Вероника Цекова, syllaBLEndings, проект „копЧЕТАТа“, Пловдив, 2017

 

(Из „Лилиада“, цикъл сонети и други лирични произведения, посветени на Лиляна Павлова)

 
1. До Праведния съд отделно,
след това – завинаги заедно

Във строго отреденото ни време,
отрязано за земния ни път,
на практика в отделни измерения
живеем с теб, ако говорим в плът.

Живеем поотделно, но до време.-
ще мине и това мероприятие;
със силен дух ще го преодолеем –
ще го решим като между приятели!
.
Сега със теб създаваме компресия,
достигаща до всички капиляри;
избухва трансформирана агресия
в екстаз от преобърнати кошмари.

До Праведния съд сме разделени –
по-сладки да са дните споделени.

 

2. Ecce Homo

Безсънието мен не ме измъчва –
лежа и мисля хубави неща:
представям си, че галя обла бъчва,
а тя ми шепне тайни на нощта.

Във тази бъчва спинка Диоген –
това си ти, потънала в умора;
Човека си издирвала цял ден
сред толкоз много непотребни хора.

Аз съм Човека – бдя над твоя сън –
антично хитроумно божество;
до теб достигам като нежен звън
и впръсквам във съня ти вещество –

морфинът ми – по-силен от Морфей,
съня ти пълни с огън като змей!

 

3. Panta rhei

Сънят не ме оставя да заспя –
държи ме на полусъединител.
В гранична зона (Ничия земя)
лежа почти напълно разнебитен.

Но знам, че непременно ще те срещна
във тази светла зона на нощта,
където пак невидимите клещи
притискат ни до края на света.

Мигът цъфти като красива лилия
във езеро от вечни времена
и тук непостижимата идилия
напук осъществява се сама.

Реките от зората на света
текат през мен и теб към Вечността.

 

4. In vino veritas
(Йоан 2:1-12)

Реките от зората на света
достигат твойте хубави прасци;
те носят паметта на древността
и шепота на нашите предци.

Текат реките, за да се оплакнат
във твоите отрудени нозе;
текат вода и време безвъзвратно
и вливат се в морето от розе.

Това море не е до коленe,
то стига до божествените глезени
и то се състои от шардоне
за бабините кифлички разглезени.

Със теб достигнах до ръба на времето,
за да усетя мъдростта във темето.

 

Капсулата на времето (Йоан 1:1)

Във Капсула на времето лежим –
една сгъстена вечност под налягане;
отвъд смъртта не спазваме режим,
а в легнала осморка съчетаваме

една легенда – да я съхраним,
така че всеки да я възприеме
и в съвършен синхрон да затуптим
в сърцето на доброто старо време;

веднъж завинаги да уплътним
огромното пространство помежду ни;
да полетим и нежно да мълчим
към залеза на стихващите думи.

В началото на времето бе словото,
във края му, естествено – отново то.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.