„Това, което го изненадало най-силно, било, че речникът им бил ограничен, не надхвърлял няколко десетки думи, и етнологът се запитал дали те, подобно на далечните си съседи папуасите, не са обеднявали съзнателно езика си, премахвайки по една дума всеки път, когато умирал някой от селото.“

Из „Животът. Начин на употреба“ на Жорж Перек

Свързване
За миг откраднатата топлина от думи,
тръгнали да пътешестват между нас,
струва скрежните дихания на безутешност
и приключение,
в което счупихме очите си
от опити да се погледнем.
А ръцете ни висяха и небрежно
съсичаха наземния ни въздух
на порции, идеално скулптурирани
за дишане до вечност.
Какво да правим с тези мъртви думи,
изказващи единствения ни живот?
Ще ги мълчим, безспирно ще ги губим,
ще ги заравяме за следващия род?
Ти си остър хребет,
аз съм обледено било.
Успоредните вериги
никога не се пресичат.
Те споделят общо ехо
от умрели думи.
И това е толкоз мило…

 

Песен

Помниш ли струните на погледите –
онази цигулка, огъната в лък?
Разпъвахме я като млад янтар помежду си,
аз бях скреж по иглите, ти беше вълк.

Вярваше ли в критериите на дните ни –
онези експерти по човешки интериор?
Убивахме се в разпятията на нощта,
аз бях кръв по иглите, ти – неземен метеор.

Дишаш ли гъстия въздух на наште еони –
черните дупки на цялото време?
Обещавахме себе си в обща безкрайност,
аз бях прах от иглите, ти бе семе.

 

Импресия за разговор

Неуморно вретено е твоят глас –
преде и усуква тишината ми,
завлича шепотите във кресчендо,
отдръпва се студено до колапс,
оформя глухотата ми в роден език,
извива гайтаните на подарените ни ризи,
тъче пъстри гоблени по коридорите на времето,
през които преминаваме със вик.

 

Многократна употреба

Да стана врана, литнала в небето,
е нужно само името и поглед.
Перата ми узнават що е черно
и кухите ми кости се разтягат,
изглаждат лабиринтите от въздух
и ето – прави, дъхави пътеки,
поели хлад от висша стратосфера,
и там словата ми – бездънен възглас,
намират явността си безпределна.

Да бъда твар, пълзяща под земята,
е нужно само името и поглед.
Загребвам с устни пръхкавите люспи
на хиляди изсъхнали морета,
вода-субстрат ме каля и отмива
назад към минали животи – бойните полета,
където всичко знак оставя, не умира.
Загъвам го във част от мойта истина
и заедно в реликт се трансформираме.

Да бъда тук, сега и себе си
са нужни само думи и рефлексия.
Откривам вечността във контроверсии,
рисувам се в пространствени чертежи,
разбивам пълни силози от еднократни думи,
спасявам ги от ужаса от повторение,
разхвърлям ги в сеитба от значения.

 

Диляна Първанова, Не-виртуална природа, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.