Виолета Златарева – От сто години чака мен

 

На края на Земята (не съм сигурен – отляво или отдясно) стърчи един огромен трамплин. Казват, че бил мост към царството на мъртвите или че древен философ забравил лоста си след отчаяни опити да повдигне планетата. Същият този лост е мой дом от незапомнени времена. Вярно, малко самотен, но все пак дом- със сандъчета с цветя, малко соленоводно езерце (което сам си издълбах) и колибка по мой вкус. Когато седна на самия му край, мога да видя пътеките на слънчевите зайчета, по които се щурат мъниците и никое никога не се отклонява. Реша ли, че ми става твърде горещо от милата гледка – тръгвам обратно и потапям ръцете си перпендикулярно в океана или му се любувам като на подвижен фототапет. Идилията ми се нарушава единствено от летните бури и все се моля облаците да са ниско, за да не се налага да ги избутвам отново и отново след къщата си, която при силен дъжд вечно губи комина си в дълбините. Вероятно рибите в тази част плуват около малка керемидена Атлантида. Мисля си за тях доста често.

Чувал съм, че хората си пожелават нещо, когато видят падаща звезда, а аз си пожелавам, когато видя летяща риба – да имам приятел. Някой който да сподели дните ми на ръба на вълшебството. Не знам дали аз крепя Земята или тя мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя- не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми- „Полети, полети!“. И най-накрая, когато се убедих, че никой не ще дойде да пием чай или няколко топли думи – скочих с все сила в края на лоста един, два, три пъти- докато не се откърши. Трябваше да е самоубийство, а всъщност цялата планета се спихна като балон и милиарди въздишки отлетяха в космоса заедно с нея.

Сега на съвестта ми тежи цял един свят и въпреки това стъпвам така леко по повърхността. Бих искал да скоча, но представяйки си едно безкрайно падане- просто прегръщам с ръцете си ръба и дишам тежко, дишам, дишам, дишам, дишам… Чувал съм да казват, че това е най-важното…

 

Сутрин

Ларви надигат клепачите –
инак нямаше изобщо да се будя.
Чакат някоя сълза да ги напие,
да я оберат като дюля от миглите,
без да стига изобщо за зимнина,
но достатъчна да наддават
без намерение да стават пеперуди.
Пийте, пийте и дръжте очите отворени,
стражи малки, пазете дупките на затвора ми.

Малко повече смисъл
намирам в кочана
когато е изхвърлен в градината,
бетонът не може да превърне
отпадъка в нещо красиво,

Земята е сто пъти орана,
сто пъти я сковава зимата,
сто пъти чака лятото да се завърне,
от сто години чака мен – да ме приспива…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Светла Караянева – Йонийско завинаги

 

Неолит

И всички тези глинени съдове,
сякаш изпечени вчера,
с рисунки и форми.
И праисторическата Венера –
без черти на лицето,
но с изразителна женственост.
Плодовит, объл съсъд.
Нейната ръка ли
е бъркала в тях гозби –
ако лъжицата вече е съществувала.
И е налагала с нея мързеливия ловец –
ако матриархатът още е продължавал.
Мирис на загоряло…

 

Платон

Тя вече не спуска щорите,
а завеси отдавна няма.
За какво ли са – на четвъртия етаж,
на широкия булевард.
От години е гледала постоянно
мъжа, живеещ отсреща.
Когато беше млад /и тя също/,
когато пиеше бира
на балкона по гащи,
когато коремчето му се превръщаше
в корем, а челото му се изкачваше
все по-нагоре.
Когато до него се появи жена,
а после – дете.
После и двете изчезнаха.
Тази душна привечер
тя пак поглежда отсреща.
Биричката, шкембето.
Струйки пот се стичат по врата й,
хвърля фланелката и гърдите й
на ама изплуват в жегата.
И той за пръв път дочува
хрипливия женски глас:
„Хвърли си перушината,
хвърли си перушината,
чаталесто животно!”

 

Реконкиста

Конкистадори
завладяваха Европа.
От корабите на Колумб, Кортес, Писаро
нахлуваха в полета и градини
по-ценни и от злато
картофите, доматите, пиперът
и царевица, слънчоглед, фъстъци…
Сега,
застанала до кухненската маса,
аз ставам по-червена
от най-червенокожия команч:
„Solanum tuberosum, Zea mays,
Licopersicon esculentum-
простете ми,
простете ми и вие,
Capsium annuum,
Arachis, Heliantus-
за инките, ацтеките и маите,
за вирусите и барута, за стоманата,
за Монтесума и Кецалкоатъл…
Какво бих правила без вас,
как бих направила
и най-обикновената салата!”

 

Свещеният на дедите

Португалският език – моето отечество…
Фернандо Песоа

Съскат съгласни,
блъскат се гласните
ъглести.
Ж като жило,
Ч като чубрица,
Ъ като Ъглен.
Някъде в бездните –
ерове, сигли, падежи.
Някъде в ехото –
носовки под носа си
мърморят.
Членесто членестоного,
тромаво лазиш по гънките
мозъчни –
с трите си рода, числата,
-ът/-ят, -та, -то, -те.
В дебри глаголни –
бъдеще в минало,
нещо не свършва
в минало свършено.
Имало, нямало…
Още глаголиш,
още те има,
жива зазиждаш ме
в строфи и стихове.
Думи в опинци, думи с шпори,
думи наемници, думи с корени.
С хляб и сол
срещат латинците
буквите кирилски.
Камо грядеши?
В тебе съм, в мене си,
твоя синтаксис
срича сърцето.
Брат мой, враг мой,
малка родино!

 

Кафез

Циганинът обича жена си.
И гълъбите на покрива.
Купи ги скъпо и ги дресира
с любов.
Жена си – също.
Когато е на кеф,
хваща гълъб и го запраща
в небето.
Красиво кръжат преметачите,
с лупинги се издигат.
Когато му е криво,
хока и тупа циганката.
Тя излита към майка си,
после се връща обратно.
Гълъбите – също.

 

Свобода

… за ябълки 1 ½ гроша
/ от най-голямата сметка на Васил И.Кунчев /

Айвания – златноалена,
сладка, хрупкава, лъскава.
Зимна ябълка в антерията
на Апостола, спрял край Къкрина.
Да разкваси устата си,
като тръгне пак по пъртината,
през пустинята на България,
дето още се раждат лъвове.
А във грозната нощ на Къкрина
търкули се тя в преспите
и чаушите на пусия
я затъпкаха със ботуши.
И юнакът със златна ябълка,
и ламята триглава с фесове
са останали страшна приказка,
появяват се във безсъници.
Но когато напъпи пролет
там, край ханчето, до стобора
разцъфтява самотна ябълка.
Снежна ябълка, с кръв поливана.

 

Йонийско завинаги

Счупихме статуите,
изгонихме ги от храмовете,
и все пак не са мъртви боговете.
К. Кавафис

Последно приключение,
дантелено крайбрежие,
флотилия острови.
Преоравам
морските течения.
Антена е мачтата,
обвива ме вой на сирени –
Пенелопа, Лаерт, Телемах.
А дебнат женски острови,
закотвят ме
пристани от бедра –
Цирцея, Навзикая, Калипсо.
Безкрайното завръщане.
Не се боя от ластригони,
от бурите на Посейдон.
Итака ме настига.
И Омир, слепият пастир,
ме връща в стадото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Венислава Близнашка – И накрая тръгнах по отклонението

 

денят, в който си тръгна,
изпрах тениската си
няколко пъти подред,
отмивайки прегръдките ти
с аромат на лавандула

 

карах към парка
където последно те видях
когато всички очертания
изчезнаха от пътя
после и знаците за ограничаване на скоростта
после и всички останали коли
и можех да карам така бързо
както винаги си ме молилa да карам

знаеше ли че сърцето на колибри
тупти над 1000 пъти в минута
но само веднъж в секунда
когато е студена нощта

това са моментите когато чувствам
как сърцето вътре в мен е вързано
здраво със спомените за теб
и призракът ти контролира
скоростта на кръвта ми
темпото на мислите ми
силата в пръстите ми

бих изгорил този парк
ако това означаваше
че пепелта ти ще се съживи
и изпълни с кръв
и ще мога да седна до теб
отново на тази пейка
в този перфектно опустошен свят

 

най-забавното в това
да преследваш бъдещето си е
че не знаеш какво ще откриеш
когато най-накрая го хванеш в ръцете си

 

реших никога повече
да не те назовавам по име
дори в мислите си
ще те събличам от твоята индентичност
присъствието ти в съзнанието ми
ще е нищо друго
освен безименна сянка

ще си силует
натрапчива фигура от миналото
сенките не могат да ме наранят така
както спомените
но те са ужасяващи
безлики
извратени чудовища

а чудовищата не ме плашат

мисля

 

ние сме пътници
които поемат по отделни пътища
и видях два главни пътя
които се пресичаха в гората
и тогава съжалих
че не можех да избера и двата
а трябваше само един от тях
всички вече бяха направили своя избор
а аз стоях още дълго време там
и накрая тръгнах по отклонението
по което още никой не беше тръгвал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Константин Преславски – Азбучна молитва

 

Аз се моля на Бога с това слово:
Боже на всички твари и Създателю на
всичко видимо и невидимо.
Господ Дух прати на живеещия
да вдъхне в сърцето ми словото, което
е за сполука на всички,
живеещи по Твоите заповеди.
Защото е светилник на живота
законът Твой и светлина на пътеките за
искащия евангелско слово
и просещия да приеме даровете Ти.
Лети сега и славянското племе.
Към кръщение се обърнаха всички, искащи
люди Твои да се наричат.
Милостта ти, Боже, просят много,
но мен сега дари с пространно слово
Отче, Сине и Пресвети Душе,
просещия помощ от тебе с
ръцете Свои въздавай винаги
сила да приема и мъдрост от Тебе.
Ти, защото, даваш на достойните сила
ипостас всеки изцеляваш – от
фараонска злоба ме избави,
херувимска мисъл и ум ми дай.
О, честна Пресвета Троице, тази
печал моя на радост обърни.
Целомъдрено да начена да опиша
чудесата твои предивни много.
Шестокрила сила като приема да
шествам по стъпките на двамата учители
името и делото им да последвам,
ясно да направя евангелското слово.
Хвала въздайте за троицата в божеството,
която възпява всяка възраст,
юност и старост с техния разум.
Езикът* нов въздава хвала на
Отеца, Сина и Светия Дух, на Когото
е чест и държава и слава
от всички твари и дихания
във всички векове навеки. Амин

 

* В оригиналния текст ѧзыкъ. В старобългарски думата означава и народ, и език (бел. пр.)

 

Превод от старобългарски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Николай Бойков – Минало незабравимо

 

– в търсене на истината –
на Палми Ранчев

 

Бях комсомолец
Член на ученическия комитет
Военно-патриотично възпитание
Вярвах в светлото бъдеще
и че живея в най-добрия строй
в новото време на новия човек
Веднъж ме извикаха на среща
от Окръжния комитет във Видин
Бях десети или единадесети клас
Беше странно че трябваше да потърся някой си
на пропуска на управлението на милицията
Отидохме зад Партийния дом
Помня стоим в прошарената сянка
хвърляна от дърветата
нещо ме меко притиска
докато мъжът ми говори (сега да го опиша така)
за важността от борбата с икономическата престъпност
ако съм знаел нещо да съм му го кажел
в името на благоденствието на социалистическата родина
Помня само
Мълча
в шарената люшкаща се сянка на клоните на дърветата
в обземащото ме чувство на смутност нередност смътна угнетителност
(сега ми се иска да кажа омерзителност)
Друго не помня
паметта услужливо е изтрила следите
(сигурно съм промълвил да
или кимнал в съгласие)
Беше лето 1985-а или 86-а

Никога повече не се срещнахме
Никому не разказах това
Побоях се да включа спомена в Книгата на живота (1)

 

1. 0.
Отговор с изх. № КИ-Ч-17-8918/06.04.2017 на Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежността на български граждани към държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия
До г-н Николай Павлов Бойков
Уважаеми господин Бойков,
В отговор на Ваше заявление ВХ. №КВ-17-3072/16.03.2017 с искане да бъде извършена
проверка по чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за достъп и разкриване на документи и за
обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия Ви уведомявам: Комисията за
разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на на български граждани към
държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия извърши
проверка и към настоящия момент НЕ ОТКРИ ДОКУМЕНТИ, установяващи Ваша
принадлежност към органите на държавна сигурност и разузнавателните служби на
Българската народна армия, съгласно разпоредбите на чл. 25 от горецитирания закон. В
комисията НЕ СА НАЛИЧНИ и документи, установяващи събиране на информация за Вас от
органите по чл. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.

Председател на КРДОПБГДСРСБНА:
Евтим Костадинов
(подпис не се чете, печат)

1.1.
След отговора на комисията за досиетата, създадох няколко хипотези. Споменът ми е
фалшив, отхвърлих я, чак пък толкова ясно да си спомням прошарената сянка на дърветата,
да не говорим, известен съм, че ми е бедна фантазията. В комисията са проверили през
пръсти. Малко вероятно. В настоящия момент няма документи, но някъде има все пак. Малко вероятно, като гледам изброените ведомства, към които се обръщат до получаването на цялата документация. Вербуващия ме не е оставил писмени следи в картотеките и личните дела. Малко вероятно. Той сигурно също е трябвало да изпълнява план и да показва резултати. Прочетох, че комисията не дава данни за лица под 18 години. Да съм бил в десети клас на 17 години? Или не е било работа на ДС, а на стопанския отдел на Народната полиция.

1.2.
Намерих кратката проза, която махнах от Книгата та живота, реших да не поправям нищо, дори полицията я оставих полиция:

Как не станах сътрудник на ДС
– и аз живях в социализма –

Беше в началните години на времето на гласността и перестройката. Тъкмо бях завършил средното си образование, бяха ме приели информатика в СУ и щях да ходя войник. Или пък бе в промеждутъка между Математическата гимназия и УПК по готварство. Не помня. Бяха ме повикали от районната полиция във Видин – сега там са общински служби – по някакъв предлог, за някаква справка. Не помня името на оперативния работник, сега си мисля, сякаш по комсомолска линия трябваше да се срещна с него. Не помня дори какво каза, може би се е позовал на борбата с икономическата престъпност, как ли я наричаха тогава?, и дали не съм знаел за хора, имащи връзки с чужденци и продаващи на черно. Не знаех. Да се обадя, ако се присетя. Може би кимнах с глава, може би казах да. Не му се обадих. Помня само смътното усещане за нередност и смутност в себе си в алеята зад партийния дом, сред процеждащите се през зелените корони на дърветата, топли, слънчеви, ласкави лъчи.

1.3.
Проверявам приемното време на членовете на комисията за досиетата, след това проверявам в интернет члена на комисията, който приема. Не го одобрявам, партиен кадър. Ще чакам графика за следващия месец.

1.4.
На 4-ти срещу 5-ти април 2017 съм сънувал сън: седя в инвалидна количка, бутана от Яница
Радева, обръщам глава към нея и се опитвам да ѝ разкажа разказания тук спомен, но не мога
и не мога да извадя глас от себе си.

1.5.
Говоря с техническия сътрудник на един от членовете на комисията по досиетата, на онзи, на който съм решил, че мога да имам доверие. Казвам кой съм. Обяснявам за какво става дума. Прочитам ѝ отговора на комисията. Докато го правя, имам усещането, че чувам потракване от пръсти по клавиатура на компютър. Всичките архиви на МВР били при тях. Ако имало документи, които са унищожени, то щяло да има документ за унищожението им. За евентуалната ми седемнадесетгодишност казва, че ако имало документи, щяло да стане ясно. Обещава да провери и обсъди въпроса с колеги и да ми върне обаждане. Обажда се и потвърждава, че нямало документи. Може и да съм се бил оказал безинтересен, как ли каза, не запомних, сега си съчинявам, за органите на ДС. Разбираме се, че няма нужда да се срещам със самия член на комисията. Да не си губим времето.

1.6.
Не намерих истината. Сигурна е само смъртта.

Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Фридрих Хьолдерлин – Кръгът на живота

 

Добрата вяра

Красив живот! Лежиш ти болен
и сърцето ми се умори от плач,
и вече страх у мене се заражда.
Все пак, не мога да повярвам,
че би умрял, докато обичаш.

 

Кръгът на живота

Духът ми се стремеше нависоко,
а пък любовта красиво го снишаваше,
със силна болка го прегъва.
Така дъгата на живота изминавам
и се завръщам, откъдето идех.

 

Превод от немски Димитър Зашев (1948-2018)

Бел. ред.: „Преведени с молив в принадлежалия му том с поезията на Хьолдерлин, който намерих миналата година в антикварната книжарница на Граф Игнатиев.“ (Владимир Градев)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Николай Фенерски – Да слушаш камионите на чистотата

 

96 е, а ние гледаме Ъндърграунд
в Търново преди Самоводската имаше кино
смея се, после плача, а после и двете
едновременно
толкова силно се хиля, че те хваща срам,
но после и ти почваш с мен да се смееш,
но не плачеш,
не знам защо не плачеш на неговите филми,
но така се смеем, че много години по-късно
си го спомняме и го разказваме
на децата си
а всички останали в залата ни зяпаха изумено,
тия какво се хилят като луди,
а ние се чудехме как така
са толкова тихи, защо не се смеят,
уж сме в една зала и филмът
е един и същ,
но може и да не е,
може и да не е,
може би нашият филм си е наш,
а техният техен
и ние сме главни герои,
а те са статисти

 

Омухобезопаси,
легни си, спи, сънувай,
минутите са тук една след друга,
влачат се, прескачат се,
будувай,
после яж, разхождай се, мисли,
после пак
омухобезопаси,
защото в главата ти се трупат те
и в очите също,
а сутрин е толкова болкоуспокояващо
да слушаш камионите на чистотата
как вдигат с ряс поредния контейнер
и поглъщат всички твои страхове
и опаковки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Катя Андреева – Нощта е кръгла

 

Нomo sapiens

Понякога се страхуваш,
че ще забравиш всичко,
което все още не си научил;
ще изгубиш представа
за несъвършената си памет
и тихите знаци
на твоя отслабнал живот
ще ти се сторят познати…

Изправен, в черупката си,
ще чакаш триста години,
за да си спомниш
как се мечтае свободно!

 

Катарзис

И ще премерят сили слабите,
а страховете си – безстрашните;
и вятърът, притихнал сякаш в клонката
на златна ябълка,
ще улови на пламъка ламята.
Морето ще изправи хоризонта си
и ще целуне смело
първата звезда,
самотно падаща…
Но как да видим сушата,
която вече ще е дъно на очите ни?!
Но как да оправдаем своите отсъствия?!
Кръжат лъжите ни над мачтите,
над същите отдавна мъртви кораби,
които са изгубили маяка си
и жребият на непохватен юнга
не ще ги призове да се разкаят…
О, слаби ще убият демон в себе си!
А силните ще го приемат със сърцето си…
Морета, извисени над вълните,
ще плачат вътре, най – дълбоко,
преди да станат дъждове от пясъци;
преди да се затворят
за спасение…
Ще ме познаеш ли?
Ще се познаем ли тогава?!…

 

Писмо до себе си

Обвивки от бонбони.
Филтри.
Много филтри.
Кафе и фасове.
Безкрайно степенувани съображения.

На дъното!
A пепелта не е от рози,
щом поривът вещае разрушения.

Изстинали за радостта очи.
Костюми. Роли.
Затворих ги!
Старателно поставих марките,
написах срещу името си – получател.

Качих се върху точката на мрака
и отпътувах без адрес…

 

Ти, който отчаяно криеш формата си
Ти, който се храниш с оправдания
Когато мракът е светлото
Твое подобие
Знаеш ли как се тъгува за радост?
Вместо крила, люспите те издадоха
Запалили вятъра
Тромави писъци…
Ти си последната моя измислица
Докато в клетка за птици
Отглеждаме ангели!

 

Светло…

Малък град.
После – друг, в който
пропуших по сесии.
Гледахме кино, на карти.
Танцувахме…
Тази първична утопия,
че сме млади завинаги!
Имах сили за чуждите битки,
имах дръзко море
и разплакани залези.
Имах влюбени сънища и безбрежна тъга.
Ей така – на шега
хванах нощния влак и осъмнах
на тридесет!
И осъмнах нищожна във Нещото,
ала с толкова смела душа да остана!
Знаех! Знаех, че имам до края живота си!
Само мой – неподстриган във ничия армия!
И оръжие бяха очите ми,
и скептичния преход на скулите.
Имах себе си – толкова истинска,
че ми трябваше доста кураж
да науча танца на маските!
Кукловодът ми беше жесток.
„Кукловодът – съдба“ не търпеше провали…
Ето , виждам!
Ето, имам!
Моя свят – светъл град,
който пак да мечтая!

 

Антипроза

Няма да остана ненаказан.
Люлката превърна моя свят,
твоя свят,
този НИЧИЙ свят
във сладко обещание!
Древни богове
са приковали сенките
на цялото човечество.
Няма ненаказани!
Скръб, любов и непокорство…
Всичките величия са
вече пръст.
Вечният гробар –
подпийнал и случаен –
ще разлива тленното ни вино;
търпеливо ще гребе земята…
Няма ненаказан –
спускайте въжетата!
Тази пръст е само оправдание.
Тази пръст е мозъкът на времето,
който ще отвори
други пътища.
Тази пръст, побрала
толкова тела и корени!
Няма да остане ненаказана!
Вярваш ли,
брегът чертае себе си,
в люлката – по детски непокварена –
като мост към Остров на блажените!

 

И стана тъмно,
неотменимо тъмно.

Нощта е кръгла и се поклаща
върху небцето на кит –
същият, когото Йона
превърна в убежище…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Владимир Сабоурин – Площадката

 

На Сирма и Йоана

 

Два калкана

Единия във вечна сянка
Другия огряван привечер

 

Преходна като опала
на вечер или утро ноемврийска
събота на детска площадка кенчето
рекламната брошура първите осветени прозорци
последните комари мирис на препикан от котки
мокър пясък катерушки изоставени структури
на непонятен ритуал на загинала цивилизация
деца с четири сенки под осветление
на подлез с руини

 

Когато изведнъж се включат лампите
на детската площадка виждаш многобройни
сенки на деца върху сивия асфалт на писалката
върху листа на бележника на структурите за игра върху
ударопоглъщащата настилка на листата върху изпадалите
листа на приземяващия се самолет върху проблясващата
карта на града на изтръгнатите от здрача клони голи
под лампите изпълнено с изстиващ живот царство
на сенките на ноемврийска вечер

 

Работник на детска площадка
сурово лицето не на родител разнежен
от хубавото извънработно време
чуждо тяло в ласкавото отглеждане на живота
строителен работник от малцинствата от провинцията
превеждащ пари за невидим далечен живот
от софия кучката кръшкащ от работа излегнат
на пейката под ноемврийското слънце
на големия град на припек на детска площадка
в буржоазен квартал оплешивяващото му теме
обляно в светлина

 

Старият книговезец

От времето когато писането беше
хартия молив пишеща машина мастилена лента
индиго лепило шиене ти стоиш зад ръчната преса
чието кормило розата на ветровете отделяща виното
от джибрите те брани от пневматиката вакуума шемета
на виртуалното времето за подвързване на книга
все още се измерва в седмици.

 

Вечерна площадка

Завираш се направо в подгизналия от сняг
пясъчник с цвят на пепел под кръстосаната
светлина на лампите за упокой на яростта на всички
лета въоръжена с ничия формичка на морска звезда
с ничие гребло едва различима на сенчеста пейка
свита сянката на сакатия пазач
чакащ да затвори

 

Заснежена площадка

Жълт залез над жълт сняг
на предпразнично пазаруване
за коледа малко след великден вмръзнал
като грешник в леда на най-страшните предатели
на социалния договор на физиката на тъгата на потреблението
със скорбутния вкус на изобилието в устата те чувам
да провъзгласяваш пицата със сто процента моцарела жива
като риба стрелнала се под леда питаш от белия квадрат
на пясъчника можем ли да платим с карта

 

Площадка с топящ се сняг

Дали жумим или се хилим
не е ясно остатъците сняг забравена
в хладилника храна дантели плесен оголването
на надежди кучешки лайна кошмари на тоталната
прозрачност пролетния въздух през декември сврака
минава в бръснещ полет пазеща отчетливата
граница на бялото и черното инсталиране
на камери в мъртвилото на ваканцията
формичка морска звезда изостанала
от смелостта на лятото.

 

Площадка на два режима, тоалетна на два режима

По хоризонтала границата преминава
между ударопоглъщащи каучукови плочи
и буренясал пясък дето избуява мастодонтна
въртележка като отстоянието по вертикала
между горното и долното казанче между пикаенето
прав и седнал момичешки не те касае свързвайки еоните
на социализма и капитализма от бебешка седалка
на тоалетната чиния питаш що е горното казанче
тази вертикална граница прекрачена от погледа
на пишкащо момиченце

 

Предколедна площадка

Гледаме през решетките
на едновремешното футболно игрище
свежите графити по новите рекламни пейки
не сме асоциални квартални анонимни алкохолици
кръшкащи от работа работници от близкия строеж
навъртащи се педофили надрасли възрастовите
ограничения лица гледаме отвън мир и мъгла
сакатия пазач посреща младенеца.

 

Рождественска площадка

Молиш за мола насила
с лъжи с разсейване стигаме
до площадката черни голи
клони окъпани в синьо играейки
упражняваш насилие прибоя
на града се отдалечава отговорност
за поемане речи за произнасяне
шум на реактивна пяна неуспешна
социализация времето е провал
край на плача люлката в почти съвършен
покой мигновено спасение мир
на всички пазаруващи

 

Площадка след Коледа

Празниците са опразнили софия
кучката заприличала на девойка царица
с хубави плитки от чернобяла снимка прозирните
булеварди водим всекидневната битка на детството ти
между мола и площадката по-трудна за достигане от итака
хитроумие лъжи насилие приковаване цялата цивилизация
в периметъра между пътен възел мол детска площадка
триумфа на свободата е хитруване в циклопската пещера
на трафика на стоките вкопчени във веригите
на люлката устояваме на песента на прибоя
между възела и мола

 

Площадка на затворен комплекс

Чисто ново рушащо се строителство
изпрал парите на вечните блажени нов остров
на блажените на вечното утре до изчерпване
на количествата играеш в изпреварващо обживяването
запустение в сякаш току що стоварен пясък напукан
ставащ на стъклен прах дисплей отразено в детско око
междублоково пространство голямата матрьошка
на парцел вътрешна ентропия с неясно предназначение
нещо средно между затворена буренясала райска
градина и светая светих в саркофаг
от гофрирана ламарина

 

Площадка в мола

Празниците са напълнили храма
кварталната площадка мокра и празна
пълното е празно празното е пълно тъгата
на стоките радостта на консуматорите
жените икони боготворени от всичко наоколо
мъжкарите смели решителни картодържатели
най-тъжния тук е най-близо до радостта на притежанието
играй тази игра това са правилата й радостта е преход
от по-малко към по-голямо съвършенство това е
етиката играта неусетно минава в пазаруване
пазаруването неусетно преминава в игра.

 

Предновогодишна площадка

Миналогодишни паразити на парцали
по решетките самотни ектения последно
изтупване от невидими празни ехтящи
балкони червено гребло зелена морска
звезда в пясъчната киша зимно черно
море след успешен опит за неуспешно
самоубийство гостоприемен понта на поетите
лишени от наследство с майка робиня
на боговете равна ми се струваш
играеща в пясъчника

 

Следновогодишна площадка

Все същите кооперации
с кръпки индивидуална изолация
рефлуксен мирис на зеле взрени в небесата
сателитни чинии остъклени в цветовете на дъгата
балкони остатъчна дървена дограма с помътнял поглед
ледени капандури под наем
слънчево е играеш

 

Когато те слагам да легнеш
ти си порцеланова кукла от преди
триумфа на пластмасата
френска сюита на бах
изпълнена от последния пуританин

ти си съкровище от черни коси
върху син сняг аз скъперника
страхуващ се да го докосне
целувката за лека нощ е
чудовищно разхищение.

 

За първи път играем на футбол
на детската площадка колективна игра
срещу егоизма на писането толкова много
пропуснати игри толкова време пропуснато
бащинство заради писането писането
трябва да стане колективен спорт

 

Старият книговезец

Без работно време на витрината
Закрита с посивели щори ставаш
От дъното на работилницата да посрещнеш
Закъснелия със седмици клиент подвързани
Книгите не бързат просмукват се
С мириса на евтини цигари
Знаеш работата си.

 

Office Jesus

Трезва светлина
през вертикалните щори
чисто като в частна болница
топло като в хале на печатница
с работещи на пълна мощност суперпринтери
строени класьори нетърпящи неподредени
бумаги тихо като в храм икона следи
за коректността на транзакциите

 

Кланица в покрайнините

вихрушка гарги черни
парцали сняг завихрени
над кланицата в бяло
зелено червено

 

Толкова е тихо, че се чува
как пикаят съседите преди да се чуе
пускането на водата

Толкова е тихо, че се различава ясно
синьото сияние на приближаващите червения тътен
на отдалечаващите се първи трамваи

Толкова е тихо, че отеква
разчесването на алергичната екзема
от млечни продукти

Толкова е тихо
че се долавя меденосладкото
ухание на съня ти.

 

Площадка на всички режими

Вляво лимонови резенки в мрачна кутия
На панелка отзад тъмното предупреждение
На неотчуждена навремето къща миража на строящ се
Комплекс от затворен тип хвърлящ неонова сянка вдясно
От площадката по средата дъб обкръжен от цъфнала вече
Ударопоглъщаща настилка окичен с изсъхнали листа пуканки
На сурвачка езическа благословия в мрака сакатия пазач
Подранил да затвори

 

Площадка от птичи поглед

Виждам ни от сивотата
на януарска вечер ниско над фотоволтаиците
на затворен комплекс самотни осветени прозорци
в коридора за кацане алуминиев блясък
оттук не съм по-голям от теб времето
е мъж жената вечност

 

Свобода

два калкана
долу разкалян паркинг
горе небесното нищо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Христина Василева – Кучето на Гоя

 

Хиподрум

Пет расови коня – всеки в своя коридор –
иновативни субпродукти на биотехнологията
Пет базови индустриални сектора –
отлично синхронизирани с европейското законодателство
динамично хармонизиращи системите си за управление
Пет мениджъра
седят на пет платинени кресла
Пет совалки, готови да излетят
Два сиви костюма, два черни и един тъмносин
В краткосрочен план –
настояват за незабавно и цялостно
оползотворяване на стратегическия ресурс и
прилагане на най-добрите технологии в региона,
както и за привличане на млади тясно-специализирани висшисти в секторите
В дългосрочна перспектива –
целта им е да увеличават капацитета,
казват че 15 години са прекалено дълъг процес
В общ план –
виждат огромен потенциал в непосредственото бъдеще на устойчиво развитие
Статистиката показва, че пътят им към успеха се състои в това
да си поставят начална и крайна точка
безкрайността не разширява хоризонта им

И все пак това са пет расови коня –
идеално синхронизирани помежду си и с целите си,
дресирани да галопират всеки в коридора си,
да прескачат препятствията в пистата си –
с хъс и до последен дъх

 

Созопол блуз

1.
Имах едно екзотично растение,
Много исках да го съхраня –
Поливах го, търсих му мястото –
Слънцето, сянката, даже компания сред другите цветя,
Уви, постепенно изчезна му блясъка, падна му свежестта,
Безвъзвратно колоритът протри се,
Изгуби си яркостта,
розовата му корона опуши се, листата му
сгушиха се и то бавно залиня

Созопол, потъваш.
Златната ти егейска корона
вече не свети, отражение слабо е станала,
клоните бръчкат се, стеблото ти чупи се,
корените кухи са – ветрове вият там, чуват се,
Жилите ти, жизнените ти сокове –
отвъд скалите, дъждовете, пясъка, морето, най-после –
напуснаха те, оставиха те самичък,
Не защото е зима,
Зимата е силна за много крайбрежия,
много градове край морета величаят я, и тя тях величае
И лято да беше, мястото е
напуснато от певците си, оголено е като след поражение, а битка,
бой тука не е имало,
по-скоро – набези, малки злодеяния – незабележими и незабелязвани,
мирно заобикаляне на правилниците,
малки вратички в законите,
мирно съучастие на администрациите,
малки пликове под масите,
мирни момчета с бухалки във фургоните –
Все мирни и малки средства на затъването,
Малки, мирни и славни начини на бавното потапяне

Созопол, потъваш по-бързо от Венеция!
Какво от това че върху скала са ни къщите и
хилядолетен – градежът ни,
през уютния ни залив не са минали опустошителните Рита, Чарли, Ирен, Ике,
но вилнели са други по-зли урагани и бури,
които прогониха Нике,
нищо, че на площада ни все още блести победната тръба в
гордо вдигнатата ръка на бронзовата Виктория на дивния флорентинец
Защо не разбрахме как и кога си е тръгнала стопанката на дома ни,
Защо я пуснахме сама да си иде, без придружител,
Какво от това, че е смело момиче, но е с превръзка на очите и
носи скъпа везна в ръка – не е безопасно жена да странства сама.
И то каква жена! (Една от тях!)
После,
вратите ни останаха затворени и
не посрещнахме (може и без палмови клонки) странника на магарето –
Голям страх – да не би чуждоземецът да ни наруши спокойствието и
мирното ни съществуване
И то какъв чужденец! (Един!)
А добруването ни отдавна го е нямало, но
ние не обичаме да се обръщаме назад и поглед да отправяме напред,
затова и не сме разбрали за това лишение и загуба
И спокойствието не е ли по-мимолетно от свежестта на цветето?
Какво от това че всяка Цветница кичим църквите и
домовете си с върбови клонки, кръстим се,
ние пак пеем
αγαπάω,
агапо,
полюшваме се в транс от ритъма на зурните, опияняваме се.

Созопол, потъваш по-бързо
Давиш се

2.
Созопол, Созополис,
ти отдавна полис не си,
нито си бург, нито си форт, нито си горд,
и крепост не си,
и Dorf не си като Düsseldorf (който вече е град),
и Djorf от Магреба не си ..
А ти, Созопол, даже село не си –
Пенсионерски клуб имаш ли?
Новогодишно веселие на площада?
Всъщност къде е площадът ти? Агората, хората, Аполония?
Станал си призрак? Защо? На какво?
На пост-социализма? На възрожденската перестройка?
На псевдо-реконструктивизма?
На ХоРеКа бизнеса?
Или станал си призрак на семплата красота? – онази от софийските билбордове –
универсална симетрия на морската плиткост, на плажния изгрев, на влажния залез ..
Бъди просто село, Созопол,
село понавъсено, малко зло,
поопушено с дим на цигари, леко вонящо
зловонно
тук-там кърпежи, по-малко имитации,
кери, куроси, кирици до насита
множество параклиси
и без жива душа…
Криво, зъбато колело, навито на бутафорните си стени
голямо скрито зимно плашило за малките летни русначета с дойките им –
и за татковците им, акостиращи с яхтите си със златни тоалетни чинии
в марината на Марина ризорт – там слънце море и луна греят за тях,
и ти също, грееш за тях – обслужваш ги с
летящи чинии, хвърчащи риби и хвърляш цветя,
леглата постилаш им,
вместо да сипеш прах, пясък да сипеш, с пепел да се посипеш…
Тогава, Созопол, Венеция стани
и най-сетне умри!

 

Кучето на Гоя в странно издължената картина в Прадо –
сякаш детайл изрязан от платно голямо невъобразимо страшно –
с подадено ухо над линията на пресрещането на небето и земята,
в опит да излезе от рова, да се измъкне,
но тялото му е надолу, тежи, влече към дъното му –
някои са виждали какво е там отзад
и как мирише и пропива влагата на чернозема в кожата ти,
как ветровете вият и зъбите тракат и
пушат телесата, близнати от пламъци
фатално близко разгорени,
или дерат, пробиват, режат, изтръгват нокти викове…
А от повърхността гледа това око на кучето –
спокойно, смело, лъчезарно,
сякаш усмихнато око,
уверено, че здраво стъпил на земята
от опората в твърдта ще полетиш
на гълъбицата с крилата, устремено,
ще изхвърчиш –
без мига на разколебаването и
без да гледаш на пропастта отзад страхливо,
решитело ще литнеш с размаха su ali d’aquila и
после ще последваш реенето му,
упоението на струята на носоглътката,
главозамайването,
чието виене на свят ще бъде целене в черепа нагоре,
високо зад хребетите в края на носа отвътре…
Око, опияняващо се от високото,
от лъчезара, от прозрачното на въздуха, от свободата, най-накрая!
Око, което не изпитва, не упорства, не изисква,
не търси своето,
Око на кучето –
там на предела между две земи

19.11.17

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018