Ивайло Божинов

 

 

първи превод от първата препоръчана за четене и дарена книга:

Саболч Варади
Едно непознато

Едно непознато момиче, съвсем младо,
застана за миг при леглото ми,
къде изчезна? И как е влязло в жилището?

Един мъж бе тук. Нищо не ми направи, но
трябва да го потърсим. Не, не,
не съм сънувала. Още не си е тръгнал.

Виждаш ли кутията отгоре на гардероба?
Катерици ли скачат в нея?
Махни, моля, махни оттам кутията.

Виж, по стената, виж, подобни насекоми
досега не съм виждала. Направи нещо.
Пъплят си и си пъплят.

Търся, хващам, убивам, момиче, мъж,
катерица, насекомо, може да спиш, спи,
няма ги, няма ги вече. Скъпа мамо.

Из De mennyire, Magvető, 2019

 

Ищван Кемен: Новата прахосмукачка

От два дена стои и лежи, едновременно, знаеш,
както прахосмукачките, на пода в кухнята,
разопакована от кутията,
сглобена, изправна, но още
неупотребявана, като подрастващ.

Появява се куче, спира при нея, гледа я.
Въздъхва. Капе му козината. Появява се и човек,
гледа ги. Въздъхва. Съжалява ги. Слага си кафе,
разсипва от утайката по пода, но не я смита.
Отива в стаята, следван от кучето.

От два дена стои и лежи на пода в кухнята
търпеливо: малка поклонническа църквица,
жертвено животно, чакащо да мине под ножа,
празен Агнец Божи, новата прахосмукачка, на едно кафе
преди първото почистване.

Бяхме в антрето, за нещо говорехме, вече не помня какво, МА хвана прахобърсалката в цветовете на дъгата, протегна да избърше разни паяжини и нишки прах, не ги достигаше, взех я от ръцете ѝ, понадигнах се на пръсти, тя и бедната чистеща апартамента била нисичка, да, да, казах, и продължихме нещото да говорим, докато позабърсвах пухчетата, нишките, паяжинките по горните ъгълчета.

 

Дьорд Петри: Добрите романи
на Ализ Мошони

Добрите романи се сбъдват
безпогрешно, като съдбата.
Копнея по жълти романи,
където има късмет и има прошка,
и логичните последици
не се случват.

Разказвам на МА как питат Едина Сворен в интервюто в ЕШ (вече съм видял авторката на интервюто Ники Секереш да го рекламира във фейсбук), за хепиенда, и как ЕС говори, че е сравнявала преживяванията си при четене с тези на другите и установила, че те помнят края, което пък мен ме учудва, края е важен, когато не е край, казвам, когато е начала към хиляди други светове и истории, когато е вход към океаните, тя се сеща за единственото стихотворение на Дьорд Петри, посветено ѝ, за добрите романи, как му е разказвала, че чете като дете, с пълно вживяване в историята и иска всичко да свърши добре, но много добре знае, добрите романи свършват зле, завършват трагично, нещата не се оправят, има смърт повтаря (разказвал съм ѝ преди това как след четенето на актьорите срещу поетите съм прочел отново стихотворението за смъртта на едно врабче, защото артиста дори не си е бил научил текста, камо ли да го е разбрал, да е чул ритъма му, да не направил валидна интерпретация, та след четенето съм се видял с едни приятели и майката ме е помолила да кажа на осемгодишната им дъщеря, че това съм си го измислил, и аз съм се колебал, и съм питал тя вярва ли в дядо Мраз, в баба Мразка се е провикнала една от поетесите, накрая все пак – като са си тръгвали, съм се провикнал, че всичко е измислено, потвърдил съм измислеността на смъртта, много неубедителен беше, каза една друга поетеса. Да, смъртта е част от живота, съгласили сме се, разказва как децата имат интензивни периоди на интерес към смъртта, 3-4 годишни, после пак, как веднъж пътували за-не-знам-си къде 1300 километра без спиране, и как като внучката ѝ (или правнучката?) се събудила на новото място, видяла я надвесена над нея и ѝ казала: стара си бабо, ще умреш. Как наскоро правнука ѝ намерил синигер, болен, прибрали го, нахранили го, на другия ден умрял, погребали го. Да, работата по траура, вметвам, толкова липсваща и като дума в българския и разказвам етимологията на унгарската дума munka).

 

Дежьо Тандори: Всичко как се разшири

Всичко как се разшири, откакто
се отмествам от вглеждането.
То не закрива вече с образите си
онова, чието име дори не зная,
в което само по гръб мога да падна.
Пропадам през съзнанието си.
Постоянно следвам.

Бях облякъл червената тениска, не става, каза Ленке, нещо по-неутрално и си облечи някакво сако, че много ще контрастират и окосмените ръце. Миша се втурна след Ленке с радостен лай. С очила или без, попитах. Както искаш. Както е по-добре. Без. Излязохме на стълбището на улица Пала [Шисти, Шифер], в горната част, грееше слънце, завързахме Миша на сянка за перилата, потях се в сивото сако, гледах сериозно, не се усмихвах, вече знам това не върви. Ленке снимаше. Сядах, врътвах глава насам-натам, опирах ръка, търсех уж естествената поза, гледах в обектива, някога така застивах като гол модел в Художествената академия, дай крака по-наляво, ръката вдигни, главата надолу (ама много отговаряте, каза един от професорите, ще станете знаменит модел). По едно време заразтривах глава, поемайки в шепи лицето си, разтърсвах я. Поглеждах в обектива. По едно време каза: тази е почти спонтанна. Мина младеж по къси спортни панталони, спортен, с девойка, реши да погали Миша, Миша го олая, той стреснат се дръпна, приседнах до Миша, вперихме поглед в обектива. После снимахме и в градината, накрая в стаята, където спях. После показвах снимките на МА, тази не е зле, ма какъв паметник, а, ето тук революционера, дето ще взриви света, крои заговори и съзаклятия. Много е добра. Ленке. Светлината, игрите на светлените, ето тук си в ореол от светлина. В Приказки за магазинчета, една е за нея, каза, помниш ли я, не я помнех, но я погледнах и набързо преведох:

Магазинчето на обления в светлини фотограф

Обленият в светлини фотограф спи по цял ден, магазинчето му е затворено. През нощта става, отворя вратата, мац!, мац!, айде, време е за фотография. Намъкват се кекавите, скитащи котки, промушват се през комина, настаняват удобно и чакат Обления в светлини Фотограф да ги фотографира. Тук те не се бият, не се дращят, не се хапят, дори не извиват глас, седят си спокойно да им дойде редът, докато Обленият в светлини Фотограф не ги погледне, мац, мац, щраква с пръсти, всичко се облива в светлина, и фотографията е готова. Няма си Обленият в светлини Фотограф фотоапарат, не му е и нужна никаква машинария, той така си фотографира, мац, мац, и хоп ето ти прекрасните снимки, светят мустаците на котките, светят кожусите им, припламват очите им, ще отнесат у дома за спомен прекрасни, облени в светлини снимки.

 

Дежьо Тандори: Ренде за стихотворения

 

Транспонации
да, да, не, не.

най-лошото: да не правиш нещата всеотдадено.
най-гадното: безсилието пред властта.
най-тъжното: да познаваш човеците.
най-страшното: да те третират като нечовек и да се самотретираш като нечовек.
най-глупавото: да се вземеш насериозно.
най-краткото: кратката.
най-голямото: най-малкото общо кратно.

най-доброто: добруването, доброплодието, добротата, доброволството, добродушието, добросърдечието, добросъвестността, добросъседството, добрините и правдините.

най-радостното: надвицването с унгарския пианист, отбил се случайно, докато си гостувал и разказал като поанта, тръгнал си да си тръгва, анекдота: големия унгарски писател жигмонд мориц посрещал двама преводачи, седят си на верандата в селото, селяните гледали, гледали с почуда и респект и попитали:
– уважаеми господин писателю, тези какви са? преводачи, отвърнал мориц, аз пиша романите си на унгарски, единия ги превежда на немски, другия на английски.
– да-да, уважаеми писателю, паднало ви се е най-лесното.

най-веселото: брадатите вицове: морицка пита учителя, след като той е обяснил в час по вероучение, че господ живее навсякъде:
– живее и в софия?
– да, морицка.
– живее и на нашата улица.
– да, морицка.
– живее и в нашия блок?
– да, морицка.
– живее и в нашето мазе.
– да, морицка.
– ха, ние си нямаме и мазе.

най-смешното: последното най-смешно: да се смееш, четейки на унгарски книгата Кралицата чете от Алан Бенет в превод на Жужа Раковски, в сумрака на стаята на улица Пала, в птичия чурулик, в песента на разпяващия се Ш., в трелите на цигулката му.

най-мекото: омайното.
най-нежното: ласкавата ласка.
най-сладкото: родната реч.
най-родното: живата реч.
най-речовитото: тишината.
най-мъдрото: да се откажеш от мъдростта.
най-твърдото: от нищо непоклатимата крепостна стена.
най-нетрайното: всепомитащото гюле.

най-грубото: учтивия смраз от ризницата на неуместната, несъразмерна, непристойна учтивост и възпитание.
най-соленото: мъртво море.
най-мръсното: да мърсуваш, определяйки за срамна работа взаимната радост от срещата на две човешки тела.
най-студеното: студената усмивка.
най-излишното: да властваш.

най-бързото: светлината.
най-бавното: галапагоската костенурка: най-бавното в света влечуго с продължителност на живота около 190 години, с тегло около 300 килограма.

най-топлото: топлосърдечието.
най-хладното: оръжието.
най-чистото: чистия лист, чистата печалба, чистата фантазия, чистите ръце, чистите помисли, чистата глупост, чистото сърце, чистата работата, нечистото изкуство.

най-нужното: разказва ми: никога не била звъняла на 112, вечерта вкъщи, точно преди да си легне с дъщеря си се заливали от смях. слушали една песен, а дъщеря ѝ вместо да я пее, показвала с движения думите. легнали, било към 22.00. дъщеря ѝ заспала веднага. прозореца бил отворен. изведнъж улицата под прозореца им се озарил, и тази светлина била придружена с много силно шумолене, след секунда последвал силен взрив. скочила да види какво става. срещу тях, в дворчето на необитаваната сграда горяло малко пламъче. спомнила си ужаса от огромни пожар в детството. стояла и го гледала. защо стоя и гледам, се запитала. за броени минути малкото пламъче доста пораснало. миризмата на пушек навлизала в стаята и тя затворила прозореца. и така гледайки, в рамката на прозореца, най-после се обадила на 112. веднага се свързала, спокоен мъж я разпитал къде е, как се казвала, а тя му обяснявала. обяснила накрая, че детето спи. затворила телефона. стояла и гледала, очаквайки да дойде голямата пожарна. последните ѝ, драматично казани думите били: побързайте, побързайте!
представяла си как двете близо стоящи коли ще се взривят, чудела се как да проветряла, огъня берял пред очите ѝ бързина, растял си на воля. и тогава дошли едни мъже, единия прескочил оградата, подали му няколко кофи с вода и огъня бил овладян навреме. момчето прескочило обратно оградата и си тръгнало, люлеейки празната червена кофа. вървяло, сякаш съвсем нищо не е направил. след минути огромната пожарна завивала по тясната улица, опитвайки се да не закачи паркираните коли. пожарникарите разбили една врата и влезли да огледат изгасения огън. тя също имала кофа. легнала, туптяло сърцето, туптял мозъка, дишала все по-наситения с кислород въздух.

най-трудното: най-лесното.
най-лесното: да не спираш да играеш на сътворяване.

най-единичното: как ми разказва: седели в кухнята. голата крушка ги обливала в голата, разголваща светлина, майка му била на дивана, под шкафчето с чаши от СБХ, той ѝ казал, че е хомосексуален, тя отговорила: това е перверзна аберация.
най-многоликото: боговете.

най-божешкото: сътворяването.
най-човешкото: страха от смъртта

(по Илеана Стоянова, Най-най, из Море завинаги)
(използвани с разрешение чужди истории)

 

Балаж Дьоре: [по кожата си чувствам]

по кожата си чувства
тъгата ви
написа ми на вие
донесете оздравяването
вместо отговор
питам във водата
какво има под кожата ми
на вие ми говори не на ти
като българското момче
това му е
по-трудно
пъстрошапчест Николай
голошапчест аз
има червена кола
всеки ден пише
да оздравее ще е истинско изкуство
за стрелите сърцето
е колчан

в Прекъснах един роман, Калиграм, 2004, 36 с.

Бележка от ушенцето [крилцето] на Вътрешен ангел, Атила Яс, Kortárs [Съвременник], 2019
„Един ангел снима с камера в мен, когато не говори или мълчи; почти е все едно къде съм, дали пътувам, чета, или слушам концерт, или си седя в градината, не ме оставя на мира, ръчка ме, предимно, когато съм направил не това и не така, както би искал, както си го представя, и разбира се, накрая исканото се случва, под формата на картички, записки в дневник или наброски, лека-полека трансформирайки многогодишно сътрудничество в стихотворения“ (авторови думи)

 

Споменуване на Силард Борбей
Последна среща

Не умря, не почина, не си отиде,
самоуби се.

Срещнахме се в Книжарницата на писателите
Нямаше време Влака за Дебрецен тръгваше след около час
Поехме към Нюгати Седнахме да пием кафе в Макдоналдс
Получихме някакъв бълвоч вместо капучиното
Не се пиеше Предложи да го хвърлим и да купи нови
Не-не казах Отидох на касата Показах бълвочите
Заявих че не стават за пиене и биха ли били така любезни
да ги сменят Да-да уморено казаха Може ли касовата бележка
Върнах се Той някак присветнало-учудено-невярващо гледаше
Тоа какви ги върши Донесох новото ухаещо на кафе и мляко капучино
Изпихме го Изпратих го до влака Поехме по пътя нататък

На първи юни 2019, към седем и седем сутринта ми се причете нещо от Борбей Силард, поразрових се на рафта в библиотека в Преводаческата къща на Балатонфюред, взех си да чета Към Тялото. Четох. Чудех се кое да преведа Криворазбирането (с.128) или Към тялото (в книгата са няколко към тялото, това конкретно е: Лилията на Дьо Сад) (с.112). Някъде в мейла трябваше да имам ръкописа на книгата, потърсих го. Не го намерих, намерих това писмо (оказа се, пили сме какао, по всяка вероятност въпросителната след капитал е правописна грешка в оригинала):

Скъпи Николай,
дори второто все пак не беше истинско. Но във всеки случай беше геройска постъпка от твоя страна, че се нагърби с тази борба за свобода [така наричат на унгарски националните войни за независимост,бел. моя], с която победи гадния, мултинационален, смучещ свръхпечалба от унгарската нация паразит, лешоядския капитал? Да не би да си случайно български, фидески, унгарозащитник борец за свобода?
Да пратя ли стихотворение? В духа на горното? Възславящо? : – )
с
(чт, 15.11.2012 г., 12:27 ч.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.