Блага Бонева – Спасена

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, the garden oil painting, 90×100, oil painting

 

Елена пусна телевизора. Дребната ѝ фигура потъна в тежкия облечен с черна кожа фотьойл. Тя се облегна назад. Протегна ръка, взе купата с пуканки от масата. Постави я в скута си и се загледа в екрана. Даваха любимия ѝ криминален сериал. Унесена от играта на актьорите, хрупайки пуканки, Елена не забеляза своя домашен любимец, едрия черно-бял котарак Сайръс. За по-кратко Сай. Той се приближи до нея. Протегна подред предни и задни лапи. Замърка. Огледа се. Отърка се в краката ѝ. Очакваше тя да се наведе над него, да го погали по главата, да го вземе на ръце и да го прегърне. Разочарован се сви на топка пред краката ѝ. Заспа. Елена беше тази вечер сама. Това ѝ харесваше. Тя се усмихна , заровила ръка в купата с пуканки. Неочаквано силен тътен проглуши ушите ѝ. Злобна гръмотевица разтърси въздуха. Ослепителна светкавица освети стаята. Котаракът Сай подскочи. Зашеметен измяука. Замръзна за миг застанал на четири крака. Опашката му се удебели. Козината му настръхна. Гърбът му се изви, като дъга. Измяука пронизително. Очите му заблестяха изпълнени със страх. Притича с вирната опашка през стаята и се шмугна под дивана. Вятърът се засили, засвири зловещо, заигра се с клоните на дърветата, заблъска ги в стъклата на прозорците. Гърмежите се повториха и потретиха. Разчленени светкавици процепиха небето. Прозорците се отвориха с трясък. Найлоновите пердета се издигнаха нагоре затанцували буен фееричен танц. Елена скочи от фотьойла. Телевизора изгуби картина. Остави купата с пуканки на масата. Побърза да затвори прозорците. Едри капки забарабаниха по стъклата. Пердетата се успокоиха. Заеха предишното си място. Елена загаси телевизора и запали осветлението. Крушката на полилея не светна. Имаше повреда в електрическата мрежа. Вятърът се усили още повече. Клоните се блъскаха отново и отново в стъклата на прозорците. На външната врата някой заудря с юмрук.
– Елена аз съм Емил от съседния вход! Отвори ми! Забравил съм си ключа! Няма къде да отида в тази буря! – тревожния му глас я накара да потрепери.
– Чакай сега ще отворя само да намеря фенерчето! Тока угасна.
Елена се огледа в тъмното. Нищо не се виждаше. С опипване на мебелите се добра до чекмеджето, където държеше фенерчето, няколко свещи и кибрит. Емил продължи да блъска с юмрук вратата. Елена постави една свещ в чашка. Драсна клечка кибрит. Пламъчето освети с оранжева светлина лицето ѝ. Запали свеща и тръгна към вратата. Гръмотевица разцепи въздуха. Светкавица освети стаята. Уплашена с разтуптяно сърце прекоси коридора със свещ в ръка. Отключи вратата. Пред нея стоеше изплувал от мрака Емил. Тя го харесваше. Остави го да премине покрай нея. Заключи вратата.
– Благодаря ти !- погали я с два пръста по бузата – Ти си ангел! Спаси ме от бурята! Не бях забелязал, че си толкова красива! Винаги съм мислил, че приличаш на момче с тази късо подстригана руса коса. Но сега виждам, колко си красива. Незнаех, че очите ти са сини.
– Остави сега това! – засрамено погледна в земята постави свеща на масата и с жест го покани да седне във фотьойла – Гладен ли си. Имам само пуканки в тази купа.
Стояха прави в средата на стаята. Бурята вилнееше навън. Гърмежите и светкавиците се редуваха. Вятърът свиреше продължително. Въздуха се нажежи. Стаята се намагнитизира. Клоните се блъскаха в стъклата на прозорците. Всичко се повтаряше до полуда. Двамата се гледаха забравили света. Изведнъж Емил се размърда. Протегна ръце и я сграбчи. Докато се опомни тя се намери в прегръдките му. Грубо я притисна до гърдите си. Тя се опита да го отблъсне. Той продължи да я стиска.
– Остави ме! Не съм готова за това! Не ме наранявай! – каза тя усетила агресията му.
– Всички сте еднакви! – изсъска в ухото ѝ разхлабил прегръдката си.
– Моля те пусни ме! – успя да измъкне ръцете си и го заудря по гърдите – Пусни ме! Пусни ме!
– Това няма да ти се размине! – кресна той.- За коя се мислиш!
– Ще извикам полиция! – през сълзи каза тя.
– Полиция ли? Недумай! – подиграваше ѝ се.
Хвана я за раменете. Отблъсна я леко от себе си. Огледа я. Сълзи се стичаха по бузите ѝ това го раздразни.
– Млъкни! Стига си ревала! Каквато си дребна с един удар ще те смажа.
– Защо? Аз те приютих заради бурята! – хълцаше.
Елена съжали, че го е пуснала в апартамента. Той я вдигна на ръце и тръгна из стаите. Светкавиците му помагаха да се ориентира в обстановката. Блъсна с крак една врата и се отзова в спалнята. Елена се развика. Той я хвърли върху леглото. Тя го удари по лицето. Той ѝ върна със същото. Удара му беше толкова силен, че тя за миг изгуби съзнание. Той се възползва от това. Надвеси се над нея. И в момента в, който отметна полата ѝ и опита да разкопчае дънките си отпред, нещо профуча покрай него и скочи върху гърба му. Вкопчи остри нокти във врата му. Изхъхка. Издаде грозни звуци и захапа ухото му. Той извика и се изправи. Котаракът Сай висеше вкопчил се в гърба му. Емил се въртеше около себе си и се опитваше да хване своя нападател ту с лявата , ту с дясната ръка , но не му се отдаваше. Колкото повече искаше да се отърве от този проклетник, толкова повече котаракът Сай стискаше зъби. Кръвта шурна и обагри рамото и потече по гърдите му. Едва, когато усети кръвта в устата си котарака пусна ухото му. Емил се задъха. Спря се. Наведе се. Хвана с ръце коленете си. Изпъшка. Бурята утихна. Вятъра спря. Клоните на дърветата замряха. Гръмотевиците се скриха някъде. Светкавиците просветнаха и угаснаха. Само малки и големи дъждовни капки браздяха стъклата на прозорците. Елена отвори очи. Тока дойде. Крушките на полилея светнаха. Емил се превиваше от болка сгънат на две с котарака Сай на гърба. Елена се изправи. Доближи се до Емил. Обхвана гърба на своя любимец. Погали го. Той се отпусна усетил нежните ѝ ръце. Отдели се от гърба на Емил и се сгуши в нейната прегръдка. Успокоен замърка. Емил се изправи. По врата му се стичаха вадички кръв. Ухото му висеше полу-откъснато. Очите му горяха. С треперещ глас набра 112 и повика линейка. Не се сбогува. Просто излезе от апартамента зашеметен. Елена притисна котарака Сай до гърдите си. Зашепна му нежни думи. Понесе го на ръце. Заключи вратата и се отправи към банята. Почисти първо кръвта полепнала по муцуната на своя любимец. После го изкъпа в мивката. Докато пълнеше ваната с топла вода изсуши със сешоара козината на котарака Сай. Остави го в неговото пухено легло. Успокоен той се сви на топка и заспа. Върна се в банята. Съблече дрехите си. Спря кранчетата. Влезе във водата и се плъзна по дъното на ваната . Затвори очи. Спасена. Спасена от един котарак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Лидия Иванова – Седем смъртни гряха

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, hair book, installation, part of exhibition Art with working hours

 

Имах един диван. Той не беше съвсем обикновен диван. На вид изящен, от скъпа кожа и извита облегалка. Той бе най-удобният диван, можех да спя вечно в него и после да спя още малко. Нищо друго нямаше значение, когато бях с моят скъп, прекрасен диван. В него се хранех, когато все пак се налагаше да съм буден, чиниите криех под дивана, не исках да се отделям от него. Все пак това не беше обикновен диван, сигурен съм, че никой не притежаваше, такава чудна вещ. Не давах друг да го докосва, полудявах ако друг го доближеше, исках да му извия врата. Все пак аз се докосвах на него, възбуждаше ме гладката му кожа. Прекрасно си живеехме с моя диван, ден след ден, нищо друго не ми трябваше… но един ден го видях. Стоеше нахално на витрината, тези извивки, тази нова скъпа кожа, този аромат. „По дяволите! Трябва да бъде мой, само мой!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Райна Маркова – Месо безкрай!

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, ER collective, in search of G-spot, performance part of Sofia Underground 2019 

 

Месо на мечове! Месо на мечове, което не престава да идва и идва и идва и идва към вас! Пригответе се за Голямото Плюскане! Това, което ще откриете в новата шураскария „Платаформа де Фого“ в Куелтън сити, не може да бъде открито никъде другаде в града!

Стара истина е, че месото има по-добър вкус, когато бъде сервирано на масата от гаучоси в бухлати гащи и с мечове на кръста, перчещи се със секси бразилски акцент. Но тази истина не е универсална! Ако решите да вечеряте в най-новата Мека на месото, „Платаформа де Фого“, новото бразилско барбекю в града, отгоре ви ще се стовари повече месо с отколкото бихте се справили, повече отколкото можете да си представите, повече от повечето – месо безкрай! И това в акомпанимента на блюда, гарантиращи да изстрелят копчето на вашите Dockers в Kосмоса. В случай, че нямате време да забележите, ще ви го кажа отсега – това е възможно, защото ще ви обслужват роботи! Роботите са силата, която може да се опре на скоростта на вашите тренирани челюсти, на мощта на неуморните ви глътателни мускули, на стоманените ви стомаси и на шеметния ви апетит. Новата света троица на Платаформа де Фого: кибернетика, мениджмънт, персонал!
Освен месото, разбира се! Месото е по подразбиране!

Как „Платаформа де Фого“ ползваше роботите досега? Как може да се усъвършенства съвършенството? Това не ви е някаква там Руби Голдбургер простотия. Досега „Платаформа де Фого“ ги ползваше в кухнята. Така че може да се каже, че първо бяха изядени готвачите, хо-хо. Чувствителността на сензорите, точността на електрониката е това, което гарантира вкуса на всяко блюдо, но в шураскариите е важна и скоростта и постоянният дебит на потоците месо. Така че ето че дойде ред да изядем и гаучосите с мечовете! 
Светената вода на кибернетиката покръсти шураскариите и ги издигна от света на търговията във висините на абсолютната Тоталност!

Футуризъм и месо, месо и футуризъм. Новата Карибска революция тръгва по света! Така че, взимайте се в ръце! Светът досега не е имал възможността истински да се наплюска!

Това, което e започнало като скромно семейно начинание в Порто Алегре през 1970-те, днес се гордее с авантпостове из цял свят и една чисто нова главна централа, един мастодонт, стъпил на площ 50 000 квадратни фута в Хелс китчън, Манхатън!
Да, това, което е започнало съвсем надребно и локално, днес гордите наследници на Тупинамба разгръщат глобално!

А вие просто дръзнете да отскочите до центъра на Куелтън днес. Позволете си да бъдете примамени от хипнотизиращите проблясъци на огъня и от обещанието за много, много, много печено месо; за да изпробвате габаритите на своя стомах и да се включите в консумирането на това, дадено ви от Бога, както и на всеки порядъчен цивилизован човек, право да се наяде до пръсване!

Радикален дивашки аристократизъм и глобален хиперкапитализъм? Месо и машини! Не се удивлявайте чак толкова! Ние, Тупи винаги сме били глобални. Никога не сме отличавали градското от предградията, пограничната държава от континенталната, вашето от нашето, търбуха от ребрата. Спали сме, както се казва, връз картата на Бразилия.

Нооoo, аз пак се отплесвам!

Ако пристигнете преди уговорения час за сеанса, и особено ако сте в група, в очакване на маратона можете да се отбиете за по няколко надценени уискита в близкия Encore бар. А можете, докато ви постилат масата, да разучите и нашия собствен елегантен бар на балкона, където сигурно ще заварите няколко маси с костюмирани гъзари да се наслаждават на кайпиринята си в компанията на красиви жени.
Знаете ги. Това са тия момчета от Роуз Файненшъл Груп дето е наблизо. Те по цял ден правят цифри в своите лъскави офиси. В нашия шибан свят на технологично опосредствана икономика най-много се произвеждат цифри, а цифрите, както знаете, са абстрактни, нито могат да се пипнат, нито да се хапнат. Цифрите са замислени така, че позволяват единствено и само непрестанен обмен и произвеждане на още и още цифри, не и консумирането им. Е, нека го кажа така: момците от Роуз Файненшъл Груп обожават да идват в Платаформа де Фого, за да пипнат и хапнат, да консумират, консумират, консумират… Консумирането те кара да се чувстваш интензивно жив, особено ако по цял ден си правил цифри. Разбирам ги и още как!

За началото на маратона ще ви осведоми вибратото на ресторантския зумер; ще бъдете отведени до залата от приятен робо-гид, където други робо-гаучоси ще лавират секси и елегантно между масите покрай стърчащите от платата мечове, шишове, пики и стрели с набодени по тях меса. Яденето започва с инструкция, как шураскарията работи. Тя ще се появи на електронното табло, но в резюме: грабите всичко, до което се докопате, ако изберете пълната услуга: $59.50 за вечеря и $39.50 за обяд. Тези, които са ходили вече в шураскарии, знаят как се прави: получавате кръглата карта с една зелена и една червена страна. Обръщате картата със зелената страна нагоре – „mas“ – и лудостта започва. Към вас ще заприиждат гигантските парчамаци месо, от говежди бут та до пилешки бутчета. Поне 16 вида! И те ще продължават да идват, да идват, да идват докато баялдисате и се предадете и обърнете картата с червената страна нагоре – „no mas“. Така чее, пригответе се от сега за атака:

Свръх нежната и ароматна фралдиня и пиканята с изключително хрупкава коричка с аромат на въглен и превъзходната витела ком еспесиариас; сочните костелетас и добре подправената лингуиса, нежните и крехки, разпадащи се, капещи от костта костелас де порко и ломбото със солена пармезанова коричка ви очакват и ви обещават много нежност.

В добавка към месото всяка вечеря ви предлага и други гевезелъци. Можете да ги откриете след визита до салатения бар. Той е отрупан с всевъзможни марули и сирена, салати и сурови зеленчуци, разядки, които помагат да прокарате тежките меса.

Към това всяка маса получава и панер с неприлично топъл, неправдоподобно вкусен и зовящ за помощ отстрани пау де кейжо, маслено руло от юка, бухти и хрускаво запържено картофено пюре плюс сосни, пържени в олио банани. Какво прекрасно, жизнерадостно, засищащо меню!

Платформата е забавна среда за група, особено ако празнувате специален повод, защото е интерактивна! Това е чудесен начин да превърнете вечерята в игра и то без да се разсейвате от дъвченето. Можете да наблюдавате на екран докато е още живо това, от което скоро ще ядете. И то, разбира се, съвсем не е виртуално! И, да, забавлението включва възможността да посочите коя част от него предпочитате: бут, ребра, мозък… А също и как! С насочването на един показалец, с натискането на едуин бутон. Клането и транжирането в реално време са само част от забавлението.

И как щях да забравя! Не пропускайте в никой случай хрупкавата и игрива Карета сердо – Маската! Когато мислим за барбекю, месото обикновено е главният герой, но ако има нещо, което несправедливо пренебрегваме с обидното прозвище „субпродукт“, това е свинската маска. Не го правете. Маската обещава много игриви, супер незабравими шураскерийни моменти. Свинско лице яде свинско лице! Не е ли забавно? Представете си само заруменялата кожа в разгара на пламъците! Пригответе си и повече салфетки, защото ще ядете това с пръсти. Дотогава се наслаждавайте на каквото има.

И никога не бързайте да обърнете картата на червено, защото докато го направите, докато си поемете дъх от стек „Браганса“ и ще съзрете нещо неустоимо, например интензивно ароматните такос ди кабеза, кръстени „Виейра“. И „no mas“ ще стане пак набързо „mas“.

С подобни забавления няма да усетите как ще се отъркалят три часа. Не е евтино, но си струва всеки цент!

Вечеря за двама, включително бутилка вино, и „данък бакшиш“ са малко над 215 долара, заслужава си, като се има предвид дори само обема. Ако сте човек, който цени качеството на наистина отлично приготвена пържола, може би и една от многото пържоли в града ще ви е напълно достатъчна; но ако сте истински грешник и обожавате не само месото, но и наказанието след това, тук ще намерите безброй възможности, на които да се насладите.

Най-вълнуващата и нова изненада се състои в това, че обектът за транжиране е в залата с вас. И може би също ви оглежда! Дзаааак! Все още не разбирате? Погледнете нагоре. Чувате ли дрънченето на веригите и съскането на вакуума? Насред делириума на плюскането забелязвате ли как се спускат едни устройства понякога и се издигат? Не? Вгледайте се. Но не прекалявайте. Бъдете най-бързи! Бъдете първи! Може да се каже, че животът ви буквално зависи от скоростта на вашите челюсти!

Погълнете невротичните ангели на хиперкапиталистическия модус вивенди и ги трансформирайте в демони на голата природа.*

Сега ние сме вие, а вие сте нас. Не е ли това най-човешкото приключение?

И нека тялото на тази тоталност се разпада на върха на езика ви като вашите, разпадащи се от нежност, копнеещи да ги разкъсате, костелас де порко.

И да не забравя: внимавайте с пръстите! Докато омитате някой себеподобен, като нищо може да отиде и някое пръстле. Но, търпение! Гледайте с упование към бъдещето! Платаформа де Фого скоро ще ви посрещне с нова изненада – възможност за свръхскоростно самоизяждане!

 

*Текстът е кътъп, съдържащ парафрази на Communism of Capital and Cannibalism of the Common: Notes on the Art of Over-Identification / Matteo Pasquinelli и Manifesto Antropophago на Oswaldo de Andrade

Финалната закачка от очакващата отпечатване „Влажна зона“ на Райна Маркова. За повече инфо: https://ergobooks.eu/tag/vlazhna-zona/

Книгата се издава с подкрепата на Национален фонд „Култура” (б. а.)

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Полет с белия лебед

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

„Туп-туптуп-туп-туп…“ Бастунът на Дана подскачаше по неравните плочки на тротоара, като се мъчеше да подбере най-безопасния път за сакатия й крак. От автобусната спирка до нейното място под ореха имаше около 50 метра, но за нея цяло изпитание.

Избра този краен квартал, защото беше гъсто населен, наблизо имаше МОЛ, а и почти не се вясваше полиция. В центъра на града непрекъснато щяха да я тормозят за незаконната търговия…
При тази мисъл Дана се позасмя. Голяма търговия, няма що! Плодове, зеленчуци и подправки от малката ѝ градинка, както и изплетени от нея шарени чорапи и терлици за всички възрасти.

Не правеше кой знае какъв оборот, колкото да си плати автобуса и да й останат за хляб и мляко. А и беше сред хората. Край нея минаваха пенсионерите с кучетата, тинейджърите, на път за МОЛ-а, а от близката детска площадка долиташе и детски смях. Това я караше да се чувства част от шумен, пъстър живот .

През студените месеци се чувстваше толкова безнадеждно самотна, затворена в малката си къща в подножието на Царевец. Мразовитият вятър проникваше през изгнилите черчевета и студът сковаваше болните й стави. Светът се свиваше в синьото око на телевизора. Увита с две одеяла, сгушена на миндерчето, тя плачеше и се смееше с героите на сериалите, пътуваше по света, преглъщаше, омагьосана от гурме-ястия и непознати напитки, но й липсваше човешки глас и топлинка. Съседите рядко се отбиваха при нея. Не издържаха повече от час на студа в къщата й.

Но сега е още лято и Дана бързаше за заеме мястото си под ореха.

Свали раницата и извади от нея първо сгъваемо столче, после шарена кърпа, която простря пред столчето. Тогава нареди стоката – ябълки, малко сини сливи, няколко круши, връзки магданоз, целина и копър…

Широка метър зелена ивица разделяше пешеходната пътека от улицата. Под стария орех този зелен метър беше царството на Дана. Можеха да се спират при нея и пешеходците, и тези с колите. Ореховият ствол й беше повече от приятел – на него подпираше бастуна, а и се облягаше, защото столчето беше малко и неудобно.
От страничните джобове на раницата извади шише с вода, плетката и малко пликче с пилешки кокалчета.
Огледа се. Знаеше, че Рижко скоро ще се появи. Този гальовен оранжев котарак се появи изневиделица един ден и от тогава всеки ден й правеше компания. Беше чист и загладен, явно си имаше стопани, но се привърза към Дана и се появяваше малко след като тя седнеше под ореха. А тя за благодарност му носеше все по нещичко от скромната си трапеза.
Една пухкава, оранжева въпросителна се зададе между тревите и скоро Рижко, мъркайки доволно, триеше бялата си муцунка в недъгавия крак на Дана. Казват, че котките усещат болките в човешкото тяло. Погали го и изсипа пликчето.
Вече можеше да се заеме с плетката.
Рижко облиза и последното кокалче, старателно се изми и се сви до краката й.
И се възцари блажен мир, гарниран със сладкото мъркане на котарака.
Колко малко им трябва на истинските приятели, за да се чувстват щастливи!
Денят бавно се точеше в лятната мараня. Няколко клиента, колкото да има пари за обратния автобус, подари по една румена ябълка на две още по-румени момиченца, изскокнали от близката детска площадка и май това беше всичко. Ден като много други, без изненади, без емоции…
Тогава я видя. От долния край на улицата, бавно и плавно, като грациозен бял лебед, се зададе сребристобяла лимузина. За първи път виждаше на живо такава красавица. Досега ги познаваше само от сериалите, в които жените са красиви, а мъжете – богати. Седят в такива лимузини, пият шампанско и светът е в краката им.
Сега тъмните плътни стъкла на лимузината криеха героите, но Дана знаеше, че те идват от друг свят, толкова различен от нейния.
Сподири с поглед бялата лимузина, която плавно се носеше към близкия МОЛ.
Дана тихо въздъхна и се наведе над плетката.
Странно. Белият лебед мина още няколко пъти, все в една и съща посока.
Остави плетката и вече с нетърпение очакваше появата й. И Рижко наостри уши. Усещаше, че е развълнувана.
После всичко се разви толкова бързо. Лимузината се появи отново, но сега се движеше съвсем бавно, като че ли искаше да й се насладят всички наоколо.
Дали пък не искат да спрат до Дана и да си купят нещо. Едва ли. Все пак тя беше нащрек. Усети лек полъх от приближаването й. Когато се изравни с Дана, Рижко изведнъж се хвърли към колата.
Дана се ужаси. „Ще го смажат..“
Бързо се надигна от столчето, протегна ръка да отмести Рижко. Залюля се и сакатия й крак се заклещи в тревите. Успя да отмести котето, но, загубила равновесие, се блъсна в бронята на колата. Рязкото форсиране я помете и тя остана, като прекършено цвете върху асфалта. Лимузината отмина, без да спре.
Рижко напразно триеше муцунката си в окървавеното лице на Дана.
Тя не го чуваше, не помръдваше.
Беше отлетяла завинаги със сребристия бял лебед в небесните злачни пасища.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Светла Ненова – Татко, както пореше пространство-времето

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, me and irina print 95, 50×70 cm, silk screen print

 

Татко, както пореше пространство-времето със скоростта на светлината, изведнъж му казаха, че типично високото му кръвно е от много рядък рак на черния дроб. Дадоха му 3 месеца живот, който за жалост почти точно отброиха. Изведнъж заприлича на стафида. Гледахме си го у дома, в малкия двустаен – той и майка в едната, ние с 2-те деца в другата стая. Вече бях родила второто си дете, засякоха се за 3 месеца. Та… Ставам да пия вода през нощта (чешмата е там, където спят), той се събужда, аз съм с гръб към него – пия на звучни глътки, той прошепва:
– Сънувам, че потъвам в черното, в много черното.
Отпивам, плача, преглъщам, за да не ми личи в гласа:
– Не се безпокой, всички сънуваме потъване в черното. – Опитах дори престорен хумор да вложа: – Заспивай, сега ще сънуваш лалета, Холандия, ще видиш, вятърни мелници, хайде спокойно!
– Толкова да приличаш на мене – с много нежност и немощ произнесе като искрена молба. – Обещай ми, че ще се промениш!
Рухнах. Изпих риданието на екс и отвърнах:
– Глупости, спи сега, знаеш, че съм вълшебница, всичко ще мине!
На сутринта беше в някакво странно, подобно на кома състояние, не беше контактен, от време на време бълнуваше. Закарахме го с майка в Токуда, оставих ги там, върнах се в къщи пребита. И последната капка сила ме беше напуснала. Гушнах децата и сме заспали. В съня ми влезе голямо бяло пухкаво куче, радостно въртеше опашка, скокна на леглото – облиза мен и децата с много любов, после радостно си тръгна. Телефонът иззвъня. Знаех, че е майка, и знаех какво ще ми каже.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Лов на диви прасета

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, on road mountains, acryl 50×70 cm

 

– Не знаете ли? – учуди се Нели Рангелова. Певицата. – В събота сме на рожден ден на Георги Христов!
Казах, че не знам. Наскоро ме бяха изритали от един вестник с обвинението, че свалям главната редакторка. Така че в момента се подвизавах като журналист на свободна практика и опитвах да докопам някоя сензация. Но и това – рожден ден на поп-звезда – не беше за изхвърляне. Затова се обадих на Георги Христов.
– Купонът ще бъде в Ямбол – обясни ми певецът. – В една бивша резиденция на Тодор Живков. „Бакаджиците“.
– Може ли да дойда?
– Няма да има журналисти. Мразя да ме снимат. Пък и вие после си измисляте какво ли не!
– Няма да има такива работи! И ще снимам, когато ми разрешите! – заувещавах го аз.
– Ще дойда с влак… Само ми дайте адреса!
Така се озовах в „Бакаджиците“. С влак, а после с едно раздрънкано такси от времето на Дванадесетия конгрес на БКП, което ме закара пред входа на резиденцията. Сив бетонен куб с прозорци и балкончета, кацнал на върха на гол и заснежен баир над Ямбол. Около таксито наскачаха няколко охранени немски овчарки, които залаяха кръвожадно. За малко да сгризят бронята на таксито. Платих, но не посмях да мръдна от мястото си. Жив щяха да ме изядат По едно време отвътре излязоха някакви типове, които ги разкараха. Измъкнах се от таксито и влязох в резиденцията.
– Вие за рождения ден ли сте? – изръмжа единият от типовете, които бяха махнали глутницата. Имаха вид на главорези.
– Да – отвърнах. – Аз съм журналист.
– Журналист ли? – подскочи той.
Едва не ме метна обратно на кучетата.
– Чакайте! – викнах. – Георги Христов ми разреши.
– Да не ме будалкаш?
– Само го питайте! – проплаках аз.
Оня вдигна рамене.
– Ако лъжеш, лошо ти се пише! Нищо, че си журналист!
Виж, в това не се и съмнявах. Двамата спряха да ми обръщат внимание. Тоя с който се бях поговорил си извади пищова. Взе да го разглобява и сглобява, и да щрака с него.
– Чу ли, бе? Гръмнали Боата! – рече му другият.
– Да, бе! Аз му викам да не се вре в работите на Виетнамеца, ама не слуша!
– Аз знам кой направи постановката.
– Кой?
– Кой!… Кой!… Кой! – горилата щракна три пъти с пистолета. – Мен да ми дойдат! Само да ми дойдат!
Той щракна още два пъти затвора на патлака като се целеше в някаква въображаема цел.
После се обърна към мен.
– Значи – журналистче, а? – ухили се той.
– Ъхъ.
– Като оня, Евгени Минчев?
– Не – засегнах се.
– Той хубаво пише! – замечта се горилата. – Тъй да се научиш! Като него!
Пред входа на резиденцията спряха две лъскави, черни лимузини. Кучетата пак наскачаха и залаяха, а мутрите отидоха да ги усмиряват. От колите в резиденцията се изсипаха накуп доста хора. Все изтупани баровци от двата пола начело с Георги Христов.
– Жоре, тоя бил журналист! – посочи ме една от мутрите.
Погледите на новодошлите се насочиха към мен. За миг във фоайето стана тихо. Певецът ме изгледа вниметелно. Станах от фотьойла и му се усмихнах колкото можех по-сърдечно. Искрено. Приятелски.
– Сега нямам време – сведе очи той и изчезна в коридора.
Пак седнах във фотойла, а мутрите край мен заобсъждаха проблемите си. Все едно ме нямаше. Откарахме така двайсетина минути. Накрая единият пак се присети за мен.
– Ей! Ти да внимаваш какво пишеш! Няма къде да се скриеш!
– Само хубави неща – уверих го аз.
Из фоаето се мяркаха познати физиономии. Светската птица Миодраг Иванов, певицата Нели Рангелова, журналиста Петър Андонов от „Плюс-минус“, засуканите танцьорки от балет „Веда“. Бизнесмени. Разни други приятели на Георги Христов. До мен изскочи един наперен мъж с мустаци.
– Ти ли си журналистът?
Признах си.
– Внимавай какво пишеш после! – закани се мустакатият. – И ти забранявам да снимаш без мое съгласие! Особено мен! Забранявам ти да ме снимаш с Нела! Чуваш ли?
Казах, че да. Слязохме в една празнично украсена зала на долния етаж, където щеше да бъде купонът. Отидох при Петър Андонов и се разбъбрихме. Чувствах го някак близък. Събрат по перо.
– Кой е тоя с мустаците? – попитах боязливо.
– Христо Порточанов.
Някакъв футболен шеф.
Нощта беше дълга и незабравима. Георги Христов – кажи речи през цялото време – пя, а танцьорките на „Веда“ се кълчиха като обезумели край него. Разголени като Ева в Райската градина. Но не чак с толкова невинни изражения като нея. Яденето и пиенето бяха на корем. Щурите танци не спряха до сутринта. Поднесоха и грамадна торта със запалени свещички. Сигурно 30 на брой. На толкова години ставаше певецът, който ги издуха до една. Все пак не съм сигурен. Не ги броих. Вместо това си хапвах и пийвах. От всичко по малко. Изкарах си чудесно. Бях доволен, че съм дошъл. Запознах се с всички. Правех им снимки. Преди това ходех до Христо Порточанов да искам разрешение. В повечето случаи той даваше. Изщраках целия филм. Към седем сутринта повечето гости си легнаха. Аз, Георги Христов и мутрите, които ме бяха посрещнали, се озовахме нагъсто насядали един до друг около масичка, отрупана с бутилки, чинийки и чаши. Певецът, който по време на нощта беше сменил десетина официални тоалета, сега – вече по анцуг, се обърна към мен и ми рече: „Наздраве“.
Попита ме и откога работя като журналист.
Най-после ме беше забелязъл.
Аз му отвърнах малко смутено, че съм отскоро такъв. А и всъщност само временно. Колкото да натрупам опит в занаята. А всъщност съм писател, автор на разкази и романи. А освен това съм писал и стихове. Той не попита дали имам някакви издадени книги. Слава богу. Защото нямах.
– Трябва да ми дадеш твоите стихове да ги прочета – каза той. – Аз обичам да чета стихове на неизвестни автори. Ако ми хареса някое твое стихотворение, ще направя по текста му песен.
Казах, че съм съгласен. След това се изкашлях.
– Е, аз трябва да тръгвам – промърморих след това към Георги Христов. Мислех си, че ако имам късмет щях да се добера до вечерта в София.
– Не – рече неочаквано той. – Оставаш. Ще се наспим и отиваме на лов за диви прасета!
– Не мога – рекох. – Въпреки, че ми звучи страхотно. Да отидем на лов и прочие. Аз трябва да тръгвам…
– Оставаш! – настоя той. – Никъде няма да ходиш!
– Не мога, Жоре – поклатих глава. – Трябва да се прибирам. Да си напиша репортажа за рождения ден. Но с теб ще се видим. Ще ти дам мои стихотворения и…
– Не вярвам – отсече гневно той. – Довиждане.
Излязох съпроводен от пиянските погледи на мутрите. Слава богу, навън кучетата никакви ги нямаше. Явно бяха заспали. Но беше навалял десетина сантиметра нов сняг. И продължаваше да вали.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стоян Костадинов – Пъзелът

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „bORDER“ (en) (бг. граница / РЕД), интерактивен хартиен обект, 2015

 

Пъзелът е огромен и сложен, с много досадни детайли и едноцветни части. Но тя му помага да се нареди. Всеки ден слага по една нова част. Не бърза за никъде. Знае, че дори и да бърза, няма да успее по-бързо отколкото е възможно. Затова бавно и славно продължава към целта си. Пъзелът не краде твърде много от свободното ѝ време. Mоже да се каже, че го управлява и разполага с него добре. Точно затова отделя само 10 минути на ден. Точно колкото да намери една част и да я постави в пъзела. Понякога не успява. Но не продължава да търси, а спира до там. Най-впечатляващото в тази жена е, че тя става точно 10 минути след като е свършило времето и дори да не е намерила нито една част, тя не чувства угризения. През целия остатък от деня тя не го поглежда. Върши куп други неща. Свири на цигулка в градската филхармония. А вкъщи репетира своите партии почти по цял ден. Чете научни списания. Понякога се вижда с един мъж. Но никога не му позволява да остане твърде дълго време. А на него му се остава. Толкова му се остава. Ако се случи да са заедно за по-дълго, тя винаги отделя своето време на пъзела. Когато мъжът вижда колко е важен за нея, той пожелава да го редят заедно. Тя отказва категорично. Това е нейна работа и тя трябва да я свърши сама. Затова започва да го моли да я остави за 10 минути на спокойствие. Пъзелът е разположен на една много голяма семейна маса, която изглежда е отредена само за него, не е скътан в някой ъгъл, а е поставен на почетно място в хола. Да, тя разполага с голямо пространство и все пак пъзелът заема необичайно централно място за нещо, което отнема едва 10 минути от деня ѝ. Не може да се каже, че присъствието му не пречи поне малко на движението в стаята. И все пак той е поставен така сякаш е гласен да остане задълго. Съдейки по темпото, с което тя го реди може да се каже, че той определено ще остане за дълго. Не и мъжът. Той спря да идва. Може би не можа да издържи на нейното самообладание и увереност. Той определено не е от тези хора. Но тя е. Тя ходи добре облечена. Дори вкъщи. Държи къщата си подредена, както и времето си. Не се страхува от самотата. Знае, че тя е скъпа цена за скъп продукт, която си заслужава да бъде платена. Толкова е постоянна във всяко нещо. Никога не се разсейва. Върви към целта. А каква е тя? Каква е целта ѝ? Колкото до пъзела… Може би никога няма да успее да го нареди. Но не спира. Всеки ден без да бърза отделя малко време за него. Горе-долу колкото е нужно за една частичка.

Ах, жената от прозореца отсреща. Какъв пъзел е тя. А аз всеки ден поставям по едно парченце в него.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Георги Георгиев – Стоянка

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020

 

Това щеше да е седмото дете на Стоянка, падаше се да роди точно по Коледа и беше студ, та всичко се пукаше, стъклата на прозорците от седмици стояха на най-фантастични и красиви замръзнали цветя, красиви, красиви, колкото по-студено, те толкова по-красиви ставаха, а когато прокараш нокът по скрежа, той с тих звън се посипва по олющената боя на черчеветата на прозорците, а за да можеш да погледнеш навън през тази красота, която на Стояна и децата ѝ не носеше радост, а само студ и зъзнене, трябваше да ухаш и да ухаш с дъха си няколко минути, но студът си е студ и не може да те залъже с каквато и да е красота, още повече като виждаш как зъзнат останалите ти пет деца, пет, защото едно беше починало – Стояна вече не помнеше третото ли, четвъртото ли дете ѝ беше умряло, а и какво значение в тоя момент имаше това, като този факт нито можеше да ги стопли, нито можеше да ги нахрани, нито да ги облече, помни само, че точно от това умря, това иначе здраво и хубаво момченце – от глад и студ, защото и него като това сега го роди някъде по Коледа, три или четри години „по-напреш”, както неопределено подмяташе „нейният”, когато станеше дума за това, и на когото изобщо не му беше до броенето на децата – на живите, а още по-малко пък на умрелите, „нейният”, и пак ще го сложа в кавички, защото той, този „нейният” – по някакво съвпадение на съдбите и той се казваше Стоян – сякаш само за себе си беше роден, то дори и за себе си не беше, камо ли пък да е нечий или пък „неин”, даже най-малкото неин – та „нейният” само се ежеше с тия си пет деца, на които може и имената им да не знаеше, но знаеше само две неща – да кърпи и кове обувки – „нейният” беше обущар – и вечер да изпива изкованото – как пък един път не донесе у дома някоя паричка или пък нещо, с което Стояна да нахрани тия пет гърла – себе си тя никога не слагаше в сметката – или пък някоя дрешка, или нещо, каквото и да е, за да зарадва тия деца – себе си тя пак не слагаше в сметката. Добре че бяха клиентите и съседите, та да оставят, когато си оставят обущата на ремонт, или пък когато си ги взимат, по нещо дребно – някоя и друга ябълка, някое и друго яйце, буркан с мляко или пък нещо сладичко, „та и тия деца да усетят радост”, или пък вече поумалелите дрешки на собствените им деца, както и старите им, вече изпокъсани обувки – „На̀, Стояне, направи ги за твоите”, и Стоян ги правеше, като даже не поглеждаше кой ги оставя – срам ли го беше, що ли, но той рядко поглеждаше хората в очите, иначе, казват, бил добър майстор, ама то колко трябва да си добър майстор, та едни обувки да ковеш и кърпиш, колко трябва да си добър, като децата ти и жена ти гладни и боси у дома стоят – някои от клиентите му, предимно съседите, дори си измисляха дребни повреди по обувките, та само и само да отидат до дюкяна му и да оставят нещо за децата, а някои почнаха и без повод, по причина на повредени обувки, да отиват и да оставят, а той дори и не поглеждаше – нито хората, нито каквото му оставяха, ако то не беше обувки за поправка – нито пък дори занасяше донесеното у дома – приквечер хлопваше паянтовата врата на работилничката и отиваше в кръчмата, където се ежеше с петте си деца, освен че и пиеше, а Стояна, като видеше, че вече съвсем е притъмняло, оставяше децата и отиваше до дюкяна да вземе каквото е и ако е оставено, а в повечето пъти, слава на Бога, казваше си, беше оставено…

Но да се върнем на тая Коледа – как пък баш на Коледа се падна да роди шестото, но иначе за Стояна седмото, дете – някаква поличба ли трябваше да се крие в това или просто си ѝ беше дошъл денят, Стояна така и не можеше да си отговори на този въпрос, ако изобщо си го е задавала, а просто продължаваше да си следва науменото от нея, наумено още през лятото, когато разбра за животинката в нея – малко по-рано да беше разбрала, тя знаеше какво трябва да направи, от комшийки беше чула за оная баба, дето с дълги игли и мачкане на корема премахва онова, що не го искаш, ама за бабата с иглите вече беше късно, затова цяло лято и цяла есен Стояна прави-струва, стяга се, овръзва се, омотава се, само и само да не ѝ проличи животинката в нея – разбра го само голямата ѝ дъщеря, умно дете беше, а вече и на нея ѝ идваше и заедно с майка ѝ ѝ идваше, та нямаше как точно от нея да се скрие, та вместо да се крие, Стояна ѝ го каза, та заедно първо проклетисваха обущаря, после заедно си пореваха, накрая заедно и науменото измислиха, науменото, което не беше чудо невиждано, по-скоро, ако на хорските приказки можеше да се вярва, а в ония бедни години защо да не се вярва, беше нещо често срещано – Стояна цяла нощ се превива и скимтя, превива се и скимтя и само чакаше „нейният” да се разкара от къщи – разкара се оня рано-рано, нито разбрал за болките ѝ, нито чул скимтенето ѝ – Стояна и щерка ѝ оставиха децата на най-голямото след каката, приготвиха колкото имаха дрешки и повивки, взеха турената кофа с вода от печката, взеха нож и един леген, от онези, алуминиевите тогава, и отидоха в тоалетната – нужник, както му казваха по онова време – обиколена с летви яма в дъното на двора и дървен под с голяма дупка в средата, голяма, колкото да се провре каквото трябва да се провира – там, в нужника, продължи да се превива и скимти Стояна, скимти и напъва, скимти и напъва, с нея скимти и напъва и щерка ѝ, а след час и нещо скимтене и напъване се изтърси каквото имаше да се изтърсва – в мрачевината дори не видяха мъжко ли се или женско изтърси, или пък ако го видяха, то не искаха и да знаят, така и не се разбра – затулиха му леко с ръка устата, да не се чува реването му, което макар и слабо, макар и в скованата в студ зима, в ушите им кънтеше гръмогласно, срязаха връвта, омиха го надве-натри, омотаха го в каквито повивки имаха и хукнаха към гарата – тя и не беше далече, има-няма колометър, и добре че хукнаха, и добре че гарата не беше далече, защото имаха време колкото да купят билети и влакът за София пристигна – три часа, толкова трая пътуването, най-дългото пътуване в живота им.

Как намериха детски дом така и не разбраха – лутаха се, питаха, пак се лутаха, пак питаха, накрая го видяха – тук-там по прозорците имаше светлинки, по стъклата нямаше от онези красиви скрежни цветя, няколко деца, увити до ушите в топли дрехи, шалове и с ръкавици си играеха в снега навън, а една лелка им подвикваше да внимават – Стояна и дъщеря ѝ, които някак разбраха, някак бяха сигурни, че точно така трябва да изглежда детският дом, който търсеха, макар и никога да не го бяха виждали, се промъкнаха встрани до оградата и до един храст внимателно оставиха повивката с детето, затичаха се и на трийсетина метра спряха, притаиха се и зачакаха – след онова най-дълго пътуване това беше най-дългото чакане, чакане животинката да заплаче, та дано някой я чуе, та дано някой я вземе, защото – така го бяха наумили – ако никой не я чуе, ако никой не я вземе, те ще си я вземат обратно – където са пет, там са и шест…

По целия път на връщане във влака Стояна и щерка ѝ не проговорили, не проговорили и никога повече една на друга за това.

…

Историята се е случила някъде през петдесетте години на миналия век. Разказа ми я майка ми на Бъдни вечер миналата година – на нея пък и я е разказала самата Стояна. На другия ден, когато ѝ дадох да прочете написаното, майка се разплака: „А каква хубава жена беше леля Стоянка, промълви, каква хубава жена беше!“

През пролетта на следващата година, тоест тази година, майка умря – това беше последната история, която ми разказа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Петър Пейчев-Щурмана – „И много имена…“

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Енграма X, 2014. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху хартия, 116 x 150 cм

 

“Облаци бездомни вий сте като мен сами…“ – дрезгаво припява Стария – така ме повиква, когато чува да хвърлям моряшката си торба до вратата. Посочва ми празната чаша, след малко се връщам от кухнята с бутилката, свита от Божидар от касите пред магазина в името на българо-съветската дружба. Нося чаша и за себе си. „И ти като мене си настъпен от слон по ушите. Наздраве sir!“ Отпивам: „Ти пък си настъпен от коне на връщане от урок по пиано“. Прави ми знак да се смея по-тихо. когато майка ми, чиято идея бе музицирането, неспокойно се размърдва на леглото. „Щастлива каруца – край на мъките! Облаци сиротни…“ – опитвам глас и потвърждавам мнението на учителката си за тотална немузикалност. „Но абсолютен слух.“ – юнгата държи да се знае. Стария подхвърля: „И аз така чух. Кога летиш?“ Поглеждам часовника си: „Имам час-два. Малките часове – казва той – време меланхолично, а и пиенето привършва – всичко това предразполага към песимизъм.“ Разливам водката по чашите: „Остава да чуеш как водата от казанчето в кенефа казва: „Ти направи ли равносметка на изминалия ден?“ Той се тресе от беззвучен смях: „Взе ли нещо за четене?“ Прозявам се със затворена уста: „Четенето е занятие самотно и безсмислено.“ „Като писането – допълва Стария – особено на поезия.“ Да не досаждам на ближния си – отвръщам – е най-важната ХI Заповед и свято я спазвам. Амин! – допива глътката си той – Как е жена ти? – Поставя някакъв французин в Кърджали, ама да ме убиеш, забравих името му, пиесата е много забавна. Ставам. „Не трябваше да се разделяте.“ Свивам рамене: „Време е!“ Последна глътка. „Три фута и всичко останало…“ Неловко се навеждам над него: „Не се безпокой, вятърът ме обича.“ Ще се видим в К – с внезапно побелели устни казва той. – Разбира се – отвръщам и знам, че никога няма да се видим повече. Знам, че никога няма да се видим повече – неловко се навеждаш над мен, усещам горещината и силния афтършейв, с разлюляна походка посрещаш вълната, сакът с надпис USNAVY те очаква. „Къде ще работите?“ Затичваш се надолу: „Някъде южно от Канарските острови.“ Сбогом! До чашите лежи плик със снимки. Трябва да им оставя нещо – изтеглям една и я обръщам. Ще разчетат ли почерка ми? Глупости – той пише със същите драскулки като мен: „Простете се с морето…“. Връщам снимката в плика. Дали и кога ще я намерят? „Облаци бездомни, вий сте като мен сами, скитници сиротни…“. Прощавай, приятелю Йожи, Настя Ф. я пееше по-добре, докосвайки с устни ухото ми, „Настася Филиповна“, както ми я представи Алекс, когато ни запозна – готвехме се да пропием хонорара от поредния й гастрол във Виена или Берлин – злите езици говореха, че е любовница на фюрера на „Трудовия фронт“, така злощастно завършил живота си в Нюренберг. „Самоубийство, скъпи – ми каза години по-късно Н.Ф. – направил от чаршафа си примка и се обесил в килията, трябва да е легнал на пода и да дърпа докато се удуши – д-р Роберт бе мъж с характер, макар и пияница.“ „С кой ме запознаваш? С княз Мишкин или Ганечка Иволгин?“ – добра контра от Настя, но Алекс е непоклатим: Той е принц и бленува за разблудни царкини (цитат от мое стихотворение, което му бях чел).“ Тя проницателно се вглежда: „Следователно, ти си влюбен в него, нали!“ Т., която е мълчала досега: „Ти не си царкиня, нали!“ Настя от сърце се разсмива: „Аз и дама не съм – обикновена актриса!“ „И екзотична танцьорка“ – допълва Сашо. „Екзотична танцьорка от Ориента“ – уточнява Т., а Настася Ф. помръква. А не бива, тъкмо тя ще ни вмъкне в бара, заради нея няма да забележат липсата на риза, елегантно прикрита от пурпурният шал на Алекс, невъобразимата шапчица на Т., трудно кацнала на къдравите й коси, а моите трисъставни одеяния: сако, жилетка, панталони, утре ще бъдат пожертвани пред олтара на необходимостта, за панталоните още се колебая, по съм склонен да продадем обувките, но Сашо твърди, че шлиферът ще прикрие всичко. Той е много убедителен, като ме навиваше да заложим кожения куфар, с който моят старец (ст. подоф. от запаса на НВ 7ми пп) ме изрита в София, “да печеля хляба си с поезия“, каза: „Твоите “творби“ все още не заслужават такъв хубав куфар, стига им мукавяна кутия.“ По-късно, когато Алекс вдъхновено танцува степ, някакъв тип го плесва по задника, той без да нарушава ритъма, прави пирует и го ритва в чатала, Настася Ф. пуска в ход бутилката от кофичката с лед, Т. задейства иглата от смешната си шапчица – някой реве и се държи за гъза, а Ваньо Куцото пласира десния си прав, прочут из цял Ш. Изхвърлят ни, Настя е задържана да плати пораженията, след малко излиза, хулигански килнала борсалиното ми на тила. Сашо го взима, почиства праха: „С това започваме утре.“ Изпращаме момичетата – Т. до дома на уважаваните й родители, Настася Ф. до нещо като високонравствено общежитие на дъновистите в „Изгрева“ – пресеклив, горещ дъх: „Утре, скъпи… утре, сега не мога…“, после бай Кольо ни приютява в кръчмето си (отново сме бездомни) като ни заключва отвън. Сашо рови в препълнения пепелник и търси фас, аз напипвам в джоба си монета, помощ от любвеобилната Настя, отварям кутия “Томасян“ и бутилка вино. Алекс безгрижно пуши и пуска кръгчета дим. “Не е добре за болестта ти. Гледай си калцираната каверна и остави батковците да се оправят – отвръща той – Имаш ли нещо ново?“ Изваждам грижливо сгъната тетрадка “Сампа“ от вътрешния джоб на сакото. След четенето Сашо откъсва листата и ги подпалва в пепелника: „Сигурен съм, че мукавяната кутия е пълна с още много такива, моя куца птицо, само не мога да разбера, в какъв такт подскачаш: ямб или хорей?“ „Ямб, петостъпен“ – правя няколко танцови стъпки на кривия крак. Той поклаща глава: „Здравчо ми писа, преди да дойдеш – мамино дете, куцо – сигурно баща тиранин?“ „Авторитетен член на Съюза на НВ на запасното воинство – отвръщам. – Проклет шоп. Майка ми е третата му съпруга.“ Алекс се хили: „Който не ще да учи – вън!“ – кимва към борсалиното – преди това най-добрият шивач в прованса… Повдигам крак – обувки „Саламандер“, Старецът е елегантен пич… Той: Няма да се излагаме… Малко пари. – Аз: Старецът е стиснат. Той: Преди това РМС и т.н. – всичко по реда си, после ритник в задника. „Баща ми беше черен негър и Бимбо се казваше той…“ тананика Сашо модната тогава песенчица. – Ясно – протяга се през масата, обръща дланта ми, ръката му е много гореща. – Гледаш ли? Не гледам, а виждам – отвръща той – единият от тази маса е щастливец, скоро ще умре, другият щастливо ще се ожени, ще има три деца… Пожелавам ти същото. Глупости – ще пращате такива като мен в лагери. Каква ще е жена ми? – сменям темата. – Настя е луда, колкото си иска… Момиче като Т. – подозирам, че пише стихове, но е прекалено горда за да ги показва – отговаря -. Съмнявам се, противополжностите се привличат обикновено. „Обожавам баналностите – прозява се Алекс – винаги са верни…“ Подреждаме столове, лягаме. „Ще ни трябват още пари“. Повдигам шапката. „Това едно на ръка. Иди при Х. и кажи, че събираш пари за погребението ми – оня ще се зарадва и може да се бръкне – утре се нанасяме в апартаменти с течаща вода.“ Унасяме се. „Ние сме цветя, поникнали върху тор“. – Мнооого поетично – казва сънено Алекс. Заранта бай Киро великодушно опрощава консумацията, след време, между пожълтелите листа, намирам писмото на Т.: “…и все пак искам да видя какво има под панталона, който ти лъвски бранеше, както и прословутия крак. Сашо е до мен (плътно), пиша ти и от негово име, иска ни се да си до нас, чувала съм, че сакатите момчета хубаво се любят…“ В църквата Sao Fnacisco de Paula търся място за свещта – различно е от православните църкви – „Извинете, къде да…“ Тя се обръща и познавам момичето, което снощи ме светна с чантата си пред клуба за фадо, след няколко агуардиенте в кръчмата „Последен пристан“, лесно може да сбъркаш почтена девойка от Алфама с бардама от нощния клуб „Plateau“ . Бях учтив, но тя сметна, че се държа невъзпитано, а цветнокожите момичета са опасно бързи. Тук се също говори средиземноморската lingua franka облагородена от нежните португалски съгласни: „За живите или за мъртвите?“ Корабната радиостанция е запечатана и нищо не знам. „За живите.“ Тя ми посочва мястото, после с ловко движение смъква лейкопласта под лявото ми око и казва: „Sinco lagas.“ Посочвам сърцето си, тя се смее, погалва ме по лицето и си тръгва. Отново дъждът почуква по прозореца, пълната чаша блести с металната си повърхност, две тесни длани трият стъклото отвън с леко скърцане. Поставям дланите си срещу тях – в нощта няма нищо, само оранжевите светлини на автострадата и свистенето на редките автомобили. Глухо изревават генераторите, плафоните осветяват тъмните канижели, тряскат се врати, бордът леко вибрира, току-що дошлата основна част от екипажа хвърля зимните дрехи и навлича работните: „Мола всичко!“ – Атлантикът се обръща по течението на реката и благословената Тежу разтваря под моста “25 Април““ тежките си врати между Торе де Белем и Порту Брандау – Океанът е пред нас! След 44 години намирам снимката с няколкото реда:

Простете се с морето капитани простете се със своите илюзии простете се със всичко означаващо море със всичко означаващо любов със всичко означаващо пристанище.

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Видове класи в порнографията

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Golden Shower (Портрет на Саша Грей ), 2013. От серията Органични картини, урина върху хартия, 105 x 78 cm

 

Аз, младокът с интелигентна физиономия в „Т“- шърт с надпис „Леонардо“, костюмираният хубавец с вид на сутеньор, дилър на наркотици или нещо подобно и Мария, едрата брюнетка, с която се бях запознал снощи в „Блейза“, седнахме в луксозния кабинет на шестия етаж в една сграда на улица „Гурко“ в София. През прозореца се откриваше любимата ми гледка със софийските покриви.

Ето каква беше работата. Тая Мария ми беше казала, че „фирмата“, в която работела, търсела „писатели“ на еротични разкази и пиеси. Аз, разбира се, като постоянно търсеща личност бях проявил интерес. И ето ме тук. Най-напред ми дадоха думата на мен. Аз рекох, че се смятам за писател-професионалист и съм спечелил еди-колко си награди, че имам пет публикувани романа, над сто разказа, хиляди (е, тук малко преувеличих) статии в различни вестници и списания. Че се гордея, че съм вече истински професионалист и съм сигурен, че ще се справя с работата. Стига да не ми налагат цензура и да ми дават свобода на израза и въображението.

Мъжете любезно ме изслушаха и даже се усмихнаха един два пъти, но кой знае защо не изглеждаха особено впечатлени, както, да си призная, се бях надявал. По-скоро даже ми се сториха някак безразлични. Както и да е.

Костюмираният мъж с вид на дилър рече, че в общи линии „те“ имали нужда от хора, които да пишат различни „истории“ за импулсни телефони и ме попита дали аз мисля, че бих се справил с това. Аз пак започнах да обяснявам какъв голям професионалист съм. Щом свърших, те рекоха, че се радват, че съм такъв професионалист и че те лично нямат нищо против моите професионални успехи и ми пожелават такива и в бъдеще.

Аз рекох, че това е чудесно. А сега те да си кажат своите изисквания. Те пък рекоха, че нямали никакви изисквания. При тях клиентите определяли изискванията. Ако, да кажем, десетина секунди, след като „наберели номера“, затворели, значи „разказите“ явно не им харесват. И обратното. Освен това трябвало да знам, че хората, които звънели, били предимно мъже, даже тийнейджъри. Това били в общи линии критериите.

Аз рекох, че това са много обективни критерии. От което пък те останаха доволни. После ги попитах дали могат да ми кажат нещо за естеството на разказите и дали става дума за еротика или по-скоро за порнография. Мъжът с вид на дилър се усмихна някак свенливо, но си замълча, след което младокът  рече, че май по-скоро „нещата“ са, „тъй да се каже“, „нали разбирам“ ­ порнографски. Аз рекох, че съм малко изненадан, но че всъщност разликата между едното и другото е доста относителна, и нещата са донякъде философски и въпрос на гледна точка, а като за пример се позовах на няколко велики произведения от световната литература и завърших с това, че в крайна сметка висшата еротика може да бъде не по-малко литературна и интересна от най-висшата литература. Двамата мъже се съгласиха с мен и рекоха, че никой няма да ми пречи да пиша висша еротика и висша литература за импулсни телефони. След което ми казаха и какъв ще ми е хонорарът. Два лева на разказ. А аз им се сопнах, че с това трябвало да започнат, и побързах да се разкарам оттам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X