Неолит
И всички тези глинени съдове,
сякаш изпечени вчера,
с рисунки и форми.
И праисторическата Венера –
без черти на лицето,
но с изразителна женственост.
Плодовит, объл съсъд.
Нейната ръка ли
е бъркала в тях гозби –
ако лъжицата вече е съществувала.
И е налагала с нея мързеливия ловец –
ако матриархатът още е продължавал.
Мирис на загоряло…
Платон
Тя вече не спуска щорите,
а завеси отдавна няма.
За какво ли са – на четвъртия етаж,
на широкия булевард.
От години е гледала постоянно
мъжа, живеещ отсреща.
Когато беше млад /и тя също/,
когато пиеше бира
на балкона по гащи,
когато коремчето му се превръщаше
в корем, а челото му се изкачваше
все по-нагоре.
Когато до него се появи жена,
а после – дете.
После и двете изчезнаха.
Тази душна привечер
тя пак поглежда отсреща.
Биричката, шкембето.
Струйки пот се стичат по врата й,
хвърля фланелката и гърдите й
на ама изплуват в жегата.
И той за пръв път дочува
хрипливия женски глас:
„Хвърли си перушината,
хвърли си перушината,
чаталесто животно!”
Реконкиста
Конкистадори
завладяваха Европа.
От корабите на Колумб, Кортес, Писаро
нахлуваха в полета и градини
по-ценни и от злато
картофите, доматите, пиперът
и царевица, слънчоглед, фъстъци…
Сега,
застанала до кухненската маса,
аз ставам по-червена
от най-червенокожия команч:
„Solanum tuberosum, Zea mays,
Licopersicon esculentum-
простете ми,
простете ми и вие,
Capsium annuum,
Arachis, Heliantus-
за инките, ацтеките и маите,
за вирусите и барута, за стоманата,
за Монтесума и Кецалкоатъл…
Какво бих правила без вас,
как бих направила
и най-обикновената салата!”
Свещеният на дедите
Португалският език – моето отечество…
Фернандо Песоа
Съскат съгласни,
блъскат се гласните
ъглести.
Ж като жило,
Ч като чубрица,
Ъ като Ъглен.
Някъде в бездните –
ерове, сигли, падежи.
Някъде в ехото –
носовки под носа си
мърморят.
Членесто членестоного,
тромаво лазиш по гънките
мозъчни –
с трите си рода, числата,
-ът/-ят, -та, -то, -те.
В дебри глаголни –
бъдеще в минало,
нещо не свършва
в минало свършено.
Имало, нямало…
Още глаголиш,
още те има,
жива зазиждаш ме
в строфи и стихове.
Думи в опинци, думи с шпори,
думи наемници, думи с корени.
С хляб и сол
срещат латинците
буквите кирилски.
Камо грядеши?
В тебе съм, в мене си,
твоя синтаксис
срича сърцето.
Брат мой, враг мой,
малка родино!
Кафез
Циганинът обича жена си.
И гълъбите на покрива.
Купи ги скъпо и ги дресира
с любов.
Жена си – също.
Когато е на кеф,
хваща гълъб и го запраща
в небето.
Красиво кръжат преметачите,
с лупинги се издигат.
Когато му е криво,
хока и тупа циганката.
Тя излита към майка си,
после се връща обратно.
Гълъбите – също.
Свобода
… за ябълки 1 ½ гроша
/ от най-голямата сметка на Васил И.Кунчев /
Айвания – златноалена,
сладка, хрупкава, лъскава.
Зимна ябълка в антерията
на Апостола, спрял край Къкрина.
Да разкваси устата си,
като тръгне пак по пъртината,
през пустинята на България,
дето още се раждат лъвове.
А във грозната нощ на Къкрина
търкули се тя в преспите
и чаушите на пусия
я затъпкаха със ботуши.
И юнакът със златна ябълка,
и ламята триглава с фесове
са останали страшна приказка,
появяват се във безсъници.
Но когато напъпи пролет
там, край ханчето, до стобора
разцъфтява самотна ябълка.
Снежна ябълка, с кръв поливана.
Йонийско завинаги
Счупихме статуите,
изгонихме ги от храмовете,
и все пак не са мъртви боговете.
К. Кавафис
Последно приключение,
дантелено крайбрежие,
флотилия острови.
Преоравам
морските течения.
Антена е мачтата,
обвива ме вой на сирени –
Пенелопа, Лаерт, Телемах.
А дебнат женски острови,
закотвят ме
пристани от бедра –
Цирцея, Навзикая, Калипсо.
Безкрайното завръщане.
Не се боя от ластригони,
от бурите на Посейдон.
Итака ме настига.
И Омир, слепият пастир,
ме връща в стадото.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018