Елисавета Плоскова – Когато той се завръща

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 12

 

Когато той се завръща,
Онемяват и пътеки, и склонове.
Къса клони, взима живота им,
вече е силен да погали децата ми.

 

Ода за мълчаливците
Обичам ги.
С две-три думи
Чертаят
Кратък път
За връщане.

 

Последна ода за любовта
ТЯ Е ТАМ
КЪДЕТО НЯМА
СТРАХ И СМИСЪЛ.

 

Безразличието е броеница,
грижливо пазена в джобовете
„не мога повече, не искам“

 

Споменът за утре казва:
Аз, снимката и отчето,
Баща ми черно-бял,
Баща ми – мъртъв и усмихнат
пред купичка със жито.
И слушаме си двама самотата
Как капе и се точи и се слепва
Защото мъртвите бащи се връщат
неусетно

 

За Лилето слово
Всяко влизане в Йерусалим
е влизане в смъртта.
Това е важно да го знаеш, Лиле.
То не е витлеемското детство-
звездички, агънца.
Не е и да се перчиш пред тайфата
на брега на Галилейското езеро.
Не е да се пробваш с три риби и пет хляба
пред твойте си хора.
Йерусалим е потъване в неизбежното.
От влизането в него и в смъртта
започва животът.
Йерусалим, детенце, е
миг на неотменна чужда воля
на бог, тълпата, извратен управник,
всеки миг на сочно лицемерие,
безсилна обич,
отричане от мен, от майката,
Йерусалим-
е обруганото смирение
да имаш свободата си
да ги погледнеш
и да ги спасиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Градината зад очите ти

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Нехайху

Между хълмове и сърцескоци
в окото от вятър и небе,
по тахикардията на въздухоплаването ти.

 

Градината зад очите ти
пърха като пеперудите на Набоков
преди да наслоят трепетите си
по пашкулите –
усукани в игри на думи,
игри на цветове и погледи.
И ароматните картини на Моне
ме гледат
през тънките ирисови нишки,
облъчили зениците ти,
пълни със светлина и зной –
напукват глухо норвежките ледове
и изтичат в нескончаемите експедиции
на Тур Хейердал –
към виждането.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Алекзандър Поузи – Есен

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 14

 

В сънената тишина
на следобеда, златна
дреха е втъкана
над прерията и гората;
и сойката, от небесата
тъкмо се снишила,
сърдечни поздрави раздава
и е пълен въздухът с
червени листа, падат,
вдигат се отново, и тъй е винаги,
с безгрижна въздишка за
почивка – и е есен.

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Тина Иванова – През октомври слънцето тече като зехтин

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 7

 

***

През октомври слънцето тече като зехтин
върху салата капрезе,
но с печени чушки.

Листата са конфети,
изстреляни на 20 рожден ден на
платинено русо момиче;
асфалтът е тиган,
в който една дърта магесница
карамелизира годините.

Някой е подарил на момичето,
то е зодия везни (естествено),
последните дни лято.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Фльор Адкок – Бъдещи творби

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Съвет към изхвърления любовник

Виж сега: Ако намериш мъртва птичка,
не просто мъртва, не просто паднала,
a пълна с червеи: какво ще почувстваш –
повече съжаление или повече отвращение?

Съжалението е за мига на смъртта,
и минути след нея . То се променя
с гниенето, с прокрадващата се воня
и гърчещите се мляскащи чистачи.

Ако се върнеш по-късно, обаче, ше видиш
изчистена кост, няколко пера,
безобиден символ на нещо
живо някога. Няма да настръхнеш от погнуса.

Тогава ще е чисто. Нo може би намираш
избраната от мен аналогия
за мъртвата ни връзка доста мрачна-
сравнението твърде неприятно.

Не е случайно. Виждам в теб
червеи близо до повърхността.
Самосъжалението те изяжда,
пълзи с отвратителен патос.

Ако те докосна ще почувствам
под пръстите си, тлъста, влажна кожа на червей.
Не ме моли за милостиня сега:
върви си докато костите ти блеснат.

 

Бъдещи творби

“Моля, изпратете бъдещи творби”
(писмо отказващо публикация )

Ще бъде прекрасно лято.
Златисточервени плодове ще отрупат ябълката
и ще се надигат тежко c лекия полъх на вятъра .
Ще довърша тухлената ограда на терасата
и ще засадя всички резници от здравец.
Розово и карамфилено ще е навсякъде.

Тя ще дойде при мен вън в градината,
c бледи и боси крака по окосената трева,
и ще носи жасминов чай и ягоди на поднос.
Аз ще правя последни поправки по романа
(третия от трилогията – публикуван едновременно
на четири континента); и най-новата ми пиеса

ще се играе в Олдуич
с Гленда Джаксън и Пол Скофилд в главните роли
и Оливие за бляскав фон.
Вероятно ще съм приключила с превода
на персийските митове за сътворението и пред-сократиците
(намерила съм нови аналогии) и съм готова да започна

Лукреций. Но първо ще си почина
на шампионата по шах в Манила –
в сегашната си форма, доста вероятно е да победя.
А стиховете? Да, непременно ще има и стихове:
те пеят в главата ми, гъделичкат нервите ми .
Цялото това великолепие предстои.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Адонис – Корти Нова

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Адонис е псевдоним на известния сирийско-ливански поет Али Ахмад Саид Есбер.

Роден е в Сирия на 1-ви януари 1930 г. По-късно получава и ливанско гражданство. Певдонимът му е препратка към древния финикийски Бог Адонис. Легендата за Бог Адонис в последствие е преминала към древногръцката митология.

Поетът Адонис често е гостува на френски и американски университети, където получава различни международни награди и е постоянен кандидат за Нобеловата награда за литература. Той е един от основателите на новата вълна на модернизма в Бейрут. Заедно с други известни арабски писатели са основали списание „Поезия“, което се счита за революционна находка в арабската литература.

Понастоящем поетът живее и твори в Франция.

Х. Х.   

 

Корти Нова – Венеция

1- Флашпак

Пътуват дърветата, около корена, оставят своите листа, а на домашните порти вятърът сее във всички посоки странни зъби. Синята риза, която залезът плете за хоризонта се мачка в кошницата на вятъра.

2- Сцена

Водата протяга въже към дърветата, за да преминат към друг остров във Венеция. Никое дърво не успява да премине, докато не скъса въжето. 

3- Светлина / сянка

Светлината няма навик да опира носа си до стъклото на прозореца, но през днешния ден тя превъзмогна този навик.

4- Магия

Защо когато ръката на вятъра застава в Сан Серволо, кракът на водата са размърдва.

5- Плакат

Тук, когато дъгата – сърпа на луната се превръща в кръг, тогава луната се издига от мъжко състояние в женско. Тогава тя е заета да търси люлка за очакваната си рожба.  

6- Рядко съм виждал поезията така блестящо да се смее във Венеция, както когато съм бил в ресторанта Алмаскарон в компанията на Рутелли. Тогава забелязах китайският поет Янг Лиян  като диригент на оркестъра, докато Елена Ломбард свенливо аплодираше и се усмихваше, сякаш токущо пристига от рая на Данте.

В ресторанта Алмаскарон, където посетителите често носят пътищата под своите дрехи и дори между пръстите си, които се кръстосват с шишета вино, хляб, съдове и прибори за хранене по масите.

И докато наблюдаваме времето, което се втурва да бърка по чиниите, изработени от грънчарите, специално за тънките бедра на макароните или за кръглите им гърди. Виждаш до него жени и мъже, които плават по вълните на дните.

И видях жената, която пие виното глътка по глътка, и чух някой да говори несвързано: „Дори да се превърнеш в дърво, няма да успееш да разбереш клона. Всеки миг, във всеки клон, за вятъра му се ражда зелено дете, а във всеки плод се ражда червена брадва.”    



Превод от арабски Хайри Хамдан

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Уолт Уитман в превод на Христина Керанова

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Ето какво ще направиш

Ето какво ще направиш; Ще обичаш земята
и слънцето, и животните, ще презираш парите, ще даваш милостиня на всеки
който поиска, ще защитаваш глупавите и лудите,
ще посветиш доходите и труда си на другите, ще мразиш тираните,
няма да спориш за Бога, ще си търпелив и отстъпчив
с хората,
няма да се прекланяш пред нищо, било то познато или непознато, пред
човек или група хора, ще общуваш свободно с необразовани
властници, с младите и с матриарсите,
ще четеш открито тези листи всеки сезон на всяка
година от живота си, ще преосмислиш всичко, което са ти казали
в училище, в църквата или в книга, и ще се откажеш от всичко, което
обижда душата ти,
и самата ти плът ще бъде прекрасен стих и ще
звучи гладко и красиво не само в думите, но и в безмълвните
линии на устните и лицето, и между клепачите
на очите, и във всяко движение на ставите в тялото ти.

 

Чух те, орган, да тръбиш тържествено и сладко

Чух те, орган, да тръбиш тържествено и сладко като покрай
църквата минавах в неделното утро,
Ветрове есенни, като крачех през гората в здрача, чух
ви жално и протяжно да въздишaте там горе,
чух италианския тенор да пее съвършено в операта, чух
сопраното в квартета глас да извисява;
Сърце на моята любима! и тебе чух тихо да шепнеш в
в китките на ръцете обвили главата ми,
чух пулса ти снощи в тишината като камбанки
да звъни в ухото ми.

 

Кръговрат

Никога нищо всъщност не се губи, не може да ce изгуби,
произход, личност, образ – нищо от света.
Ни живот, ни сила, нищо видимо;
Нека привидното не обърква и въртенето
на сферите небесни ума не смущава.
Ширят се в безкрая време и пространство, без предел e
царството природно.
Тялото остаряло, мудно и студено, само жар от минали огньове,
и погледът с мътен блясък, пак ще лумнат;
Слънцето ниско на запад сега, пак се вдига
в зори и по пладне;
Невидимият пролетен закон се връща пак и пак
при ледената пръст
с треви, цветя и летни плодове и жито.

 

О Капитане, мой Капитане!

О Капитане, мой Капитане! на опасния ни път настъпи края;
всички изпитания преодолял, корабът се връща победил, с наградата мечтана;
ето го пристана, чувам камбаните, възторга кипнал,
очите следват равния му ход, на кораба суров и смел:
Но сърце, о, сърце, сърце!
О изтичат капки с цвят червен,
там, на палубата, капитанът лежи,
паднал мъртъв и студен.

О Капитане, мой Капитане ! стани и камбаните чуй;
стани – флагът за тебе развян е – фанфари за тебе звучат;
за теб са букетите и венците – за теб тълпи по бреговете;
те тебе викат, люшнала се маса, към теб лицата си обръщат;
Насам Капитане! Мил бащице !
Ръка под главата ти слагам;
сън е, че на палубата там
си паднал мъртъв и студен.

Моят Капитан не отговаря, с устни бледи, неподвижни;
Не чувства моята ръка баща ми; воля, пулс не са му нужни;
Корабът е здраво, сигурно закотвен, и пътят му приключил, свършен;
От опасния път, победния кораб се връща, с товар спечелен;
Празнувайте, о брегове, и бийте о камбани!
Но аз крача печален
по палубата, където моят капитан лежи,
паднал мъртъв и студен.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Уолъс Стивънс – Тринадесет начина да видиш черния кос

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Няма тема, 2016г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Съвременната поезия

Поезията на мисълта е в акта на откривателството
достатъчно за хората. Не винаги от нея са очаквали
велики открития преди: сцената не се променяла; а повтаряла
всичко по сценария.
После театърът се променил
във нещо друго. От миналото му останал само спомен.
Поезията трябва да е жива, да разбира езика на мястото.
Трябва да гледа през лицето на днешни мъже и да се срещне
с жените от нашето време. Да се мисли за война
и да намери това, което е достатъчно за хората,
да изгради нов етап. Да се построи нова сцена
оставайки на сцената
и като ненаситен актьор поезията бавно и
с медитация да произнася думи, които се чуват в ухото,
в най-деликатното ухо на ума, да повтарят
точно това, което невидимата публика иска да чуе, при звука й
да слуша не пиесата, а самия себе си, да изразява
емоцията на двама души, като тези двамата
да слеят емоциите си в едно. Артистът е
метафизик в тъмното, опъва струната
на един инструмент, усуква жилавата струна, като ти дава
звуци, преминаващи през внезапни озарения, изцяло
плод на ума, поезията няма право да е по-ниско,
а отвъд това – тя не желае да се издигне.
Трябва
да бъде намерено удовлетворение за каквото и да говори: и може
да е за мъж на кънки, за жена, която танцува, за жена
която разресва косите си. Стихотворението е акт на мисълта.

 

Тринадесет начина да видиш черния кос

I
Сред двадесет снежни планини,
Единственото движещо се нещо
Бе окото на черния кос.

II
Бях с тройно съзнание,
Като дърво
На което кацат три черни коса.

III
Черният кос се премяташе в есенните ветрове.
Това бе малка част от пантомимата му.

IV
Мъж и жена
Се сливат в едно.
Мъж, жена и кос
Се сливат в едно.

V
Не знам кое предпочитам,
Красотата на звуците
Или красотата на намеците,
Как черният кос си свирука
Или тишината след това.

VI
Ледени висулки замрежиха високия прозорец
С варварски рисунки.
Само сянката на черния кос
Прелиташе насам-натам.
Настроението
Следваше тази сянка –
Неразгадана тайна.

VII
О, мъдрецо на Хаддам,
Защо си въобрази златни птици?
Не виждаш ли черният кос
Подскачащ в краката
На жената за теб?

VIII
Аз знам неочаквани звучни размери
И ясни, неповторими ритми;
Но знам, също
Че черният кос е замесен
В това, което знам.

IX
Когато моят черен кос отлетя далеч от погледа,
Очерта границата
На един от многото кръгове.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Томас Грейвс – Старите са като поети

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Скали 2, 2018 г., 145/108 см, акрилна боя, хартия

 

Старите са като поети – известни,
покрити с такава светлина.
Ние не можем да ги видим,
само тяхната слава.
Те питат „на колко години?“
Чуваме името на стария човек.
Но не виждаме мечтата на този златен ум.
Те мечтаят. Светът се предава.
Старостта е мила.
Силни и заети в средата на живота,
съжаляваме старите, но старите се радват.
Мечтаят някъде. Ние, младите, сме тъжни.
Несигурността виси над израза на любовта.
Младите преувеличават.
Те са изправени пред безмилостните звезди отгоре.
„И ти ще остарееш“,
казва отдалечеността на звездите.
Поетът не се съгласи,
мечтаейки на кратко разстояние.

 

Превод от английски Мирослава Панайотова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Теодора Танева – Ти си добър

by New Social PoetryNo Comments

Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия

 

Паралелна реалност

Фрактална ли е структурата
на съдбата?
виждам холограма
в небето –
минава край мене
Ангелът на смъртта
и с намигване казва
„Не сега,
не сега.“
едвам се откъсвам
от непреодолимото му сияние
и въздухът отново
загорчава
в дробовете ми

2019, май

 

за който няма
да доживее пролетта
зимата е безкрайна

 

Първо те обезчувствяват откъм студ
и после те пускат
да плуваш
в студените водовъртежи на греха
сладко е да се въртиш
но ти си като плоча с песни
която има край
всичко е записано –
и песента и времето –
предначертан живот
блажени са чийто живот излезе
извън предначертаното
защото който чертае бъдеще
чертае само гибел
бъдещето на живите
е невидимо за мъртъвците

Първо те обезчувствяват откъм студ
но съвестта ти
не могат да отнемат

2020, август

 

Ти си добър
и делата Ти
всеки ден изплитат
милиарди гирлянди
от милост
Ти си
и те моля само
украси и мен
с милост
бих ти била вярна
до края на дните
но ме е страх човек съм
Господи! само ме прегърни
завинаги

2019, юли

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X