Камелия Щерева – Тишината ми е щърбав циферблат

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „tERRitORy” (en) (бг. територия / ГРЕШКА),
интерактивен хартиен обект, 2015

 

* * *

Върховете на мисълта –
обърнати игли,
забити с тъпото
в масива на кожата,
нагъната от сетивните вълнения
на тектоничните парчета
житейски опит, защото….
Случващото се се бие до кръв
с най-далечните си и неосветени части.
Борбата със себе си
е неосъзнато подмолна,
пасивно-деструктивна.
Авангард и ариергард
са се слели в кръг на абсурда,
който рамкира
всички човешки войни
и ги закача по белите стени на безумието –
безутешен некролог на безименни, безлики,
прозрачни протектори на сегашното.
В подножието на ума
са се струпали тълпи думи,
издъхнали в опит да го изкачат.
Току се сблъскат,
образуват микротекст-стъпало…
После дума-убиец
с патология в нуждата от принадлежност
полепва, издърпва и
го калцира в клише.
Парализата на езика
се лекува с дълбоко проникване –
не подкожно,
не венозно,
а пробиващо цялата стратифицирана същност,
раздиращо слоевете на неравенството,
разбърквайки структурата му на фрагменти,
от чиито извори на основание
ще трябва да се пие отново.
И пак!
И пак!
До пресъхване,
болезнено…,
защото….
Върховете на мисълта
са обърнати игли,
забити с тъпото,
а тъпото преминава с болка
през кожата на живота.
…………………………………………………………………………………..

 

* * *

Тишината ми е щърбав циферблат
с цялата азбука по ръба,
без цифри, без стрелки,
премълчаните думи се ориентират сами.
Трополят и пукат като лумнали снежинки,
отразени по очите.
Следват облите повърхнини
на своя танц, на циркадния ритъм
на изговарянето на света навътре.
От едно събуждане до друго…
…………………………………………………………………………………………

 

Депривация от контрол

На сянка, на сянка
от лъчите на последната мисъл!
Миналото праща светлина
като блясък в очите на Асмодей,
а те са черни дупки-тунели
към кървави бунтовища,
изстъпления от самота.
На сухо, на чисто
от следите на последната мисъл!
Гласовете блуждаят в стените си,
плетат вътрешна другост, разкъсват се
и в пустините на студа
излагат голите нерви на усещанията,
психонавти на душите ни.

………………………………………………………………………….

 

Дифузия

Скелетите в гардеробите
натрупали са много тежък въздух,
задържащ новите им елементи
до дверите на тъмното пространство,
отпуснато им по закон от страховете.
Костите опорни и двигателни
подпрени са статично, обездвижени,
гризе ги червеят остеокластен,
енергията им складира във латентност
на пластове, разискрени от триене,
излъчващи във спектъра на Рьонтген.
Зад резето,
зад вкаменените от времето дъски
на гардеробните криле,
паралитични спрямо полета на отварянето,
там набъбва акреционно, трупа маса
костното тяло на свръхнова,
в чийто остатък чета тайните,
скрити от разума.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ивайло Колев – Стърже бачкатора

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „arBEiTE“ (de) (бг. Работи! / МОЛИ СЕ!), обект, картон, 2014-2017

 

 

Стърже бачкатора на студеното със шмиргела, псувайки тихо битието си, ей тъй, даже по навик.
А искрите от стружките проблясват наоколо му празнично. Като комети, заря от звезди.
Горят като слънцата, които наистина са били някога, там в началото на времето. Пепел от звезди, за миг съживени.
Попържа човека цяла Вселена, потреперва в студа, а шмиргела бучи ли бучи…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – Да не разбира нищо от жени

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „selbSTOPtimierung” (de) (бг. самоусъвършенстване / СТОП; СПРИ!), дигитална графика, 2020

 

 

Животът ми прекарах го
На автогарата
Сред коси, бради
Мустаци и езици
Косми, рокли и чорапи с пръсти
Носове и колене, и стъпала
Шевове и шалове
Фасове, салфетки и подметки
Типове и дами
Цигани и циганки
Ауспуси, седалки, пейки
Вестници, закуски и кафета
Мозайки и гишета
Стоене по гишетата, стоене прав, спане в чакалнята до някой непознат
Накратко Какофония
Но ето
Сложи й музика за фон
И става
Дефиле

Да не разбира нищо от жени
Но мен да ме харесва
Да носи дрехите ми нощем
Сутрин да ми носи чай
Да готви, да ме храни с пръсти
Да бъде умен колкото е нужно
Да слуша
Да ми чете
Да не говори много
Но да ми пуска любимите албуми
Да ме желае повече отколкото аз него
(В противен случай се сбогуваме)
Да оставя аз да съм отгоре
Да оставя аз да знам посоките
Да оставя да го водя за ръка
Да мисли за раздяла щом се скараме
Но тайно и за малко
И после да се обвинява
Сякаш е извършил престъпление
Да не разбира нищо от жени
Но мен да ме харесва
Толкова, че някой ден
Пред мен да падне на едно коляно
И да ме вдигне на ръце
За да не отлетя
Със друг глупак, случайно.

Не ми харесва да говорите за него
Втренчили сте се във маската и сочите
Че бил такъв шумен, мръсен
Бил облечен в скъпи дрехи
А живеел евтино
Естествено, сте по-добри и всичко тва ви е противно
(Но все пак тайно ви забавлява)
Когато е шумно общо и на висок глас успокоявате съвестта си с него.
И изобщо нехаете какво е под повърхността.
Когато стане тихо.
В пет сутринта млад татко сменя пелена.
В семейното общежитие.
Майката е първа смяна в магазина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Прометей

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, ON-OFF-object

 

 

Човеците
забравиха за
Прометей.
Поеха да търсят фалшиви месии
с надежда да получат втори огън.
Но те забравиха, че
два пъти
не се живее,
два пъти
не се умира,
два пъти
не се прощава,
два пъти
огън не дават.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Колева – Аз съм в катакомбите на надеждата

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „wintERDEpresсion” (de) (бг. зимна депресия / ПРЪСТ; ЗЕМЯ), ръкопис върху хартия, въглен, пръст, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019

 

***

аз съм в катакомбите на надеждата

в пълзящия кофраж на времето

тук дните са бели плъхове

носят чумата на копнежа

а ти си точно като далака –

ще мога и без теб, нали?

 

***

днес тялото ми не е твой роб,
но пак ти най-добре знаеш
че като парче от черен дроб
ще се връщам
за още

 

***

седя пред теб
влюбен бетон
пясък цимент и сълзи
нацепени спомени
разклатени дни
къде отиват всички сълзи
всяка плочка към теб боли

летя между мръсните прозорци
като побъркан куц гълъб
уж си по- цял от мен
а по-мъртъв

хвърлям се и се нарязвам
докато в изгърбена стрелка те чакам
докато себе си от теб изрязвам
а в кислорода без дъха ти се отравям

питам искаш ли да ходим боси
по пясък или по хлебарки
а ти изтупваш деня си износен
търсиш през мен запалки

казваш битовизмът страстта ти убива
къде видя битовизъм мое изгубено момче
да хвърлям кошчето с теб е красиво

целувай ме в мокра мизерия
докосвай ме с парфюм на мистър пропър
не искам нищо освен студена вечеря
и гласа ти – топъл

 

***

искам го в сутринта ми
ожънат в черни завивки
затиснал с устни скръбта ми
перфорирал всички усмивки
искам го и в нощта ми
незрял и усоен
на снопчета по врата ми
тъмнозелен, неспокоен

 

***

опиянено кръжах покрай теб
молец привлечен от свещ
не виждах нищо пред себе си
без филтъра на твоите зеници
ти – красота в нафталин
препарирана нежност
прилежно скътан ендорфин
мога да забравя за теб
за твоя вкус на рай и на хинин
… ако срещна някой по-жив
но като труп във мен лежиш
миришеш
трябва да те консервирам
но как
над капачката умирам
ако изобщо съм жена
откъсни плесенясалите ми зърна
и ги засей в пръстта
засей ме в пръстта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Храма е заключен

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „nEXt” (en)
(бг. следващ / БИВШ, ПРЕДИШЕН), типографска инсталация, боя, пърформанс, кадър от документално видео, 2017

 

Храма е заключен

Прогонена от храма
Нарисувах си очи катранени
Здраво стиснах в дланите
семената неугаснали
Донесе ми ги враната
Размазани са образите
Найлоновите им усмивки
Скърцат като стари панти
И сломен е полета на богоизбраните
Ветропоказателите сочат север
Обърканите вярващи във идоли
Държат ключа от храма ми
Скрили са го в пастта на звяра
Проповядват лъжлива вяра
Прогонена от храма
Боса и съвсем няма
Сковах криле от измислени надежди
Приших последните копнежи
И полетях към ямата
Храма е заключен
Заклеймена вярата

28 октомври 2020г.

 

Вече е късно
(Not Delivered)

Все сложните любови
ми се падат в жребия
а винаги Простотата съм целяла
Неполучените съобщения
не са случайности
Земетресения
Сърдечни сътресения
Карбоновите нишки се късат
като остарели примки
Търкалят се овалите
Перушини ураганено
приглушават Светлината
Мекотата им
подострила бръснача
чак до лудост
В далечината се долавя смях
И някакъв безумно тих писък
е единствената съпротива
на душите
създадени в Едно неделимо
Острието блясна ослепително
Липсваш ми
ВЕЧЕ Е КЪСНО
(Недоставено)

 

Руска рулетка

Дали Богоизбраните
са праведните?!
Кои са грешните?
Кой може да бъде съдник?
Кой би си позволил да спре Вселената?
Чия е десницата, която
отсича главите по свое усмотрение?
Играем си на Руска Рулетка…
Цевта засече…
Просякът благодари…
На Бог!

25 ноември 2020 г.

 

Графитено

Надрасках облаци върху платното
не мога да рисувам с четка
Думите ми въглен незагасващ
с тях картини ще създавам
Графитеното срязано от бяло
щрихите размазано
преливат в урагани
Бутат ангелите от первазите
Зениците ми огнени жарави
Демоните нестинарки
тъпчат босоноги
с жар ми пълнят раните
А аз протягам дланите белязани
Разбивам се
в останки от крилата им
Пепел се разпръсна в небесата
Ирисите ми
Графитено обагрила

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Гергана Валериева – Шести август

by New Social PoetryNo Comments

Нощи

Зелените простори на лятото
се ширят в очите ти.
Когато светът заспива,
ме люлее твоят шепот,
като ми разказва приказки
за русалки и бели вишни.
Времето спира,
унесено от топлината ти.
Нощта ни завива
с коприната на небето си.
Остава да ми свети само кожата ти
със странната светлина на бяла роза в мрака.
Кошмарите рухват като кула от карти,
щом отворя очи
в омагьосаната тишина на Рая.

 

Шести август

Някъде в бездънното небе
над родния град на моето щастие
пасе едно стадо от бели овце
и гледа да те види отнякъде.
В катедралната тишина на горите
една лисица чака да бъде опитомена.
Блещукат кандилата на звездите.
Нощта премигва уморено.
Една черна котка те вика с гласа ми.
Няма да я чуеш. Ти си далече.
Но, ако дойдеш в съня ми,
ти подарявам тази вечер.

 

Зелените стъпки на лятото

Зелените стъпки на лятото
отекват по калдаръмените улички
в града на слънцето.
Вечерната светлина позлатява август
и дърветата още пеят за него
преди да заплачат за сбогуване.
Сърцето ми се разхожда из онези улички
и търси да хване за ръка принца,
когото остави там някъде.
Някога.

 

Светлина

Очаквам те
по поляните на моите сънища.
Да свириш по лъчите на слънцето,
да гадаеш по звездните очи на цветята.
Гледай как тревата става синя и дълбока
и все по-силно светят цветята.
Все по-високо се издигат небесните ливади,
чак до оная точка на несъзримото,
където се преплитат времената.
Ти се връщаш от бъдещето
на златен кон,
сияещ като август,
и ме взимаш със себе си.
Топла постеля е мекият пух на здрача,
а цветята светят и звездите ухаят
на твоята музика.
Светът е пълен с тебе, принце,
и ти не си измислица.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Георги Георгиев – На две съседни пейки

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020

 

на две съседни пейки в парка седяха мъж и жена не се познаваха и не си говореха всеки се беше вглъбил в нещо свое си сигурно и всеки мечтаеше за нещо свое си мъжът пушеше жената гледаше пред себе си по някое време станаха едновременно и тръгнаха в различни посоки

по същото време на други две съседни пейки в парка седяха други мъж и жена не се познаваха и не си говореха всеки се беше вглъбил в нещо свое си сигурно и всеки мечтаеше за нещо свое си мъжът пушеше жената гледаше пред себе си по някое време станаха едновременно и тръгнаха в една посока

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Старост

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, Старост (проект на корица), 2021

 

 

Младенецът от Овча купел

Не миришеше на урина и старост
Санитарките пипаха внимателно с латексовите ръкавици
Санитарят беше едро здраво и любезно момче
Апаратът за кислород уютно бълбукаше
Силиконовият шлаух закрепен за носа
Му придаваше вид на същество от бъдещето
В полуотворените от изтощение или младенческо блаженство
Уста няколко изгнили зъба.

 

Старият книговезец

Без работно време на витрината
Закрита с посивели щори ставаш
От дъното на работилницата да посрещнеш
Закъснелия със седмици клиент подвързани
Книгите не бързат просмукват се
С мириса на евтини цигари
Знаеш си работата.

 

Увещателни думи към неразумно сърце

Остави непоправимите луди да лудуват
Остави алчните мъртви да умират
Остави любовта да убива
Остави смъртта да обича
Остави приятел да те прегърне.

 

На Йоана S., в деня на конфирмацията

Когато те видят да наближаваш
Зоната на опасност предците
Надават нечовешки вой като
Цяла джунгла предупреждаваща
За излизането на цариците на нощта

Когато чуеш обаче само
Леденото им мълчание значи
Вече си прекрачила невидимия кръг
Отделящ те от всичко на света

Този кръг е
Твоята свобода

Това мълчание е
Последното им предупреждение.

 

Майка България

Тя влиза и пита
Няма ли да излизаш
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята

Тя пак влиза и пита
Ще излизаш ли
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята

Тя влиза за трети път и пита
Ще излизаш ли до края на деня
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята

Тя влиза и пак пита
Нали няма да излизаш вече
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята

Тя влиза и пита
Няма да излизаш
Но всъщност казва

Няма да излизаш.

 

Без надежда без страх

Аз съм дете
На комунистическия интернационализъм
Седмичната детска градина
И избрания народ

Не можеш ме уплаши
С липса на буржоазен живот

Не можеш ме уплаши
Със самота

Не можеш ме уплаши
С любов

Моят господ
Е справедливостта.

 

Дете
Аз съм работодателя
На татко ти
Извървях пътя на безкрайността
Чудовищно изкривеното от преминаването ми
Пространствовреме обсипано с камъните
На небесни тела вместо хлябове

Дори на мен
Ми потече кръв от носа
Сполетя ме височинна болест
В създадения от мен свят
Накрая лежах по корем и повръщах
Върху косматата гърбина
На плуриверсен як

Майка ти е красива дете
Дядо ти върти молитвена мелничка
Нося ти истинска кожена топка адидас
Дебел пощенски плик за майка ти
Не знам как да ти го кажа
Но ще намеря начин аз съм
Този който е бил е и ще бъде

Работодателят
На баща ти.

 

Котаракът на Шрьодингер

Дай всичко от себе си
Бъди антрацитено черен
И внимателно наблюдавай

Какво ще се случи.

 

Старост е когато данте
Завършва божествена комедия
Старост е когато ти мине през ума
Дали да не пикаеш седнал
Старост е когато дъщеря ти
Вече е по-висока от теб
Старост е когато младите момичета
Почват да смятат че им се полага
Заплащане в пари внимание любов
Старост е когато почваш да мислиш
Как ще живеят дъщерите ти когато няма
Да можеш вече да полагаш грижи за тях
Старост е когато видиш себе си
В ходещите зиме по бански на витоша
Старост е когато напълно съвпаднеш
С баща си който е на небесата
Старост е когато марковите маратонки
Екипи снаряжение са кръпки на плътта
Старост е когато смятат че вече могат
Да те шантажират със самотата
Старост е когато приемеш
Блаженството на сълзите и поражението
Старост е когато целунеш с влъхвите
Голото краче на младенеца

Старост е когато си готов
Да пишеш рай.

 

Черните звезди са
Най-старите звезди

Т.е. най-близо
До младостта

На вселената

 

Стихотворенията са подборка от предстоящата да излезе от печат книга на Владимир Сабоурин Старост (б. р.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Венци Арнаудов – о, пулев, о

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „psycHOSE” (de) (бг. психоза/ПАНТАЛОНИ), интервенция върху реди-мейд (традиционни кожени панталони), кожа, гравирана, 2019

 

 

o, пулев, о
когато настана вечер и месецът изгря ти беше мощен старопланински глиган
грухтящ но и грухтеещ в здрачните гори на английското високомерие
в забранените за лов часове за благороднически сън
ти срещна своя черен арап и му смело заговори “как ма мислиш пъклен сине?”
и като добре избръснат кубрат cider начена страшна борба сред зимна и тъмна мъгла
безстрастно (in a cool manner) размени задните си части за чист knock-out
и се провикна в сърцето на албиона като културен албинос “ша тъ приключа”
беше единствена съчка от снопа на кубрат скършена от колониална невизантийска сила
успя да се ухилиш уникално на уникалния ужас от методичното делнично безразличие на черния
показа че неумението не е порок (че неумелият е пророк ти остави за друг мач)
превърна случайностите на света в българска кауза
от ъгъла на ринга тръгна по правата на видовата еволюция като нейно следващо досещане
доказа че можеш да останеш винаги прав в битка – на колене по гръб на четири крака
допринесе към историята на бокса вече всеки знае че uppercut се спира с брадичка
беше като излязъл от българския герб лъв върху костите на убитите от римляните лъвове под Charing cross
а когато се развидели и всички викаха Tyson Fury ти пошепна
де ми е главата
не го мисли ти няма да умираш
за теб в опуленото от легендата ти утро
ивана насред Планета твойта песен пее

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X