Валентина Янчева

 

 

Ал Хамбра

От пясъка черен погълнат,
приветствам гласа на водата –
за мрамора на кръглата колона,
в дланите ти – благодатен
за тези лабиринти през вода
и през лимони – благодарност,
за музиката от зехел и любовта
Прослава за молитвата.
Към Онзи Бог Самичък е насочена.
Мерси и за жасмина.

И сабята напразно…
пред легиона копия изострени.
Напразно Благото…
И още благодарност – за вестта,
о, страдащи царю! За сладостта…
И за разделите – мерси!
И за отказания ключ…
Че безверният кръст ще закрие луната,
и че свършва се този следобед…

 

Някой

Човек от времето измъчен,
дори смъртта си не очаква.
(статистиката само я признава
кому ще хрумне пример за безсмъртие да стане)

Човек, привикнал към поклони,
за скромни подаяния на дните – благодарен:
за съня и рутината, за водата и вкуса ù;
за етимология внезапна,
за стих латински или галски;
и спомен за жената,
толкова отдавна отишла си,
че даже и горчилка не усещаш.

Човекът не отрича,
че в бъдното живее, и в забрава;
че бил неверен и с него са били неверни;
че някак си внезапно,
дордето улица пресича
щастието тайно го връхлита.
Не идва от надеждите му то.

Дали от древната невинност,
или от свой си корен избуяло,
дали разпръснато от бога семе,
не бива в него да се вглежда,
че има аргументи и от тигри по-свирепи,
налагащи дълга да си нещастен.

Ала смирено щастието той приема,
завинаги в смъртта си ще е с него,
размеси ли се с пепел пепелта му,
при корена – така неразгадаем,
отдето – тихо или буйно – ще поникне
небето ни самотно…или адът

 

Шахът

Играчи в квадрата[1] вглъбени[2],
фигури придвижват бавно.
Дъската до зори държи ги,
гамбита[3] на омразата играят.

Залог са тръпките[4] магични,
тόпове[5] пред Троя, белият им кон[6],
дамата-армада[7], царете под обсада,
каприз на офицери[8], пешаци[9] безпардонни.

Когато заминат играчите,
когато играта я няма,
ритуал[10] да е тя, си остава.

От изтока пламна войната[11],
световна[12] е станала тя; при все, че е
свършила вече, сега ще е друга – безкрайна.

ІІ
Царят – слаб, отвлечен офицерът, беснее[13] дамата,
топовете – статични[14] и пешките – шпаньоли[15],
за черните и белите са друмищата смутни[16],
за дирене и срещи, армади и баталии[17].

Не знаят те, че нечия ръка ги движи,
че просто сенки са, не виждат,
че твърд[18] и непреклонен е играчът,
превърнал ги единствено в идеи[19].

Само че, играчът е затворник[20],
(притчата[21] е на Омар) и друга е дъската,
на черни нощи и на бели дни.

Придвижва Бог играчите, и фигурите – също,
Бог[22] зад бог[23]… позициите [24] смесва:
време с пепел, фантазии[25] – с агонии[26]

[1] На исп. “rinkon” – ъгловат, четвъртит

[2] На исп. “en su grave”, може да означава и в “гроба”. Който също е “ъгловат” и “четвъртит”. Вглъбеността като вид умиране може да се открие в много от текстовете на Борхес.

[3] На исп. “ambito”, или буквално “обхваща”. Думата няма общ корен с “гамбит”. Но фонетичната връзка е неслучайна. Заложихме на нея, а не на буквалното значение, при което се разказва за омразата на цветовете. Преценихме, че реалността на шаха (респ. гамбита{вариант с жертва в началото на партията}) имплицитно предполага два воюващи цвята. Затова не ги споменахме в превода

[4] На исп. “rigores”. От същия корен е и думата “ригоризъм” – нещо, което не търпи компромис

[5] На исп. “torre homerca”, букв. “Омирови крепости”, но тъй като в шахматния испански език думата за топ е “torre”, няма как стенобойните машини пред Троя да не са “топове”

[6] При Борхес: “ligere caballo”, букв. “светли коне”. Алюзията между “кон”, “светлина” и “кабала” няма как да се преведе на български език. Същото важи и за думата “ligere”, от чийто корен, с представка “re” е и думата “религия”. Но тъй като в шаха конят може да бъде единствено бял, или чер, както и заради мита за падането на Троя (който е средоточие не само на тази поема, но и при целия Борхес) залогът  е “белият им кон”.

[7] На исп. “armada reina”. Но в шахматната терминология на български език е прието да се казва “дама”, а не “кралица”

[8] Шахматният офицер е много странен. Някъде е “епископ”, някъде е “слон”. Точно тук Борхес използва думата alfil, като “фил” на арабски и на староиспански е “слон”. Иначе трудно ще се разбере значението на думата oblicuo, нещо като “килнат/диагонален път”… или “своенравният път на слона”

[9] На исп. peoenes – пешки, но и пехотинци. Етимологията я има и в българския език.

[10] Мнозина от преводачите, в духа на Борхес и неговата поетика, са избрали думи като “архитип”, “предобраз” или “символ”. Но тъй като в сонета е използвана “rito “, решихме да не я променяме превода.

[11] И при Борхес думата е “война” – guerra. Иначе алюзията с Троянската война не би се получила

[12] В оригинала “чийто амфитеатър е цялата земя”, “cuyo anfiteatro hoy toda la Tierra”

[13] На исп. encarnizada, букв. “свирепа”, “хищна”, “кръвожадна”. Коренът предполага първично значение “в плътта” (ср. ап. Павел и ІІ послание до коринтяни – «даде ми се жило в плътта от сатаната, за да ме измъчва и да не превъзнасям прекалено)

[14] На исп. “torre directa”,  букв. “изправени крепости” (вж. бележка № 5)

[15] На исп. “ladino”. Явно Борхес говори за конвертираните евреи на Пиринейския полуостров. В повечето европейски преводи, думата е cunning, хитър; в руските – пешките са или “знаещи”, или “полиглоти”, или “изменчиви”. Ние избрахме “шпаньол” не само заради буквалното сходство с “ладино”, но и заради алюзията със съответната порода кучета, умни;  интуитивни, лесно приспособими, колкото добри и доверчиви, толкова и трудни за дресиране, (почти) единствената порода, която има нюх за трюфелите. И (не последно място) понеже е селектиран като куче за лов на бекаси, шпаньолът може да се уподоби на пешка, която трябва да «разбута» позициите на противника и да вдигне за острелване фигурите му

[16] Думата “смутни” е моя приумица. При Борхес я няма.

[17] В оригинала “batalla” е прилагателно, епитет към “армада”

[18] Думата за “твърд” е “rigor”, същата която в първия сонет преведохме като “тръпка” (вж. бел №4)

[19] В оригинала: “в предмет на волята си”

[20] При Борхес е същата дума: “prisonero”

[21] В испанския текст не е “притча”, а “сентенция” (и при него фразата е в скоби)

[22] В оригинала:  “Que Dios detras de Dios”

[23] При Борхес  (вж. Бел №21) думата “Dios“ и в двата случая е изписана с главна буква.

[24] Думата “trama” при Борхес, в оригинала, етимологически води към “вътък” или “кросно”. Тази алюзия с тъкането не е трудно да се открие и в корена на думата “текст”

[25] В исп. “sueno”, мечти

[26] Думата “агония” (при Борхес е същата.) Етимологически, първото ù значение е «борба»

 

Предели

Из тези улици, потъващи на запад
Ще има – зная ли коя –
нехайно я преминах,
тази, дето е последна;

трасирана от норми всемогъщи,
от мяра, тайнствена и строга,
от сенки, сънища и форми,
които дните ни тъкат и разтъкават.

Но ако срокът е известен и курсът е указан,
последно има ли, и никога, а също и забрава,
с кого от тази къща се разделяш,
кому си казал: “сбогом”, без да си усетил.

Зад сивия кристал нощта се спира
и купища от книги – през ключалката,
разстилат се в неясна маса,
една от тях аз никога не ще разлистя.

На юг, зад портата прогнила,
при урни и при зидове старинни,
за мен е забранено да пристъпя,
нали съм литография изтрита.

Зад теб една врата навеки се затваря
и огледалото пред погледа е празно,
при все, че кръстопътят ти – изглеждаше,
открит е; Янус запрети го – многоликият.

От спомените някои остават,
изгубени така непоправимо,
при извора не ще те забележат,
ни слънце – бяло,  ни – луната.

Не ще се върне онзи глас персийски,
положил птиците и розите в езика ти,
когато заникът във полумрак прелива,
слова незабравими да разкажеш, пожела.

Неспиращата Рона, езерата,
моето “преди”, с което се склонявах[1],
подобно Картаген навеки ще го няма,
латинецът[2] пожар и жупел им отрежда.

Че просветлява се приятно, замечтах се
но милите ми множества полека си отиват,
които ме ценяха и забравиха отдавна –
пространство, време, Борхес ме напускат.

[1] Испанският глагол inclino и съществителното declinacio (склонение) са от един и същи корен. Затова и българският глагол “склонявах” е сроден със “склонение”

[2] По силата на предишната бележка – още повече, че Борхес използва думата el latino – подлогът в изречението е не “Рим”, а “латинецът”

 

На някой си поет от антологията

Къде е паметта за дните –
перипетиите твои земни –
трепети и мъки – целия ти свят.

Реката, отброена на годините
отнесе ги. Сега си дума в индекса.

С безкрайна чест дариха други боговете –
титли, звания, и монументи, прецизни хроникьори…

За теб се знае само, тайни друже –
че някой си следобед славея си слушал.

При асфоделии, сред сенки – суетната ти сянка
си помисли, че алчни бяха боговете.

А дните са изплетени от тривиалност.
И що е по-добро от пепелта,
щом ражда се от нея и забравата.

Подхвърлиха на други боговете
неумолимата пресветла слава,
че стига тя до глъбините
и всяка празнина открива;
славата, в която розата изсъхва, щом я срещне

Но ти си късметлия, брате –
в екстаз, при залеза, когато нито вечер, нито нощ е,
гласа на Теокритовия славей слушаш…

 

Опит за преразказ на сонет

“Фактът, че мнозина от вас не знаят испански, ще направи този сонет по-хубав. Както казах няколко пъти – значението не е важно. Важната е една определена музика, определен начин да се казват нещата. И може би ако музиката я няма, вие ще я усетите. Или, по-скоро, тъй като сте много мили, ще я измислите, за да ме зарадвате. Ето го сонета:

(Хорхе Луис Борхес, финалът на шестата (и последна) Нортънова лекция)

Спиноза

Юдейските ръце полупрозрачни[1]
шлифоват в полумрак кристали.
Страх и студ по икендиите[2] сумрачни[3],
след-обеди, след-обеди… едва ли
ръцете и местата хиацинтови[4],
бледнеещи на Гетото по края
ще зърне клетият човек. Почти го няма.
Че той сънува ясни[5] лабиринти.

И славата го не смущава – отблясък[6]
на съня през сън на огледало,
ни плахата любов моминска.

Свободен от метафората и мита[7]
надниква в трудния кристал –  безкрая,
на Онзи – карта, Който е звездите си.

[1] В оригинала  Las traslucidas. Избрахме прилагателното “полупрозрачен” заради алюзията с една от разновидностите на циркона – хиацинтът. Обикновено жълточервен, или червенокафяв, понякога този камък е прозрачен и безцветен. Използва се като заместител на диаманта.

[2] В оригинала tarde. Думата “икиндия” (от турското ikindia) е избрана не само, за да внесе семитско-сарацински нюанс, но и защото в онзи географски и културен свят, откъдето идват Спиноза и Борхес, времето след два часа на обяд е време не за труд, а за сън

[3] Букв. “Умиращият следобед – Y la tarde que muere”. Не е невъзможно да се осмисли и като “обедна почивка, която неусетно се превръща в нощен сън”

[4] Виж предишната бележка. Но не е невъзможно местата ( букв. – “пространствата” – espacio) хиацинтови да са алюзия и към стих 15 и 16 от 102 псалом  – “Защото дните на човека са като трева, като полски цвят, тъй цъфти той. Понесе се над него вятърът и мястото му го не познава”. Изобразявайки окаяността на човешкия живот, те се четат (при изгасени лампи и свещи) не само във времето на шестопсалмието, но и във всички чинове на погребение. Тази амбивалентост на образа се опитахме да предадем чрез прилагателното “полупрозарачен” от първия стих

[5] В оригинала “claro” .  Логично би било да се преведе със “светъл”. Избрах “ясен”, не само заради ясните и отчетливи идеи на Декарт, но и заради един разказ на самия Борхес. Във финала на “Смърт и компас”, детективът Льонрот, “след като за последен път анализира загадката със симетричните и периодично повтарящи се убийства”, признава: “знам един гръцки лабиринт, който се състои от една единствена права линия. Толкова много философи са се заблудили и изгубили по тази единствена права линия, че на обикновен детектив като мен, би трябвало да му е простено, ако се е залутал”. Чувайки тези думи, убиецът обещава “Следващият път, когато ви убивам, обещавам лабиринтът да се състои от една единствена права линия – невидима и безкрайна”

[6] В оригинала reflejo. “Естествената” връзка с “рефлекс” има своите езикови, логически и дори чисто физиологически основания, но избрахме “отблясък”, заради явната алюзия с Платоновия мит ( “Държавата” 514 а – 519 b) за пещерата и заради «сюжетното сцепление» с финалните три стиха.

[7] Виж предишната бележка. И чрез нея аргументите на Сократ (“Федон” 114 d, “Закони” 903 a-b, “Хармид” 156 b – 157 c, “Евтидем” 289 е- 290 а), че “митовете омагьосват и така придобиват силата да убеждават”.

Превод от испански Николай Петков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.