Хиподрум
Пет расови коня – всеки в своя коридор –
иновативни субпродукти на биотехнологията
Пет базови индустриални сектора –
отлично синхронизирани с европейското законодателство
динамично хармонизиращи системите си за управление
Пет мениджъра
седят на пет платинени кресла
Пет совалки, готови да излетят
Два сиви костюма, два черни и един тъмносин
В краткосрочен план –
настояват за незабавно и цялостно
оползотворяване на стратегическия ресурс и
прилагане на най-добрите технологии в региона,
както и за привличане на млади тясно-специализирани висшисти в секторите
В дългосрочна перспектива –
целта им е да увеличават капацитета,
казват че 15 години са прекалено дълъг процес
В общ план –
виждат огромен потенциал в непосредственото бъдеще на устойчиво развитие
Статистиката показва, че пътят им към успеха се състои в това
да си поставят начална и крайна точка
безкрайността не разширява хоризонта им
И все пак това са пет расови коня –
идеално синхронизирани помежду си и с целите си,
дресирани да галопират всеки в коридора си,
да прескачат препятствията в пистата си –
с хъс и до последен дъх
Созопол блуз
1.
Имах едно екзотично растение,
Много исках да го съхраня –
Поливах го, търсих му мястото –
Слънцето, сянката, даже компания сред другите цветя,
Уви, постепенно изчезна му блясъка, падна му свежестта,
Безвъзвратно колоритът протри се,
Изгуби си яркостта,
розовата му корона опуши се, листата му
сгушиха се и то бавно залиня
Созопол, потъваш.
Златната ти егейска корона
вече не свети, отражение слабо е станала,
клоните бръчкат се, стеблото ти чупи се,
корените кухи са – ветрове вият там, чуват се,
Жилите ти, жизнените ти сокове –
отвъд скалите, дъждовете, пясъка, морето, най-после –
напуснаха те, оставиха те самичък,
Не защото е зима,
Зимата е силна за много крайбрежия,
много градове край морета величаят я, и тя тях величае
И лято да беше, мястото е
напуснато от певците си, оголено е като след поражение, а битка,
бой тука не е имало,
по-скоро – набези, малки злодеяния – незабележими и незабелязвани,
мирно заобикаляне на правилниците,
малки вратички в законите,
мирно съучастие на администрациите,
малки пликове под масите,
мирни момчета с бухалки във фургоните –
Все мирни и малки средства на затъването,
Малки, мирни и славни начини на бавното потапяне
Созопол, потъваш по-бързо от Венеция!
Какво от това че върху скала са ни къщите и
хилядолетен – градежът ни,
през уютния ни залив не са минали опустошителните Рита, Чарли, Ирен, Ике,
но вилнели са други по-зли урагани и бури,
които прогониха Нике,
нищо, че на площада ни все още блести победната тръба в
гордо вдигнатата ръка на бронзовата Виктория на дивния флорентинец
Защо не разбрахме как и кога си е тръгнала стопанката на дома ни,
Защо я пуснахме сама да си иде, без придружител,
Какво от това, че е смело момиче, но е с превръзка на очите и
носи скъпа везна в ръка – не е безопасно жена да странства сама.
И то каква жена! (Една от тях!)
После,
вратите ни останаха затворени и
не посрещнахме (може и без палмови клонки) странника на магарето –
Голям страх – да не би чуждоземецът да ни наруши спокойствието и
мирното ни съществуване
И то какъв чужденец! (Един!)
А добруването ни отдавна го е нямало, но
ние не обичаме да се обръщаме назад и поглед да отправяме напред,
затова и не сме разбрали за това лишение и загуба
И спокойствието не е ли по-мимолетно от свежестта на цветето?
Какво от това че всяка Цветница кичим църквите и
домовете си с върбови клонки, кръстим се,
ние пак пеем
αγαπάω,
агапо,
полюшваме се в транс от ритъма на зурните, опияняваме се.
Созопол, потъваш по-бързо
Давиш се
2.
Созопол, Созополис,
ти отдавна полис не си,
нито си бург, нито си форт, нито си горд,
и крепост не си,
и Dorf не си като Düsseldorf (който вече е град),
и Djorf от Магреба не си ..
А ти, Созопол, даже село не си –
Пенсионерски клуб имаш ли?
Новогодишно веселие на площада?
Всъщност къде е площадът ти? Агората, хората, Аполония?
Станал си призрак? Защо? На какво?
На пост-социализма? На възрожденската перестройка?
На псевдо-реконструктивизма?
На ХоРеКа бизнеса?
Или станал си призрак на семплата красота? – онази от софийските билбордове –
универсална симетрия на морската плиткост, на плажния изгрев, на влажния залез ..
Бъди просто село, Созопол,
село понавъсено, малко зло,
поопушено с дим на цигари, леко вонящо
зловонно
тук-там кърпежи, по-малко имитации,
кери, куроси, кирици до насита
множество параклиси
и без жива душа…
Криво, зъбато колело, навито на бутафорните си стени
голямо скрито зимно плашило за малките летни русначета с дойките им –
и за татковците им, акостиращи с яхтите си със златни тоалетни чинии
в марината на Марина ризорт – там слънце море и луна греят за тях,
и ти също, грееш за тях – обслужваш ги с
летящи чинии, хвърчащи риби и хвърляш цветя,
леглата постилаш им,
вместо да сипеш прах, пясък да сипеш, с пепел да се посипеш…
Тогава, Созопол, Венеция стани
и най-сетне умри!
Кучето на Гоя в странно издължената картина в Прадо –
сякаш детайл изрязан от платно голямо невъобразимо страшно –
с подадено ухо над линията на пресрещането на небето и земята,
в опит да излезе от рова, да се измъкне,
но тялото му е надолу, тежи, влече към дъното му –
някои са виждали какво е там отзад
и как мирише и пропива влагата на чернозема в кожата ти,
как ветровете вият и зъбите тракат и
пушат телесата, близнати от пламъци
фатално близко разгорени,
или дерат, пробиват, режат, изтръгват нокти викове…
А от повърхността гледа това око на кучето –
спокойно, смело, лъчезарно,
сякаш усмихнато око,
уверено, че здраво стъпил на земята
от опората в твърдта ще полетиш
на гълъбицата с крилата, устремено,
ще изхвърчиш –
без мига на разколебаването и
без да гледаш на пропастта отзад страхливо,
решитело ще литнеш с размаха su ali d’aquila и
после ще последваш реенето му,
упоението на струята на носоглътката,
главозамайването,
чието виене на свят ще бъде целене в черепа нагоре,
високо зад хребетите в края на носа отвътре…
Око, опияняващо се от високото,
от лъчезара, от прозрачното на въздуха, от свободата, най-накрая!
Око, което не изпитва, не упорства, не изисква,
не търси своето,
Око на кучето –
там на предела между две земи
19.11.17
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018
