Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

„Туп-туптуп-туп-туп…“ Бастунът на Дана подскачаше по неравните плочки на тротоара, като се мъчеше да подбере най-безопасния път за сакатия й крак. От автобусната спирка до нейното място под ореха имаше около 50 метра, но за нея цяло изпитание.

Избра този краен квартал, защото беше гъсто населен, наблизо имаше МОЛ, а и почти не се вясваше полиция. В центъра на града непрекъснато щяха да я тормозят за незаконната търговия…
При тази мисъл Дана се позасмя. Голяма търговия, няма що! Плодове, зеленчуци и подправки от малката ѝ градинка, както и изплетени от нея шарени чорапи и терлици за всички възрасти.

Не правеше кой знае какъв оборот, колкото да си плати автобуса и да й останат за хляб и мляко. А и беше сред хората. Край нея минаваха пенсионерите с кучетата, тинейджърите, на път за МОЛ-а, а от близката детска площадка долиташе и детски смях. Това я караше да се чувства част от шумен, пъстър живот .

През студените месеци се чувстваше толкова безнадеждно самотна, затворена в малката си къща в подножието на Царевец. Мразовитият вятър проникваше през изгнилите черчевета и студът сковаваше болните й стави. Светът се свиваше в синьото око на телевизора. Увита с две одеяла, сгушена на миндерчето, тя плачеше и се смееше с героите на сериалите, пътуваше по света, преглъщаше, омагьосана от гурме-ястия и непознати напитки, но й липсваше човешки глас и топлинка. Съседите рядко се отбиваха при нея. Не издържаха повече от час на студа в къщата й.

Но сега е още лято и Дана бързаше за заеме мястото си под ореха.

Свали раницата и извади от нея първо сгъваемо столче, после шарена кърпа, която простря пред столчето. Тогава нареди стоката – ябълки, малко сини сливи, няколко круши, връзки магданоз, целина и копър…

Широка метър зелена ивица разделяше пешеходната пътека от улицата. Под стария орех този зелен метър беше царството на Дана. Можеха да се спират при нея и пешеходците, и тези с колите. Ореховият ствол й беше повече от приятел – на него подпираше бастуна, а и се облягаше, защото столчето беше малко и неудобно.
От страничните джобове на раницата извади шише с вода, плетката и малко пликче с пилешки кокалчета.
Огледа се. Знаеше, че Рижко скоро ще се появи. Този гальовен оранжев котарак се появи изневиделица един ден и от тогава всеки ден й правеше компания. Беше чист и загладен, явно си имаше стопани, но се привърза към Дана и се появяваше малко след като тя седнеше под ореха. А тя за благодарност му носеше все по нещичко от скромната си трапеза.
Една пухкава, оранжева въпросителна се зададе между тревите и скоро Рижко, мъркайки доволно, триеше бялата си муцунка в недъгавия крак на Дана. Казват, че котките усещат болките в човешкото тяло. Погали го и изсипа пликчето.
Вече можеше да се заеме с плетката.
Рижко облиза и последното кокалче, старателно се изми и се сви до краката й.
И се възцари блажен мир, гарниран със сладкото мъркане на котарака.
Колко малко им трябва на истинските приятели, за да се чувстват щастливи!
Денят бавно се точеше в лятната мараня. Няколко клиента, колкото да има пари за обратния автобус, подари по една румена ябълка на две още по-румени момиченца, изскокнали от близката детска площадка и май това беше всичко. Ден като много други, без изненади, без емоции…
Тогава я видя. От долния край на улицата, бавно и плавно, като грациозен бял лебед, се зададе сребристобяла лимузина. За първи път виждаше на живо такава красавица. Досега ги познаваше само от сериалите, в които жените са красиви, а мъжете – богати. Седят в такива лимузини, пият шампанско и светът е в краката им.
Сега тъмните плътни стъкла на лимузината криеха героите, но Дана знаеше, че те идват от друг свят, толкова различен от нейния.
Сподири с поглед бялата лимузина, която плавно се носеше към близкия МОЛ.
Дана тихо въздъхна и се наведе над плетката.
Странно. Белият лебед мина още няколко пъти, все в една и съща посока.
Остави плетката и вече с нетърпение очакваше появата й. И Рижко наостри уши. Усещаше, че е развълнувана.
После всичко се разви толкова бързо. Лимузината се появи отново, но сега се движеше съвсем бавно, като че ли искаше да й се насладят всички наоколо.
Дали пък не искат да спрат до Дана и да си купят нещо. Едва ли. Все пак тя беше нащрек. Усети лек полъх от приближаването й. Когато се изравни с Дана, Рижко изведнъж се хвърли към колата.
Дана се ужаси. „Ще го смажат..“
Бързо се надигна от столчето, протегна ръка да отмести Рижко. Залюля се и сакатия й крак се заклещи в тревите. Успя да отмести котето, но, загубила равновесие, се блъсна в бронята на колата. Рязкото форсиране я помете и тя остана, като прекършено цвете върху асфалта. Лимузината отмина, без да спре.
Рижко напразно триеше муцунката си в окървавеното лице на Дана.
Тя не го чуваше, не помръдваше.
Беше отлетяла завинаги със сребристия бял лебед в небесните злачни пасища.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.