Петър Тушков – Кода Импекс: Хотел „Метропол“

 

1

Вълшебната гора

 

В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.

Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.

Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.

 

 

2

Отказ от приключение

 

Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.

Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.

Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.

Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:

Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.

Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.

 

 

3.

Изпитания и изкушения

 

Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?

Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“

Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.

 

 

4.

Смърт и прераждане

 

По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.

Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.

Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.

Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

венцислав арнаудов – Из Цикъла „Георгики на социалниа мир“

 

Тати, пиша ти щото само ти ми остана откак мама са натресе с джипа. То и като хората не можахме да я изпратим, щото с тия отделни ковчези за нея и любовника не са разбра кое парче къде отиде.

Ма да ти кажа, имам една от ониверситета ни приподава и ходим тук там. Другите ни викат лизбийки, не знам кво значи. Тя ма целува и ми вика гърдите ти са бели погачи, докато ми пипа зърната. Пък мене дробовете ми са вдигат високо, силно дишам и са изчервявам цялата.

Хей, полето е широко,
Реже ралото дълбоко,
Семе мило ще се сее,
Зърно златно да налее.

По някой път не й разбирам много. Говори как нашто целуване било избор и съпротива пък тя започна първа и аз не съм са дърпала. Викам й “Keep it simple”, от езиковата го знам.

Тати, ти нали ти викат зърнен олигарх, кажи тя като ми казва, че така посява зърното на съмнение у мене в институциите какво го има впредвид.

Хей, окъпана блести лозата
Щракат ножици чевръсти
Млади вейки сгъват пръсти
Едри да тежат зърната.

Друг път ми сипва на дупето некво бяло и го дърпа с навито евро. Много й са смея, щот мъй гъдел пък на нея очити после сатават кат катми. А, и ми мрънка, че ходя на фолк партита и са кълчотя. Ама то е от сърце, пък сърето ни лъжи, нали. И кат сме само двете в апартамента или в аудито и тя послушва Преслава, хили са такава като й пея.

Добре съм. Има от групата такива дето се лошо било, даже една вика парите са време, пък мутрите взеха парите.

Тати, казвал си ми, че сме от здраво семи и не са давами. И трудно да е, да ти кажа, оставам в София. И ще са бора.

 

 

 

Александър Христов – Комбита

След края:

Чак сега, когато минавам през разбития вход на „Българска народна банка” и пред мен крачи моят спасител, си давам сметка, че всичко свърши. Благодарение на него и напук на всичко оцелях. Преживях най-страшните дни в живота си, през които можех да бъда убит, разкъсан, пребит или изгорен. Седмици, в които бях на гости у дявола, но вече не. Сигурен съм, че станалото ще промени всичко, светът вече няма да е какъвто го познавам. Не зная какво ще се случи от тук нататък, зная само как започна всичко.

Навечерието:

През онзи ден непрестанно имах чувството, че нещо липсва. Не на мен конкретно, а по принцип нещо, дето трябва да го има, е изчезнало. Не можех да се сетя какво, уж всичко си беше там – хора, коли, трамваи. Аз бях в книжарницата, напълно нормален ден, само че усещането продължаваше. Стана време да затварям, пуснах ролетната щора и взех маршрутката.
Прибрах се директно в нас. Не ми се виждаше с никого, пък и това досадно усещане не ме напускаше. Седнах да вечерям с телевизора. Тъкмо започваше централната емисия. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Водещите бяха с изсулени физиономии, като когато трябва да съобщават някаква неприятна новина. И точно това направиха: от цялата страна пристигали сигнали за изчезнали пенсионери. В полицията и медиите непрекъснато звънели разтревожени хора и съобщавали за липсващи възрастни хора, били стотици и броят на обажданията растял всяка минута. Тези нещо се будалкат, помислих си, и смених канала. И там положението беше същото. Не се знаеше за какво точно става въпрос; дали за масови отвличания, някаква форма на протест или епидемия, ясно беше само, че Масларова няма нищо общо. Казаха да очакваме извънредни емисии и заговориха за другите глупости, случили се през деня.
Значи затова е било странното чувство. Чак тогава си дадох сметка, че цял ден не бях видял и един пенсионер нито на улицата, нито в транспорта. Беше наистина странно. Пенсионерите са навсякъде, може ли цяла възрастова група да изчезне и аз да не разбера? Излиза, че не съм обръщал достатъчно внимание на старците, но пък кой ли им обръща? Нямах нищо против тях, рядко ги забелязвах и ги смятах, в най-лошия случай, за малко досадни. Къде биха могли да се дянат всички възрастни хора и защо бяха изчезнали? Аз самият нямам живи баби или дядовци, а родителите ми все още не бяха пенсионери, затова не се чувствах притеснен. Освен това смятах, че цялата история ще се окаже поредната глупост. Изключих телевизора и си легнах.

Първата нощ:

Събудих се от шум в коридора. Още от както живеех с родителите си, ми е останал лошият навик да не заключвам външната врата, когато съм вкъщи. Сетих се, че понякога кучето се бори с обувките под закачалката и се ослушах за потвърждение. Само че вместо ръмжене и потропване, чух странни хъркащи звуци и неясен говор от коридора. Също и стъпки. Страхът завибрира в слепоочията ми, имаше някого в коридора. Обираха ме.
Станах колко се може по-тихо и се заоглеждах за нещо тежко. За импровизирано оръжие. Никога не съм бил агресивен тип или побойник, но смятах личното пространство на дома си за неприкосновено и бях готов да го отбранявам. Взех един малък трикилограмов дъмбел и тръгнах към шума.
Крадецът беше приведен под закачалката в коридора. Не виждах лицето му, но ясно чувах хриптящи звуци и някакво силно мляскане. Очите ми постепенно привикваха към тъмнината, все още не можех да разбера какво се случва. Стоях, без да мърдам и стисках гирата. Забелязах, че под фигурата започва да се проточва черна сянка. Когато почти стигна до босите ми крака, разбрах, че това не е никаква сянка, а растяща локва кръв. Не можех да изляза от вцепенението, чувах само мляскането, примесено с неясен говор и шумно преглъщане.
– Преди беше… по-добре. По-спокойно… живеехме, имаше ред. – до сега не бях чувал подобен глас, сякаш трахеята беше затлачена с нещо и въздухът едвам си пробиваше път.
Усетих кръвта да докосва босите ми крака и инстинктивно направих крачка
настрани. Тогава видях над какво е надвесена фигурата. Под мишницата й се подаваше безжизнената, кървава глава на кучето ми. Пръстите на нападателя ровеха във вътрешностите му.
Извиках и с все сила стоварих гирата върху главата на убиеца. Той падна на лакти и застена. Обезумял, блъсках с все сила. Размазвах тила му, а мислех само за кучето си. Нападателят падна на една страна. Аз го халосах още веднъж с гирата, този път през лицето. От удара той се прекатури по гръб. Видях омазаната му с кръв мутра. Беше Бай Васил. Бай Васил, който заеква и се грижи за абонатната станция на парното. Бай Васил беше влязъл вкъщи и беше излял кучето ми. Около устата му имаше окървавени остатъци от козина, но очите му бяха по-страшни – целите бели и изпъкнали. Ръмжеше към мен, дъхът му миришеше на мърша.
– Не сссе… крадеше…, имаше ссстрах… и дисссцциплина. – съскаше той.
Омраза и яд изпълниха съществото ми. Отново вдигнах гирата. Стоварвах я върху лицето му, докато не то не загуби форма и не се превърна в тъмночервена попара. Блъсках още; до прималяване.
После седнах в червената локвата и заплаках. Около мен миришеше на месо и кръв, а аз плачех за кучето си и защото току-що бях убил човек.
Така започна всичко.
Така започна трагедията.

Фактите:

Това, което бях убил в коридора, не беше човек. Беше комби. Така ги наричаха през първите дни, когато още успявахме да хванем чуждо радио или телевизия, канали като „BBC” или „CNN”, радио „Сводна Европа”. Българските телевизии бяха превзети бързо. Казваха, че комбитата са хиляди, дори милиони в устрема им за плът. Всички пенсионери се бяха превърнали в чудовища. Безмозъчни, кръвожадни убийци, повтарящи, че някога преди е било по-добре и обикалящи улиците в търсене храна.

Първата седмица:

Първите няколко дни бяха най-страшни. Цареше паника. Никой не знаеше какво да прави и нямаше никаква организация. Комбитата ловуваха необезпокоявани, хората се опитваха да се спасяват сами и ставаха лесна плячка. Почти на всеки ъгъл можеше да се види група кръвожадни пенсионери да разкъсват някой нещастник. Тези, които се опитваха да бягат с коли, попадаха в колони изоставени автомобили и тръгваха пеша. Не след дълго ги застигаха групи комбита и оставаха само дрехите им. Ловният инстинкт на тези чудовища беше изключително силен, нападаха от засада, винаги с числено превъзходство. Движеха се както през нощта, така и през деня. Видеха ли човек, тръгваха след него и не спираха, докато не го докопат или не бъдат убити. Физически не бяха много силни, телата им започваха да се разлагат веднага след превръщането. За да бъдат убити или по-скоро обезвредени обаче, трябваше поне два от крайниците и главата им да са извън строя; дори и тогава не беше сигурно. Огънят вършеше най-добра работа.
През първите дни смятахме, че са напълно безмозъчни и ги движи само гладът – тогава бяха изядени най-много хора. Оказа се, че спазват йерархическа структура. Всяка група имаше водач, най-често мъжът с най-здраво тяло, но понякога бяха и жени. Не може да се каже, че им даваше заповеди, просто го следваха. Ако водещото комби беше убито или не можеше вече да се движи, следващият по сила заемаше мястото му. Когато групата останеше дълго без храна, всички нападаха комбито водач и го изяждаха. Това не беше лишено от смисъл, защото глутницата можеше да продължи лова, а следващият водач беше предупреден какво ще се случи при неуспех.
Оцеляването поединично беше невъзможно. Смелчаците, които мислеха, че могат да се оправят сами, първи падаха в кърви. Видях как двуметров мъж се опита да пробие път до колата си, въоръжен с лопата за сняг. Три женски комбита със сини коси го събориха и изядоха краката му.
Първата седмица прекарах барикадиран на покрива на блока си, заедно с още десетина души. Хранехме се с това, което всеки беше успял да измъкне от хладилника си. Запасите свършваха бързо. През повечето време мълчахме скупчени около едно радио на батерии. Призоваваха да се крием, да не се движим сами, да чакаме помощ и да не изпадаме в паника. От време на време прелитаха хеликоптери. Казваха същото, само че с чуждестранен акцент. Пускаха помощи, но не уцелиха нашия покрив. Сандъка падна до блока. Храната привлече всички комбита наоколо. Часове след това от покрива се виждаха само комбита, комбита, кървави комбита. Изядоха храна и започнаха да гледат към небето, не зная дали чакаха още сандъци, или някой от нас да скочи.

Деветият ден:

Храната беше свършила преди ден и половина. Един мъж тръгна да търси в апартаментите отдолу, но така и не се върна. През миналата нощта едно комби се появи на покрива, двама от мъже успяха да го хвърлят долу, но беше въпрос на време да дойдат още. Трябваше да потърсим нова място. Решихме да тръгнем всички заедно. Оръжия почти нямахме: няколко тръби и тояги, както и личния пистолет на военния от съседния вход. Пистолетът беше безполезен, с тръбите имахме повече шанс. Аз все още носех гирата.
Тръгнахме след като се стъмни, за да можем да увеличим шансовете си да останем незабелязани. В началото имахме късмет. Минахме няколко преки, а трябваше да се справим само с едно комби. Нямаше шанс срещу толкова много хора и всичко стана сравнително безшумно. Преди да му строшим главата, комбито изхърка, че хлябът преди бил трийсет и пет стотинки.
Излязохме на булевард и сметнахме, че е най-добре да се отправим към близката „Била”. Там щеше да има храна, а вероятно и други хора. Подминавахме горящи коли, които приличаха на жертвени клади. Прескачахме трупове на комбита и остатъци от хора. За девет дни градът се беше превърнал в пламтящо гробище.
Вече виждахме жълтата сграда на хипермаркета, когато една жена изпищя:
– Зад нас са. Тичайте!
Бяха ни усетили. По булеварда към нас ходеха десетки уродливи, космати, сакати, черни комбита. Повтаряха безсмислените си мантри и ни настигаха.
Паркинга на магазина беше пуст. Влетяхме в сградата и захванахме да барикадираме входа. Колички, щандове, кашони – всичко, което можеше да свърши работа.
Комбитата достигнаха врата и заопитваха да влязат. Барикадата засега издържаше, но бяхме направи фатална грешка.
Нарочно ни бяха подмамили вътре. Беше капан. От дъното на магазина чухме неясен говор и тътрене на крака. Заедно с нас в сградата имаше дебнещи комбита, а ние се бяхме зазидали при тях. Започнахме да бягаме панически. Тясното пространство и тъмнината не ни даваха големи шансове. Препъвахме се и падахме, отбранявахме се както можем, но комбитата бяха в пъти повече от нас. Един по един спътниците ми измираха от ноктите и зъбите на чудовищата. Разкъсаха две жени пред мен, а аз не можех да направя нищо, освен да бягам в другата посока. Видях пламъка от пистолета на военния. Стреля няколко пъти в комбитата, но го заобиколиха. Побеснял и велик – той обърна пистолета и стреля в главата си – смел мъж.
Чувах писъците и знаех, че моят ред идва. Не можех да помогна на никого, не можех да помогна на себе си. Пропълзях под една от касите и зачаках.
Писъците заглъхнаха. Знаех, че с мен е свършено, виждах как комбитата ядат настървено приятелите ми, след секундни щяха да ме усетят и това щеше да е краят. Гледката беше непоносима.
Стори ми се, че чух отнякъде да идва музика. Казах си, че разсъдъкът ме напуска в последните мигове, но музиката се засилваше. Комбитата също я чуха. Надигнаха се от труповете и започнаха да реват. Явно не им харесваше, хващаха се за ушите и тръскаха глави. Когато музиката се засили още малко, чудовищата изпопадаха на земята в нещо като гърчове, ревяха жалко и с усилие се опитваха да пропълзят към дъното на магазина. Музиката гърмеше все по-силно, чух и шум от мотор на кола. Когато фаровете осветиха помещението, вътре не беше останало нито едно комби. Колата се вряза в стъклената витрина с оглушителен трясък и спря на метър от мен. На вратите й имаше нарисуван клоун и под него пишеше „Цирк Каро”, беше от онези автомобили, с които цирковете си правят реклама. Бях спасен. От колата излезе мъж с ловна пушка в ръка, а от високоговорителите продължаваше да кънти „Hey Jude”.

Дните в училището:

Мъжът, които ме измъкна от „Била”, се казваше Виктор. Беше цирков работник. Дошъл в магазина също да търси храна и попаднал на мен случайно. Откара ме в едно училище наблизо. Вътре се бяха скрили над петдесет души. Виктор спасил повече от тях с цирковата си кола.
Той бил голям фен на „Бийтълс” и случайно открил ефекта на музиката им върху комбитата. Когато нападнали цирка му, решил, че, след като така и така ще бъде изяден, поне ще подбере музиката за вечеря. Ефектът бил поразителен, комбитата не понасяли гласа на Ленън, разбягали се във всички посоки, някои от тях директно падали мъртви. Виктор започнал да обикаля с колата си и да търси оцелели. Училището било идеално за скривалище, защото при нужда можели да пускат музиката от аварийните високоговорители на покрива и така да държат комбитата далеч.
В училището се чувствах доста по-сигурно. Бях попаднал на хора. Виктор беше добър водач, организираше ни и най-важното – даваше ни надежда, че ще оцелеем. В мазето имаше стар агрегат, който поправили, с него захранвахме озвучителната уредба и сателитната чиния. Виктор я докара отнякъде. Денонощно някой от нас седеше залепен за телевизора, за да не изпуснем нито една новина относно ситуацията.
Съобщиха, че ударна група западни командоси успели да хванат едно комби и да го заведат в Берлин за изследвания. Ставало въпрос за мутация на клетъчно ниво. В лявата част на хромозомите на комбито открили необратими промени. Показаха ги като червени точици върху спиралата. Предполагаха, че е мутирала форма на Бациликус булгарикус е взаимодействала с клетките на пенсионерите и ги е превърнал в комбита. Нарекоха мутиралия „бациликус булгарикус-рубрум”.Излизаше, че яденето на кисело мляко с години е превърнало пенсионерите в чудовища. Предполагаха, че първоизточникът са намира някъде в района на Кремиковци. Работниците консумирали най-много кисело мляко, заради пречистващия ефект. Там настъпила първата мутация, някакъв бивш леяр се превърнал в комби, ухапал жена си и зараза плъзнала. Единственото, което можело да се направи, било да се убие комбито-първоизточник. Това щяло да спре по-нататъшно разпространение на вируса, но вече заразените щели да останат така.

Радостни новини:

Бяхме се събрали в една от класните стаи и чакахме групата на Виктор да се върне с храна, когато жената, даваща пост пред телевизора, влетя и ни извика да чуем новината.
Сателитите на НАТО най-накрая прихванали първото комби ( или Първия, както го наричаха). Според очакванията се криел в една от доменните пещи на комбината. Бил обграден от множество комбита, а други му носили храна. Съюзниците планирали въздушен удар с „умни” ракети. Не уточниха кога ще се проведе операция „Огнена брадва”, но казаха, че ще е скоро. Вероятно щели да използват турски изтребители.
Изпълнихме телевизионната стая с радостни викове. Прегръщахме се и подскачахме. Жените плачеха, мъжете плачеха.
Виктор се върна с кашони консерви. Един през друг му разказвахме радостните новини. Той се стремеше да улови смисъл в потока от думи, усмихваше се. После седна на един стол и се отпусна с облекчение. Напрежението като че ли в миг го напусна. Тогава за първи път си дадох сметка колко дребен е този мъж, който всички приемахме за свои спасител. Четях умора в малките му кафяви очи. Нямаше и следа от трескавите му движения, от усещането, че винаги знае какво да прави. До сега не го бях виждал спокоен. Лицето му стана безизразно, само бръчките около устата му придавах замислен вид. Колко сива, почти бяла беше косата му! Дадох си сметка, че не знаех на колко години е Виктор.

Последният ден:

Разхождах се по покрива на училището. От доста време не бяхме пускали високоговорители, нямаше и нужда. Комбитата вече не ни обсаждаха, виждаше се само по някое самотно, изостанало от групата си. Вярно се бяха преместили да търсят храна другаде.
Тъкмо щях да слизам при останалите, когато усетех, че въздухът започва да вибрира. Някъде далече се чуваше грохот. Оглеждах небето, но нямаше нищо. Видях ги чак когато тътенът от двигателите стана оглушителен. Преминаха доста високо над мен – три черни изтребителя в делта формация. Движеха се точно към полето на Кремиковци.
Нямаше гърмеж, нямаше светлина – нищо. Седяхме на чиновете и чакахме. Не знаехме какво трябва да се случи. Нямаше как да разберем дали атаката е успешна, дали Първият е унищожен.
Минаваха дълги часове. Най-накрая Виктор не издържа и скочи към врата:
-Не мога, трябва да разбера как става! – чух го да казва и веднага тръгнах след него.
Началото на края:

Качихме се в цирковата кола. Той пусна „Obla Di Obla Da” през високоговорителя, за всеки случай.
Движехме се из улиците. Градът беше мъртъв. Комбитата все още бяха там, но се държаха странно. Като че ли не ни забелязваха, музиката не им действаше, но и не ни нападаха. Всички вървяха мудно в една посока и мърмореха. С Виктор се движехме натам. Подминавахме стотици. Бяха същите чудовища, но злобата и гладът им беше изчезнал, просто тътреха краката и отпуснатите им ръце се поклащаха до тялото.
Продължавахме да следваме колоната. Водеше ни към центъра на града. Право към площад „Народно Събрание”. Непосредствено преди самия площад тълпата стана прекалено гъста, за да продължим с колата. Качихме се на покрива й. Чудовищата ни подминавах и се скупчваха в широкото пространство пред нас.
Чухме викове някъде отгоре. На покрива на „Народната банка” се бяха събрали хора. Аз Виктор също тръгнахме натам.
Гледката наистина беше по-добра от високо. От петте края на площада прииждаха хиляди комбита. Формираха огромна звезда. Неясният им говор се сливаше в безкраен шепот. Не различавах думите, но знаех за какво говорят – за реда, за дисциплината, за работата за всички, спокойствието и за стотинките.
В един от краищата на тълпата се образува просека. През нея бавно вървяха шест огромни комбита. Носеха нещо над главите си. Посочих място на Виктор.
– Първият. Или това, което е останало от него. – обясни той – Отдават му последна почит.
Имах усещането, че приятелят ми вече беше виждал подобно неща. Той сложи ръка на рамото ми:
– Не ме гледай така, на 68 съм и никога не съм обичал кисело мляко.
Траурната процесия стигна до центъра на площада. Носачите оставиха тялото на земята и клекнаха около него. Върху тях се прилепиха още комбита, качваха се едно върху друго. Увиваха се и се вплитаха. Градяха с телата си последния дом на своя Първи.
– Да се махаме! – казах на Виктор. На своя спасител, които никога не беше ял кисело мляко и винаги беше слушал „ Бийтълс”.

Васил Прасков – Arest.com

На Жоро Ботев,
който отряза главата на баба си

* * *

Докато бяхме заедно, обещах, че ще ти направя сайт. За твойте си неща: скейт, рап, графити, такива работи… Ily.com. Тогава още „ily“ никой не го използваше, беше като кафето, но с едно l, всъщност при нас се появи дори преди него. За пръв път го написа с маркер на зелената, олющена тенис маса в градинката зад вас. Спомням си, мислехме, че като кодирано съкращение сме го открили ние. Нищо чудно да е точно така, сайтът, обаче си остана само поредната ни идея…

* * *

Арестът е абсолютно непроницаемо място. Там нищо не се случва последователно. Нещата не следват едно след друго, логиката на събитията е напълно ненужна. Странно е, че успоредно със света на хората отвън, само на няколко крачки от оживената улица времето и пространството свършват. В ареста животът не съществува, никой не живее, не оцелява, но далеч не си мъртъв – разполагаш на воля с ада и рая на вътрешния си свят и разбираш, че нищо друго не ти е нужно. Освен чудо.

* * *

Когато твърдиш, че си невинен – и полицаи, и следователи и арестанти ти повтарят – „тук всички са невинни“, което, разбира се, означава – „кво ни се правиш, не виждаш ли, че си в ада, а тук никой не идва без причина“. Нихилизмът се съюзява с морала, за да смаже чувствата. Всъщност в затвора няма любов или, ако има, тя най-често опира до отичащите се от сперма усти и задници.

* * *

Хомосексуалното тук е толкова неестествено, принудително. Като лекар, който те кара да мастурбираш пред него и в допълнение непременно да получиш удоволствие. Телата са максимално напрегнати, нервите опънати до край. Само педерастите са спокойни или игриви. Отчаяно отпуснати и естествено достойни – в затвора всеки ги приема, обект са на внимание и грижи. Нуждаят се от тях. Педерастите навън не могат и да мечтаят, че ще бъдат сред толкова много груби ласки и курове. Че ще се оженят и то не на шега. Че ще перат чорапите и бельото на любимия, който вижда жена си два пъти месечно през решетка и после се връща пак в килията, за да гали и целува.

* * *

Изглежда на не повече от 18. Циганче. С женски маниери. Носи нелепо дамско палто с кожена яка и е на платформи. Срещам го пред лекарските кабинети в Затворническа болница. Събира фасове под пейките и с достойнство си подвиква като някаква истерична мантра – „аз съм мъжка курва“. Не съм правил секс от месец, това ме побърква, опитвам се да не го следя с жадния си за преживявания поглед. Междувременно той обяснява на придружаващия ме полицай, че „не е братовчедка на Софи Маринова“, както се говорело в затвора. Забелязва ме, заглежда се в мен, има непогрешима интуиция за интереса ми. Гледа ме в очите – „Красив си. Искам да се женя за тебе.“ „Не мога – женен съм“ – показвам му аз халката си, мъчейки се да бъда добронамерен и студен.

* * *

Вечерите в килията. Минава доста време докато съкилийниците ми с учудване установят, че отвън наистина не съм правил секс с мъж. За разлика от тях. Единия -национал по самбо е бил любовник на възрастен спонсор. Човека се мотаел из спортните среди и се оглеждал за млади спортисти. Правил много хубави свирки, като го поемал дълбоко заедно с ташаците. Другият – моят любимец – циганинът Мишо, когато оставал без пари ходел да „ебе педераси“ в тоалетната на площад Възраждане. Когато не бил в настроение просто ги ограбвал и пребивал. Третият се изпразнил в един-два мъжки задника защото искал да „опита всичко“. А и без това се отчитал на жените главно отзад.

* * *

Ляга до мен. Усещам ръката му на корема си. Мишо казва – „целунете се, бе, знаеш ли колко е хубаво?“. Става прекалено романтично. Една от тези ситуации, в които човек си казва – „защо пък не“. Малко нежност на фона на грубостите на надзирателите, неизменните белезници, депресията. Прекалено е лесно. Прекалено хубаво за да е истина. Ставам от леглото. Зарекъл съм се тук да не се еба.

* * *

Дните и нощите са дълги. Сънят идва рядко. А с него и кошмарите. Шмъркаме почти всички хапчета, които получаваме. Надзирателите ни викат – „наркомани, искаме да ги гълтате пред нас“. Крием ги под езика. Детски номер, но минава. Тук всички детски номера минават, защото също като в детството от това нищо не се променя. После идва вдигащия кокаин. Безбройните кафета на цедка. Разтреперваш се, но поне нещо се случва. Хероинът… отпускаш се на леглото и не мислиш за нищо тревожно. Пушим диазепам на наргиле, направено от два пластмасови катетъра. Бързо научавам химията на нещата. Законите на света, поради които се намирам в ада.

* * *

Адът… Затворническата кола, която те откарва от съда обратно в ареста. Нищо не се е променило. Не са те пуснали за пореден път. Знаел си, че ще стане така, но си се надявал. И сега е гадно. Цял ден си чакал в тясната опушена стаичка с останалите десет нещастници присъдата си. Нищо. Олюляваш се пред трите съдийки от липса на въздух, жажда и преумора. От обреченост. Премислил си десетки пъти всичко. Знаеш, че нямаш шанс пред тези добросъвестни майки с отговорен поглед. „Обществено опасни научни идеи, престъпни наклонности на характера…“. Опасен си за другите, за тези, които са чели за теб във вестника и са цъкали с език. За жените и децата им. Ти си чудовище. Разбитият ти живот може да запълни за десетина минути фантазиите на някой, който пие бирата, която ти липсва, гледа филм по телевизора и може да си изведе кучето. Прави секс или онанира. Някой, който не те забелязва, защото живее.

* * *

Затворническата кола. Боян е до мен. Не са ни пуснали. Знам, че тази вечер поне ще опитам да се обеся, да си прережа вените, да избягам. Боян след два дни ще го изнасилят. Ще гасят цигари по тялото му. Ще му наврат бутилка в задника. Но всичко това предстои. Натъпкани сме с другите арестанти и затворници плътно един до друг. Въздухът не достига. Дочуваме разговор чии зъби ще избият тази вечер и разни клюки кой кого е ебал. Откъслечни нечовешки смехове. С Боян мълчим, чувствам животинския страх на тялото му. Отчаянието. Колата потъва във вечерна София, която вече знаем, че не съществува.

* * *

Виждам те всяка седмица. Знаеш, че любовта ти ме спасява. Един полицай прави пореден опит да ме накара да си махна обиците. Този път пред теб. Изсъсквам му – „не ми взимай от времето, остави ме да я видя, ако искаш да ги махна, ме застреляй“. Ти си уплашена, започваш да се извиняваш. Нищо няма да стане – това е просто играта на оцеляване. На живот. Тоя ме мисли за луд и се разкарва. Обичам те.

* * *

Срещите с теб. Толкова много трябва да се нараним, толкова много трябва да се обичаме. Ти си света отвън. Не мога да си представя, че съществуваш. Гласът ти трепери зад решетката – „говорят, че си тук, защото мислят, че си убил Йегър – всичко ли ми казваш?“ Знаеш, че не съм убиец, мамка му. Ти ме познаваш. Само ти ме познаваш.

* * *

Излизаме на каре. Съкилийниците ми рисуват с парче графит на стената сърце. Изписват името ми вътре. Пробождат го с мечоподобни, хералдически курове. Това е начинът да ми покажат, че са с мен. Сърцето е прекалено голямо и старшината го забелязва отдалеч. Отдавна търси повод поне да ме удари. Не след дълго цялата килия покорно търка стената с ламарина от запалка, за да изличи този изблик на чувства. Смяната все пак не крие омразата си към мен и белезниците ми са затегнати до край. Обратният път до килията ми се струва много дълъг. Не си усещам ръката. Металът се е впил дълбоко. Аз съм наказан.

* * *

Търси ме човек в черни дрехи. Някак осъзнавам, че пред мен стои свещеника на затвора. Повеждаме разговор. Виждам, че си приличаме. И двамата сме фанатици и поради това едва ли ще се разберем. Той започва да се крие зад всичко онова, което очаквам да ми каже. Зад най-лошите ми очаквания, да го чуя именно от него. Дори не иска да ме изповяда. Учтиво го пращам по дяволите. Не е очаквал такъв отпор – за него затворникът е животно, което трябва да осъзнае вината си. С металически упойващ тон ми продава представата си за Христос, виждам, че убеждава не мен, а за пореден път себе си. Учудва се, че имам сили да му кажа колко сме различни. Боря се с притворството, което излъчва. Страхува се от мен – знае, че виждам колко е нещастен – самотен ловец на глави, застинал в обичайната си поза.

* * *

Храната е винаги една и съща. Това е част от наказанието. Наблюдава ни млад полицай с детско лице и четири пръстена на лявата ръка. Заплашва лудите затворници с бой, ако не побързат с обеда. Иска да е силен и строг като опитен бог, играещ си с несъвършенството.

* * *

Най-тежко е, когато те местят. От една килия – в друга, от един арест – във втори. От поредната гадна дупка в следващата. Нареждат ти – стягай си багажа, никога не казват закъде. Обикновено към по-тъмния, по-самотен и тъжен ад. Където трябва отново да свикваш по нов начин да си мъртъв. Сред нови хора, нови решетки и стени. Минава време, докато близките ти научат къде си и ако не попаднеш в точния момент на точното място, си загубен.

* * *

Местят ме за пореден път. Обиколих всички места в София, където човек може да бъде затворен. За пореден път не знам къде отивам. Забравям книгата на Селин на шкафчето, миналия път забравих Библията и цигарите. Готвят останалите затворници за поредния конвой към нищото. Един психично болен лежи в коридора, от члена му виси катетър пълен с обилно количество урина. Полицаите се вбесяват, че на края на дежурството си трябва да му осигурят инвалидна количка. Започват го с ритници в главата, стъпкват ръцете му, ругатните са от сърце. Помага им болният, който се е грижил за него цяла нощ и изобщо не е спал. Знае, че така ще се хареса. Ще си го върне. Ще стане част от хармонията на нещата.

* * *

Когато идва Соня Минета, затворниците се оживяват. От омраза и възбуда. Социалната работничка. Гуруто на системата – тази, която събира жалбите и чете писмата. С нелепо къса пола. Говори се, че преди е правила свирки на чужденците. За 50 марки. Оттам е прякорът. Иска да е възбуждаща с безразличието си, една всевластна путка в самотния мъжки свят, мъчеща се да го опитоми с миризмата си.

* * *

Минета се приближава към мен. От двете й страни вървят санитарите – затворници като другите, които обаче мразят всички, защото вече са от другата страна. Доносничат и се подмазват на полицаите. Те са в чистилището на собственото си оцеляване. Искам й обяснение защо по нейно желание съм преместен. Сам в килия – с най-лудия в цялото отделение. В отговор получавам тъпо изражение и общи фрази. Тя знае по-добре, полицаите правят добро на хората, аз съм си виновен, че съм тук. Сливата ме засипва с искрящи пръски блудкав морал. Сигурно преди смяна е затворила поредния жълт роман и с животинска тъга си е галела котето.
После ще кажат на жена ми, че съм буйствал.

* * *

В затвора рядко има приятели, но всички имат интереси. Когато интересите на двама съвпадат, те стават „комбина“. От тази дума започва симпатията тук, иначе всички са врагове или любовници.

* * *

– Комбиноо, как сме комбиноо? Гласът на Жоро Ботев огласява килията. Той се ебава с Пора – кротък шизофреник, който пуши „Арда“ без филтър и не си дели колетите. За което ще бъде наказан. След поредния му опит за самоубийство с конска доза хапчета той лежи закопчан с белезници на леглото, във вените му тече система, а в оная му работа е напъхан катетър. Така спи вече три часа – безпомощен и абсурден. Първо изчезват вафлите, после – хляба и салама. Накрая криво-ляво е повдигнат и цигарите му заминават също. Той винаги ги реди под дюшека като поставя над тях лайняните си гащи. Сред ругатни и погнуса те отлитат към другия край на килията, където ден по-късно ще ги забележи Минета и ще си развали настроението.

* * *

Подарих едната си обица на Мишо. За това, че ме свали от въжето и видях, че се уплаши. Че му пукаше. „Какво направи бе, човек, какво направи…“. Веднага си я закачи на члена, опасан на главичката с гъст наниз топчета.

* * *

Самоубийството е забранено. После трябва да се пишат обяснения. Убиват те, но не можеш да го направиш сам. Не можеш да избягаш. Нямаш право на тази последна свобода. Това е принципът на хуманизма – да те държат жив, да бъдеш непокътнат, за да усещаш всяка секунда болката. Времето, което те смазва, самотата, от която не можеш да заспиш.

* * *

След месец въздържание се сещам, че мога да мастурбирам. Обикновено се будя нощем и всички около мен или бълнуват, или пушат, или ръката им се движи ритмично под одеалото. Унизително е, не съм го правил от цяла вечност, но топките ми ще се пръснат и искам да изпитам нещо различно. Започвам уверено, но не след дълго неумолимото око зад шпионката ме забелязва. Удар с ръка по вратата. „Извади си ръцете над одеалото“. Мисли, че ще си прережа вените.

* * *

В ареста няма ток. Но никога не гасят лампите. Дори нощем. Ако те пребият или изнасилят, винаги ще си облян с мръсната светлина на няколкото крушки, от които не можеш да заспиваш. Те трябва да те виждат. Окото на справедливостта следи какво се случва. Адът е най-светлото място.

* * *

Арестантите са мъченици. Нещастниците на злото. Никой не разбира, че един ден тук е седмица, един месец – цяла година. Ако поставиш адвокат, прокурор или съдия дори за два дена в ареста, ако е останало нещо човешко в сърцето му, ще си разбие главата в стената заради проявената от него жестокост. Добрите момчета на закона заедно с лошите момчета от полицията. С чувство за добре свършен дълг, заспиващи със спокойна съвест. Неуморните ангели на справедливостта, раздаващи време за смърт.

* * *

Най-често хората се връщат тук. Никой не напуска изцяло това място. Не го забравя, но не го сънува. Не и всяка нощ, когато сънуваш, че бягаш. В затвора никой не се поправя. Това е концентрационен лагер за военопленниците на обществото. Мишо ми казва – „Всеки път излизаш все по-озлобен“. И разбира се – бързо се връщаш. Със злобата, че никой не може да те разбере. Че никой не те забелязва. Че си сам. Войната продължава.

* * *

Рождения му ден. Става на 14. Излизам на каре. Знам какво ще ми се случи. Всички ме предупреждават, но в килията кафето е свършило. А без кафе депресията е невероятна. Трима се приближават към мен – наркодилър, убиец и циганин глътнал, преди две седмица звезда. Но засега нищо му няма и чака да го отворят. „Прочетохме за теб във вестника. Що ебеш децата на хората?“. От ударите се замайвам, гледам да не падна на земята. Двама полицаи наблюдават сцената отблизо и се хилят. „Какво гледате“ – събирам сили и им изкрещявам – „ще подам оплакване“. Едва ли има по-страхливо нещо от полицая. Свикнал е да има работа с хора с белезници, да наказва виновните. Инстинктивно усеща, че един ден ще дойде и неговият ред. Веднага се появява дежурният и ме измъква от мелето. След пет минути вече съм изолиран от всички, които наблюдават чудовището през телените решетки на клетките си. Чувствам се като в анимационен филм. Пия кафе, полицаите се разотиват.

* * *

В килията всички са братя. Всички желаят другият да излезе, да избяга от кошмара, да се спаси. Няма виновни и невинни. Има само едно измъчено подобие на любов, оплитащо те в паяжината на състраданието. Няма значение дали, ако Руси излезе, ще убие хората, които са го предали, или, че Наско ще продължи да продава наркотици – сърцето ти е с тях. Както, ако родният ти брат беше изнасилвач или убиец, щеше да го обичаш не по-малко, дори напротив.

* * *

„Брат“ – обикновено така мазно и протяжно затворниците се заговарят един друг. Започват да се лъжат, раждат се интригите и дребните съзаклятия, залива те прикритостта и пустотата. В затвора се говори друг език. Никога нямаш предвид това, което казваш, защото виждаш двусмислените лица и жестове на другите. Малките им лъжи, играта на живот, илюзията, че нещо се случва. В затвора винаги си сам.

* * *

Жена му трудно забременяла. След първия аборт заради катастрофа й казали, че не може да има деца. Но чудото станало. За съжаление живеели с баба му – шизофреничка. Това, разбира се, създавало доста неудобства, но нямали друг избор. Един ден бабата получила криза, заудряла бременната с все сила с тигана в корема и жената отново пометнала. Останалото е лош сън – 27 прободни рани по цялото тяло и главата на лудата старица, полетяла в нощта през балкона. На другия ден вестниците ще напишат за моя Жоро – „Наркоман отряза главата на баба си“.

* * *

Беше се пристрастил много. Отдавна нямаше вени по гъсто татуираните си ръце. За сметка на това беше цар да помага на медицинските сестри да намират вените на другите. Нямаше абукад или венозна инжекция, които да му се опрат. Беше тук от пет години, оставаха му седем. Една сутрин новата смяна му отказа хапчетата, с които избиваше абстиненция. Целият се изпоти, стана тъжен и изнервен. Изчезна обичайната му жизненост, с която чистеше килиите или переше бельото на другите за кутия „Мелник“. Започна да псува – отначало себе си, положението си, живота си. Че на 20 години се е озовал тук. После мъртвата си баба и Бога. Потроши цялото си легло. Легна върху купчината трески и заспа. Завих го с моето одеало.

* * *

Обичаше да говорим на английски. Това да ни отделя от другите. Да имаме език, на който да се разбираме, без останалите да ни пречат. Да ги обсъждаме, да говорим свободно за всичко пред любопитните, изпълнени с лека завист погледи. Сексът. Това изпълваше думите и изреченията ни. Спомените – кой кого е целувал, лизал, мастурбирал, обладавал. Как е давал и получавал удоволствие. Как е обичал и е бил обичан. И двамата се бяхме оженили за рускини.

* * *

Трима от нашата килия искаха да се оженят. Съдиите да бъдат по-милостиви. Да отърват някак кожата. Говореха с момичетата на свиждане, писаха писма. Двама получиха отказ – „после“, „ще видим“, „нека първо се развият нанякъде нещата“. После – когато ще сте мъртви.

* * *

„Дано се продруса с хероин този педераст“ – бай Любо седи на ъгъла на масата и целият трепери. Повтаря това всеки ден. Една и съща реплика. Прокурорът не го е пуснал на погребението на майка му. Не можело да се осигури конвой. С Любо живеели само двамата. Била най-близкият му човек. Много майки не дочакват синовете си – да ги видят озлобени и нещастни навън.

* * *

Най-човешкото нещо в съда и полицията е корупцията. Това превръща хората в хора. Колко души са спасени така, колко арестанти са правили любов с жените си срещу 20 лева, докато чакат съдебното заседание. Малко нежност, преди да им кажат, че са престъпници, преди да им покажат, че са боклуци за пореден път. Колко пиене и дрога е вкарана – да облекчи болките на тези мъченици. Корупцията е най-справедливата слабост, нелепият райски дъжд за грешниците от ада.

* * *

Чакам на нещо като разпределителна гара. Последния конвой. Този за вкъщи. Прииждат хора отвсякъде. Пътуват от един затвор за друг. Просто минават или преспиват. Момче в окъсани дрехи ме пита в Бобовдол ли се намираме. Утешавам го, че сме на две крачки от центъра на София. Не изглежда особено впечатлен. Не мисля, че дори ме разбира.
Към мен приближава млада циганка с розов потник да иска огънче. Първата ми мисъл е – за кой път ли е тук. Поздравява, повеждаме разговор. Виждам, че е много красива. Казва ми – днес цял ден плача – затворена съм за пръв път, много е тежко. Тежко е, съгласявам се аз. Сълзите пак избиват, сълзите винаги са ме възбуждали. Искам да я лижа навсякъде, да я побъркам от нежност. Да забравим целия ад. Белезниците, униформите, килиите, шпионките, тракащите отдалеч колички с метални съдове. Вцепенявам се. Изпитвам страх. Нека почакам още малко. Не съм бил с жена си почти от три месеца. Тази страст е за нея. Идва полицай и подава метла на момичето.

* * *

Мишо вярваше в духове. Разказваше за циганка, родила бебе от дявола. Много грозно, с дълга коса и косми по гърба. Уплашили се и го убили. Веднъж се напил и от заведението до тях го преследвал вампир. Приличал на отвратително, голямо куче, но не било същество от този свят. Мишо бързо изтрезнял и се опитал да избяга, замерял го с камъни и бутилки от кофите. Но вампирът винаги се появявал пред него, знаел откъде ще мине по нощните улици и го гледал втренчено. Мишо някак се добрал до двора си, с жена му запалили лампите и съществото буквално се стопило в мрака.

* * *

Наказателният кодекс, процесуалният… Бестселърите в килиите. Бездушните параграфи, нелепите изречения, от които зависи съдбата ти. Научаваш се да разчиташ йероглифите на болката. Да виждаш смисъла зад точката, след запетаята. Най-страшни са цифрите – годините, които всеки миг изживяваш предварително.

* * *

Ohne dich. Рамщайн. Първата нормална песен, която чувам сред изглеждащата вечна като всичко тук чалга, когато има батерии за малкото радио. Моля другите да не сменят станцията. Те ме гледат учудено, но склоняват. Поглъщам жадно всеки звук, всяка дума. Наистина съм без теб.

* * *

Когато нямаш надежда, мечтаеш да се разболееш от хепатит. За хепатит пускат, за други болести – не. Готов си да преживееш всичко, само да се махнеш оттук. Като дете вярваш на историите как на друг етаж, в друга килия са внесли заразена храна и хората са се разболяли. Как спринцовки със заразна кръв се поставят в джапанки и други вещи, идващи с колетите. Арестантите често пият и престояла три дни вода с много фасове. Надяваш се на отровата, която се разлива по цялото ти тяло. Мъчиш се да не повърнеш своето спасение и се молиш организмът ти да не издържи.

* * *

Събота, неделя и по време на празници е най-тежко. Любимите ти дни навън, когато си свободен и си с тези, които обичаш, тук са истински кошмар. Времето тече двойно по-бавно. Няма свиждания, не чакаш никого. Ужасно тихо е. Сякаш навън няма никой, светът е престанал да съществува, но ти не го знаеш и се надяваш някой да ти отключи вратата към нищото.

* * *

„Много се смеем. Това не е на добре“. Най-честата реплика, която може да се чуе след общия смях заради нечия шега или случайна глупост. Смехът тук е нещо неестествено и всички го разбират. Отпускаш се за момент, за да усетиш още по-силно колко си сам, колко не си на себе си. Както когато ти пращат с колет нещо за ядене, което навън си обичал. Казваш си – това не искам да го ям тук, не искам. Не ме мъчете, не ми навирайте в очите къде съм, разкарайте се с вашата доброта. Не искам да се чувствам като у дома си.

* * *

Бягството. Знаеш, че е невъзможно и няма къде да отидеш. Дори да успееш някак да надхитриш обречеността и късмета си, после пак ще те хванат. Едно момче влязло с тригодишна присъда, бягало няколко пъти и накрая умряло в затвора. И все пак бягствата предизвикват възхищение – че някой опитва, някой дръзва за малко да стане невидим за жестокостта на доброто.

* * *

„Без спомени не издържаш в затвора“ – казва сутеньорът в „Mandragora“ и е абсолютно прав. Пред очите ти непрекъснато са хора, ситуации, картини на отчаяно щастие. Всичко друго е изтрито като с гъба – няма сега, няма бъдеще. Надеждата е спомен. Това е единствената реалност, която е важна, която те интересува. Усещаш до край, че нищо не ти се е случило – някога, някъде. Напротив – това е животът, в който се разтваряш без остатък. Оцеляване не съществува, само завръщане.

* * *

Петър вече е доста друсан. Преди заспиване промърморва – „и аз съм участвал в тройки – двама мъже и аз“. Избухваме в смях. После на Ники му се допикава – събужда ни с молби да извикаме дежурния. Към два след полунощ е. Той не може сам, защото сутринта, когато са го водили на дело, е скочил от петия етаж на съда. С главата надолу. Слава Богу някак се е претърколил и е уцелил будката за вестници. Пожарникарите са рязали ламарината да го извадят. Нищо му нямаше и сега лежеше прикован с белезници към леглото, целия в охлузвания и драскотини. Дежурният първо му предлага да уринира в гащите, но после, изнервен от ударите ни по вратата, се появява сънен с псувни и закани. Разбира се, Ники цяла нощ ще пикае.

* * *

Арестантите мечтаят за нещо голямо. Нереалните неща възпаляват въображението им. Голям атентат, софийски 11 септември или някое камикадзе да взриви парламента. Политиците са най-мразените хора тук, наравно с полицаите. „Знаеш ли колко е яко, ако Бен Ладен хвърли отрова и всички отвън измрат или пък ни освободи с калашници, тия ще се насерат, като почнат да стрелят по тях“. Нужна е обща катастрофа, взрив, апокалипсис да възстанови равновесието между света отвън и кошмара вътре.

* * *

Все пак всички се надяват на амнистия. На милост, на измъкване. Помиловка – най-идиотската дума, която съм чувал. Това е част от фолклора. Като надписите по стените, татуировките и изтърканите лафове. Изчислява се и най-дребният детайл и най-малката възможност някой кретенясал политик да пусне хората – ако ще, за 24 часа, ако ще, после пак да се върнат. Поне един ден да чукат, да се напият, да разбият някоя кола. Да утрепят някого. Да ги зашемети наркотикът на свободата и после отново да се гмурнат в отчаянието.

* * *

Нов конвой. Нов арест. „Като те гледам – едва ли идваш за пръв път“. Е, не – това ми е в повече, мисля си аз. Всеки, който носи белезници, който е затворен, става престъпник. Започва да мисли като престъпник, да се държи и действа като такъв. Лицето ти, погледът ти, маниерите излъчват престъпление. Започваш да приличаш на всички, неразличим си. Начинът по който се движиш, лъжеш, пушиш, мълчиш. Избрал си страна, избрали са вместо теб – никога повече няма да си като другите. Да си ебат майката.

* * *

След като в седем сутринта НСБОП те е арестувал, докато си спял гол до жена си и детето ти те е гледало с поглед, който няма да забравиш, знаеш, че всичко е възможно. Разбираш, че съществува смъртта – един ден просто напускаш света. Съществуват нелечимите болести, ракът, природните бедствия, атентатите, катастрофите – всичко по всяко време може да ти се случи. И какво от това. Какво от това.

* * *

Знам, че няма надежда утре да ме пуснат. Просто е невъзможно. Поредният съдийски състав, поредните мотиви да стоя в ареста – всеки път различни. Вечерта преди дело е невероятно напрегната. Не можеш да си намериш място. Не си тук. Мразиш да се надяваш, но не можеш да се промениш. Изведнъж ме пронизва до край една-единствена ясна мисъл – прости ми, прости ми. Прости ми, че ти ебах майката. Ако ми простиш, знам, че ще изляза поне за малко.

* * *

Често си представям петте минути, преди да дойдат. Аз спя, не сънувам нищо. Всичко е на мястото си. После времето спира или по-точно нахлува като потоци мръсна вода в живота ми. Заливащи, вонящи, задушаващи. Гласът на майка ми – „Васко, Васко – НСБОП“. Някой с физиономия на ски учител слязъл в града, до леглото ми. Мъча се да съм спокоен.

* * *

Следователят Георгиев – вечно блед, гърчав, изглеждащ нереално студен във вечния си костюм. Излъчващ девственост и фанатизъм. Толкова справедлив, толкова неподкупен – осъразмеряващ с движенията си света. Бавният му говор, придвижването му като сянка по ъглите на съдебната зала. Ти си призрак. Нямаш власт над мен. Нямаш нищо.

* * *

Чекистите. Заменили пишещите машини с компютри. Борците със злото. „За мен си като отворена книга, знам начинът ти на мислене, знам какво си направил – от три месеца ти чета пощата“. От няколко часа съм закопчан за трамвая. „Кви сте вие беее? Чукате момченца, продавате наркотици, а тоя твоя приятел е заклал човека?“ „Ами… литературна група сме“. Казвам първата дошла в главата ми глупост. Мълча, потъвам в себе си. Поемаме към къщата на удоволствията.

* * *

„Не върви толкова пред мен, че пистолетът ми стреля бързо“. Няма да избягам. Не искам. Вече всичко ми е все едно. „Какво очаквате да откриете“ – бързат – отсечени трескави движения, искат улики. Искат главата ми. Представят си сперма по одеалата, вибратори на масата, порно, наркотици. Трябва да се бърза, трябва да се бърза. „Тук ли правихте любов?“ – овален чекист с черни очила на обръснатото си теме кимва към леглото. „Нищо не сме правили – като сме идвали, той пишеше на масата стихотворения. Сигурно знаете, че отдавна публикува навсякъде“. „А в спалнята ходили ли сте?“. Свързват секса с легло – това е ясно.

* * *

„На какво вони толкова лошо тука.“ Проверяват бързо, но няма труп. Сестра ми е загорила мляко. „Мирише на бойловери“ – казва единият, който преди малко се е хвалил, че навремето познавал писателя Стефан Дичев. Ангелите избухват в истеричен смях. „И що се занимаваш с тия педофили, вместо да правиш наука за бедните. Знаеш ли кой е доктор Менгеле?“. Знам. „Знаеш ли, че си същият“. Всъщност, като се замисля, не го познавам като човек. Вие не съществувате. Няма ви. Не ме интересувате. Толкова уверени, сръчни с белезниците, психолози, педагози, призраци. Щракам с пръсти, но не изчезвате, събитията ме унасят, не съм ял от сутринта. Ако вие сте прави, ако вие съществувате, то нищо няма смисъл. Стойте си на мястото.

* * *

Вече е късно. Коридорът на районното се оглася от писъци. Следователка и полицай налагат млада циганка. Плач и молби да спрат – в отговор перверзно строгия тон на курвата на закона в стил – „ще те млатим, докато получим от теб това, което искаме“. Бопаджията ме поглежда и казва – „Има и такива неща“. Следва сцената на доброто ченге (с удивително тъпа последователност христоматийният номер и до днес се прилага) – биячите разхождат куцащото момиче из коридора. Дали не са попрекалили – тя видимо едва ходи. Жените в полицията често прекаляват. Трябва да доказват, че в тялото им бушуват мъжки хормони. Чувстват се като китайски плувкини на олимпиада. Една полицайка не ми пусна картите за игра в килията, защото било против правилника, колкото и колегите й да я молеха да си затвори очите. Но – не става, когато жената трябва да демонстрира мъжественост и твърдост, ако има власт, всичко опира до оперетната липса на хуй. Боян минава край тихо стенещата от побоя циганка и с гордо вдигната глава й казва под носа на полицаите „чао“. Това ще е последната му проява на смелост.

* * *

След като са ти взели отпечатъци, водата не помага. Полицаят услужливо кимва към парцалче, търкалящо се до мивката в кенефа на районното. Преди малко са ме снимали с номерче. Животът като криминален филм. Светлината ме заслепява. Ръцете ми са черни от мастило. Унижението е пълно. Обичайната атмосфера на всяко районно – на страх и лъжа тази вечер е особено празнична.

* * *

Най-романтичното нещо в ареста е ходенето на баня. Случва се веднъж седмично, времето никога не стига. Винаги бързаш, искаш колкото се може по дълго да стоиш под водата, докато чуеш ударите на охраната по вратата. Бръснеш се, переш – по двама на мивка, после затваряш очи и не мислиш за нищо под душа. Водата отмива времето и страха, на мястото на болката остава някаква първична празнина – един нищо незначещ момент, безкрайно важен в своята предвидимост.

* * *

От сутринта сме на хляб и сол. За ядене има само помия, която взривява червата ти и само при вида й вече ти се повдига. Охраната пече пържоли на скара, миризмата стига до килиите и ти се замайваш. Полицаите няма да спят цяла нощ, ще ни пазят и трябва хубаво да се навечерят. На сутринта ще ни събудят с чалга или с българска естрада от 80-те, лееща се от щедро усиленото радио.

* * *

Най-своеобразното ченге несъмнено беше Кучето. Прякорът явно идваше от навика му да лае и вие, докато изкарваше арестантите с белезници от килиите за сутрешното каре. Обичаше да си припява и рап-песнички с недвусмислени благопожелания по адрес на полицаите. Случвало се е да нагруби някой и в следващия момент да му се извини с подкупващото – „не се обиждаш нали, аз съм си такъв“. Знаеше, че всичко е просто една игра и, за да оцелееш, трябва да приемеш работата си за нещо такова. Раздвояваше се артистично. Спечели ме завинаги, когато след като ми се уригна в ушите, отвори вратата на карето и невероятно любезно каза „Заповядай“, докато носех кафе от машината за хората от нашата килия.

* * *

Ако искаш да пишеш на някого, подаваш в точно определено време плика на охраната. Незапечатан. На третото, четвъртото писмо свикваш с това, че ги четат. Сега трудно свиквам да запечатвам плика. Някои от арестантите се забавляват и почват да пишат каквото си искат, без особено да им пука. Ръсят заплахи към близките си, описват барокови сексуални сцени. Обясняват колко е гадно всичко. Изтръпвам от мисълта, че Соня Минета е чела писмото ми до Галина. Това влиза в задълженията й. Заплата срещу четене на чужди писма. Но не ти оправя граматическите грешки – намесва се, ако много си сбъркал.

* * *

От няколко килии се чува блъскане по вратата. Левски е вкарал на ЦСКА за купата. После разбирам, че пръв е започнал братът на един приятел, който е навършил 18 в ареста и са го преместили от килията на непълнолетните. Понякога е учудващо колко много роднини има по затворите. Двамата братя на Мишо, както и той самият, ту влизаха, ту излизаха. Ходеха си взаимно на свиждане. Затворът се превръща в част от ежедневието, от живота, от света ти. Всеки път да лежиш става все по-трудно, да те хващат – все по-предвидимо и унизително. Знаеш къде отиваш, имаш много познати, опитомен си от системата, която се опитваш да надхитриш. Престава да ти пука като първия път. Жена ти вече знае кога са свижданията, какво да сложи в колета, как да се държи с полицаите. Отчаянието е много по-голямо и ти упорито гледаш да не мислиш за нищо. Знаеш, че отново си загубил, пак са те премазали и с усмивка на уста гледаш отстрани собствената си мизерия.

* * *

Райчо беше от София, но живееше на село. Четеше много в ареста. Отначало се заговорихме за книги, после, като разбра в какво ме обвиняват, започна да ми разказва за живота си. Имал малък бизнес, наемал срещу храна и жълти стотинки клошари от улицата за черната работа. Те били доволни от това, че сменяли кашоните с легло, от домашната ракия и яденето. Той ги карал да се къпят и да се съобразяват с това, че не лежат между кофите в някоя тиха улица. Да не крадат и правят простотии.
Райчо живееше с две сестри. От едната имаше син, другата наскоро също беше забременяла. Те рядко си говореха и отделно една от друга му идваха на свиждане и пращаха колети. Неизменно му обясняваха, че го обичат. Той си мечтаеше, като го пуснат, да отиде при старото си гадже в Надежда. Поне за няколко дни да потъне в неизвестност за всички.

* * *

Райчо се премести в нашата килия, защото съкилийникът му се беше побъркал. Отначало бил свестно момче, но после нещо му станало. Изведнъж се пречупил. Постоянно се чувствал мръсен и се миел със студена вода. Правил забележки на другите, че не чистят и пазят килията в ред. През половин час го виждали с метлата и парцала в ръка. Говорел само за хигиена, здраве и физически упражнения. Винаги на нещо му миришело, което го правело много тъжен и отнесен.

* * *

Мишо беше видял много. Човек, които се мотае около Халите, за да му се случи нещо или пък по някакъв начин да докопа пари, винаги е напред с арестантските истории. Веднъж правил тройка с майка и 14-годишния й син в „Хаджи Димитър“. Дамата го забърсала от градинката пред банята и като стигнали у тях, Мишо разбрал, че в петдесетте лева влиза и момчето. Отначало тримата се подгряли с порнофилм, а моя приятел, който беше доста морален, дори им поискал документите, за да установи наличието на роднински отношения. Дори се изненадал, като разбрал, че жената страшно се възбужда от факта, че не го лъже. Накрая Мишо се почувствал употребен и излишен, защото цялата му роля явно била като на порнофилма – да вдигне градуса на настроението и момчето да свърши в майка си два пъти.

* * *

Най-много го беше заболяло, когато на свиждането жена му се появила с азиатска фамилия. Била се оженила за виетнамец, продаващ на Илиянци. Обичаше Мишо – но докато той е в затвора, парите с „тия три деца“ все не стигали. Разбира се, той като излязъл, й хвърлил един хубав бой.

* * *

Вечерите в килията са дълги. Иван разправя поредната си история – този път как имал роман с омъжена жена, но колкото и да бил друсан, някак осъзнал, че веднъж, докато тя му духала в банята, през отворената врата ги наблюдава четиригодишната й дъщеря. На протестите му – че детето гледа, тя извикала момиченцето да се приближи плътно до тях и да се учи как става. Отвратен, Ванката им оставил храна и пари, и си заминал с охраната. Няколко месеца по-късно бил номиниран за цялостно творчество, очакваше го награда от 10 до 20 години.

* * *

„Като чуя за култура, се хващам за кобура“. „Всъщност го е казал Гьоринг“. Замълчава. Живял е с мисълта, че това е естествена част от света му. Верният лаф за охранителите на верните неща. Аз съм наградата за труда им. Хванали са чудовището, шефът на педофилската мафия. Идеологът, гуруто. Много е възбуждащо да го начукат на някого от другата класа. На „интелектуалците“, който хвърчат в облаците, не разбират живота, не са се борили. Не са вършили мръсната работа. Те са гейове, паразити, нещастници. Презират ни и сега поне един ще го издуха. Кой е казал, че е свършила класовата борба?

* * *

„Утре ще си във всички медии“. Журналистите са курвите на полицаите. Отъркването о властта. Петингът с труповете. Както се изрази прилепът Руси – бдящото око на „Нощен труд“ – щях да ви пребия заедно с ченгетата. Увличащият мирис на кръв, на насилие. Репортерите на перверзното. Нещо се случва, злото не спи. Нарекоха къщата с некролозите, там където ходя рядко, защото всички са умрели – „къщата на удоволствията“. Смъртта и сексът – храната на добрите. Оргии, наркотици, порно – добре свършена работа. „Кажи, че сте спали заедно, иначе ще те изхвърлим през прозореца бе, момче“. На шестия час той е сам, замаян, полусмазан – „Изхвърлете ме, какво ще спечелите, като това не е вярно“.

* * *

Мъртъв си. Всъщност те те убиха. За мен си мъртъв.

* * *

Когато всички говорят за теб. Когато всички те познават. Когато мислят, че всичко им е ясно, искаш да си невидим. Какво стана, какво се случи – убиваха хора на тъмно. Мачкаха и изнасилваха. Не знаеха какво правят, но знаеха какво искат. Ето ме – в центъра на клетката, на първите страници. Трябвам им – жив и наказан.

* * *

Последната ни обща снимка. „Писателят и интимният му приятел“. Не съм снимал аз. Под текста отдолу: „Нощен труд“ благодари на НСБОП за съдействието. С Дейвид се срещнахме във „Вещиците“. „Трябва да информираме хората, те трябва да знаят какво става. Длъжни сме.“ Длъжен съм да ви убия, но няма да го направя.

* * *

Ясно е какво ще се случи. Всички те предупреждават. Хората, които те обичат. После и те ще повярват. Те ще се поддадат. Ще си сам. В килия с още трима. Единият след време ще ти каже – „събудих се първата нощ и много мислих, докато спеше, дали да не скачам с обувките си върху главата ти, но реших, че си готин“. Понякога ти се сърдя, че не ме уби тогава, но те обичам. Спаси ме в мястото, където животът свършва. Където дойдох малко след полунощ, след като ме съблякоха гол. Където светът, който мразя, не съществува. Гробището на прокажените, на мръсниците, на боклуците, на спасените от самите тях – далече от всички. От всичко. Arest.com – завинаги.