Нийли Черковски – Време е

Ивайло Божинов

 

 

Раздавай се

обещай да учиш, учи здраво, бъди достатъчно добър
за да се разтопиш наред с леда, хвърли огнен пръстен
в дъжда, медитирай спасението си
до последно, вярвай в масовото унищожение

раздавай се, докажи че си достоен, раздавай
умерен здрав разум наред с лудостта
на гладуването, няма място за крави или зелена
революция, сбогом на полуделите клони

едно от желанията ми е да се раздавам, бих
лъснал сребърните порти, бих измайсторил златна
чаша, ще пея на магистратите които живеят
в земя на заблуди, облечени в роби, достолепни

раздай се, докажи че си достоен, отдели минутка
за изтънчения глас на Джаки О и за
принцеса Даяна, маргаритка смазана от
автомобилна гума, давай, бъди достатъчно смел да излъжеш

обещай да разбираш изкуството на
завоевателя, как хората слагат ръка
на сенчестото царство? помагаш ли
да се спасят обречените във Виена?

заслушай се във вятъра който духа под
контрола на технологичните гиганти
кой ще имплантират музика и спомени в
мозъка, имаш ли нужда от поточе, от смокиново дърво?

раздай се за децата които няма на какво
да се възхищават, нито свещена клонка, нито
древна пустош, виждаш ли птицата
стрелкаща се към забрава? о жестока сцена

обещай една последна поставка от кедър, каньон
от папрат, див лос, фалшива археология. Бледа
антропология, измамна психология докато
арката на пророчеството стане тел в сърцето ти

 

Време е

Време е
да погледнем отблизо
живота, време да изпратим
кошница злато на създателя който позволи на хората
да бъдат щастливи като
човека на луната

Да му се не види, толкова съм богат и известен
че никой не го забелязва,
роден съм в деня когато Хирошима
се превърна в хартиен жерав
Толкова съм добре, толкова съм си аз
Лимоновите дръвчета
в градината ми са на 200 акра,
спалнята ми е съвършеното място
в което да остарея

Истинските милионери и милиардери
които познавам са предимно гневни
и злобни, нямат си поезия
за да обяснят бедността до живот,
не разбират какво е имал предвид Буда
когато е проповядвал да се грижиш
за себе си, имал е предвид да проглеждаш
навсякъде, всичко принадлежи
на теб, джобът ми е пълен с монети
Започни с върба далече отвъд
мола

Не ми трябва Лувър сега когато
отглеждам цветя
в двора, спя до
диви млади ангели
които обожават прогнили зъби
и отворени язви, засявам
розов храст върху пирамида
през юли, колко 7- годишни поети
запазват арогантността си
70 години по-късно?

3:45 сутринта е, позволявам си
и тайм-аут, нека обясня
как автобусът спря в една бизнес
зона и трябваше да вървим за да
прекосим Сена до хотела
където ни казаха
че резервацията била отменена
незнайно от кого

Взехме такси
до хотел на 39 мили
по пътя, на
сутринта открихме динамит
в огромния музей „Орсе“
и стареца който приличаше на
Анри Матис, ретроспекцията на
Дега се отнесе към небето

После бях в Колорадо
на Западния склон, пиех скришно
кани с кафе и пикаех
в езерцето, докато слънцето
се протягаше, ядохме яйца
с бекон, чувствах се като
малко божество, после към къщи
ме бутаха в количка по
коридор на летището във Феникс,
служителят поиска бакшиш

Време е да си подредиш собствения
космос, господ е дявол, човекът е
гибон, сграбчи последните си дни
когато вятърът притихва, сграбчи
дори всеки сантиметър, здравейте вие
продавачи на Шевролет, смъртта ти
е чудна, Джил е с шини,
Том Том се превърна в ленивец,
на Ърни му се роди син на име Ърни
и баща му го застреляха в Корея през
1952, една стара жена
те чака
Ех, човече, време е
да приветстваш гълъб в утрото,
време е да получиш всеки прекрасен дар
от живота, време е за мир
в изкуството на войната, по средата на пътя
през Сена заваля
дъжд, нямаше къде да се скрием,
но нищо, после ядохме
в едно бистро на тиха уличка

ОК, „добре сме“
ми каза Амири,
той беше принца на поезията
който обичаше света, точно това искам
да кажа, твоето „аз“ е вътре
в теб, времето ще свърши
като цветна леха

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Веселина Ангелова – Липата с най-хубавия си облак

Ивайло Божинов

 

 

1)***нещо толкова просто като мириса на липата,
нещо гениално абсолютен тон, цвят на безбрежно утро,
на есенен джаз, на пролетен джаз,
цялото великолепие на нощта, вълнението на морето,
вълнообразието на надеждата, надеждата в пътуването,
учудването в клепките на лястовиците, трепетът в коприната на музиката,
ножиците на спомените, нещо толкова великолепно,
което събира всички сезони, събира белезите на ръцете ни,
а после ги раздалечава.

издишването на този мирис води до съмения във великолепието на този свят,
на любовта,
на покрива и розите, на чинийките пълни с мляко,
сутришните закуски,
мустаците на котката,
ювелирното изкуство и музеите.

ще изплача всичко по липите, по сладостния мирис,
ще гадая по тях,
и като циганките ще казвам:
ще се случват все хубави неща.

не като сега.
не като сега.

(2)***липата с най-хубавия си облак
се впива в дробовете ти.
ето един чисто
нов
бял дроб.
ето един нов комик
с осем лица.
всеки път, когато го погледнеш, е сменил
сянката на носа си.
ще се сетиш ли за буратините на кольо к.
посочва ти
маслината и акацията също,
най-вероятно розата
носът на един буратино
превърта деня ти.
внезапно е шест часа –
най-доброто време да погледнеш небето.
най-добрият комик свива окото си,
славеите безмилостно пеят.
друг буратино показва девет.
окото му се свива съвсем се свива
докато нощта омачква кожата и скърца в коженото ти яке,
зареждаш шестчасовия работен ден
със слънчеви часовници.

(3)***липата цяла вечер е ухаела.
разграждала се е в копнеж по днешното утро.
заглушавала е сподавените викове, съмненията и тъгата,
удавила се е в бледожълто,
нанизала е гривна на крака ти,
от възли и черупки,
от смехове със пълно гърло,
от тръсване на къдри и река,
трепет и треперене за нещо огромно,
тайно и велико.
не като сега.
не като сега.

(4)***едва ли мога нещо друго
освен да пиша за нощното вълнение на въздуха
от липите
на покривите на града откъснатите знамена
светналите гирлянди по ръба на небето
вълнението на пеперудите чиито криле донасят
липовия мирис примесен със акации и рози
сигурно съм прехапвала до кръв устните си
за да дочакам този момент на цъфтежа
когато дори слънцето няма значение
дори морето дори правилното Рн дори петте молекули
на медния сулфат от който са направени очите ми ще се разпаднат
защото този момент ще свърши
ще намалее силата
ще се стопят връзките
ще остане само сипкавия шепот на листата
споменът за някакъв копнеж по
нещо несравнимо
нещо истински свободно и огромно и неуловимо
като ято птици в полет или пък делфини
или пък усмивката ми сутрин за която някой търси някаква причина
усмивката ми с белег от прехапване
надеждата че модилиани все пак ще дорисува очи
и чарли паркър и вечният му harlem nocturne
ще ми намигват на всеки светофар
и прочее
сега ще трябва да забравя за това
вероятно ще трябва да забравя

ще помисля още малко

(5)***оттук нататък само ще потъвам
ще се отпускам върху повърхността на забравата
ще натискам главата на нашата любов надолу към водата
ще я давя всеки ден
облакът ще пие силата ми, ще поглъща светлината от очите ми
превивам се на две, представите ми се прекършиха
и щастието още неродено бе пометнато
вкопчила съм се в мъртвия плод
стискам го, за да се разтупти сърцето му
за да се съживи, за да не ме отхвърля
единствено твоята музика все още ме крепи
нанася ми болка, но все пак ме крепи
това е толкова парадоксално. ирационално. нелогично.
спомням си присъствието ти като бодеж в ръцете
гласът ти – цялото това великолепие от ноти
дълбоки, меки, усмивката ти с ъгълчетата, в които потъва трапчинката на венера
сълзите са превърнати в малки видения
сребърни капки, в които се отразяват филмите на фон триер
килограми от болка
хиляди метри филмова болка, генезисна болка,
във всички ъгли на тишината има болка
потича от ушите, руква, стеле се като мъгла,
над езерото, над припева на песента

няма вече път
пътищата са се свършили

(6)***искам пунктуацията ми да е ирационална,
да ми е по мярка,
за да мога да опиша белега, който остави върху коляното ми,
студената хижа на сърцето ми,
без бумтяща печка,
без обещанията на тътена за любов, без природа, цъфтяща от вишни,
от пронизани птици, прострени по пътищата.
от телата им се излива мед по асфалта,
перата им полепват по дрехите на дървесните духове.
покрай тях охлювите оставят сребърни надписи,
стълбище ,
преди това праг.
този праг искам да прекрача
без да трепери гласът ми, който казва обичам те.
но ще се върна при умиращите, при гневните, при болнавите тела на пътя,
при колите, които оставят следи по летните улици,
по тяхното коляно.

(7)***щом усетиш музиката на живота,
живият звяр на сблъсъците с хората,
тяхното одобрение, ангелската им тъга,
щом направиш това с малки букви,
щом надникнеш в душата им,
и дадеш на твоята боровинки,
щом тези боровинки се превърнат в прехвъркващи бръмбари,
щом бръмбарите се заседят по кожата ти,
щом непоносимостта ти към тях ги отблъсква към светлината,
щом научиш имената на държавите, които са ти предложили тихо място,
щом заобичаш майка си,
щом мисълта ти е в реге,
щом пренасяш тъ-
гата на следващия ред,
щом прекрачваш тъгата и я мачкаш с пръст,
щом звената ти са разкачени, щом не понасяш изблиците на добрите хора,
щом подозираш нервите на вятъра
и те крепи единствената мисъл денят да те поддържа за лакътя,
щом виждаш болницата от терасата да се превръща вечер в светеща китара,
а ледът се топи в ръцете ти,
те имат още какво да научат от теб –
малките розовобузи богове, които си играят с душата ти
като с топка.

*** (8) прах от от звезди, който събирах в шепи
вече не се побира в тях, пръска се по земята
вярвах му тогава
вярвах че аз няма да се превърна в прах
казаха ми истината, това беше иглотерапия
беше конна езда
беше глупост
това беше изсипаната ми чанта на пода, в която събирах ластици за коса
беше ми глупава тази истина, непоетична
имаше надпис, от онези които дават по кафенетата
душата ти е уютна
неестествен надпис
неестествено разхвърляни вещи
а аз мисля за очите ти и техният виолетов ореол
не съществува нищо друго
не съществуват кучетата, лаят им,
лае котето, което поисках да оставя в скута си завинаги,
обаче не биваше
обаче не бива да правя много неща
ето това трябва да науча

(9)***не съществувам, не съм отговор, не съм вписана в облаците, не съм товар, валеж
ти дойде когато вятърът валеше.
прибрах те на моята палуба, после си отиде, беше дъжд, беше сажди,
беше пепелта от звездите в ръцете ми,
те преляха, преля моята бездна,
напълни се с подлези, напълни се с улици, прелитащи зебри,
напълни се със савана,
безбожни животни прелитаха по нея, галопираха,
тъпчеха свещените писания,
тъпчеха ирисите ми, буквите изписани по тях, тичаха към теб,
измираха на пътя, прихванати от лишеи, от гривни от мишени от
пъдари на диви животни.
стреснати се просваха по пътя.
от страх да не те изгубят, губеха те още преди да са се родили
преди палубата, преди и под блясъка на моста
преди улицата, преди пресечката, губеха се в шепите…

**** (10) Понякога се прекъсвам съвсем неволно.
Поглеждам към небето и там има само съзвездия.
Звезди, които убиват други звезди със студенината си и разстоянията.
Те никога няма да се доближат.
Те само ще пулсират в музика една с друга.
Едната ще избледнее като златна рибка и ще умре.
Ще се посипе прах от нея, ще напълни шепите ми,
Ще одраска твоите обувки, не че нямат малко драски,
Ще станат по-ожулени от преди,
Ще трябва да си купиш нови, но няма да го направиш,
Привързан си достатъчно към своите обувки,
Стилистично си привързан,
Те някак са те придобили,
Преодолели са те дори.
Те ще оставят тиха зона до краката на едно съзвездие.
Ще оставят студенина,
Ще оставят издълженото ти лице,
Една пагубна усмивка,
Една бяла риза –
Омачкана.
Съзвездието ще го понесе, сигурна съм.
Ще се понесе във въздуха, ще стане вълнообразно,
Дори ще намери червеева дупка в себе си,
Ще пропътува до банско
Ще смени вятъра.
Ще разруши водата както се пръска стъкло.
Твоите обувки ще са там – одраскани червееви дупки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Оглеждам пораженията

Ивайло Божинов

 

 

Живеят в рая
На палмите и кокосовите орехи
На нимфи с горещи тела и отровни умове
Води кристални
Омайни
Примамващи
Като примамка за глупците
Е раят на акулите
И ураганите

06.2019

 

Летя на обратно на времето
Земята се върти под мен
Скъсява времето на полета
Отдалечава сърцето ми
От туптенето му
Разтяга променливите в пространството
И заковава константите

Което бе, е и ще бъде.
Всичко друго ще премине.

Гениалността на крачка от лудостта
Свободата на стъпка от пълната зависимост
Нахвърляни на пазара на културното разнообразие
оковани в безумието на егоцентризма

Простотата на една разходка в квартала
Се превръща в страхова невроза
Предпазливо надзъртане през рамо
Да не би
Някой с пушка
Да дебне в красиво окосената градина
Чиито граници на собственост се размиват

Отидох
Видях
Не ме покори
Тази властна система
Заради времето
Краткото време
недостатъчно да ме смаже

Връщам се на мястото с простите разходки
Без боязън
С тишина
В която чуваш
стъпките на пешеходците
смеха на съседите както и караниците им
Всичко е същото но не съвсем

Мой стар свят
Дано пребъдат твоите устои

 

Чета. Приказки и небивалици.
Океански вселени
Умората е като тежък юрган
Невъзможността да изживееш страстта те задушава изстисква
Любовта като рисуване на сърца по запотения прозорец
Като издълбаните ни ръце в скалите, преплетени за хиляди години
Усещане за миг и за предопределеност
Нямам време да те обичам
Ако изчезнеш, ще изчезна с теб
Необратим е пътя ми
Живея в консерва
И чакам да отвориш капака
Чакам
Сърцето ми в консервена кутия
Кънти от ударите
Мълчанието се редува с пороища думи
Еднакви като капките, проливен дъжд
Пропива се в тялото,
Подгизнала съм цялата
Преди да потъна в океана на разстоянията
Преди да чуя гласът ти на живо
В друго Измерение

 

оглеждам пораженията
повтаряемостта на сезоните
изкарва наяве всяка слабост
изправям се насила
минавам няколко преки
и пак съм се изгърбила

нарочно преговарям
със себе си Изправянето
погледах се в едно видео
втрещена от пропастта на това, което виждам в себе си гледайки отвън и отвътре, потъгувах и си казах, ще се изправя. все още вярвам в Изправянето на кривите неща. вярвам, като богомолец в църква сред пустошта. като за последно. неистово и безумно.

замаскира раните.
на следващия спринт всичко пак кърви.
пак изгърбена, пак се е свила, да се защити от света.

– То проблема е вътре. Затвориш ли, още по-лошо те чака.
Говоря си със себе си. И почвам да си отговарям.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Емил Павлов – Да се знае

Ивайло Божинов

 

 

За да има във послето глада си отново с какво да нахраниш

Събирам отломки от разпиляното слънце
из мъртвеещата ти пепел –
като безмилостна хрътка
преследваща с ярост своята жертва
все по-озъбено към поредния ковчег на Ной
доближаваш се

Разчитам ясно Ден
необузданата лудост в очите ти
поругаването на „небесната дъга“
изгарянето на слънцето и зная
че на бъдния кораб, из строго подредените палуби
нито един поет няма да бъде допуснат

Затова Ден
за теб светлината след тебе събирам –
за да има във послето
глада си отново с какво да нахраниш

 

из Тълковен речник на Поета

на Красимира Зафирова

страница първа

Срещу дефиниция за Слънце пише –
най-непокорната измежду всички птици.
Срещу думичката Вечност е записано – Дете.
Щастие – домът на слънцето се там намира.
Аромат на вишна – песничка любима на всяко небе.
Цветя – това са преоблеклите се стихове.
Светулка – оцеляла падаща звезда.
Поет – той е на всяка светулка побратим.
Сърце и Майка – посочено срещу Земя.

страница втора

Война – такава дума в този речник няма.
Предателство – цената на кръвта.
За верен указател към поредния ковчег на Ной указана е – Алчност.
Стени – безсилни пред поезията са до една.

страница трета

Откриваме на страница трета
най-точната дефиниция за Разум – Природа,
с добавка – неясно остава
доколко човечеството вписва се в нея.

 

Да се знае

Когато преди седемдесет и пет години
комунистите дойдоха
отнеха хилядните стада и земи на моя прадядо
дал своя принос за световния блясък
на българския лев
ограбиха изгражданото с усилие от поколения бъдеще

Когато преди тридесет години
неолибералите дойдоха
отнеха малкото събрано от баща ми
за цял един живот в мината

Аз нямам нищо друго днес
освен своенравните си стихове
Да се знае –
от който там е наред да идва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Стихотворения

Ивайло Божинов

 

 

На стаята стените стенат.
Само, леглото се прегръща.
Коминът без душа стърчи.
Домът превръща се във къща.

Чаршафите са просто плат.
Махалото е гилотина.
Безмълвен, прашен циферблат.
И урна – празната камина.

Ако летиш – лети високо!
Ще има кой по теб да стреля,
защото ненаситно е окото
на завистта в бодливата постеля.

 

Ако летиш – лети високо!
Над тебе слънце само да остане.
Дори когато напече жестоко
и заболят предишните ти рани.

Ако летиш – лети високо!
Крила ще срещнеш, станали на прах,
но те са горе именно защото
летят високо. Другото е страх.

 

Старецът
на площада
рони трохи.

Времето
без пощада
над него бди.

Гълъби
праща му –
да ги изкълват.

До троха
свършва
по залез денят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Уберто Стабиле – Улиците на Меделин

Ивайло Божинов

 

 

Ползата от съмнението

Не знам дали поезията е длъжна да търси истината или красотата
дори не вярвам, че поезията има някакъв дълг
и не вярвам, че истината може да се окаже нещо хубаво
дори това също е истина.
Не съм наясно колко мъртъвци се побират
в една магистралка
в един литър бензин
в шлифовано стъкло
в новините
не знам колко гроба без име се побират в пустинята
но май са повече отколкото кръстовете по улиците на Хуарес.
Не мога да намеря красотата в думите
нито да открия вярата в молитвите
заради това все още се чудя
колко мъртъвци се побират в една молитва
в едно знаме
в обръщение към нацията
в забравата.

 

Улиците на Меделин

Катеря се нагоре, още малко ми остава
по един почти вертикален склон
където мъглата ни завива и усещам
ламаринени и кирпичени ласки
кучешкия дъх под дъжда
тишината на майките зад вратите
музиката на арепата в Осми квартал
Катеря се сред жени които натоварват
мечти в петнайсет литрови кофи
с които мият или готвят на слаб огън
надежди царевица и маниока
простират дрехите без да загубят живота си
и с деликатно безразличие гримират страха
под изкуството на ноктите.
Катеря се по улиците 93 и 94
преминавам невидими граници
аз съм изгубеният куршум който търси
невинни момчета в квартала
хип-хоп светулки безмълвни графити
добри и мимолетни актьори в една война без щаб
където в домовете нямат писменост но винаги римуват
Аз се катеря, за да разбера
дали има болка по кожата
дали твоите целувки са за сбогом
за да изброя крачките
за да забравя, че никога няма да забравя.

Там където Меделин свършва започва небето
таксито напредва по един сложен рай
огнени пресичащи ями и отсъствие
градът, който слага червило на устните си с кръв
огледало от девици и оръжия
предпоследно сбогом
и аз те обичам

Катерих се да разбера това стихотворение
но ти вече си беше тръгнала
това е мястото, което изграждаме
когато ни липсва любовта
това го разбрах на слизане
там, където Меделин свършва започва небето
и аз те обичам.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Рихман – Да излезеш от магистралата

Ивайло Божинов

 

 

Детски спомен

Като малък запалвах огън
за да изгарям живи земни червеи.
Тогава летувах в долината Ечо.

Жестокостта на тези,
които измъчваха жаби, ме отвращаваше,
веднъж дори стигнахме до бой.

Земни червеи: розова
до беззащитност плът, универсални пръстени
от нямо страдание.

Гърчеха се като човешки същества.

 

Друг възможен ритъм

Един добър стих
не насища глада.

Един добър стих
не съгражда градина.

Един добър стих
не събаря тирана.

Един стих,
в най-добрия случай, успява
да ти прекъсне дишането
(до смърт не води почти никога)

И ритъмът му ти намеква за друг възможен ритъм
за кръвта ти и за планетите.

 

Да излезеш от магистралата
днес изглежда невъзможно

обаче само трябва
едно леко странично изместване

там, на няколко метра
светът започва

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – От саркофага да се дръпнеш трябва сам

Ивайло Божинов

 

 

Оригиналът

Оригиналът –
просто бъдещо клише,
което всички удивено гледат.

 

Погребението на идола

Най-трудно се погребва собствен идол.
От саркофага да се дръпнеш трябва сам.
Когато мине цялата процесия
и гробницата почнат да зазиждат,
ти имаш шанс да се освободиш,
но знай:
най-трудно се погребва собствен идол –
от саркофага да се дръпнеш трябва сам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Кафене в периферен софийски квартал

Ивайло Божинов

 

 

Нищо 7

Сиво-черно-синьото
премина
Клошарката
отмина
Мръсна черна раница
зави
Нямах време да я видя
Нямах време да я разбера
Нямах време да престана да ме няма
Жена на граданицата на
смъртта
Очакване за нищо
Далечно чужда
По дрехите й мога да я сбъркам
те са чужди
Преминава
Разрушена катедрала

24 октомври

 

Две дами на обедно кафе и аз минаваща през парка

49, а може би 60
Годините остават само белези от слуз на охлюв
Бавноскоростни пътеки, на забрава
Две жени, допиват обедното си кафе
Минавам, преминавам и остава само звуков спомен
,,Помня едната и другата ти спалня, но
на балкона ти не съм била….“
Скъпарското кафе разрежда
всички опити да си припомнят истинските думи,
без значение дали им вярват.
Две жени
Не знаят, че са мъртви в своите мечти
да са
доволни,
придобили,
уредили
живота си добре
Устата им
повтаря
и
повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря
повтарящи се дизахаридни единици
О, те кафето си, без захар пият !
Естетиката на забравата на смисълът – основната им тема,
за която разговарят.

9 август, 2019

 

Градско напрегнато хайку

градско цвете на забравата
остава
геометрия на паметта

метално сиво
око на дракон
забравен щит в града

повторение и сивота
камък
цвете на забрава

орнаментална тишина
извивка
метала се разяжда бързо

 

Кафене в периферен софийски квартал

Следобед, в уличното кафене
срещу несанирания панелен блок
Времето е спряло.

Улицата е по-спокойна от сърцето на
госпожа в далечна възраст
пуши и пие водка с лед.

Черно куче до черни гуми-колело
на дете, пред кафенето,
а другите говорят, без пауза-причина.

Майката държи умен телефон,
удобно и всички съзерцават кавгата в
квартал в Латинска Америка

Кучето се премести и мястото се зае от
червена кола с излизащ мъж
с множество евтини ланци.

Червено колело срещу червена кола
Улицата е граница на възможностите,
а госпожата привърши и втората си чаша.

25 септември 2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Из „Преводи с биография“ (1-7)

Ивайло Божинов

 

 

първи превод от първата препоръчана за четене и дарена книга:

Саболч Варади
Едно непознато

Едно непознато момиче, съвсем младо,
застана за миг при леглото ми,
къде изчезна? И как е влязло в жилището?

Един мъж бе тук. Нищо не ми направи, но
трябва да го потърсим. Не, не,
не съм сънувала. Още не си е тръгнал.

Виждаш ли кутията отгоре на гардероба?
Катерици ли скачат в нея?
Махни, моля, махни оттам кутията.

Виж, по стената, виж, подобни насекоми
досега не съм виждала. Направи нещо.
Пъплят си и си пъплят.

Търся, хващам, убивам, момиче, мъж,
катерица, насекомо, може да спиш, спи,
няма ги, няма ги вече. Скъпа мамо.

Из De mennyire, Magvető, 2019

 

Ищван Кемен: Новата прахосмукачка

От два дена стои и лежи, едновременно, знаеш,
както прахосмукачките, на пода в кухнята,
разопакована от кутията,
сглобена, изправна, но още
неупотребявана, като подрастващ.

Появява се куче, спира при нея, гледа я.
Въздъхва. Капе му козината. Появява се и човек,
гледа ги. Въздъхва. Съжалява ги. Слага си кафе,
разсипва от утайката по пода, но не я смита.
Отива в стаята, следван от кучето.

От два дена стои и лежи на пода в кухнята
търпеливо: малка поклонническа църквица,
жертвено животно, чакащо да мине под ножа,
празен Агнец Божи, новата прахосмукачка, на едно кафе
преди първото почистване.

Бяхме в антрето, за нещо говорехме, вече не помня какво, МА хвана прахобърсалката в цветовете на дъгата, протегна да избърше разни паяжини и нишки прах, не ги достигаше, взех я от ръцете ѝ, понадигнах се на пръсти, тя и бедната чистеща апартамента била нисичка, да, да, казах, и продължихме нещото да говорим, докато позабърсвах пухчетата, нишките, паяжинките по горните ъгълчета.

 

Дьорд Петри: Добрите романи
на Ализ Мошони

Добрите романи се сбъдват
безпогрешно, като съдбата.
Копнея по жълти романи,
където има късмет и има прошка,
и логичните последици
не се случват.

Разказвам на МА как питат Едина Сворен в интервюто в ЕШ (вече съм видял авторката на интервюто Ники Секереш да го рекламира във фейсбук), за хепиенда, и как ЕС говори, че е сравнявала преживяванията си при четене с тези на другите и установила, че те помнят края, което пък мен ме учудва, края е важен, когато не е край, казвам, когато е начала към хиляди други светове и истории, когато е вход към океаните, тя се сеща за единственото стихотворение на Дьорд Петри, посветено ѝ, за добрите романи, как му е разказвала, че чете като дете, с пълно вживяване в историята и иска всичко да свърши добре, но много добре знае, добрите романи свършват зле, завършват трагично, нещата не се оправят, има смърт повтаря (разказвал съм ѝ преди това как след четенето на актьорите срещу поетите съм прочел отново стихотворението за смъртта на едно врабче, защото артиста дори не си е бил научил текста, камо ли да го е разбрал, да е чул ритъма му, да не направил валидна интерпретация, та след четенето съм се видял с едни приятели и майката ме е помолила да кажа на осемгодишната им дъщеря, че това съм си го измислил, и аз съм се колебал, и съм питал тя вярва ли в дядо Мраз, в баба Мразка се е провикнала една от поетесите, накрая все пак – като са си тръгвали, съм се провикнал, че всичко е измислено, потвърдил съм измислеността на смъртта, много неубедителен беше, каза една друга поетеса. Да, смъртта е част от живота, съгласили сме се, разказва как децата имат интензивни периоди на интерес към смъртта, 3-4 годишни, после пак, как веднъж пътували за-не-знам-си къде 1300 километра без спиране, и как като внучката ѝ (или правнучката?) се събудила на новото място, видяла я надвесена над нея и ѝ казала: стара си бабо, ще умреш. Как наскоро правнука ѝ намерил синигер, болен, прибрали го, нахранили го, на другия ден умрял, погребали го. Да, работата по траура, вметвам, толкова липсваща и като дума в българския и разказвам етимологията на унгарската дума munka).

 

Дежьо Тандори: Всичко как се разшири

Всичко как се разшири, откакто
се отмествам от вглеждането.
То не закрива вече с образите си
онова, чието име дори не зная,
в което само по гръб мога да падна.
Пропадам през съзнанието си.
Постоянно следвам.

Бях облякъл червената тениска, не става, каза Ленке, нещо по-неутрално и си облечи някакво сако, че много ще контрастират и окосмените ръце. Миша се втурна след Ленке с радостен лай. С очила или без, попитах. Както искаш. Както е по-добре. Без. Излязохме на стълбището на улица Пала [Шисти, Шифер], в горната част, грееше слънце, завързахме Миша на сянка за перилата, потях се в сивото сако, гледах сериозно, не се усмихвах, вече знам това не върви. Ленке снимаше. Сядах, врътвах глава насам-натам, опирах ръка, търсех уж естествената поза, гледах в обектива, някога така застивах като гол модел в Художествената академия, дай крака по-наляво, ръката вдигни, главата надолу (ама много отговаряте, каза един от професорите, ще станете знаменит модел). По едно време заразтривах глава, поемайки в шепи лицето си, разтърсвах я. Поглеждах в обектива. По едно време каза: тази е почти спонтанна. Мина младеж по къси спортни панталони, спортен, с девойка, реши да погали Миша, Миша го олая, той стреснат се дръпна, приседнах до Миша, вперихме поглед в обектива. После снимахме и в градината, накрая в стаята, където спях. После показвах снимките на МА, тази не е зле, ма какъв паметник, а, ето тук революционера, дето ще взриви света, крои заговори и съзаклятия. Много е добра. Ленке. Светлината, игрите на светлените, ето тук си в ореол от светлина. В Приказки за магазинчета, една е за нея, каза, помниш ли я, не я помнех, но я погледнах и набързо преведох:

Магазинчето на обления в светлини фотограф

Обленият в светлини фотограф спи по цял ден, магазинчето му е затворено. През нощта става, отворя вратата, мац!, мац!, айде, време е за фотография. Намъкват се кекавите, скитащи котки, промушват се през комина, настаняват удобно и чакат Обления в светлини Фотограф да ги фотографира. Тук те не се бият, не се дращят, не се хапят, дори не извиват глас, седят си спокойно да им дойде редът, докато Обленият в светлини Фотограф не ги погледне, мац, мац, щраква с пръсти, всичко се облива в светлина, и фотографията е готова. Няма си Обленият в светлини Фотограф фотоапарат, не му е и нужна никаква машинария, той така си фотографира, мац, мац, и хоп ето ти прекрасните снимки, светят мустаците на котките, светят кожусите им, припламват очите им, ще отнесат у дома за спомен прекрасни, облени в светлини снимки.

 

Дежьо Тандори: Ренде за стихотворения

 

Транспонации
да, да, не, не.

най-лошото: да не правиш нещата всеотдадено.
най-гадното: безсилието пред властта.
най-тъжното: да познаваш човеците.
най-страшното: да те третират като нечовек и да се самотретираш като нечовек.
най-глупавото: да се вземеш насериозно.
най-краткото: кратката.
най-голямото: най-малкото общо кратно.

най-доброто: добруването, доброплодието, добротата, доброволството, добродушието, добросърдечието, добросъвестността, добросъседството, добрините и правдините.

най-радостното: надвицването с унгарския пианист, отбил се случайно, докато си гостувал и разказал като поанта, тръгнал си да си тръгва, анекдота: големия унгарски писател жигмонд мориц посрещал двама преводачи, седят си на верандата в селото, селяните гледали, гледали с почуда и респект и попитали:
– уважаеми господин писателю, тези какви са? преводачи, отвърнал мориц, аз пиша романите си на унгарски, единия ги превежда на немски, другия на английски.
– да-да, уважаеми писателю, паднало ви се е най-лесното.

най-веселото: брадатите вицове: морицка пита учителя, след като той е обяснил в час по вероучение, че господ живее навсякъде:
– живее и в софия?
– да, морицка.
– живее и на нашата улица.
– да, морицка.
– живее и в нашия блок?
– да, морицка.
– живее и в нашето мазе.
– да, морицка.
– ха, ние си нямаме и мазе.

най-смешното: последното най-смешно: да се смееш, четейки на унгарски книгата Кралицата чете от Алан Бенет в превод на Жужа Раковски, в сумрака на стаята на улица Пала, в птичия чурулик, в песента на разпяващия се Ш., в трелите на цигулката му.

най-мекото: омайното.
най-нежното: ласкавата ласка.
най-сладкото: родната реч.
най-родното: живата реч.
най-речовитото: тишината.
най-мъдрото: да се откажеш от мъдростта.
най-твърдото: от нищо непоклатимата крепостна стена.
най-нетрайното: всепомитащото гюле.

най-грубото: учтивия смраз от ризницата на неуместната, несъразмерна, непристойна учтивост и възпитание.
най-соленото: мъртво море.
най-мръсното: да мърсуваш, определяйки за срамна работа взаимната радост от срещата на две човешки тела.
най-студеното: студената усмивка.
най-излишното: да властваш.

най-бързото: светлината.
най-бавното: галапагоската костенурка: най-бавното в света влечуго с продължителност на живота около 190 години, с тегло около 300 килограма.

най-топлото: топлосърдечието.
най-хладното: оръжието.
най-чистото: чистия лист, чистата печалба, чистата фантазия, чистите ръце, чистите помисли, чистата глупост, чистото сърце, чистата работата, нечистото изкуство.

най-нужното: разказва ми: никога не била звъняла на 112, вечерта вкъщи, точно преди да си легне с дъщеря си се заливали от смях. слушали една песен, а дъщеря ѝ вместо да я пее, показвала с движения думите. легнали, било към 22.00. дъщеря ѝ заспала веднага. прозореца бил отворен. изведнъж улицата под прозореца им се озарил, и тази светлина била придружена с много силно шумолене, след секунда последвал силен взрив. скочила да види какво става. срещу тях, в дворчето на необитаваната сграда горяло малко пламъче. спомнила си ужаса от огромни пожар в детството. стояла и го гледала. защо стоя и гледам, се запитала. за броени минути малкото пламъче доста пораснало. миризмата на пушек навлизала в стаята и тя затворила прозореца. и така гледайки, в рамката на прозореца, най-после се обадила на 112. веднага се свързала, спокоен мъж я разпитал къде е, как се казвала, а тя му обяснявала. обяснила накрая, че детето спи. затворила телефона. стояла и гледала, очаквайки да дойде голямата пожарна. последните ѝ, драматично казани думите били: побързайте, побързайте!
представяла си как двете близо стоящи коли ще се взривят, чудела се как да проветряла, огъня берял пред очите ѝ бързина, растял си на воля. и тогава дошли едни мъже, единия прескочил оградата, подали му няколко кофи с вода и огъня бил овладян навреме. момчето прескочило обратно оградата и си тръгнало, люлеейки празната червена кофа. вървяло, сякаш съвсем нищо не е направил. след минути огромната пожарна завивала по тясната улица, опитвайки се да не закачи паркираните коли. пожарникарите разбили една врата и влезли да огледат изгасения огън. тя също имала кофа. легнала, туптяло сърцето, туптял мозъка, дишала все по-наситения с кислород въздух.

най-трудното: най-лесното.
най-лесното: да не спираш да играеш на сътворяване.

най-единичното: как ми разказва: седели в кухнята. голата крушка ги обливала в голата, разголваща светлина, майка му била на дивана, под шкафчето с чаши от СБХ, той ѝ казал, че е хомосексуален, тя отговорила: това е перверзна аберация.
най-многоликото: боговете.

най-божешкото: сътворяването.
най-човешкото: страха от смъртта

(по Илеана Стоянова, Най-най, из Море завинаги)
(използвани с разрешение чужди истории)

 

Балаж Дьоре: [по кожата си чувствам]

по кожата си чувства
тъгата ви
написа ми на вие
донесете оздравяването
вместо отговор
питам във водата
какво има под кожата ми
на вие ми говори не на ти
като българското момче
това му е
по-трудно
пъстрошапчест Николай
голошапчест аз
има червена кола
всеки ден пише
да оздравее ще е истинско изкуство
за стрелите сърцето
е колчан

в Прекъснах един роман, Калиграм, 2004, 36 с.

Бележка от ушенцето [крилцето] на Вътрешен ангел, Атила Яс, Kortárs [Съвременник], 2019
„Един ангел снима с камера в мен, когато не говори или мълчи; почти е все едно къде съм, дали пътувам, чета, или слушам концерт, или си седя в градината, не ме оставя на мира, ръчка ме, предимно, когато съм направил не това и не така, както би искал, както си го представя, и разбира се, накрая исканото се случва, под формата на картички, записки в дневник или наброски, лека-полека трансформирайки многогодишно сътрудничество в стихотворения“ (авторови думи)

 

Споменуване на Силард Борбей
Последна среща

Не умря, не почина, не си отиде,
самоуби се.

Срещнахме се в Книжарницата на писателите
Нямаше време Влака за Дебрецен тръгваше след около час
Поехме към Нюгати Седнахме да пием кафе в Макдоналдс
Получихме някакъв бълвоч вместо капучиното
Не се пиеше Предложи да го хвърлим и да купи нови
Не-не казах Отидох на касата Показах бълвочите
Заявих че не стават за пиене и биха ли били така любезни
да ги сменят Да-да уморено казаха Може ли касовата бележка
Върнах се Той някак присветнало-учудено-невярващо гледаше
Тоа какви ги върши Донесох новото ухаещо на кафе и мляко капучино
Изпихме го Изпратих го до влака Поехме по пътя нататък

На първи юни 2019, към седем и седем сутринта ми се причете нещо от Борбей Силард, поразрових се на рафта в библиотека в Преводаческата къща на Балатонфюред, взех си да чета Към Тялото. Четох. Чудех се кое да преведа Криворазбирането (с.128) или Към тялото (в книгата са няколко към тялото, това конкретно е: Лилията на Дьо Сад) (с.112). Някъде в мейла трябваше да имам ръкописа на книгата, потърсих го. Не го намерих, намерих това писмо (оказа се, пили сме какао, по всяка вероятност въпросителната след капитал е правописна грешка в оригинала):

Скъпи Николай,
дори второто все пак не беше истинско. Но във всеки случай беше геройска постъпка от твоя страна, че се нагърби с тази борба за свобода [така наричат на унгарски националните войни за независимост,бел. моя], с която победи гадния, мултинационален, смучещ свръхпечалба от унгарската нация паразит, лешоядския капитал? Да не би да си случайно български, фидески, унгарозащитник борец за свобода?
Да пратя ли стихотворение? В духа на горното? Възславящо? : – )
с
(чт, 15.11.2012 г., 12:27 ч.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X