***
да те забравя
и да вървя напред
означава да те чакам
окончателност
никакви наркотици
не могат да ми дадат
това което ми взе ти
егото е обречено
ако чакаш слънцето да
изгрее заради теб
ще разбереш че нощта е
безкрайна
любов
душата ми е некролог
на който пише
твоето име
каспар давид фридрих
ти си черната птица — любов
върху надгробния кръст на живота ми
отлитай
когато влиташ в душата ми като истина
когато загракаш упоително и тревожно
когато разперваш крилете си от мрак
отлитай
зовях те
от кристалното ядро на добротата си
зовях те от златните клонки на душата си
зовях те от небесния замък
на неразрушимия си дух —
но сега ти казвам само
отлитай
с един изстрел
да обичаш –
да убиеш двама
сбогом кажи
литературата
не просто свързва
тя разделя
онтология
търсиш любов
намираш поезия
изгрев над пустинята
знаеш ли
сърцето ми
е фараонска пирамида –
ограбено е преди три хиляди години
краят на войната
времето за война е изтекло
преди да се завърна
ти отдавна победи
а аз още не съм проплакал
за пръв път
***
целият мрак и тъма
на вселената
са просто някакъв стар килер
в който
Господ още не е сменил
изгорялата
крушка
и горко ни
когато това
стане
***
без теб и най-белият ми стих е черен –
като липсата ти
като забравата и нощта
като смъртта
но реалността
няма нужда от описания
остави тази игра на децата и телата ни
остави я за онези
които имат надежда вяра звезда
но нямат любов
***
червеният лак
червената коса
червеният цвят
на кръвта ми
далтонист
като всички мъже
охлаждане
ако писателите поетите
драскачите и авторите
знаеха истината –
щяха да млъкнат
завинаги