Ния Пушкарова, me and irina print 95, 50×70 cm, silk screen print
Татко, както пореше пространство-времето със скоростта на светлината, изведнъж му казаха, че типично високото му кръвно е от много рядък рак на черния дроб. Дадоха му 3 месеца живот, който за жалост почти точно отброиха. Изведнъж заприлича на стафида. Гледахме си го у дома, в малкия двустаен – той и майка в едната, ние с 2-те деца в другата стая. Вече бях родила второто си дете, засякоха се за 3 месеца. Та… Ставам да пия вода през нощта (чешмата е там, където спят), той се събужда, аз съм с гръб към него – пия на звучни глътки, той прошепва:
– Сънувам, че потъвам в черното, в много черното.
Отпивам, плача, преглъщам, за да не ми личи в гласа:
– Не се безпокой, всички сънуваме потъване в черното. – Опитах дори престорен хумор да вложа: – Заспивай, сега ще сънуваш лалета, Холандия, ще видиш, вятърни мелници, хайде спокойно!
– Толкова да приличаш на мене – с много нежност и немощ произнесе като искрена молба. – Обещай ми, че ще се промениш!
Рухнах. Изпих риданието на екс и отвърнах:
– Глупости, спи сега, знаеш, че съм вълшебница, всичко ще мине!
На сутринта беше в някакво странно, подобно на кома състояние, не беше контактен, от време на време бълнуваше. Закарахме го с майка в Токуда, оставих ги там, върнах се в къщи пребита. И последната капка сила ме беше напуснала. Гушнах децата и сме заспали. В съня ми влезе голямо бяло пухкаво куче, радостно въртеше опашка, скокна на леглото – облиза мен и децата с много любов, после радостно си тръгна. Телефонът иззвъня. Знаех, че е майка, и знаех какво ще ми каже.
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X