ми всеки път,
но не като вървя
а като се спра на място.

Безпомощен като дете
пред дворцова зала
не знам
накъде да погледна;
накъде да продължа
Не мога да преценя
в коя призма
нещата са най-истински.

Поне да не те
сънувах всяка вечер.

Но и съня ми е кошер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.