Люба Захова – Гневът на плебеите

 

По Бердяев

На границата
между двата свята
човешката история повтарям.
Със властник земен,
демонично извратен тиранин,
насилник, от безсилие.
В краката му
лежат съблазните.
Отровени са философите,
ненужни са
творците и пророците.
Седемдесет и седем, по седем
правдата разпната. Богът!
Робът обречен да мрази,
лесно е робството.
Тежка, короната на свободата.
Бягството невъзможно.
Свободните влачат веригите.
Извън времето търсят истина.
Себе си побеждават.
И от любов възкръсват!

 

Декаданас

Време
на извратени рапорти,
на крясъци и консумация.
На съборени истини
пред златни телци.
Време
на растящия монумент
на лъжата.
Време на търсене,
време за изход
от поражения.
ВРЕМЕТО, КОЕТО МЕ ПРЕВРЪЩА В СТЪЛБ,
КОГАТО ТЪРСЯ ОПОРАТА.
На натрапващо чувство,
че съм заела мястото
на един мръсник,
а на лумпена, /пардон/,
съм смутила дрямката.
Времето, когато
пред Олтара сатаната говори,
а Бог мълчи!
Когато за Истината /все тъй/
на Голгота пращат…
Времето,
господин Прокурор,
когато на властта
са й толкова мръсни
ноктите,
а виновниците –
поканени в Рая!
Идилично време
с пълзящи към върховете
плужеци
и немеещи гладни
пред ВАКХАНАЛИЯ!

Време
на самоубийствено шоу на маргинали…

9.03.2006

 

Модифицирано

Дайте хляб на плебеите
Дайте пръст на червеите
Безмозъчни едноклетъчни
Множете.
Крепете проядените (от червеи)
Престоли
И целувайте!
Ласкайте и лъскайте
Генно модифицирани
Управленци
С глави тиквени

Жалки плебеи дайте
О дайте п(л)ът на кучките
Пресушили земната гръд
Самки нароили безплодие

Във войнишки редици
Плагиатори
Обречени в пози
Овце клонирани
Белязани с камшици
Политици
С кастрирани мозъци
Задръстеняци
Облечени в страх
Мъже с гърди пуешки
Поети опазил Бог
Осакатени души
Чакат присъди

Гневът на плебеите

 

Диляна Първанова, Mountine Live

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Многократна употреба

 

„Това, което го изненадало най-силно, било, че речникът им бил ограничен, не надхвърлял няколко десетки думи, и етнологът се запитал дали те, подобно на далечните си съседи папуасите, не са обеднявали съзнателно езика си, премахвайки по една дума всеки път, когато умирал някой от селото.“

Из „Животът. Начин на употреба“ на Жорж Перек

Свързване
За миг откраднатата топлина от думи,
тръгнали да пътешестват между нас,
струва скрежните дихания на безутешност
и приключение,
в което счупихме очите си
от опити да се погледнем.
А ръцете ни висяха и небрежно
съсичаха наземния ни въздух
на порции, идеално скулптурирани
за дишане до вечност.
Какво да правим с тези мъртви думи,
изказващи единствения ни живот?
Ще ги мълчим, безспирно ще ги губим,
ще ги заравяме за следващия род?
Ти си остър хребет,
аз съм обледено било.
Успоредните вериги
никога не се пресичат.
Те споделят общо ехо
от умрели думи.
И това е толкоз мило…

 

Песен

Помниш ли струните на погледите –
онази цигулка, огъната в лък?
Разпъвахме я като млад янтар помежду си,
аз бях скреж по иглите, ти беше вълк.

Вярваше ли в критериите на дните ни –
онези експерти по човешки интериор?
Убивахме се в разпятията на нощта,
аз бях кръв по иглите, ти – неземен метеор.

Дишаш ли гъстия въздух на наште еони –
черните дупки на цялото време?
Обещавахме себе си в обща безкрайност,
аз бях прах от иглите, ти бе семе.

 

Импресия за разговор

Неуморно вретено е твоят глас –
преде и усуква тишината ми,
завлича шепотите във кресчендо,
отдръпва се студено до колапс,
оформя глухотата ми в роден език,
извива гайтаните на подарените ни ризи,
тъче пъстри гоблени по коридорите на времето,
през които преминаваме със вик.

 

Многократна употреба

Да стана врана, литнала в небето,
е нужно само името и поглед.
Перата ми узнават що е черно
и кухите ми кости се разтягат,
изглаждат лабиринтите от въздух
и ето – прави, дъхави пътеки,
поели хлад от висша стратосфера,
и там словата ми – бездънен възглас,
намират явността си безпределна.

Да бъда твар, пълзяща под земята,
е нужно само името и поглед.
Загребвам с устни пръхкавите люспи
на хиляди изсъхнали морета,
вода-субстрат ме каля и отмива
назад към минали животи – бойните полета,
където всичко знак оставя, не умира.
Загъвам го във част от мойта истина
и заедно в реликт се трансформираме.

Да бъда тук, сега и себе си
са нужни само думи и рефлексия.
Откривам вечността във контроверсии,
рисувам се в пространствени чертежи,
разбивам пълни силози от еднократни думи,
спасявам ги от ужаса от повторение,
разхвърлям ги в сеитба от значения.

 

Диляна Първанова, Не-виртуална природа, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Свободен избор

 

Без

Пленителна жена.
Кого плени нощта
на твоите безсъници?
Дали в мрежа на страстта
са двама или тя сама
се мята като риба на сухо
Като риба във въздуха,
без пяната и
без плътността на водата.
Без

Бездна
Бездетна
Убийца на децата си

Те бяха
Вдовици

Те държаха синовете покосени
От нож и от треска
От враг и от болест

Съвременна и модерна е тя
Убийцата на децата си
В зеницата блести нейният образ
И в обръчи се разстила вселенски
Разпад

Някъде са те
Никои
Ничии
Последният писък на модата
Пуска кръв от тъпанчетата
На онова което не може
да бъде вербализирано
Отказвам се
Тяхната кръв е на вас

Безгласни

1.2019

 

Чия

Отчаянието е
като белите коси
на моите тридесет и пет
прикрити в силуета
Близкият план
предателски разкрива
детайли от реалността
Поглеждах отдалече любовта
тя бе приказна
аз бях
и с всяка крачка към нея
съсипаната душа
почупената душа
разкъсваше идеала ми
като вълк сърна.
Кървави рани по мен
Кървави следи след мен
и питам риторично
очите питат
лицето в огледалото
Чия е кръвта

13.2.2019

 

Свободен избор

Събуждам се от студ
Душата се сковала
Незнайно как, уж вреше и кипеше
Нощта виновна е, крадлива, разкриваща сърцето
Горчилка на небцето ми
Усещам ятаганите, усещам ураганът
Надвиснали над мен
В просъницата разпознавам
Убийците ламтящи свободата ми
Зад касата стоманена, зад сянката на ъгъла
Протягат се, за да отнемат моето
да опорочат вярата
майчинската ми същност
душата светла и крилата
да сложат в манипулация на имиджа
Изправих се с изгрева в зениците
Лъжци, не ще отнемете от мене нищо
И няма нищо да ви дам, дори смъртта си
Дори да не харесвате стиха ми издялан с вяра и решителност,
Корав диамант на старите възгледи
Неук и древен като дракон
Не ще ви дам ръце, не се предавам, бесове.
Смъртта си аз избрах сама
И в нея няма аз на вас
Да принадлежа

15.1.2019

 

Ваня Вълкова, Woman Dragon

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Гергана Валериева – Влаковете отпътуват само през септември

 

Лято

Топлината на лятото
разтапя света.
Дългоочакван миг
в искрящата светлина
на пладнето.
Безкрайната синева на небето
се набраздява леко
от лодката на слънцето.
За какво ли мисли капитанът?

 

Сънища

Палмовият покрив
на сънищата ми
не издържа.
Дъждът проникна вътре
и върна времето назад.

Видях те да идваш
за последната ни среща.
Видях те да замръкваш
под покрива на едно минало,
в което не си съществувал.
Видях те да отсъстваш
в смесицата от светове
на моите подгизнали сънища.

Тази нощ няма да вали.
Дано не си се удавил.

 

Късче минало

Една дълго чакана нощ
разплете тъмнината си,
за да остави само твоя здрачен глас
да се носи из мрака на света,
в който бяхме само двамата.

Моето котешко аз
се беше свило на кълбо
и трепереше от щастие,
омагьосано от вярата
в некоронованото си божество.

 

Октомври

Октомври се изцежда на капки
в тихите си, безтегловни води.
Оставаха пет дни
и знаех, че няма да дочакам Сътворението.
Жълтият плод на познанието натежа
и падна.
Събори Рая.
И дочаках Сътворението
на земното начало.
Времето се върти в кръг,
но не чак толкова.
И Битието започва с Потопа.

Октомври наднича в стаята.
Всичко е истина.
И събуждането от кошмарите
носи само вестта,
че те са действителност.
Отекват думи, звуци и ноти
в празното пространство на срядата.
Един безроден ден,
в който водата няма измерения,
равна е като Лета
и води към неБитието.

Октомври има зелени очи.
Дори и езическото ми божество
говори за умиране,
без да знае,
че ми го причинява.
Дали ще си отиде,
гонено от нови религии,
или ще остане,
погребано под древно капище,
вече няма значение.
Дъждът затъпява духа
като дълго повтаряна молитва.

Октомври мени цветовете си под пръстите Ти.
Става бял, после черен,
сетне се размива до сиво.
Избледнява и се разтича
като спрялото своя ход време.

Влаковете отпътуват само през септември,
а аз не плача вече.
И октомври мина.

Спокойна съм.

 

Диляна Първанова, Гледна точка, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – За времето в което човекът е загасил цигарата си

 

***

И ръцете ни ще побелеят
Ще се съсухрят
Ще изстинат
Но не ще се пуснат никога,
Любов.

 

***

Иска ми се да се върна към преди, иска ми се косите ми да се върнат обратно в корените, ноктите да се врежат обратно в кожата, очните ябълки да потънат отново в черепа… Иска ми се първата ни целувка да се върне отново в гърлото ти и да те задави… Иска ми се мастилото да изтече от страниците като кръв от отворена рана. Но песента вече почти свършва, този път за последно. Нямам време да натисна repeat.

 

***

Има една малка игличка в сърцето си.
Толкова малка, че почти не се усеща.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух, почва да боде.
Така, че сковава ръцете и краката й.
Затова не се движи много, затова не диша много
Затова не съществува, много много..
Има едно малко момиче в града ти
Толкова малко, че почти не се забелязва.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух,
разтриса всички улици.
И събаря до основи всички сгради.

 

***

Няма нищо трагично, разбира се
Просто двама човека са си тръгнали
Един от друг
Някой ги е наблюдавал от прозореца си
Сигурно
Докато е пушел цигарата си
Сигурно
Как стоят, допрели чела
Как не помръдват
Как дъхът им се вие на облак
Изглежда като общ ореол под уличната лампа
За времето в което човекът е загасил цигарата си
Двамата долу са се обърнали кръгом
И броят крачките си един от друг
Като преди разстрел
Като преди дуел до смърт.

 

Ваня Вълкова, Angel 1

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Росица Бакалова – Непоправимата

 

Изтляха всички истини
изплакани във блусове
Остана ми онази –
непоправимата.
Толкова много и
дълбоко е пусто,
че не търся даже
причината.

Но… Възкръсвам по малко
и споря със белег,
оставен да скита по
нечие рамо
Измивам вината
със тласък последен,
и вече е страшно –
дълбоко съм в тебе.
Сега съм последна,
сега си последен…
Не свършва, а почва –
прилича на обич…
боли ни до кости
като есен напролет.

 

Ваня Вълкова, Women 01 Sound

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Рашко Марков – Стоя до един счупен прозорец

 

стрелбище

тя беше едновременно
легло маса пейка
но я виждах бегло
миналите казваха че прави се на блейка
че срещу теб стои и говори
чопли семки
ще ти направи пуканки
после ще си разхождаш пръста
по пътя с луничките
огрели й кръста
тя беше и стол
или това което е отдолу
подът
лежеше в нейното присъствие
като небосводът
сред всички
черни и бели бенки
очоплени от семки и циганки
(така наричаме неопуканите царевици)
не можеше да бъде всяка стотинка
единствена е само любимка
но тя беше и ограничителна лента
волейболно игрище
снимачната площадка спасила ме
от моето стрелбище

 

езерно докоснати

тръгвали сме заедно
на нощта по улиците,
звезди проблясващи на тъмно
по близост светла на разделите,
но необяснимо чака ни езеро
докосват ни се пръстите,
преди искаше да вървим
единствено хванати под ръка,
но мястото на моята е за твоята мъка,
студено е във нейните владения,
но там и само тогава усеща се
значението със знание,
обтегнат ще е лъка
на ясното съзнание,
но без случващ се живот
не гледай по очите които се нося,
само за да видиш подводния път
под повърхност топла аз вися,
викат тихите движения
те са стъпки с усмихнати вцепенения,
с думи като накъсани парцали
действията ми недовършени разпали.

 

потъвай с мен

аз пиша с червено мастило
върху изпъкналите ти ключици,
те задържат сълзи от неотпило
чувство
в оформените над тях лъжици,
морета, езера, океани
не, реките са задържалите ни вани.

 

стоя до един счупен прозорец
погледа ми е разчертан различно,
търся във видяното – пътища, в мен – борец
разчетен с удари на стъпки лични, но
действията ми не са парични
те са танц докосващ земята бедно,
когато с огън не са едно очи обични
наредени до отпечатъци с бедро,
стоят ми най-добре думите комични
в ситуацията падам неволно, но с добро

 

Ваня Вълкова, Angel 5

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – Градска история

 

Авангардно

Христос, самонарязал се на кубчета
Продава всяко кубче-сувенир
Край него скачат изгладнели кучета
И гледат със кръвясали очи

Наблизо, в малко дворче бесят Юда
А Юда днес е странно мълчалив
Заспал е и не ще да се пробуди
Пробуди ли се – ще го заболи

Пилат не спи.Не се самонарязва
Пилат тъгува в стария дворец
Измисля приказки и ги разказва
На свойто незаченато дете.

 

Адът свети

Преливаме от пусто в празно
и от празно в безнадеждно.
Самотната жена изрязва
с триона голата си нежност.
Мъжът й стене изнасилен
и бърше със черва асфалта,
злодеят всъщност е горила
избягала от зоопарка.
Вълкът е сит, но непокорен
и още вярва в цветовете.
Денят през всичките отвори
кърви докрай. А адът свети.

Картини, губещи окраска
под ветровете и мъглите.
Лицата са човешка маска
под нея зверове са скрити.
Триумф на грубата експресия
над неразвитата символика
разпънатите са отнесени
така че няма кой да молиме.
И тъй, и инак сме обречени
под тежестта на греховете
потъваме във тихи вечери
с последен вик. А адът свети.

 

Аз изгрявам от изток…

Аз изгрявам от изток и залязвам на юг
Значи аз не съм слънцето, ами съм някой друг.
Гоня мислите с лодката и ги дебна с хвърчило
После влизам в торбата, без да бъда и шило.
И ръцете протягам сутрин щом се събудя
Всъщност доста по котешки, но с опашка не мърдам.
Съзерцавам си образа, той пък мен съзерцава
Шизофренните двойници – тъжния и забавния.
Някой вика ме – кой ли, лея части в канала
Но не съм само течности, нито черно и бяло.
Търся смисъла, смисъла, а обрасват пътеките
Ставам мост върху бездната и се радвам на леките.
После гаснат и свещите, като памет за другите
И потеглям на шествие със децата и лудите.
И катеря нагоре за да търся спокойствие
Но не съм и Сизиф, че подминах му костите.
И когато накрая на върха съм и силата
Пълни всичките мускули и властта ми опива ме
Ме поглеждат и казват: „Твойта същност е долу
Ти без нея си никой, тялото ти е голо
Тя те вика и плаче, тя без е самотна
Тя е смисъл на всичко, даже и на живота
Докога ще се криеш зад измислени образи
Стига битки безмислени, само болка ти носят
Има хиляди тайнства, но една е загадката
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.”

… Докога, стига вече, а защо съм, какво съм
Искам пак да се раждам, искам пак да докосвам
Искам този път пътя да е лесния, краткия
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.

 

***

Ние мразиме негрите
Но не знаем защо
Може би твърде едри са
И от тъмно тесто.

Но дали антихристи са
Или пък са били
Как ли да ги пречистиме
Или пък изсветлим?

Няма смисъл да питаме
Твърде много въпроси
По-добре е да ритаме
Долу щом сме ги проснали.

По-добре е да бесим
На площада зад църквата
Палачи не по професия
После често повръщаме.

След това у дома си
Преподаваме ценности
А страхът с хладни пръсти
Лази по епидермиса.

И във нашите сънища
Често техните образи
На душите объркани
Питат ни за посоката.

А какво да има кажем –
Че сме слепи зад маските
И не можем да раждаме
Нито пък да показваме.

Затова и мълчим
И дори не помръдваме
Даже да ни боли.
И така до разсъмване.

И така все, докато
Не премахнеме болката
Скрила се в тъмнината
Като мозъчни колики.

Ала не с скалпел, взет
От умел вивисектор
А със лъч многоцвет
От небесен прожектор

И зелен стрък живот
И очи със надежда
И врата или брод
(важното да отвежда)

И любов, и търпимост
Ала не като в проповед
А от хляб и от вино
И от две длани стоплена.

 

Танкист

Мечтаеше да е танкист.
Да тръгне с танка сред площада
Да смачка хората,
усмихнати тъй нагло
И техните вързопи от надежди
Да загаси очите им с гъсеници
Да смесва кръв и вино
Болка и екстаз
И да остави всичките си жертви
Безгръбначни.

Мечтаеше да смачка и цветята
Заченати от слънчеви лъчи
Защото те са символа на двама,
Да смачка будките, където
Продават глупавите вестници
За силиконовите политици,
Да смачка толкова тръби и стълбове
В които градския живот пулсира,
Да смачка….
Когато умори се да руши
Той искаше да скочи във цевта
И сам да се изстреля към небето
Където да рани навъсен облак
И да излее себе си на дъжд
Със който да напише епилога –
Траурна заря на несъгласие.

Защо така брутално – го попитах
Защо да мачкаш, вместо да създаваш
Защо не пробваш, тра-ла-ла?
Защото някои хора – ми отвърна
Просто са родени за танкисти
И те не могат
Да го променят.

 

Градска история

1/Съпрузите от сивия панел
Си купиха хладилник и вибратор
Съседът – добродушен и дебел
Реши да им гостува цяло лято.

И тримата започнаха живот
Който силно възмути квартала
Поливаха телата си с компот
И ближеха от сладката поквара.

В мазето вечер пиеха ракия
Под съпровод на ретроградни песни
И даже не помисляха да крият
Балоните със семенната течност.

Децата, онемели от почуда
Често през прозореца надничаха
А после хилеха се като луди
И думите им бяха неприлични.

Бабите задъхано обсъждаха
И правеха магии за нещастие
Но бабите измряха и изсъхнаха
А тримата танцуваха по масите.

2/Започнахме със тримата да свикваме
и всяка сутрин да ги поздравяваме
във отговор те нервно се усмихваха
и питаха за времето и здравето.

Приехме ги като единно цяло
И щом един от тях се отделеше
Бе странно и вещаещо раздяла
Като израсло във пустиня цвете.

Обсебихме живота от телата им,
На близките, които ни гостуваха
Показвахме ги – живи експонати
Които са забравени от Лувъра.

Но без живот те станаха безцветни
Изчезна жаждата за забавления
Зад маските видяхме ги – несретници
Които са съвсем обикновени.

Изгуби се и нашето внимание
Погълнаха ни новите герои
А тримата с размити очертания
Се движеха – замислени и голи.

3/Затрупаха ги многото години
и блудкаво бе всичко помежду им
те мислеха, че и това ще мине
и пушеха от евтините пури.

Но не отмина. И веднъж съседа
Прегърна ги и после ги целуна.
Излезе в неприветливата вечер
И се обеси със китарна струна.

Отидоха на гроба му. Запалиха
Свещите и изрекоха молитви
Навлезе малко светлина във стаите
И мирис на добре сварено жито.

Изхвърлиха бутилките, вибратора
И старите касетки с гадно порно
Мъжът постъпи да работи в театъра
Жената – да се грижи за бездомните.

Така се приобщихаха към нормалните
Разкаяха се, бяха опростени
Но никога не гледат в огледалото
Защото не откриват отражение.

 

Диляна Първанова, Портрет на поет

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Михаил Казаков – Непознат мъж пресича булеварда

 

***

Погледите ни пренасят бъдеще.
Шумът ни крие от самотата.
Погледите ни пренасят минало.
Разбягва се взаимността.
Светът е създаден, за да се разминаваме.
Късота на щастието:
носят се над зимата косите ти.
Хванат за тях се уча да летя.

 

***

Би ти отивало да бъдеш вдъхновението
сполетяло Шопен, родило ноктюрните.
Банален съм в опитите си за
изразяване на усещания.
Мога да предскажа предстоящото,
докато повдигаш косата си.
Всичките ми стихове са еднакви
и всичките привличания – също.
А нямам отговор „защо го правя?“,
„защо се повтарям?“, „защо се отказвам?“.
По-добре да търсиш смисъл,
отколкото да придобиеш смисъл.
Завързвам се за вятъра
и се спускам в очите ти.

Остави света да изпълнява
функцията на свят,
снегът да се разтапя
и неудържимо капките му да подскачат.
Остави и хората да бъдат хора
и в тяхната еднаквост се опитай
да откриваш разликата.
Общото във всички е, че
ние сме сексуални просяци.

 

***

Какво е човек?
Нищо.
Празнота.
А след нея – по-голяма празнота.
Какво е човек?
Безучастник, незнайно накъде отиващ
след края на следобедния дъжд.
Какво е човек?
Желание да бъде нещо,
да бъде смисъл, пълнота.
Желание за отговор.
Един – единствен отговор.

 

***

Непознат мъж пресича булеварда.
По средата на пешеходната
се сблъсква с непозната жена.
Усмивки превземат лицата им.
Против правилата на романтичната комедия,
непознатият мъж и непознатата жена виждат
оставащия им живот, прекаран заедно.
Никой не заговаря другия.
Никой не тръгва след другия.
Продължават.
В този град можеш
да се разминеш с някого, когото си обичал,
без да се поздравите.
Човек е спокоен само когато обича.
Или когато е обичан.

 

Диляна Първанова, Сакрално

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Шумът от поточната линия

 

– 3 = 0

Аз не обичам математиката.
И въпреки това,
така,
за да помогна,
опитах да съставя уравнение,
макар че,
мой човек,
ако до мен опреш
по математика,
то значи
безвъзвратно си закъсал …

Затова и отговорът беше тридесет,
а X-ът аз получих, че е 9.
На второто решаване 12 стана,
но си намерих грешка,
след което
започнах отначало …

Към края всичко почна да се съкращава –
и – X със X,
и – 2 със 2,
и тъй нататък …
За миг надеждата проблесна,
че реши се
задачата,
но се получи – 3 че прави 0 !?!

Н о  к а к !

Внимавах толкова
и уж си проверих!

И после осъзнах,
че този сюрреалистичен резултат
съвсем не е случаен …
Защото тройката –
тя е Светата Троица,
а минусът отпред –
убийството на Бога,
от хората, които го измислиха!
На Кръста собствения си идеал разпънаха,
уплашени,
че трябва да го следват …

И всичко това във купом нула прави –
защото всички ще умрем
и ако оня сборник с митове – Евангелието –
е верен –
то ще си платим
за наш’те грехове …

 

Екарисаж за души

Философският камък
бе мит на напушени учени.
Алхимичните пещи –
трезори на наркобарони.
Новата раса
от тленни обвивки
не мечтае да живее вечно.
Тя използва, хаби, храносмила.
Нали за това е проектирана?

Екарисаж за души …

есенцията на века ни.
Раждаме се
не от майки и бащи.
Люлчина песен
е шумът от поточната линия,
а кашоните и стиропорът –
нашето детско креватче.
Касапите са най-нищожните клиенти,
а двадесетгодишното месо – мезе за пламъците.

Екарисаж за души …

Няма вечен живот без лице.
Въпросите с „кой” и „какво”
са табу
в общество от серийното производство.
Да те накарат
да забравиш,
че си бил
човек,
и да оставиш
прословутата струна във теб
да ръждясва.
„Повече няма да има музика!”,
каза Орфей
и вакханките го разкъсаха.

Екарисаж за души …

през него се проточва
пътят ни
от люлката до гроба.
Аз-ът ни
излита през комина …
само дето ни погребват като хора.

 

Ваня Вълкова, W-Women

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X