Марк Странд – Бракът

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „roMANce” (en) (бг. романтика; романс / МЪЖ), дигитална графика, 2020

 

Следи

Освобождавам се от чужди имена. Изпразвам си джобо̀вете.
Освобождавам си обувките от мен самия, оставям ги на пътя.
А през нощта стрелките на часовниците връщам;
Семейния албум разгръщам и виждам себе си като момче.

И какво от това? Часовете си свършиха работата.
Произнасям си името. Произнасям към всички: „сбогом”.
Думите падат в редици надолу.
Обичам жена си, но я откъсвам от мен.

Родителите се издигат с троновете си
в млечните стаи на облаците. Мога ли да пея?
Времето ми казва кой съм. Променям се и пак съм същият.
Освобождавам се от живота и животът оцелява.

 

Да се нахраниш с поезия

Мастило капе от устата ми.
Няма щастие като моето.
Нахраних се с поезия.

Библиотекарката не вярва на това.
Очите й са тъжни
тя ходи с ръце прилепнали към роклята.

Стихотворенията са изядени.
Светлината избледнява.
Кучетата лаят все по-близо.

Въртят очи,
светлата им козина гори, и краката четкат пода.
Бедната библиотекарка тропа с крак и плаче.

Тя не разбира.
Когато падам на колѐне и близвам ръката й,
пищи.

Аз съм новороден.
Изръмжавам към нея и радостно лая.
И даже от радост разкъсвам книжното тяло.

 

Бракът

Вятърът духа от север и юг,
пътувайки бавно.

Тя се обръща бавно във въздуха.
Той ходи бавно в облаците.

Тя се подготвя,
разтърсва косата си,
свежда очи
и се усмихва.

Слънцето изгаря зъбѝте й,
върхът на езика й ги овлажнява.

Той издухва прашинка от костюма си,
оправя си вратовръзката.

Той пуши.
Скоро ще се срещнат.
Вятърът ги отнася все по-близо.

Те си махат с ръка.
По-близо, по-близо!
Те се прегръщат.

Тя постила легло.
Той си сваля панталона.

Те се женят
и имат дете.

Вятърът ги отнася
в различни посоки.

„Колко бурен вятър!”, мисли той
докато оправя вратовръзката си.

„Харесва ми този вятър!”, казва тя.
Вятърът духа все по-мощно.
Цялата работа е в този вятър.

 

Щрихи на зимата

Кажѝ си
когато стане студено
и сивотата на въздуха покрива света
че ще продължиш
да ходиш и да се вслушваш
в тази мелодия без значение къде
се намираш —
под купола на тъмнината
или под пропуканата белота
на лунния поглед в снежната долина.
Тази вечер, когато стане студено
си кажѝ
това, което знаеш не е нищо повече
от мелодия изсвирена от костите ти
докато продължаваш да се движиш. И скоро ще можеш
да легнеш накрая под мигащия огън
на зимните звезди.
И ако се случи така, че не можеш
да продължиш или да се обърнеш назад
и краят те застигне там
където се намираш
кажѝ си
в този финален поток от студ пронизал крайниците ти
че обичаш себе си и не би изменил нищо.

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Красимир Симеонов – Оно Докен (самурай)

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „Erdbe“ (de) (бг. земя / наследство), инсталация, картон, дърво, стъклен цилиндър, вода, 2016-2017

 

Лошите поети умират дебели

Вече сто години
морето ръфа вълнолома,
глозга върлите скали,
желязото заостря.

Всяка сутрин
замахвам от ръба
с тефтерчето в ръка…
И привечер се връщам.

 

Сутрин

Бухтичките мъркат
в старото тиганче
и на рунтавия изгрев
смигат.

В градината съм
и си дялкам
трон
за слънцето.

Вътре чаят кипва.

 

Оно Докен*

Бях осъден и жив изгорен.
И когато към останките ми се приближи палача,
протегнах ръка от пепелта и го съсякох с меча му.

Не се спирай пред тази могила –
тук няма нищо.

(надпис върху камък )

*Оно Докен — самурай, несправедливо осъден на смърт чрез изгаряне през 1615 г. Според легендата, когато надзираващият екзекуцията чиновник се приближил да провери останките му, Оно сграбчил меча му и го съсякъл, преди да се разпадне на пепел.

 

Човекът в огледалото

От днес е вече в дъното на стаята.
Заел е стола, който скъпо купих.
Между пръстите с косата си играе
подобно лунен бог, примрял от скука.

И няма да си тръгне тази нощ или пък утре.
Навярно ще закуси с мен и книга ще отвори.
След работа ще го намеря още по-затворен
да пее и да се търкаля с кучето.

Той без да иска ще ме изпревари в банята
на следващата сутрин. Аз ще чакам дълго
пред вратата и ще блъскам, и ще вия
преди да ме налази тъмното…

 

Бог каза

не тъжи
живей просто
обичай щедро
давай повече
бъди сега

 

Тук и отвъд

Тук:
косматите залези;
еднодневното слово;
мъченици по кофите;
зверове нависокото;
човешките спори.

Отвъд:
мама и Бог.

 

За ползата от прилагателните и Бог

Детенцето прегаря, хрип. И край.
Ще вие майката нататък всяка нощ.
Ще пита…

Мила,
не търси отговора навън.
Той е пътечка по-тънка от косъм.

Той е в отрязания език,
в ума безутешен…
Той е небесния сплит!

Обичам те.

 

Брата Янис говори

Война е,
когато зад прозорците дебне мрак
и затворите се множат.

Мир е,
когато зад прозорците ехтят старите песни,
а затворите се превръщат в библиотеки.

(по Янис Рицос)

 

Есен

Вятър
с дъх на ябълка отново
из полето съхне.

 

Търсачът

Ако ще си птица –
не лети твърде бързо,
издигни се високо,
и се слей със светлината,
която кънти
в теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Познавам жена която се казва Болки

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „lEARN” (en) (бг. учи! / ПЕЧЕЛИ!), типографска инсталация на стена, дърво, пирони, 2017

 

Познавам жена която се казва Болки
Скромна жена учителка
Познавам жена която се казва Зачатие
Страхотна майка винаги ме разсмива
Познавам жена която се казва Възкресение
Симпатична жена слаба ученичка
Познавам жена която се казва Светилище
Млада непорочна омъжи се за бившия ми

 

No cool is the new cool
Си мисля докато се промъквам
През задните улички към магазина
По пижама под якето
Стърчащи найлонови торбички
от джобовете и нагънато листче
Със списък на най-необходимото
Няма време за глупости, тийнове
Стягайте се

 

Първото нещо
което направихме
беше да свалим
Христовото разпятие
от стената
над леглото ни
По-късно закачихме
на гвоздея Буда
Той не гледа
Затова се усмихва

 

Коя дата сме

Кога ни затвориха в това ежедневие
в календара на делниците и празниците
и ни наложиха ритъма на живот
Кога стана това?
Дали, когато се борихме за почивни дни
в края на седмицата
Или когато се предлагахме целите
за да можем да препитаваме сами
Дали, когато искахме децата ни да имат детство
и да ходят на училище
Или когато жените отсякоха „ние също имаме права,
не само задължения“
Празнувайте казаха почивайте бъдете благодарни
за еди кое си завоевание
Слагайте масата марширувайте в строй
Съберете се днес с близките си
На тази дата не искайте не питайте не се разболявайте
Не се разболявайте никога
Ще ви чакаме утре на поста ви
Кога и как ни впрегнаха така тънко
Да се гордеем че сме герои и лидери да натискаме
надолу другите да следим
с подигравки от типа на „кой е тоя мускетар“
или „много мислиш, циркулирай“
Аз не чакам удобен момент да попитам как се заплаща
труда ми и рекламата която правя
Дори тогава е почти невъзможно
човек да запази честта си почти невъзможно
почти

 

Пет минути преди края
Спираме производството на коли
Спираме производството на пластмаси
Спираме да сечем горите
Спираме да избиваме животни масово
Спираме да се изходим
Спираме да се изповядаме
Съжаляваме за всичко
Сбогом

 

Сред огромните купища
Отпадъци за рециклиране
Заляни от 4G и 5G вълни
Сме се настанили като забучени
Бръмбари в хербария
На Чарлс Дарвин пред екрана
Почти неподвижни
Почти безжизнени
Но още дишащи
Помръдващи
Похапващи
Каквото има в 24 часовия магазин
Спазващи привично поведение
На сложни организми
От доминиращ в природата вид

 

Птичко
Пиле
Птиченце
Нарисувах ти в ръката си гнездо
Птичко
Пиле
Птиченце
Колко пъти се разби в стъклото
Птичко
Пиле
Птиченце
Стаята е пълна с тъмни и светли петна
На слънце ще подреждам твоите пера
А на сянка ще огъвам твоята душа
Птичко
Мисъл моя
Прозорецът отдавна е отворен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Тишината ми е щърбав циферблат

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „tERRitORy” (en) (бг. територия / ГРЕШКА),
интерактивен хартиен обект, 2015

 

* * *

Върховете на мисълта –
обърнати игли,
забити с тъпото
в масива на кожата,
нагъната от сетивните вълнения
на тектоничните парчета
житейски опит, защото….
Случващото се се бие до кръв
с най-далечните си и неосветени части.
Борбата със себе си
е неосъзнато подмолна,
пасивно-деструктивна.
Авангард и ариергард
са се слели в кръг на абсурда,
който рамкира
всички човешки войни
и ги закача по белите стени на безумието –
безутешен некролог на безименни, безлики,
прозрачни протектори на сегашното.
В подножието на ума
са се струпали тълпи думи,
издъхнали в опит да го изкачат.
Току се сблъскат,
образуват микротекст-стъпало…
После дума-убиец
с патология в нуждата от принадлежност
полепва, издърпва и
го калцира в клише.
Парализата на езика
се лекува с дълбоко проникване –
не подкожно,
не венозно,
а пробиващо цялата стратифицирана същност,
раздиращо слоевете на неравенството,
разбърквайки структурата му на фрагменти,
от чиито извори на основание
ще трябва да се пие отново.
И пак!
И пак!
До пресъхване,
болезнено…,
защото….
Върховете на мисълта
са обърнати игли,
забити с тъпото,
а тъпото преминава с болка
през кожата на живота.
…………………………………………………………………………………..

 

* * *

Тишината ми е щърбав циферблат
с цялата азбука по ръба,
без цифри, без стрелки,
премълчаните думи се ориентират сами.
Трополят и пукат като лумнали снежинки,
отразени по очите.
Следват облите повърхнини
на своя танц, на циркадния ритъм
на изговарянето на света навътре.
От едно събуждане до друго…
…………………………………………………………………………………………

 

Депривация от контрол

На сянка, на сянка
от лъчите на последната мисъл!
Миналото праща светлина
като блясък в очите на Асмодей,
а те са черни дупки-тунели
към кървави бунтовища,
изстъпления от самота.
На сухо, на чисто
от следите на последната мисъл!
Гласовете блуждаят в стените си,
плетат вътрешна другост, разкъсват се
и в пустините на студа
излагат голите нерви на усещанията,
психонавти на душите ни.

………………………………………………………………………….

 

Дифузия

Скелетите в гардеробите
натрупали са много тежък въздух,
задържащ новите им елементи
до дверите на тъмното пространство,
отпуснато им по закон от страховете.
Костите опорни и двигателни
подпрени са статично, обездвижени,
гризе ги червеят остеокластен,
енергията им складира във латентност
на пластове, разискрени от триене,
излъчващи във спектъра на Рьонтген.
Зад резето,
зад вкаменените от времето дъски
на гардеробните криле,
паралитични спрямо полета на отварянето,
там набъбва акреционно, трупа маса
костното тяло на свръхнова,
в чийто остатък чета тайните,
скрити от разума.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ивайло Колев – Стърже бачкатора

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „arBEiTE“ (de) (бг. Работи! / МОЛИ СЕ!), обект, картон, 2014-2017

 

 

Стърже бачкатора на студеното със шмиргела, псувайки тихо битието си, ей тъй, даже по навик.
А искрите от стружките проблясват наоколо му празнично. Като комети, заря от звезди.
Горят като слънцата, които наистина са били някога, там в началото на времето. Пепел от звезди, за миг съживени.
Попържа човека цяла Вселена, потреперва в студа, а шмиргела бучи ли бучи…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – Да не разбира нищо от жени

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „selbSTOPtimierung” (de) (бг. самоусъвършенстване / СТОП; СПРИ!), дигитална графика, 2020

 

 

Животът ми прекарах го
На автогарата
Сред коси, бради
Мустаци и езици
Косми, рокли и чорапи с пръсти
Носове и колене, и стъпала
Шевове и шалове
Фасове, салфетки и подметки
Типове и дами
Цигани и циганки
Ауспуси, седалки, пейки
Вестници, закуски и кафета
Мозайки и гишета
Стоене по гишетата, стоене прав, спане в чакалнята до някой непознат
Накратко Какофония
Но ето
Сложи й музика за фон
И става
Дефиле

Да не разбира нищо от жени
Но мен да ме харесва
Да носи дрехите ми нощем
Сутрин да ми носи чай
Да готви, да ме храни с пръсти
Да бъде умен колкото е нужно
Да слуша
Да ми чете
Да не говори много
Но да ми пуска любимите албуми
Да ме желае повече отколкото аз него
(В противен случай се сбогуваме)
Да оставя аз да съм отгоре
Да оставя аз да знам посоките
Да оставя да го водя за ръка
Да мисли за раздяла щом се скараме
Но тайно и за малко
И после да се обвинява
Сякаш е извършил престъпление
Да не разбира нищо от жени
Но мен да ме харесва
Толкова, че някой ден
Пред мен да падне на едно коляно
И да ме вдигне на ръце
За да не отлетя
Със друг глупак, случайно.

Не ми харесва да говорите за него
Втренчили сте се във маската и сочите
Че бил такъв шумен, мръсен
Бил облечен в скъпи дрехи
А живеел евтино
Естествено, сте по-добри и всичко тва ви е противно
(Но все пак тайно ви забавлява)
Когато е шумно общо и на висок глас успокоявате съвестта си с него.
И изобщо нехаете какво е под повърхността.
Когато стане тихо.
В пет сутринта млад татко сменя пелена.
В семейното общежитие.
Майката е първа смяна в магазина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Прометей

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, ON-OFF-object

 

 

Човеците
забравиха за
Прометей.
Поеха да търсят фалшиви месии
с надежда да получат втори огън.
Но те забравиха, че
два пъти
не се живее,
два пъти
не се умира,
два пъти
не се прощава,
два пъти
огън не дават.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Колева – Аз съм в катакомбите на надеждата

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „wintERDEpresсion” (de) (бг. зимна депресия / ПРЪСТ; ЗЕМЯ), ръкопис върху хартия, въглен, пръст, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019

 

***

аз съм в катакомбите на надеждата

в пълзящия кофраж на времето

тук дните са бели плъхове

носят чумата на копнежа

а ти си точно като далака –

ще мога и без теб, нали?

 

***

днес тялото ми не е твой роб,
но пак ти най-добре знаеш
че като парче от черен дроб
ще се връщам
за още

 

***

седя пред теб
влюбен бетон
пясък цимент и сълзи
нацепени спомени
разклатени дни
къде отиват всички сълзи
всяка плочка към теб боли

летя между мръсните прозорци
като побъркан куц гълъб
уж си по- цял от мен
а по-мъртъв

хвърлям се и се нарязвам
докато в изгърбена стрелка те чакам
докато себе си от теб изрязвам
а в кислорода без дъха ти се отравям

питам искаш ли да ходим боси
по пясък или по хлебарки
а ти изтупваш деня си износен
търсиш през мен запалки

казваш битовизмът страстта ти убива
къде видя битовизъм мое изгубено момче
да хвърлям кошчето с теб е красиво

целувай ме в мокра мизерия
докосвай ме с парфюм на мистър пропър
не искам нищо освен студена вечеря
и гласа ти – топъл

 

***

искам го в сутринта ми
ожънат в черни завивки
затиснал с устни скръбта ми
перфорирал всички усмивки
искам го и в нощта ми
незрял и усоен
на снопчета по врата ми
тъмнозелен, неспокоен

 

***

опиянено кръжах покрай теб
молец привлечен от свещ
не виждах нищо пред себе си
без филтъра на твоите зеници
ти – красота в нафталин
препарирана нежност
прилежно скътан ендорфин
мога да забравя за теб
за твоя вкус на рай и на хинин
… ако срещна някой по-жив
но като труп във мен лежиш
миришеш
трябва да те консервирам
но как
над капачката умирам
ако изобщо съм жена
откъсни плесенясалите ми зърна
и ги засей в пръстта
засей ме в пръстта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Храма е заключен

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „nEXt” (en)
(бг. следващ / БИВШ, ПРЕДИШЕН), типографска инсталация, боя, пърформанс, кадър от документално видео, 2017

 

Храма е заключен

Прогонена от храма
Нарисувах си очи катранени
Здраво стиснах в дланите
семената неугаснали
Донесе ми ги враната
Размазани са образите
Найлоновите им усмивки
Скърцат като стари панти
И сломен е полета на богоизбраните
Ветропоказателите сочат север
Обърканите вярващи във идоли
Държат ключа от храма ми
Скрили са го в пастта на звяра
Проповядват лъжлива вяра
Прогонена от храма
Боса и съвсем няма
Сковах криле от измислени надежди
Приших последните копнежи
И полетях към ямата
Храма е заключен
Заклеймена вярата

28 октомври 2020г.

 

Вече е късно
(Not Delivered)

Все сложните любови
ми се падат в жребия
а винаги Простотата съм целяла
Неполучените съобщения
не са случайности
Земетресения
Сърдечни сътресения
Карбоновите нишки се късат
като остарели примки
Търкалят се овалите
Перушини ураганено
приглушават Светлината
Мекотата им
подострила бръснача
чак до лудост
В далечината се долавя смях
И някакъв безумно тих писък
е единствената съпротива
на душите
създадени в Едно неделимо
Острието блясна ослепително
Липсваш ми
ВЕЧЕ Е КЪСНО
(Недоставено)

 

Руска рулетка

Дали Богоизбраните
са праведните?!
Кои са грешните?
Кой може да бъде съдник?
Кой би си позволил да спре Вселената?
Чия е десницата, която
отсича главите по свое усмотрение?
Играем си на Руска Рулетка…
Цевта засече…
Просякът благодари…
На Бог!

25 ноември 2020 г.

 

Графитено

Надрасках облаци върху платното
не мога да рисувам с четка
Думите ми въглен незагасващ
с тях картини ще създавам
Графитеното срязано от бяло
щрихите размазано
преливат в урагани
Бутат ангелите от первазите
Зениците ми огнени жарави
Демоните нестинарки
тъпчат босоноги
с жар ми пълнят раните
А аз протягам дланите белязани
Разбивам се
в останки от крилата им
Пепел се разпръсна в небесата
Ирисите ми
Графитено обагрила

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Гергана Валериева – Шести август

by New Social PoetryNo Comments

Нощи

Зелените простори на лятото
се ширят в очите ти.
Когато светът заспива,
ме люлее твоят шепот,
като ми разказва приказки
за русалки и бели вишни.
Времето спира,
унесено от топлината ти.
Нощта ни завива
с коприната на небето си.
Остава да ми свети само кожата ти
със странната светлина на бяла роза в мрака.
Кошмарите рухват като кула от карти,
щом отворя очи
в омагьосаната тишина на Рая.

 

Шести август

Някъде в бездънното небе
над родния град на моето щастие
пасе едно стадо от бели овце
и гледа да те види отнякъде.
В катедралната тишина на горите
една лисица чака да бъде опитомена.
Блещукат кандилата на звездите.
Нощта премигва уморено.
Една черна котка те вика с гласа ми.
Няма да я чуеш. Ти си далече.
Но, ако дойдеш в съня ми,
ти подарявам тази вечер.

 

Зелените стъпки на лятото

Зелените стъпки на лятото
отекват по калдаръмените улички
в града на слънцето.
Вечерната светлина позлатява август
и дърветата още пеят за него
преди да заплачат за сбогуване.
Сърцето ми се разхожда из онези улички
и търси да хване за ръка принца,
когото остави там някъде.
Някога.

 

Светлина

Очаквам те
по поляните на моите сънища.
Да свириш по лъчите на слънцето,
да гадаеш по звездните очи на цветята.
Гледай как тревата става синя и дълбока
и все по-силно светят цветята.
Все по-високо се издигат небесните ливади,
чак до оная точка на несъзримото,
където се преплитат времената.
Ти се връщаш от бъдещето
на златен кон,
сияещ като август,
и ме взимаш със себе си.
Топла постеля е мекият пух на здрача,
а цветята светят и звездите ухаят
на твоята музика.
Светът е пълен с тебе, принце,
и ти не си измислица.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X