На края на Земята (не съм сигурен – отляво или отдясно) стърчи един огромен трамплин. Казват, че бил мост към царството на мъртвите или че древен философ забравил лоста си след отчаяни опити да повдигне планетата. Същият този лост е мой дом от незапомнени времена. Вярно, малко самотен, но все пак дом- със сандъчета с цветя, малко соленоводно езерце (което сам си издълбах) и колибка по мой вкус. Когато седна на самия му край, мога да видя пътеките на слънчевите зайчета, по които се щурат мъниците и никое никога не се отклонява. Реша ли, че ми става твърде горещо от милата гледка – тръгвам обратно и потапям ръцете си перпендикулярно в океана или му се любувам като на подвижен фототапет. Идилията ми се нарушава единствено от летните бури и все се моля облаците да са ниско, за да не се налага да ги избутвам отново и отново след къщата си, която при силен дъжд вечно губи комина си в дълбините. Вероятно рибите в тази част плуват около малка керемидена Атлантида. Мисля си за тях доста често.
Чувал съм, че хората си пожелават нещо, когато видят падаща звезда, а аз си пожелавам, когато видя летяща риба – да имам приятел. Някой който да сподели дните ми на ръба на вълшебството. Не знам дали аз крепя Земята или тя мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя- не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми- „Полети, полети!“. И най-накрая, когато се убедих, че никой не ще дойде да пием чай или няколко топли думи – скочих с все сила в края на лоста един, два, три пъти- докато не се откърши. Трябваше да е самоубийство, а всъщност цялата планета се спихна като балон и милиарди въздишки отлетяха в космоса заедно с нея.
Сега на съвестта ми тежи цял един свят и въпреки това стъпвам така леко по повърхността. Бих искал да скоча, но представяйки си едно безкрайно падане- просто прегръщам с ръцете си ръба и дишам тежко, дишам, дишам, дишам, дишам… Чувал съм да казват, че това е най-важното…
Сутрин
Ларви надигат клепачите –
инак нямаше изобщо да се будя.
Чакат някоя сълза да ги напие,
да я оберат като дюля от миглите,
без да стига изобщо за зимнина,
но достатъчна да наддават
без намерение да стават пеперуди.
Пийте, пийте и дръжте очите отворени,
стражи малки, пазете дупките на затвора ми.
Малко повече смисъл
намирам в кочана
когато е изхвърлен в градината,
бетонът не може да превърне
отпадъка в нещо красиво,
Земята е сто пъти орана,
сто пъти я сковава зимата,
сто пъти чака лятото да се завърне,
от сто години чака мен – да ме приспива…
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018