Ружа Матеева – Стихове

***
разписанието на бъдещето
е сгрешено
чакам на перона
някакъв влак
под който още няма
прокарани
релси

 

***
косата ми спи
върху твоята възглавница
и сънува всички причини
да не се
събужда

 

***
ако те има
отвъд представата ми
за теб
направи ме
от същата нематерия
за да бъда
истинска

 

***
наричай ме
както искаш
само не съжалявай
тъмнината
с която те обичам
тя е последния лъч
на предстоящо
слънчево
изригване

 

***

не ме учи
как се оформят мислите
твоят живот също е роден
от яйцето на желанието
но люпилнята
е различна

 

***

някой
се опита да стигне
до танца на сърцето ти
със симетрията на думите
без да знае
че тактовете му
са неравноделни

 

***

сгреших ритъма
и сърцето ти ме изхвърли
като ненужна
пулсация
сега съм хирург
в очакване
на собствения си
инфаркт

 

***

животът ми
в крачки
е твърде кратък
една навън
и една
навътре

 

***

написах нещо
и го изтървах
на земята
тя го прочете
и ми го върна
изтрито

 

***
сълзите не са капки
те са бразди
по сухата пръст
на раздялата

 

***
стъпките ми
падат
по листата
като сълзи
след раздяла
тази нощ
дърветата
потърсиха
корените си

 

***
някой
ще дойде
ще проникне
до най-меката сърцевина
на душата ти
ще ме изрови оттам
а ти с почуда ще гледаш
останалата тленна част
от себе си

 

***
взе ми всичко
в което не вярвам
за да остане
единствено
мисълта
за теб

Ани Илков – Каменни въглища

Вие мислите: там, под земята,
там ще можем да бъдем добри.
Ще работим из предприятията,
ще натрупаме доста пари,
докато дойдат жената, децата.

И си мислите: колко е просто,
черно слънце отгоре блести,
а отдолу с естествена доблест
цветни руди разтварят очи
като мъж след прекарана болест.

Всъщност ето как: слизаш надолу,
цял живот си мечтал за жени,
облечени в дрехи от алкохол, и –
изведнъж гледаш – времето спи
върху купчини блудкава тор…

Ще си кажеш тогава: живота бе дим!
Нека с вечното днес да се съединим.
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!

Виктор Иванов – стихове

нова социална поезия

черните мисли
черните мисли

обикновено са на хартия

не и днес
днес са върху плът

в нощ като тази

в дни като този

 

* * *
да пишеш добре
е лесно –

искат се

деветдесет процента
самоубийство

и десет процента
талант

 

***
всеки поет
има нещо за казване
и то е че

не му стиска

не му стиска
да усеща
да копнее
да прелюбодейства
да желае

да бъде сам

 

***
една сутрин
докато си миех зъбите
срещнах бог
той ме поздрави
не се усмихнах
закъснявах
помоли ме
да спра да го сънувам
да му оставя
поне малко време
съгласих се
оттогава не спя

 

***
когато
мвр и господ

са в една смяна

вечер
градът е красив

телата гаснат

изоставени
с теб
под земята

слушаме сърцето –
нека станем
свое подобие

 

***
по невидимите етажи
на лудниците

чаршафите
не се сменят никога

не
поради липса на хигиена –

просто въпрос на вкус

 

***
със сините пантофки
на болната реалност
обичам да рисувам
големи дъги
с формата на черепи
след това
с млечните си зъби
пробивам
изкуствения ти
свят
завъртам
жълтите си очи
а ти
ме наричаш
трагедия

 

аз
когато съм грях
се чувствам жив

когато съм бог
търся любов

когато съм спомен
крия хора на тавана

когато се усмихвам
сънят се повтаря

когато съм човек
съм винаги мъртъв

 

любовта е
черни слънчеви очила
порнография от осемдесетте
натрупана в мазето
тежка като прах осъмва
с размазано червило
тя е кифла
паднала на пода
стих написан
от смъртта

 

краят е
там където
всичко е заровено
надълбоко
без препинателни знаци
без помия

защото краят е красив
той е себе си
и ни познава

знае че ни е страх

 

* * *
справедливост няма

бог убива
само от любов

Златомир Златанов – стихове

Ектения

На Цветан Марангозов

In Girum Imus Nocte Et
Consumimur Igni.

Алегорията на нощта прелиства
хелиоцентричните си протоколи
в тях няма лично против теб
защото ти си само сянката на свойта сянка
тъй както облакът е спекулативен опит
на безкрайно отрицателно съждение
и орхидеята превръща в травестит осата
заради илюзията на трансфера

това е обективно-ориентирана-поезия

канибализъм на минималните различия
гримаси на непричестената реалност
в структурата на следата
колебливи паралакси
и случайно претеглени позиции
в които ларвени субекти и ангели-пазители
под дъжд от атоми танцуват
по ръба на празнота с напътстващ clinamen
и бедствените неспасими светове
в несъстоятелност да евакуират
собствената си привидност
в лъча от мъртвата звезда пулсиращ
като в старинен палиндром въртим се
в кръг в нощта и огънят ще ни погълне
о мениджмънт на колабиращи
елмазни сутри и плачещи икони
анабазиси и катабазиси
между Изтока и Запада
с инфлационен индекс
където не само екстериорът липсва
но и интериорът също
да не говорим за изкуствения рай
или това прет-а-порте на преизподня
с голата навалица пред него
и в експозиция на бивши светлини
небето търси своето небе напразно
подобно на държавите които
намират отчуждения си облик
в публичните дългове
и кредитния рейтинг валоризиращ
националното достойнство
да вярваш посредством другите измамени
в инцестна задълженост на клонирани финанси
и пантеони на токсичните активи

 

Почит към Езра Паунд

 

Той размени обичайния опит
срещу своя фантазмен проект,
под хоров критически ропот
търсещ идиолект.

Волно ловуваше из различни
острови и гори.
Изкуството в несебични
видения му се разкри.

И потръгна модерната класика
на Twenty Century Views
от йероглифната свастика
на неговите кантоси и хайку.

Векът неприветливо се изниза
под това старорежимно небе.
Поетът се обяви за фашизма,
защото мразеше да е еврей.

Пионерът на новите форми
си навлече лош късмет
и затворническа униформа
в болница „Света Елизабет“.

Заблуден по лоши идеи
и пилеещ своя талант,
с пилигримските си трофеи
се раздели Езра Паунд.

Европа на бившите комунисти
и другата Европа на нощта
нейсния си произход чистят
в ложето на безбрачен баща.

Не едно измамени поколения,
линеещи без протест,
в атрофически преображения
израждат се днес.

И кой е сега постмодерен,
мерникът сочи мизерен отстрел.
По-конвертируем, по-трансферен –
от експортната ферма на Оруел.

Поглъща циклопската челюст
поредния Одисеев другар.
Отказан ни бе изход и телос.
Светът е древен кошмар.

А се виждахме облечени в слава.
Wrong from the start.
Така свършва всяка пред-става.
Така свършва всеки бард.

 

На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

Николай Владимиров – стихове

люлин

тази сутрин
мъглата е толкова гъста
в нашия краен квартал
че призраците
под прозореца ни
съпровождат детски колела
които имат само гласове
и се страхуваме
че ще пораснат без лица
преди небето да се е
изчистило

 

***
нищо не е по-голямо
от хляба
освен когато го нямаш
да ти предложат хляб срещу това
да престанеш да пишеш поезия
а ти да избереш поезията
и бавното умиране от нея
вместо смъртта
цял живот

 

всяка любов има край
само нашата няма
начало

 

тази нощ
разбрах че си умряла
в сърцето ми
и не му казах

 

***
най-дълбоката сълза
е тази
която пада от окото
за да не убие
някой
с удара
на тишината си

 

ако съм църква
ще влезеш в мен
поне за сбогом
и ще се срутя отгоре ти
за да сме заедно
в руините на вярата

 

***
цветята които е пазил
от плевели
сега затрупват
ръцете му

градинарят започва
смъртта си

 

***
тежка си
като перце
от птица
което пада
върху чуждо рамо

 

***
твоят страх е смъртта
моят страх е живота
по средата умираме
заедно

 

***
когато правим любов
пътуваме всеки по другия
целите
движим се
целите
за да не свърши пътя
с нашето пътуване

 

детето на колячите

агнетата искат да умрат
за да не станат овце
за броене
преди съня на детето
вместо да са ангели
в съня му

 

***
скулптурата на ангела
се смее
когато вали
защото може да плаче

 

адам

върнах те
като ребро
вътре в мен
оттогава
те няма

 

няма да дойда
с влака
който закъснява
не съм в него
не съм и гарата
на която чакаш
аз съм багажът
в който забрави
да си сложиш
дрехи

 

ние сме волята за живот
която погрешка не влиза
в завещанието на умиращия
и наследяваме къща
без призраци
в която можем да сме
само гости

 

ако си книга
искам да умра
между кориците ти
буквално в последния ред
за да останеш без думи

 

***
слушам гласа
на Бог в тишината ти
и не казвам нищо
за да не ми отговори
че се отказва
от мен

Кирил Василев – Леярът от Курило

Той мачка червивия си пенис
от който не изтича нищо
защото оловото е изсмукало
всичко от него
веднъж и завинаги
и беззъбо се хили срещу мръсната стена
върху която вижда отразени
ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора

по останалите три стени на стаята
пълзят паяци
а зад прозореца покрит с черен
полиетиленов чувал
тихо разговарят
униформените

той изоставя пениса си
протяга ръка
изважда изпод леглото
своята пластмасова флейта
и започва да духа в нея
с надеждата че свирепото свистене
ще накара паяците и униформените
да легнат кротко един до друг
пред леглото му

той захвърля флейтата
прибира пениса си в панталона
и излиза от стаята
качва се на велосипеда си
и обикаля двора на къщата
разминавайки се с униформените
които продължават тихо
да разговарят
в сиянието на ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора
 
той слиза от велосипеда
обляга го на едно изсъхнало дърво
и влиза отново в стаята
взима един пирон от пода
и започва да драще по стените
между краката на паяците
рождените дати на своя баща
на своята майка на своите сестри
на своите братя на своята съпруга
на своите синове на своите внуци
на своите
 
вечерта не прехожда

Ивайло Мерджанов – стихове

***
да те забравя
и да вървя напред
означава да те чакам

 

окончателност

никакви наркотици
не могат да ми дадат
това което ми взе ти

 

егото е обречено

ако чакаш слънцето да
изгрее заради теб
ще разбереш че нощта е
безкрайна

 

любов

душата ми е некролог
на който пише
твоето име

 

каспар давид фридрих

ти си черната птица — любов
върху надгробния кръст на живота ми
отлитай
когато влиташ в душата ми като истина
когато загракаш упоително и тревожно
когато разперваш крилете си от мрак
отлитай
зовях те
от кристалното ядро на добротата си
зовях те от златните клонки на душата си
зовях те от небесния замък
на неразрушимия си дух —
но сега ти казвам само
отлитай

 

с един изстрел

да обичаш –
да убиеш двама

 

сбогом кажи

литературата
не просто свързва
тя разделя

 

онтология

търсиш любов
намираш поезия

 

изгрев над пустинята

знаеш ли
сърцето ми
е фараонска пирамида –
ограбено е преди три хиляди години

 

краят на войната

времето за война е изтекло
преди да се завърна
ти отдавна победи
а аз още не съм проплакал
за пръв път

 

***
целият мрак и тъма
на вселената
са просто някакъв стар килер
в който
Господ още не е сменил
изгорялата
крушка

и горко ни
когато това
стане

 

***
без теб и най-белият ми стих е черен –
като липсата ти
като забравата и нощта
като смъртта

но реалността
няма нужда от описания
остави тази игра на децата и телата ни
остави я за онези
които имат надежда вяра звезда
но нямат любов

 

***
червеният лак
червената коса
червеният цвят
на кръвта ми

далтонист
като всички мъже

 

охлаждане

ако писателите поетите
драскачите и авторите
знаеха истината –
щяха да млъкнат
завинаги

Стефан Гончаров – стихове

меланхолия

бих дал всичко за теб
но не знам какво ще правиш
с толкова много
тъмнина

 

***
не познавам човека
в който се превърнах
но гласът ми трепери
всеки път когато
сгрешиш името ми

 

***
слухът е глас
изгубил способността си
да наранява

 

***

смъртта
не се чака
само се натрупва
като мръсна сълза
в затворено око

 

любов от пръв поглед

да видиш някой без дрехи
и да го гледаш
в очите

 

семейство

издълбай сърце
на гърдите си
и предай нататък
ножа

 

***
всяка пейка
върху която
съм плакал за теб
вече гние

 

амнезия

забравям дните в които
дори циментът крещи
а ти стоиш
с гръб към мен
и слушаш

 

***
сигурна ли си
че не обичаш
някой друг
който прилича на мен
и вече си го срещнала

 

***

вината расте в мен
като дете в ръцете на педофил
и дърво на дъното на небето
като облак неспособен
да извали кръвта си

 

***

котката изчезва
в тъмните ъгли на стаята
като ръцете
които плъзгам
по тялото ти

някой ден ще се изгуби
като мен

 

хищници

опитоми ме
няма да избягам
ще ям цветя в утробата ти
цял живот

 

***

изправи се в мен
има място
няма нужда да пълзиш
и да се увиваш
като змия около костите ми
да гледаш от ниско
как смъртта
хвърля сянка
във формата на сърцето ми

Васил Прасков – Няма живот след любовта

няма живот след любовта
никой не се е върнал оттам
за да разкаже

 

доживотен затвор

ще те убия в себе си
и ще те излежа
на различни места
с различни хора

 

***
всеки стих
е сбогуване с поезията
отдалечаване от думите

мълчание

 

***
хората са
поети без поезия
живеят без живот
умират без смърт
обичат без любов

 

невъзможната любов

знаеш че пътя към леглото ми
минава през поезията
а към сърцето ми –
през смъртта

и винаги избираш живота

 

всяка сутрин светът е отново на своето място

винаги когато
минавам покрай надписа
люлин мрази мвр
се успокоявам
за природата на нещата

 

смърт в люлин

в тази стая започва тишината
а когато отворя прозореца никой не скача
(свършват педерастите
свършват наркотиците)
кой ще ме избави от тялото на тази смърт
и ще ми даде твоето

 

***
поезията е болест
предавана по полов път
не се умира
но и не се живее дълго
а лекарствата са безплатни

 

не искам
да те чукам
докато смъртта ни раздели

не искам
да оставям белези
по душата и тялото ти

не искам
да те връзвам
и да те бия

не искам
да те душа
докато си с белезници

не искам
да свършвам
дълбоко в гърлото ти
нито на лицето ти

не искам
да пикаеш върху мен
нито да сереш в устата ми

не искам
да не се къпеш няколко дни
преди да свърша
на потните ти стъпала

не искам да стискам зърната ти
докато ръката ми прониква
дълбоко в тебе

не искам
да стигам през джи точката
до сърцето ти

не искам
да кървиш
нито да плачеш
от болка и удоволствие

искам
да погледна в очите ти
и да видя смъртта си

 

прайд

ако имах дъщеря
щях да я кръстя
калин терзийски
щеше да стане
хетеросексуална
православна
алкохоличка
сутрин щяхме да ходим на църква
после цял ден да пием
и пишем поезия
нощем щеше да е наше
царството небесно

 

лайфстайл

ремарк преписва
от августин

пайнер преписва
от августин

господинов преписва
от августин

аз преписвам от господ

Дом

 

Аз, Владимир Сабоурин, роден от майка българка от македонски произход и
баща кубинец от френски произход, декларирам, че

мразя българския дом, началото и края на всички злини, майка на насилието,
властта, отчаянието
мразя майка си, която намери, избра, изплащаше този дом
мразя баща си, който остаря в него
мразя смъдящата сладка рана Македония
мразя неоколониалната позорна франкофония.

Мразя притежаващите собствен дом, собствениците на недвижими имоти.
Мразя обитаващите Оборище.
Мразя умиращите у дома.

Горко им.

Блажени живеещите под наем.
Блажени живеещите по общежития.
Блажен незримо, неведомо, непостижимо пребиваващия сред нас в последната
Надежда.

Блажени умиращите по болници.
Блажени умиращите в старчески домове.
Блажени направените на препарати.

Защото тяхно е царството небесно, небето над София.

 

Владимир Сабоурин