Ния Пушкарова, hair book, installation, part of exhibition Art with working hours

 

Имах един диван. Той не беше съвсем обикновен диван. На вид изящен, от скъпа кожа и извита облегалка. Той бе най-удобният диван, можех да спя вечно в него и после да спя още малко. Нищо друго нямаше значение, когато бях с моят скъп, прекрасен диван. В него се хранех, когато все пак се налагаше да съм буден, чиниите криех под дивана, не исках да се отделям от него. Все пак това не беше обикновен диван, сигурен съм, че никой не притежаваше, такава чудна вещ. Не давах друг да го докосва, полудявах ако друг го доближеше, исках да му извия врата. Все пак аз се докосвах на него, възбуждаше ме гладката му кожа. Прекрасно си живеехме с моя диван, ден след ден, нищо друго не ми трябваше… но един ден го видях. Стоеше нахално на витрината, тези извивки, тази нова скъпа кожа, този аромат. „По дяволите! Трябва да бъде мой, само мой!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.