Валентина Янчева

 

 

След като цял предиобед беше се гмуркал и изплувал с миди, Иван се прибра на стоп до последното кръстовище със светофари, отстоящо на дванадесет пресечки с никога непоставени пътни знаци от къщата, в която не беше роден и в която се надяваше да не умре, но в която подремваше всеки ден след обикновено не особено богатия си сутрешен улов. После, както винаги, се опита да отмие възможно най-много от солта, залепнала по цялото му тяло. Понякога, дълго след като беше облякъл ризата с логото на „Пиратският кораб” и прилепналия униформен панталон, започваше да усеща сърбеж по най-невероятни места. Солта, скрила се между пръстите на краката му или във вдлъбнатината на пъпа му, обичаше да докладва за съществуването си в изключително неподходящи моменти. Иван се затърка още по-старателно при спомена за последния такъв случай: тъкмо доказваше на по клиширано русата и наивна американка, че никога, ама никога, не носи бельо. . .

След като излезе от банята, Иван среса косата си така, че да пада на уж непринудени вълни и да подчертава с тъмнината си белотата на зъбите му. Той се гордееше със заслепяващата си като от реклама на избелваща паста усмивка. Никоя туристка не устояваше на извечното изкушение на юг от границата: мургав мексикански пират с едри бели зъби. Колкото по-руси бяха американките, които се качваха на ресторант-кораба, толкова по-бързо предлагаха на Иван да се разходят по плажа след вечеря. А колкото по-бързо му го предлагаха, толкова по-големи бакшиши получаваше. Въпреки че имаше и изключения. . .

Иван прогони мисълта за хазяина си (логическата неделимост на триадата бакшиш-платежоспособност-наем играеше основоположна роля в светоусещането на младия сервитьор-пират) и за последен път се усмихна в огледалото пред себе си. Не си сложи парфюм не толкова понеже не можеше да си позволи такъв, а защото от опит беше установил, че мирисът на сол и миди, който, колкото и да се опитваше, никога не успяваше да отмие докрай от себе си, беше като магнит за американките. Особено за онези от Айова. Миналата пролет беше дошъл цял курс от бъдещи началник-фермерки и след като една от тях вдиша въздуха около Иван, веднага покани сервитьора да се разходи заедно с нея и най-добрата ѝ приятелка по плажа. . .

Хазяинът, все едно привлечен от недостатъчно бързо прогонената мисъл за него, потропа по прозореца. Иван вече излизаше и бързо хлопна вратата зад себе си, преди още възрастният мъж да успее да отдръпне лицето си от стъклото.

– Аз – такова. Да видя дали има някой. . .

– Вие как сте, г-н Мартинес? Дал Бог добро!

– И на теб, мойто момче, и на теб.

– До скоро, г-н Мартинес, защото закъснявам за работа.

– Аз – такова. За наема да те попитам. Че то месецът започна. . .

– Но още не е свършил, г-н Мартинес. А сега ще трябва да Ви напусна, иначе корабът ще отплува без мен. Ако ме уволнят, как да Ви платя наема?

– Върви тогава, мойто момче, пък аз пак ще намина. Бог с теб!

Иван се отдалечи с бърза крачка и скоро стигна до спирката, през която минаваше служебният микробус. Не чака дълго. Оставиха го на пристанището, откъдето всеки следобед „Пиратският кораб” потегляше към най-романтичния остров по цялото тихоокеанско крайбрежие. Туристите вечеряха рано, наслаждавайки се на соления въздух и необятния хоризонт. Вече на острова, изпращаха слънцето и дълго се разхождаха по специално осветения с факли плаж, пиейки шампанско и текила и разговаряйки с обслужващия персонал. Сервитьорите винаги бяха точно толкова мургави, колкото и танцьорките, поканени да забавляват гостите на ресторант-кораба, и след десерта американките задължително започваха да питат смуглите пирати как се казва „руса” на испански, а американците – да настояват да научат как да вдигат наздравица като местните. . .

Иван не знаеше и никога нямаше да научи, че точно преди 20 години главен барман на „Пиратският кораб” беше друг Иван, Иван Мартинес. В онази нощ изпитата текила би стигнала да залее цялата палуба, а негата във въздуха – да изпепели мачтата. Иван Мартинес за втори сезон се срещаше с млада земевладелка от Небраска. Бяха се засичали на кораба многократно – достатъчно, за да може Мери да се научи да поздравява и псува на испански. Имаше нещо особено в онази нощ – звездите докосваха мачтата и мамеха с обещания за сбъдването и на най-дръзките мечти.

Иван подаде ръка на Мери, за да слезе по въженото мостче до пясъка – островът ги очакваше с двойно дестилирана текила и с нищо ненарушавано очарование на Пасифика. Мери залитна, Иван реагира подобаващо; Мери загърби осветения плаж, Иван я последва.

Беше толкова нереално, че Иван си въобрази, че е истинско. Каза ѝ го.    

Тя го напсува на родния му език. Постави го на мястото му. Обслужващ персонал! На всякакви нужди. Обслужващ, не – обичащ!

Повече не я видя, но и никога не поиска да я види. Иван Мартинес научи урока си.

Две десетилетия по-късно младият гмуркач за миди знаеше урока си по рождение. Иван познаваше всички видове участници в спектакъла и беше пределно наясно към кои спадаше. Знаеше и точно какво се очаква от него, както и че щеше да изпълнява пиратската си роля, докато остарееше или надебелееше. Ако имаше късмет, щеше да се пенсионира като хазяин на нови, по-свежи ловци на миди и сервитьори. Само се надяваше, че следващото поколение пирати щяха да си плащат наема по-съвестно от сегашното.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.